Музикален тон

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Музикалният тон е звук с постоянна честота. Тоновете се различават по височина, трайност, сила и тембър. Записването на тоновете става чрез ноти.

Музикалният тон също така е разстоянието между основни степени и е равен на 2 полутона.

Тон и шум[редактиране | edit source]

Когато дадено тяло трепти, в околната среда възникват така наречените звукови вълни. Когато средата е въздух, те достигат до ухото и предизвикват усещането за звук. Звуковете биват два вида - тонове и шумове. Тон се нарича прост звук с равномерно, периодично трептене с определена честота, а шум - смесицата от трептения с непостоянен и неопределен брой.

Трайност

Трайност на тона е продължителността на времето, през което звуковите вълни предизвикват възприятие за тон.

Тембър

Тембърът на тона е негово качество, чрез което сме способни да различаваме отделни инструменти и гласове. Той се формира в зависимост от обертоновете.

Сила

Силата на тона е в пряка зависимост от големината на амплитудата, която се получава при трептенето. Колкото тя е по-висока, толкова по-силен бива тонът.

Характеристика на тона и обертонове

Въпреки че теоретично е възможно, в природата не съществува прост тон. Всеки тон е съчетание от други, които имат по-голяма височина от него и се наричат обертонове (хармонични тонове). Техният брой е неограничен (практически са доказани до 40, като първите 16 от тях могат да бъдат нотирани на петолиние) и са резултат на явлението, че освен с основната част от масата си, различните части от звуковъзпроизвеждащото тяло трептят със собствени честоти. Тонът, който звучи най-силно, се възприема от ухото като единствен. Редът, в който се нареждат обертоновете, се нарича натурален звукоред. Тоновете от него могат да бъдат чути примерно при флажолет при струнните инструменти.

Височина

Височината на тона се определя от честотата на звука. С увеличаването на броя на трептенията за единица време се увеличава височината на тона. Човешкото ухо може да възприеме тонове, чиято честота е между 16 и 20 000 Hz (херца). (С възрастта горната граница на чуване се намалява.) Тонове над 4000 Hz рядко се употребяват в музиката. Тоновете, чиято честота на трептене излиза извън рамките на споменатия диапазон, практически са недоловими за човешкия слух. Тонове с честота на трептене под 16 херца се наричат инфразвуци, а над 20 000 херца – ултразвуци

Камертон и тон "ла"

За установяване на абсолютната и постоянна височина на тоновете се използва уред, наречен камертон, който издава винаги тона ла от първа октава.

През годините абсолютната височина на тона ла е била различна.

1788 г. - Париж - 409 Hz

1850 г. - Виена, Берлин - 442 Hz

1858 г. - Интернационална конференция в Париж - 435 Hz

1885 г. - Интернационална конференция във Виена - 435 Hz

1939 и 1941 - Интернационално споразумение - 440 Hz


Музикална система, звукоред и основни степени

Музикална система се нарича групата от тонове, които са подредени в определни съотношения по височина, при което дадени тонове звучат устойчиво (при прозвучаване се създава чувство за завършеност) и неустойчиво едни спрямо други в рамките на системата. Музикалната система се нарича още лад.

Звукоредът представлява сбор от всички тонове на музикалната система, подредени по височина. Той бива разделен на няколко групи от сходни тонове, които периодично се появяват с различни височини. Тези групи имат наименованието октави, а тоновете, от които са съставени, са наречени основни степени.

Тоновете имат 2 вида наименования:

  • слогови: до, ре, ми, фа, сол, ла, си
  • буквени: c, d, e, f, g, a, h (или b)

Слоговите наименования на шест от тоновете са въведени през 10-11 век от Гуидо д'Арецо. Те представляват началните срички от първите шест стиха на химна за св. Йоан Кръстител, популярен по това време, чрез който певците молят да бъдат предпазени гласовете им (нотата до тогава се е наричала ут):

Ut queant laxis resonare fibris
Mira gestorum famuli tuorum,
Solve polluti, labii reatum,
Sancte Ioannes.

Няколко века по-късно ут е било заменено с до (Дж. Дони, около 1540 г.) и е добавена седмата нота си (съкращение от «Sanctus Ioannus»; Х. Валрант, около 1574 г.).


Цял тон, полутон и четвърт тон

Полутон е най-малкото разстояние между два тона (при темпериран строй), докато четвърт тонът е разположен между и на равни разстояния (интервали) от два последователни полутона. Цял тон разстояние е равно на два полутона и четири четвърт тона. Интервалите между всички основни степени са с големина един тон, освен между ми-фа и си-до.

Една октава съдържа 12 полутона (или 24 четвърт тона).

Вижте също[редактиране | edit source]