Реторика

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Стефан Дион, канадски политик, произнася реч в Калгари (22 септември 2008)

Реторика или риторика (формите са дублети, тоест еднакво правилни; вж по-долу етимология) е умението, дарбата или изкуството да се говори добре, още това е науката, която се занимава с изучаването на умението за убедително и умело говорене пред публика. Понякога като синоним се използва красноречие, както и ораторско изкуство.

Най-често под реторик (ретор) се има предвид, някой който преподава или изучава и изследва реториката, а ораторът е този, който произнася речи.

Реториката също така, освен към устните речи, може да се отнася и до писмения дискурс и писмените текстове, като изкуство в писането [1] - подредбата, изложението и т.н. на текстове.

Реториката възниква в Древността, когато и получава своето силно развитие в Древна Гърция и Древен Рим, тогава се развива политическото и съдебно красноречие. Тя е била сред трите свободни изкуства наречени тривиум, като другите две са диалектиката и граматиката. През Средновековието реториката се развива предимно като наука за фигурите. Днес голяма част от античната и средновековната реторика са част от лингвистиката, стилистиката, литературната критика и теория, и прочее. Съвременно развитие на реториката има напр. в САЩ към средата на 20 век, където възниква течението наречено Нова реторика.

Принципите на реториката са поставени още в древността. Едни от най-известните оратори от тези времена са Демостен и Цицерон. Учебниците по реторика, макар и малко от тях, са запазени - тези на Аристотел и особено на Квинтилиан, са учебно пособие и сега.

Същност на реториката[редактиране | edit source]

Спорът за същността на реториката - дали тя е наука или изкуство (praxis) [2], и въпросът дали само дарбата или още знанието са от значение в умелото използване на езика - датира още от древността. Тук ще възприемем вярването/убеждението, че за реториката е необходима дарба, но тя трябва да бъде развивана чрез упражнения, опит и знания.

Етимология[редактиране | edit source]

Двата дублета реторика и риторика на български имат различна гласна поради различния си произход, единият идва директно от гръцки, а другият е по модел на латинското понятие. В различните езици са усвоени различни варианти, с "е" или "и" гласна, а в руски думите са дублети като и на български. Реторика произлиза от латинското наименование rhetorica, от гръцкото име ῥητορικὴ τέχνη [rhêtorikê tehne], преводимо като "техника, изкуство на изказване, ораторство", означаващо буквално "изкуство на говорене", от гръцкото име ρήτωρ [rhêtôr], ретор — оратор, учител, докато риторика - директно от древно-гръцкото ῥητωρική като "и"-вариантът у нас възниква, когато книжовната ни школа приема това изкуство от Византия през 9 век, тогава прави първите си стъпки българската наука за красноречието.

История и развитие на реториката[редактиране | edit source]

Древна Гърция[редактиране | edit source]

Аристотел систематизира древногръцката реторика.

Красноречието на Омировите герои Нестор, Одисей, Ахил е причината за древните гърци баща на реториката да се приема самият Омир. С установяването на демокрацията и демократичните институции в Древна Гърция през 510 г. пр.н.е. - основна причина за развитието на публичното говорене - възниква необходимостта всички граждани да взимат участие в публичното пространство и в политическия процес. Законите на Солон от V век пр.н.е., с които всеки свободен гражданин се задължава да отстоява публично изказванията си, да е способен да убеждава в правотата си (напр. да се явява самостоятелно в съда). По този начин си стимулира развитието на политическото и съдебното красноречие. Така се появяват и трите групи оратори: политически оратори, логографи и синегори. Логографите са професионални писачи на речи за древногръцките съдилища, а синегорите са били близки на явяващия се в съда, които можели да произнасят защитни или обвинителни речи вместо него. Това се отнасяло до случаите, в които някой нямал достатъчно познания за да се защитава сам. Древните ретори, освен умения в красноречието познавали добре и гръцките (а по-късно и в Рим - римските) закони.

Най-сериозно влияние обаче имали политическите оратори, които определяли държавната политика и решавали съдбините на полиса чрез своето слово в събранията.

