Маргарет Тачър

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за британския политик. За града в САЩ вижте Тачър (град).

Маргарет Тачър
Маргарет Тачър
Мандат
4 май 1979 – 28 ноември 1990 г.
Зам.-министър-председател
 - 1979-1988 Уилям Уайтлоу
 - 1989-1990 Джефри Хау
Монарх Елизабет II
Предшественик Джеймс Калахан
Наследник Джон Мейджър
Родена 13 октомври 1925 г.(1925-10-13)
Грантъм, Англия
Починала 8 април 2013 г. (на 87 г.)
Лондон, Англия
Националност англичанка
Религия методизъм (до 1951)
англиканство (от 1951)
Съпруг(а) Сър Денис Тачър (1951–2003)
Полит. партия консерватори - тори
Резиденция Честър Скуеър
Професия ученхимикадвокат
Портал  Портална икона   Политика

Маргарет Хилда Тачър или Баронеса Тачър от Кестевен (13 октомври 1925 – 8 април 2013) е британски политик и първата жена, изпълнявала функциите на министър-председател в Обединеното кралство — позиция, която тя заема от 4 май 1979 до 28 ноември 1990 г. Тя е лидер на Консервативната партия от 1975 г. до края на премиерството си. Още преди да дойде на власт, тя е наричана Желязната лейди в съветската пропаганда — прозвище, останало до днес. Носител е на титлата „Орден на жартиера“.

Биография[редактиране | edit source]

Ранен живот[редактиране | edit source]

Маргарет Хилда Робъртс е родена на 13 октомври 1925 г. в град Грантъм, намиращ се в графство Линкълншър в Източна Англия. Нейният баща Алфред Робъртс е собственик на две бакалници, човек със силни религиозни пристрастия спрямо Методистката църква, както и мирянски проповедник. Маргарет и сестра и Мюриъл израстват в жилището над едната от двете бакалници и са възпитани от баща си като методистки. Той участва в местната политика и служи като член на градския съвет (докато официално е определян като независим либерал, на практика той подкрепя местните консерватори). Когато Либералната партия поема контрол над Грантъмския съвет през 1945, Алфред Робъртс не е преизбран за член на съвета - решение, което засяга Тачър дълбоко.

Младата Маргарет се справя добре с училищните занимания. Тя учи в хуманитарно девическо училище, а от 1944 е в колежа Самървил в Оксфорд, където следва химия. Избрана е за лидер на Консервативната асоциация на Оксфордския университет през 1946 г. — едва третата жена, която застава на този пост. През 1947 г. получава диплома за бакалавър и започва научна работа като химик в Колчестър. Помага за развитието на метод за съхранение на сладолед и е част от екипа, който развива първия замразен сладолед.

Политическа кариера (1950–1970)[редактиране | edit source]

По време на изборите през 1950, тя привлича медийно внимание като най-младата жена кандидат сред консерваторите в Дартфорд, който се счита за сигурно място за лейбъристите и макар че губи, с кампанията си намалява броя на подадените гласове за лейбъристите. Отново се кандидатира през 1951, но отново губи. Нейната дейност в Консервативната партия в Кент я среща с Денис Тачър, те се влюбват и се женят през декември 1951. Денис Тачър е богат бизнесмен и финансира жена си да следва право. Тя се квалифицира като съдебен адвокат през 1953 и през същата година се раждат нейните деца - близнаци Карол и Марк. При връщането си на работа тя специализира в данъчните закони.

Тачър започва да търси сигурно място сред консерваторите и съвсем малко не ѝ достига, за да стане кандидат в Орпингтън през 1955 г. Следват още няколко отхвърляния, докато я изберат като кандидат във Финчли през април 1958. Тя лесно печели изборите през 1959 г. и заема мястото си в Камарата на общините. Нейната първа реч е в подкрепа на законопроект, който постановява заседанията на местните съвети да са публични.

