Милковица

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Милковица
България
Red pog.png
Милковица
Област Плевен
Red pog.png
Милковица
Общи данни
Население 1 776 (ГРАО, 2013-12-15)*
Землище 46,559 km²
Надм. височина 161 m
Пощ. код 5968
Тел. код 06565
МПС код ЕН (Пл)
ЕКАТТЕ 48204
Администрация
Държава България
Област Плевен
Община
   - кмет
Гулянци
Лъчезар Яков
(БСП)
Кметство
   - кмет
Милковица
Иван Александров
(БСП)

Мѝлковица е село в Северна България. То се намира в община Гулянци, Област Плевен.

Основни факти за село Милковица

Името на английски: Milkovitsa

Местоположение: Северен централен регион

Разстояние до столицата: 157.078 km

Геогр.ширина (Latitude): 43.63334N

Геогр.дължина (Longitude): 24.75E

Надморско равнище: 100 - 199m

Област: Плевен

Община: Гулянци

Площ: 46.559km2 (НСИ)

Население на Село Милковица: 1 913 (ГРАО, 2010-12-15)

Пощенски код: 5968

Телефонен код: 06565 от България; 003596565 от чужбина

История[редактиране | edit source]

                                       Легендата за името на село Милковица

На няколко километра от брега на река Дунав, близо до устието на река Вит се намира една пуста местност. Тя няма име. Тя е изпълнена с дълбоки трапчета, в които някога са живели жителите на едно старо село. Сега в тях расте само бъзе и коприва. И все пак,драги приятелю, послушай ме, не отминавай това място.Тук всеки ров може да ти разкаже за миналото. Всяко камъче може да ти нашепне за жителите на старото селце, което се е простирало някога тук преди много години. Виждаш ли един голям позеленял камък, който се издига над бъзето? Седни на него и се заслушай. Ти ще чуеш тихия ромон на реката, песента на птичките, а ако слушаш по-добре, може да чуеш и шепота на този камък. Той ще ти разкаже една чудна легенда. Преди много, много години тук е имало едно село. В градинките край неговите, вкопани в земята, къщи са цъфтели люляци, вятърат е разнасял техния упоителен аромат наоколо. Всяка сутрин благодатното слънце е целувало със своите лъчи водите на селската река. По това време жителите на селото започвали своята работа. Едни са ловели риба, други са пазели добитъка или разкопавали земята, а жените и девойките, нагазили до колене във водата на Вит, са прали дрехите на своите работни мъже. Някоя девойка е запявала старинна песен и нейната мелодия отеквала в близката гора. Тази девойка може би е била Милка, за която разказва легендата.Хубав и ясен глас имала тя и, когато я чуели старците, се споглеждали и казвали: -Ех,че пее като славей! Красива била Милка и всички и се радвали. Разнесла се нейната хубост далеко наоколо и от съседните села идвали момци да я видят. Всяка майка я искала за снаха, всяка майка искала дъщеря ѝ да бъде като нея. Чул за Милка един турчин-разбойник, който плашел със своята орда всички села наоколо. Яшар Ефенди се казвал. Имал си той цял харем туркини, но това не му стигало. Научил за красивата българка, за нейна работливост и за ясния ѝ глас, и започнал да се готви за път. Една сутрин, преди слънцето да огрее високите дървета, Яшар Ефенди оседлал с везано седло белия си кон и потеглил на път. Дълго яздил той, но селото към което отивал все още било далеко. Мушкал той с шпори коня, пляскал го с камшика и летял по прашния път. Бързал да стигне селото рано, да не би Милка да излезе някъде в полето и да не може да я види. Най-после се доближил до брега на Вита. На отсрещната страна се виждало прикътаното в зеленина село. Спрял коня си Яшар Ефенди и зачакал да се подаде някой от селото на другия бряг, за да го попита как да премине реката. Когато изгряло слънцето, на другия бряг се появили жени. Турчинът се скрил в един храсталак с коня си и търпеливо зачакал. Жените нагазили във водата и започнали да перат. Изскочил Яшар Ефенди от скривалището си и застанал на брега. Когато го видели, те с писък побягнали към селото. Извикал им турчина да спрат, но никой не го послушал. Само една девойка чиято, черна коса стигала до самата вода, останала на мястото си и попитала какво иска. Не отговорил търчинът, а само погледнал девойката, заслушал се в гласа ѝ и въздъхнал. Ех,че хубав глас имала тя! Не попитал Яшар Ефенди къде има брод, а пришпорил коня направо през водата. Изскочил на другия бряг,задрънкал пищовите и ятагана,ала девойката продължавала да си пере.