Софисти[редактиране | edit source]

Систематично започва да се мисли върху реториката най-напред в Древна Гърция, може би първото осмисляне върху силата на езика можем да припишем на Емпедокъл, първото пособие - на Коракс и ученикът му Тизий. Към 5 век пр.Хр. странстващи учители наречени софисти започнали да разпространяват реториката, като срещу преподаването на своите умения те взимали определена такса. Най-известни от софистите са Протагор, Горгий, Исократ.

В своите произведения Горгий и Федър Платон разглежда принципите на реториката като критикува и осмива софистите заради това, че наблягат върху убеждението, а не върху самата истина. Аристотел от своя страна, като ученик на Платон се опитва да изведе реториката от дебрите на чистата манипулация, като определя за нейна основна цел откриването на аргумента, като инструмент на истината.

Във времето на император Октавиан Август са се провеждали множество реторически дебати. Статуя на Август в Музей Киарамонти, Ватикана, Рим.

Софистите обособяват 4-компонентната реч:

  1. Увод
  2. Изложение
  3. Разработка
  4. Заключение

Древен Рим[редактиране | edit source]

В Древен Рим реториката доминирала в обучението на елита и била изключително важна за конскруирането на социалната и родова идентичност, като формирала значително и развитието на римската литература. [3] Още и като част от политическите дебати, за римляните красноречието става дотолкова важна част от публичния живот и те ценели дотолкова гръцките оратори, че ги скланяли да се присъединяват към техните школи. Реториката е била част от "хуманитарните науки" ("humanitas" на латински), които насърчавали и поощрявали размисъла и разсъждаването върху човека, писането и говоренето. Така римската реторика става в голяма степен базирана на гръцки основи, макар за разлика от гръцката да предпочита практическия подход пред теориите, хипотезите и спекулациите. Ораторът Цицерон и учителят Квинтилиан са били тези римски авторитети, които остават най-важни за история на реториката.

Средновековие и Ренесанс[редактиране | edit source]

Реториката през Средновековието и по-късно Ренесанса е свързана основно с изследвания на стила и понякога дори е смятана за начало на стилистиката. Тези разглеждания на стила са базирани на класическата реторика, и се борави с класификации като: атически, азиатски и родейски стил [4].

Изтъкнати оратори[редактиране | edit source]

Атически оратори[редактиране | edit source]

Десетимата атически оратори (Антифон, Андосид, Лизий, Исократ, Изеус, Есхин, Ликург, Демостен, Хиперид, Динарг) са били смятани за най-великите оратори и логографи в класическата епоха (5 век пр.н.е. – 4 век сл.н.е.). Те са били включени в Александрийския Канон съставен от Аристофан от Византия и Аристарх от Самотраки. Тяхната работа е вдъхновила по-късно реторическото движение на атицизма.

Римски оратори[редактиране | edit source]

За най-велики класически римски оратори са смятани Катон Стари, Марк Антоний, Цицерон.

Съвременни оратори[редактиране | edit source]

Видове речи[редактиране | edit source]

Основни видове:

Тези три типа речи са определени от Квинтилиан в Трета книга от Institucio oratoria [6]; при Аристотел се срещат същите три типа реч: symbouleutión - съвещателна, dikanikón - съдебна, epideiktikón - епидеиктична / тържествена, като тези три типа са вече налични в Анаксименовата Rhetorica ad Alexandrum, която предхожда аристотеловата Rhetorica [7].

Анаксимен не прави разграничението на типовете речи на базата на ролята на слушателя и неговата презентация е линеарна [8] (докато напр. при Венче Попова съдебната реч е нисък стил, похвалната - среден, а политическата - висок [9]), Анаксимен обаче посочва 7 подтипа, освен трите основни:

  • убеждаваща
  • разубеждаваща
  • похвална
  • осъждаща
  • обвинителна
  • отбранителна
  • разследваща.