Преждевременно (през септември 1961) получава място на предната скамейка като парламентарен секретар в Министерството на пенсиите и националното осигуряване, като се задържа на поста до загубата на консерваторите на изборите през 1964 г. Когато сър Алек Дъглас-Хюм се оттегля, Тачър гласува за Едуард Хийт в изборите за лидер на консервативната партия и е наградена с работа като говорител за жилищното строителство и земята.

Тачър е една от малкото консерватори, членове на Парламента, които подкрепят законопроекта за оневиняване мъжкия хомосексуализъм, тя гласува в полза на принципа на законопроекта на Дейвид Стийл да легализира абортите. Обаче среща опозиция за отменянето на смъртното наказание. Отличава се като говорител на конференцията през 1966 г. със силна атака срещу данъчната политика на Лейбъристкото правителство, определя я като стъпки не само срещу социализма, но и към комунизма. Тачър печели място в кабинета в сянка като говорител за горивата през 1967 г., след това се издига до Транспорт и накрая Образование преди изборите през 1970 г.

В Кабинета на Хийт[редактиране | edit source]

Когато консерваторите печелят изборите през 1970 г., Тачър става Секретар на Министерството на образованието и науката. В първите месеци в кабинета е принудена да въведе намаление на бюджета за образованието, тя решава, че премахването на безплатното мляко в училищата би било по-безболезнено от другите мерки. Въпреки всичко, това провокира вълна от обществен протест, който и спечелва прозвището "Maggie Thatcher, milk snatcher".

Нейното време се отличава с много предложения за повече местна образователна власт, за отхвърляне на хуманитарните училища и приемане на многопрофилирано средно образование, което тя одобрява, дори тогава на това се гледа като политика на левите. Тачър също защитава бюджета на Свободния Университет от опитите да бъде намален.

След загубата на консерваторите през февруари 1974 г., тя отново е назначена - за Екологичен секретар в сянка. По време на тази работа тя предприема политика на отхвърляне на класовата система, която заплаща за работата на местните правителства, което от своя страна се оказва популярна политика в консервативната партия.

Тя се съгласява със сър Кейт Джоузеф, че правителството на Хийт е изгубило контрола си върху валутната политика. След като Хийт губи вторите избори същата година, Джоузеф и други десни решават да го предизвикат за лидерското му място, но и Тачър решава да направи същото. Неочаквано тя повежда на първия балотаж и спечелва мястото на втория със 130 гласа срещу 119 за Хийт и така става лидер на опозицията, през Февруари 1975. Тя назначава наследника на Хийт за неин заместник.

Лидер на опозицията[редактиране | edit source]

На 19 януари 1976 тя изнася реч в Кенсингтън, в която критикува Съветския Съюз. Най-обсъжданата част от речта ѝ гласи:

"Руснаците имат за цел световното господство и бързо усвояват начините да се превърнат в най-силната империя, която светът някога е виждал. Хората в Съветското Политбюро не се тревожат за упадъка и потока на общественото мнение. Те слагат оръжията преди маслото, докато ние слагаме почти всичко преди оръжията."

В отговор, вестникът на Съветското Министерство на отбраната „Червена звезда“ ѝ дава прозвището „Желязната лейди“, което скоро е разпространено по целия свят чрез Радио Москва. Тачър приема прозвището със задоволство и скоро то се свързва с нейния образ - на непоколебим и постоянен характер.

Получава и много други прозвища като: "The Great She-Elephant", "Attila the Hen", и "The Grocer's Daughter". Последното се дължи на професията на баща ѝ, но създадено по време, когато тя е считана за съюзник на Едуард Хийт; той е бил наречен "The Grocer" от вестник Private Eye.

Отначало тя назначава много от поддръжниците на Хийт в кабинета в сянка и заедно с администраторите си търси кабинет, който да отразява широкия обхват на Консервативната партия. Тачър трябва да действа предпазливо при промяната на разбиранията на Консервативната партия за валутните въпроси. Тя променя становището на Хийт за самоуправление на Шотландия. Интервюто за “Света в действие” на телевизия Гранада през 1978 г., в което тя говори за имигрантите, заливащи Великобритания, предизвиква спорове.