Погледнал я турчинът:красива като слънцето, а снагата ѝ - стройна като тънка ела. Нямало такава ханъма в харема му. -Как се казваш, девойко? - попитал я турчинът, въпреки че се досещал, че това е Милка. Девойката спряла да пере, стрелнала със свитите си очи турчина, но не отговорила. Видял Яшар Ефенди витите ѝ вежди, сините ѝ очи, видял тънките ѝ устни, които били разцъфнали в подигравателна усмивка и отново си казал: „Тази ще е!” После без да пита повече нищо, казал направо: - Ще дойдеш ли в моя харем, девойко? Изтървала от изненада прането Милка, погледнала турчина, а той нетърпеливо продължил: - Ще дойдеш ли, кажи? - Как да дойда, Ефенди? – запитала тя и гласът ѝ потреперал. – Аз тук съм свикнала. Очите му ядосано я погледнали, но той укротил пламъка си и започнал да я увещава. Предложил ѝ най-скъпи подаръци, но тя все отказвала. Тогава Яшар Ефенди гневно извикал: - Ще дойдеш и хоро ще играеш! После скочил на нагиздения си кон и преплувал реката. Спрял се на брега да почине, а Милка, нажалена, все продължавала да стои на мястото си. Развързал Яшар Ефенди аления си пояс, извадил една пълна с жълтици кесия и я заметнал на другия бряг. Но Милка дори не се обърнала, а бавно закрачила към селото.Отишъл си Яшар Ефенди и цяла неделя бил като болен. В очите му се въртяла все хубавата българка. Грозни му се виждали сега хамъните и никого не закачал вече. По цели дни мрачно мислел какво да направи.В началото на втората неделя турчинът изпроводил в селото на Милка свои хора да ѝ кажат в кой ден ще отиде да я вземе. - Така и така ще кажете – рекъл турчинът на своите хора. - Яшар Ефенди ще дойде да те вземе в тоя и тоя ден. Ако не искаш да тръгнеш с него, ще те остави жива, ала горко на всички от селото – къщите ще запали и хората до крак ще изколи. Така ѝ кажете – заръчал строго той и натоварил един кон с подаръци – всичките за Милка, па сетне изпратил далеко своите хора. Вечерта, опрашени и изморени се върнали пратениците на Яшар Ефенди. Разбрал го той от думите им, че нищо не са постигнали и подаръците стоят непокътнати. Обяснили пратениците на своя главатар, че Милка не ще и дума да се отвоти да дойде в харема му, защото била сгодена и искала в селото да си остане, ала нито дума не поронил. Прибрал подаръците и наредил на най-верните си хора да бъдат готови и в уречения ден да тръгнат към селото на Милка да я вземат или да подпалят къщите. Дните се източили за Яшар Ефенди бавно като месеци, а за Милка – бързо като часове. Залиняла тя от страх и от тревога. Не ѝ се искало да отиде в харема, но ако пък не отиде селото ще подпалят и хората ще изколят. Спомнила си тя какво казали турците, че Яшар Ефенди ще пощади селото й, макар да не отиде в харема, ако се откаже от годеника си. А как да живее без него като толкоз много го обичала. Да избягат двамата? Тогава е по-лошо за селото. Камък върху камък няма да остане в него... пък и годеникът на Милка по това време бил на гурбет нейде из пуста Румъния – нямало как да му каже. Дошъл определения ден. Яшар Ефенди заповядал на триста конника да си вземат пищови и ятагани и да се качат на конете. Сам той, въоръжен до зъби и накитен до чалмата със сърма и коприна, се качил на белия жребец и повел разбойниците след себе си. Разбрали те от погледа и лицето на главатаря си, че ще има грабеж, очите им кръвожадно заблестели и пришпорили конете.Стигнали до реката и, преди още да разберат какво става, Яшар Ефенди силно извикал: - Стойте! Мълчете! Спрели да крещат и се ослушали разбойниците. До ушите им достигнали думите на една скръбна песен, а гласът ѝ бил толкова ясен и хубав, че дори белият жребец наострил уши и заслушал. Скърцал със зъби Яшар Ефенди. - Милка е – рекъл си на ума турчинът, а сетне извикал, та да го чуят всички – Халал да са му три кесии злато на тоя от вас, който ми доведе девойката, дето пее оттатък – и той посочил с ръка селото. Недоизрекъл думите и всички турци се хвърлили във водата, заедно с главатаря си. Като вятър нахлули те в селото, размахвали ятагани и яростно крещяли. Всички от селото се били изпокрили по къщите, пък и Яшар Ефенди бил заповядал никой друг да не закачат, само Милка да му до доведат. Кучетата така бясно лаели, сякаш предвещавали нещо страшно, което щяло да се случи. Само срещу тях от време на време изпразвали някои пищов.