Следното разграничение между типовете аудитория прави Квинтилиан:

  • такава, която слуша за удоволствие,
  • такава, която търси съвет, и
  • такава, която дава решение и се произнася по казуси

и тези типове аудитории се отнасят към трите вида реч - похвална, съвещателна и съдебна. Според Квинтилиан основното разграничение в аудиторията е дали тя може да взима решения или не, а съответно спрямо първия вид - такива, които могат да решават за бъдещето и такива, които могат да решават за миналото. [10] По-нататък Квинтилиан прави обща топология на реторическите дискурси като ги разграничава на съдебни и извънсъдебни, като според него извънсъдебните биват такива, които се отнасят до миналото или похвални, и такива, които се отнасят до бъдещето или съвещателни / политически.

Все пак Квинтилиан казва:

"Няма да намерите реч, в която да не възхваляваме или обвиняваме, съветваме или разубеждаваме, даваме или отказваме възложение" [11],

с което посочва, че разграничението е на теоретично равнище, докато конкретният дискурс съдържа различни от типовете и подтиповете речи [12].

Видове реторика[редактиране | edit source]

  • Правна реторика - занимава се с аргументацията на правния процес, съдебните речи и т.н.
  • Политическа реторика - занимава се с политическата реч, дебат и т.н.
  • Реторика на медиите и рекламата - занимава се с методите на убеждение в рекламата
  • Религиозна реторика [13]. Сакрална реторика [14]. Омилетика - Християнска реторика. Реч водена от църковни служители за убеждаване на диваци в християнството.
  • Литературна реторика - занимава се с въпросите на литературната форма и език
  • Педагогическа реторика - е наука за законите, закономерностите, принципите, методите, правилата, средствата, идеите чрез които може да се получи резонанс в мислите, чувствата, съжденията, умозаключенията между устното слово на учителя (преподавателя) и неговите възпитаници (в класната стая, в кабинета, лабораторията, аудиторията). Както е известно, резонансът може да бъде както положителен (съгласие, съпричастност, възхищение), така и отрицателен (несъгласие, възражение, противопоставяне). Така или иначе, словото е породило мисли, чувства, оценки, отношения т.е. подпомогнало е процеса на формиране и развитие на личността. Целта на педагогическата реторика най-общо се заключава в изследване на спецификата на реторичния процес при условията на обучението и възпитанието на подрастващите с оглед стандартната професионално-педагогическа компетентност на учителите (преподавателите) да се обогати със съответната специална реторическа култура.

Логос, патос и етос[редактиране | edit source]

Аргументът е първо убеждаващ аудиторията чрез логиката (λόγος, logos, "разум"), но и аудиторията трябва да бъде спечелена чрез емоционална връзка с нея (πάθος, pathos), етосът от своя страна има отношение към качествата, достойнствата на самия оратор, до неговия имидж. Според Цицерон реториката "трябва да докаже истинността на това, което е казано, да спечели благоразположението на слушателите и да подтикне емоции в тях по отношение на казаното" [15], тоест това са логосът и патосът.

Етосът (ἔθος, ethos) се отнася до самия оратор, до доказателството, базиращо се на неговата личност.

Систематика[редактиране | edit source]

Задължението или методът на реториката се осъществява като изпълнение на предписанията, указани в нейните пет части: намиране (inventio), разполагане (dispositio), стилистика (eloqutio), памет (memoria), представяне (pronunctiatio). Според Цицерон най-важна част е inventio. Петте части са наричани още пет канона в класическата реторика и те могат да бъдат обяснение накратко така: inventio - създаване, изобретяване на аргументите за убеждание; dispositio - подредба (на аргументацията, на изложението); elocutio - красноречие, а също и украсяването на речта (стил, стилистика), тук се отнасят фигурите на речта (фигури отнасящи се до конкретни думи) - епитети, сравнения, метафори, и фигурите на мисълта (фигури отнасящи се до концепции) - метафора, синекдоха и прочее, три вида стил - attenuata или subtile, обикновен стил, просто изложение, mediocris или robusta, среден стил, емоционално вълнуващо изложение, florida или gravis, висок стил, силно емоционално вълнуващо изложение - смята се, че днес риториката обхваща високия и среден стил; memoria - запаметяване (не всички типове речи биват запаметявани, при речите без подготовка значение има импровизацията); pronuntiatio - произнасяне, държане на реч (конкретно pronuntiatio се отнася до гласа, интонацията, дикцията, а actio - до придружаваща жестикулация, мимики, стойка [16]).