Повечето анкети показват, че гласоподавателите предпочитат Джеймс Калаган за министър-председател, дори когато Консервативната партия е водеща, но Лейбъристкото правителство изпитва трудности със синдикатите през зимата на 1978-1979 г., наречена “Зимата на негодуванието”. В тази обстановка консерваторите печелят изборите през 1979 г. и Тачър става първата жена премиер в Европа.

Министър-председател[редактиране | edit source]

около 1979–1983 г.[редактиране | edit source]

Министерският съвет на Тачър на среща в кабинета на Рейгън, Белия Дом, 1981

Тачър съставя правителство на 4 май 1979 с намерението да преодолее спада в икономиката на Великобритания и да намали държавните разходи. Тя иска държавата да се оттласне от имперското мислене и да се съобразява по-малко с международните събития. Тачър работи в сътрудничество с Роналд Рейгън (избран през 1980 в Съединените Щати) и с Брайън Малрони (който е избран по същото време в Канада).

През 1981 осъдени дейци на ИРА обявяват политическа гладна стачка в затвора Лонг Кеш. Боби Сандс, първият сред стачкуващите, е избран за член на парламента няколко седмици преди смъртта си. Първоначално Тачър отказва да подкрепи връщането на политическия статус на затворниците, като заявява, че “престъплението си е престъпление”. След като още девет мъже умират от глад и пред нарастващата ярост от двете страни на ирландското братство, тя разрешава политически статут на затворниците на ИРА. Гневът, породен по време на тази криза, довежда косвено до успехите на Шин Фейн и е мощен тласък за деморализираната ИРА.

Маргарет Тачър и президента Роналд Рейгън в Кемп Дейвид

Тачър започва мандата си в правителството с повишаването на лихвените проценти, за да запълни паричния резерв. Тя предпочита косвените данъци пред данъците върху приходите, данък добавена стойност (ДДС) нараства рязко с 15%, в резултат на което инфлацията първоначално се увеличава. Този ход удря бизнеса, особено производствения сектор, безработицата бързо преминава границата от 2 милиона души. Първоначалната данъчна политика на нейното правителство е основана на икономическите запаси. Има суров спад в началото на 80-те години на ХХ век и икономическата политика на правителството е остро критикувана.

Политически коментатори се връщат назад към политиката на правителството на Хийт, като смятат, че Тачър ще последва примера му, но тя отрича този подход на конференцията на Консервативната партия през 1980 г., като казва: “Връщайте се, ако желаете, дамите не се връщат”. Тя има предвид, че каквото е казала, е потвърдено в бюджета за 1981 г., когато въпреки отвореното писмо на 364 икономисти, данъците са увеличени по средата на спада на икономиката. Затова през януари 1982 г. безработните достигат 3 милиона души, размерът на инфлацията е понижен съвсем малко и лихвените проценти спадат. През 1983 г. икономиката е стабилизирана отново и страната е много по-силна по отношение на икономиката и предприемачеството повече от всякога.

На 2 април 1982 Аржентина окупира Фолкландските острови. Тачър незабавно изпраща военноморски сили в района, които побеждават, а във Великобритания, година преди поредните избори, резултатът е вълна от патриотичен ентусиазъм. Голямата изборна победа на Консервативната партия на изборите през юни 1983 годна е приписвана често на „Фолкландския ефект“. Тачър осигурява правото на работниците да купуват жилищата си с отстъпка и това повишава популярността ѝ сред работната класа.

около 1983–1987 г.[редактиране | edit source]

Тачър е решена да намали властта на синдикатите, но за разлика от правителството на Хийт, прибягва до постоянни промени, отколкото до отделни действия. Няколко професионални съюза решават да започнат стачки, които частично или напълно целят да навредят на нейната политика. Най-значимият опит е този на Националния профсъюз на миньорите, оглавяван от Артър Скаргил. Насилието, проявено от демонстрантите, заедно с факта, че профсъюзът не е извършил тайно гласуване, с което да одобри стачката, са достатъчни, за да обърнат общественото мнение на нейна страна. Стачката на миньорите продължава цяла година (1984-1985), преди протестиращите да бъдат принудени да се оттеглят и да се върнат на работа без споразумение.

