Латински език

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Направо към: навигация, търсене
Латински език

lingua latīna
Говори се в: Римска империя
Район
Общо говорещи:
Класификация Индоевропейски
 Италийски
  Латински
Официално положение
Официален във: Ватикана
Контролиран от: Opus Fundatum Latinitas
Кодове на езика
ISO 639-1 la
ISO 639-2 lat
ISO 639-3 LTN

Латинският език (Lingua Latīna) е индоевропейски език, използван в Древен Рим. След разпадането на империята дълго време се използва за международен език (Lingua Franca), както и в богослужението на католическата църква. В съвременността се използва за образуване на научни термини и е основа на терминологията в медицината и таксономията.

Съдържание

[редактиране] История

Латинският първоначално е говорен в областта около Рим, наречена Лациум. Впоследствие придобива голямо значение като официалния език на Римската империя. Всички романски езици произлизат от латинския и много думи от латински произход се използват в други съвременни езици. В Западна Европа латинският запазва статуса си на лингва франка повече от хиляда години, докато не бива изместен от френския през XVIII век и английския в края на XIX век. До днес църковният латински остава официалният език на Римокатолическата църква, което го прави и официален държавен език на Ватикана. Латинският (заедно с гръцкия) още се използва за наименованията в научната класификация на биологичните видове.

Макар че повечето хора смятат, че латинският език е мъртъв, това де факто не е така. В редица западни страни, в гимназиите и университетите, той се учи като разговорен и има редица публикации. Доста хора казват: "Как ще има на латински дума за компютър, като римляните не са имали компютри?" Това, разбира се, не е така, защото Ватиканската фондация за латински език публикува всяка година сборници с нови латински думи. Така например компютър е computatrum, а трамвай - transviaria raeda.

[редактиране] Граматика

Латинският е синтетичен език: приставки се добавят към фиксирани корени за изразяване на род, число и падеж на прилагателните, съществителните и местоименията, което се нарича скланяне; а също и за изразяване на лице, число, време, залог, наклонение и "аспект" (свършен/несвършен вид) на глаголите, което се нарича спрягане. В латинския има пет именни склонения и четири глаголни спрежения.

Шестте падежа на съществителните имена са:

  1. именителен (nominativus)
  2. родителен (genitivus)
  3. дателен (dativus)
  4. винителен (accusativus)
  5. обстоятелствен (ablativus)
  6. звателен (vocativus)

Освен това някои съществителни имат и местен (локативен) падеж, използван за изразяване на място (обикновено изразявано чрез аблатив и употребата на предлог, например in - в), но тази особеност на индоевропейската езикова група е оцеляла у латинския само при имената на езера, градове и няколко подобни думи, включително думите къща, земя и околност.

[редактиране] Латински сентенции

Рим е първата република в историята на човешката цивилизация. Това полага началото на колективно управление и отстояване на разностранни интереси. Така се формира първият Сенат и възниква правото. Крилатите латински постулати и формулировки стават основен израз на мъдрост, етика и морал. Ето някои от тях:

Non scholae, sed vitae discimus. - Учим не за училището, а за живота.

In vino veritas - Във виното е истината.

Verba volant, scripta manent-Думите отлитат, написаното остава.

Vedi, vidi, vici- Дойдох, видях, победих. (прочута фраза на Юлий Цезар)

Memento mori- Не забравяй за смъртта./Помни смъртта.

Ecianci i nomnes ego non - Всички да, но не и аз

[редактиране] Вижте също

[редактиране] Външни препратки

Речници:

Други:

Взето от „http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA“.
Лични инструменти