Аргументацията[редактиране | edit source]

Основни методи са:

Критика[редактиране | edit source]

Реториката често е била критикувана от древността до днес, особено по отношение на софистиката. Критики към софистите има още у Аристофан, Облаци (сатира) и някои от диалозите на Платон. В съвременността упреците идват по аналогия на реториката с демагогията, празнословието/словоблудството, както и историческите аналогии и опасения, свързани напр. с реториката на фашизма (Kenneth Burke, "The Rhetoric of Hitler's 'Battle").

Библиография[редактиране | edit source]

Нушич е бил преподавател по реторика, така че тази книга е учебник. Съдържа дефиниции на различни реторически категории, история на реториката от Древността до съвремието с акцент върху реторика на южните славяни. Книгата има практическа насоченост. [17]
  • Йордан Ведър, Реторика и ораторско изкуство, УИ, 2000
  • Йордан Ведър и други, Основи на ораторското изкуство, УИ, 1989
  • Йордан Ведър, Популярна реторика, С., 1984
  • Йордан Ведър, Ораторите се създават: Научно-популярен очерк, Народна просвета, 1980
  • Йордан Ведър, Въведение в реториката: За студентите от СУ Климент Охридски, СУ Климент Охридски, 1978
  • Янка Тоцева, Реторика, ШУ "Епископ К. Преславски", Шумен, 2006

Близки дисциплини и способи[редактиране | edit source]

Вижте още[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. ((en)) Stephen P. Witte, Neil Nakadate, Roger D. Cherry (eds.), A Rhetoric of Doing: Essays on Written Discourse in Honor of James L. Kinneavy, Carbondale, IL: Southern Illinois UP, 1992
  2. Напр. Изократ смята, че реториката е изкуство.
  3. William J. Dominik, Jon C. R. Hall, A companion to Roman rhetoric, Vol. 17 of Blackwell companions to the ancient world, Wiley-Blackwell, 2007, ISBN 1405120916, p.3
  4. ((en)) Debora Shugar, Conceptions of Style in George Alexander Kennedy, Glyn P. Norton, The Cambridge History of Literary Criticism: Volume 3, The Renaissance, Cambridge University Press, 1999
  5. American Rhetoric: Top 100 Speeches
  6. Thomás Albaladejo. The Three Types of Speeches in Quintilian, Book III. Communicative Aspects of the Political and Legal Features of Rhetorical Discource. in Olga Eveline Tellegen-Couperus (ed.), Quintilian and the law: the art of persuasion in law and politics , Leuven University Press, 2003, pp. 53
  7. Tellegen-Couperus, 52
  8. Tellegen-Couperus, 52
  9. Венче Попова, "Българска стилистика до 50-те години на XX век", текст в biblioteka-bg.com според Google от 19/7/2010
  10. Tellegen-Couperus, 52
  11. Quintillian, III.4.15, цитирано в Tellegen-Couperus, 53
  12. Tellegen-Couperus, 52
  13. Буш пак прибягна до религиозна реторика, в. Сега, 21 април 2003
  14. ((en)) Debora K. Shuger, The philosophical foundations of Sacret rhetorics in John Corrigan (ed.), Religion and Emotion:Approaches and Interpretations, Oxford University Press, 2004, p.115-132
  15. ((fr)) Cicéron, L'Orateur, Les Belles Lettres, coll. « Bude Serie Latine », Paris, 2001, 314 p. (ISBN 2251010475), XXXVII
  16. Lindal Buchanan, Regendering delivery: the fifth canon and antebellum women rhetors (Studies in rhetorics and feminisms), SIU Press, 2005, стр.35
  17. Изд. Сиби, Нушич, Реторика
WP-TranslationProject TwoFlags.svgТази статия включва текст, преведен от статията „Rhétorique“ в Уикипедия на френски (автори).

Външни връзки[редактиране | edit source]

Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:

Български връзки

Връзки към мартериали на английски език

Онлайн текстове

За Реториката на Аристотел - Aristotle's Rhetoric, Станфордска философска енциклопедия

Допълнителни текстове

Афоризми, дефиниции и т.н.