Насред стачката, в ранната утрин на 12 октомври 1984, Тачър бива нападната с бомба, поставена от Временната ирландска републиканска армия в Гранд хотел в Брайтън по време на конференцията на Консервативната партия. Както тя, така съпругът ѝ Денис, оцеляват по чудо, без наранявания. Пет души умират при нападението, включително и съпругата на парламентарния служител Джон Уейкъм. Видният член на кабинета Норман Тебит е ранен заедно с жена си Маргарет, която остава парализирана. Тачър настоява конференцията да започне на следващия ден и да изнесе речта си, както е по план.

Политическата и икономическата философия на Тачър наблягат на свободните пазари и предприемачеството. От момента, в който получава власт, тя експериментира с разпродажба на малката национализирана индустрия, националната компания за транспорт. След изборите през 1983 г. правителството става по-смело и разпродава повечето от големите държавни имущества, които са принадлежали на народа от 40-те години на ХХ век. Голяма част от населението се възползва от преимуществата на акционерните предложения, въпреки че много от хората продават акциите си веднага, за да получат бърза печалба. Политиката на приватизация става синоним на „Тачеризма“ и започва да се разпространява по целия свят.

По време на Студената война Тачър подкрепя политиката за неизползване на военни сили, както и на президента на САЩ Роналд Рейгън срещу Съветския съюз. Тачър допуска военните сили на САЩ да разположат ядрени ракети в британски бази, което предизвиква масови протести в хода на кампанията за ядрено разоръжаване. Тя се възпротивява срещу използването на британски бази при бомбардирането на Либия от страна на САЩ през 1986 г. (въпреки това нападенията над Триполи и Бенгази се осъществяват от бази на Великобритания).

През 1985 г. Оксфордският университет гласува да отнеме почетната ѝ степен в протест срещу това, че тя намалява бюджета за образование. Тази награда винаги се е давала на премиери, завършили Оксфорд.

около 1987–1990 г.[редактиране | edit source]

Със спечелването на общите избори през 1987 г. тя става първият министър-председател на Великобритания, който печели три пъти подред изборите от времето на лорд Ливърпул, управлявал от 1812 до 1827 година. Повечето местни вестници я подкрепят, с изключение на Дейли Мирър и Гардиън. В таблоидите става известна като „Маги“. През 80 - те години на ХХ век Тачър започва да се занимава с политика в областта на екологията, която дотогава пренебрегва. През 1988 г. тя изнася реч, с която поставя проблеми като глобалната промяна на климата, озоновите дупки и киселинния дъжд. През 1990 тя открива центъра Хадли за прогнози за времето и за изследвания, които самата тя поръчва.

В Брюж през 1988 г. Тачър изнася реч, в която критикува предложенията от Европейската общност за федерална структура на Европа и за увеличаване на централизацията при вземането на решения. Въпреки че подкрепя членството на Великобритания в ЕС, Тачър вярва, че ролята на Европейската общност трябва да бъде ограничена до осигуряване на свободна търговия и ефективна конкуренция. Тя се страхува, че новите изисквания на Европейската общност ще провалят промените, които е предприела във Великобритания. Особено негодува срещу Икономическия и валутен съюз /еврозоната/, през който единната валута предстои да замени националните валути и за който Европейската общност към онзи момент се приготвя.

Тачър започва да губи популярност през 1989 г., тъй като икономиката страда от високи лихвени проценти, въведени, за да спрат спада в растежа. Тя обвинява канцлера Найджъл Уолсън, който следва икономическа политика, подготвяща валутния съюз /влизането в еврозоната/.