Изплашена от шума, Милка излязла от спретната си къщица да узнае какво става. Видяла настървените конници и проумяла, че за нея са дошли, насила да я отведат в харема на Яшар Ефенди. Тогава тя побегнала към най-дълбокия кладенец на селото, защото била решила да умре, но да остане верна на годеника си и да спаси селото.Подгонили я най-бързите конници, но преди да я хванат, тя стигнала до кладенеца и изморена се спряла. Видели разбеснялите се турци нейното лице и се спрели, смаяни от ангелската ѝ красота и от страданието що се четяло в очите й. За пръв път се стреснали закоравелите разбойнически души. Яшар Ефенди искал да заповяда да я хванат, но в този миг тя му казала: - Яшар Ефенди, ти рече, че ще оставиш селото ако не отида нито при тебе, нито при годеника си. Добре... Аз ще отида в черната земя, но пожалей селото ми. Тя огледала с нажалени очи всички наоколо, сякаш искала да прегърне цялото село и да се прости с хората му и се хвърлила в дълбокия кладенец. Водата я погълнала като ненаситна ламя. - Спрете я, спрете я! – изкрещял като обезумял Яшар Ефенди и изтичал към кладенеца, но видял само мътните кръгове над водата – Милка била вече потънала. Изскърцал със зъби Яшар Ефенди, очите му се наляли с кръв, носът му изглеждал още по-остър, веждите му гневно се свили, ала било всичко напразно. Отначало той искал да изгорят селото, но си спомнил своите думи пред Милка и рекъл, че дадената дума от него е закон и даже султана не може да я пречупи на две. Тогава махнал с ръка и извикал: - Който извади тялото на Милка, ще получи две кесии златни алтани, а ако тя е още жива, ще дам десет кесии! Но нито един турчин не се съгласил да извади тялото на Милка – кладенецът бил много дълбок. В това време обаче един снажен и хубав момък се приближил към кладенеца, без да се страхува от турците и се спуснал в него. Намерил най-сетне тялото на Милка и сам Яшар Ефенди му помогнал да излезе. Оставил момъкът мокрото тяло на земята, а Яшар Ефенди му подал обещаните кесии. Хубавият момък дори не посегнал. Само огледал Милка, целунал я по изстиналото чело и едва тогава всички видели, че в очите му имало сълзи. - Защо я целуваш? – запитал главатарят на турците и в помътнелите му очи блеснали гневни пламъци. – Кой си ти? - Аз съм годеникът ѝ – отвърнал кротко, но без страх момъкът – днес се завърнах от гурбет. Кръвожадните турци поискали да се хвърлят върху него, но с един властен жест Яшар Ефенди им дал знак да не го закачат. - Завиждам ти – казал след малко той, чийто гняв се бил стопил. – Завиждам ти, че такава мома те е обичала. Яшар Ефенди помълчал малко, поразмислил и продължил: - Заради нея няма да запаля селото. После Яшар Ефенди заповядал да погребат Милка близо до мястото, където се била удавила. Неговите хора с ятагани ѝ изкопали гроб. Цялото село се изредило да я види, преди да я спуснат в гроба. Всеки ѝ се поклонил затуй , че останала вярна на годеника си и умряла, за да спаси селото. Яшар Ефенди заповядал да сложат на гроба ѝ един голям камък, за да помнят млади и стари къде почива и да ѝ слагат цветя през пролетта. След това главатарят на турците изсипал една кесия жълтици до камъка, пришпорил коня си и ордата се юрнала подире му по обратния път. Всички от селото останали дълго до гроба на Милка и като скъп човек я оплакали. Само майка и баща ѝ не били тука, защото тя си нямала никого на света.: ни баща, ни майчица. А един мъдър беловлас старец предложил да нарекат селото на името на Милка. Още същият ден годеникът на Милка изчезнал и не оставил никому дума къде отива. Някои разправяли, че станал комита, а по-късно дошла вест, че е заклал Яшар Ефенди, за да му отмъсти за смъртта на Милка. Сега всичко това е само една чудна легенда. Там където някога е имало село, сега има само дълбоки трапища. Един голям позеленял камък се издига над тръните и копривата и продължава да разказва за едно безвъзвратно отлетяло минало. Под този камък сега почива прахът на Милка. Не далеко от това място на десния бряг на река Вит сега има едно село, което се нарича Милковица. В него живеят потомците на онова селище, където се е родила някога Милка.

написал:Георги Доцев Списание"Комсомолски Пламък"брой 15 и 16

Родени в Милковица[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]