Падане от власт[редактиране | edit source]

Новата система на Тачър да замени местните правителствени данъци е издадена за Шотландия през 1989 г. и за Англия и Уелс през 1990 г. Посочените данъци са заменени от “обществени такси” (по-познати като "изборни такси"), които са с еднаква стойност за всеки местен жител. Предвиждат се ограничени отстъпки за социално слабите. Това се оказва най-неприеманата политика от нейното управление. Таксите са въведени рано в Шотландия, като при всички случаи облагаемата стойност би била преоценена през 1989 г.; това довежда до обвинения, че Шотландия е „опитно поле“. Тачър вярва, че новите данъци ще бъдат одобрени и е убедена от шотландските консерватори да ги въведе по-рано. Въпреки нейните надежди, ранното въвеждане на таксите води до рязък спада на популярността на Консервативната партия в Шотландия.

Допълнителни проблеми се появяват, когато много от данъчните норми, наложени от местните съвети, се оказват много по-високи от предвижданията. Някои спорят, че местните съвети гледат на въвеждането на системата за данъци като възможност да увеличат значително събираните суми, преценявайки (правилно), че за това ще бъдат обвинявани тези, които са въвели данъчната система, а не местните управители.

Голямата демонстрация в Лондон срещу данъците на 31 март 1990, датата преди те да бъдат въведени в Англия и Уелс, се превръща в бунт. Милиони хора се противопоставят на плащането на данъците. Тачър отказва да направи компромис и да промени данъците, но неодобрението се оказва основен фактор за нейното падане от власт. Едно от последните ѝ действия в кабинета е да окаже натиск на президента на САЩ Джордж Х. У. Буш да разгърне армията си в Близкия изток и да се противопостави на навлизането на армията на Саддам Хюсеин в Кувейт.

Преди конференцията на Консервативната партия през октомври 1990 г. Тачър убеждава новия си канцлер Джон Мейджър да намали лихвите с 1%. Мейджър я убеждава, че единственият начин да поддържа валутната стабилност е Великобритания да се присъедини към Механизма за разменните валутни курсове.

Далеч от властта[редактиране | edit source]

През 1990 г. Консервативната партия изглежда силно политически уязвима от вътрешно предизвикателство заради противниците на политиката на Тачър, свързана с местните данъци. В този момент в страната лихвеният процент е 15 на сто и това не е в интерес на собствениците на жилища, предприемачите и бизнеса. Съществуват разделения в партията и сред политическата класа за подходящия начин на европейска интеграция. Тачър е скептична спрямо идеята за Обединена Европа.

Предизвикателството е отправено чрез напускането на сър Джефри Хау на 1 ноември, когото Тачър е унижила на заседания на правителството. Хау осъжда политиката на Тачър по въпросите за Европейската общност и открито приканва “останалите да обмислят собственото си поведение”.

Президентът на САЩ Джордж Буш връчва на Тачер Президентски медал за свобода, 1991

На 22 ноември малко след 9:30 ч. Тачър заявява, че няма да бъде кандидат във втория кръг на вътрешнопартийните избори (първият кръг не определя победител само с няколко гласа, които биха ѝ осигурили автоматично преизбиране за лидер на Консервативната партия). Така тя се отказва от по-нататъшната възможност да бъде министър-председател. Тачър подкрепя Джон Мейджър като неин наследник и се пенсионира от парламента през 1992 г.

Период след активната политика[редактиране | edit source]

През 1992 г. тя е титулувана баронеса Тачър от Кествен в графство Линкълншир и е приета в Камарата на лордовете. Съпругът ѝ Денис Тачър получава титлата баронет през 1991 г. През юли същата година Маргарет Тачър е назначена от тютюневия гигант Филип Морис за геополитически консултант със заплата от $250 000 на година и годишно дарение от $250 000 за нейната фондация. Тачър помага на компанията да навлезе на пазара в Централна Европа, бившия Съветски Съюз, Китай, Виетнам, както и в борбата с наложената забрана от Европейската Общност за рекламиране на тютюн.

Тя пише мемоарите си в два тома. Въпреки че привидно подкрепя политическите идеи на Джон Мейджър, много от тях не ѝ допадат. Мейджър ще коментира по-късно, че намира отношението ѝ за нетолерантно. Тя открито подкрепя Уилям Хейг за лидер на Консервативната партия през 1997 г.

През 1998 г. тя посещава бившия чилийски диктатор Аугусто Пиночет, докато той се намира под домашен арест в Лондон, с повдигнати обвинения за мъчения и убийство.

Тя активно подкрепя изборната кампания на Консервативната партия през 2001 г. На 22 март 2002 лекарите ѝ и препоръчват да не изнася повече обществени речи по здравословни причини, след като е получила няколко леки сърдечни удара.

На 26 юни 2003 остава вдовица.

В последните години от живота на Тачър нейното здраве е разхлабено - в края на 2012 тя претърпява тежка операция за отстраняване на израстък от дебелото черво.

Умира на 8 април 2013 в хотел "Риц" в Лондон на 87-годишна възраст, след няколко прекарани мозъчни инсулта.

Характеристика на политиката, водена от Маргарет Тачър[редактиране | edit source]

Маргарет Тачър поставя добре осъзнатият национализъм в основата на своята политика. По време на своето управление (1979-1990 г.) тя съумява да върне вярата на британците в техните традиционни ценности и във възможността страната им да възстанови поне отчасти позициите си на световната политическа сцена.

"Нацията не е нищо друго, освен едно голямо семейство - отбелязва през 1980 г. Тачър, според която - Пътят, към който ни тласка лейбъристката левица, този нов кошмар в стил Оруел, трябва да ни накара с нова енергия да насочим всичките си морални сили за възраждането на нацията и качествата на нашата свободна страна. Ако претърпим поражение, извоюваните от британците свободи могат да се окажат под заплаха. Затова нека не се поддаваме на уговорките на слабоволните и не обръщаме внимание на заплахите на екстремистите. Ако всички заедно изпълним своя дълг, успехът е неминуем”.

Модернизацията на британската икономика и твърдият отпор на опитите за разпалване на класова ненавист от страна на левицата се съчетават в политиката на консерваторите по времето на Тачър с ясния стремеж интересите на страната да бъдат достойно защитени във всяка точка на земното кълбо. Комбинацията от политически национализъм и икономически либерализъм, която лежи в основата на държавническата политика на Маргарет Тачър, кара някои политически наблюдатели да я подозират в “популизъм”. Всъщност тя е един от първите политици в съвременна Европа, открили, че в епохата на края на Студената война отново става възможно успешно да се съчетаят икономическият просперитет и политическата независимост. Тачър твърдо вярва във възможността за създаването на нов международен ред, в който всяка държава (и особено тези, принадлежащи към “великите сили”) следва да се ръководи преди всичко от собствените си национални интереси. Според нея подобна политика предлага по-големи перспективи за осигуряване на мира и просперитета в Европа и в света, отколкото изградените по време на Студената война системи на взаимна обвързаност, които без ръководство и задължителност все повече губят ориентация.

Своеобразният национализъм на Тачър е и в основата на външната ѝ политика. Обикновено като пример в това отношение се дават решителните ѝ действия при Фолкландската криза през 1982 г., когато тя определя необходимостта от оказване на военен отпор срещу аржентинската агресия като “въпрос на чест за Британия като нация, на “самочувствие” и в крайна сметка - на нейното положение в света”.

В много по-голяма степен обаче този национализъм добива своето реално изражение в “европейската политика” на Тачър, която се ръководи от принципа за формирането на обединена Европа на независимите, суверенни и хомогенни национални държави, категорично противопоставяйки се на тезата за превръщането на ЕС във “федерална европейска държава”. През 1988 г. тя ясно заявява в Брюж, че подобна концепция за бъдещето на Стария континент е опит за “ликвидирането на националната самобитност на западноевропейските страни и концентрирането на цялата власт в центъра на европейския конгломерат, което е недопустимо”.

Използвана литература[редактиране | edit source]

Библиография[редактиране | edit source]

  • Годините на Даунинг Стрийт. Части 1 и 2, Маргарет Тачър, стр. ?, 1995
  • Живот и политика, Маргарет Тачър, изд. Слънце
  • Шарп П. Дипломацията на Тачър. Възраждане на британската външна политика, стр. ?, 1998

Бележки[редактиране | edit source]


Външни препратки[редактиране | edit source]