Уинстън Чърчил

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Уинстън Чърчил
Уинстън Чърчил
Първи мандат
10 май 1940 – 26 юли 1945
Предшественик Невил Чембърлейн
Наследник Клемент Атли
Втори мандат
26 октомври 1951 – 7 април 1955
Предшественик Клемент Атли
Наследник Антъни Идън
Мандат
6 ноември 1924 – 4 юни 1929
Министър-председател
 - Стенли Болдуин
Предшественик Филип Сноудън
Наследник Филип Сноудън
Роден 30 ноември 1874
Дворец Бленъм, Удсток, Оксфордшър, Англия
Починал 24 януари 1965 г. (на 90 г.)
Хайд Парк Гейт, Лондон, Англия
Националност англичанин
Религия Англиканизъм
Съпруг(а) Клементин Чърчил
Полит. партия Консервативна (1900-1904;1924-1965)
Либерална (1904-1924)
Професия Член на Парламента, държавник, войник, журналист, историк, писател, художник
Подпис Sir Winston Churchill signature.svg
Военна служба
Години на служба 1895-1900
1902-1924
Преданост Обединено кралство Великобритания и Ирландия
Военно звание Подполковник
Войни/битки Англо-афганска война
Обсада на Малаканд
Махдистка война
Битка при Омдурман
Втора бурска война
Обсада на Лейдисмит
Първа световна война
Отличия Орден на почетния легион, Медал на Индия, Судански кралски медал, Южноафрикански кралски медал

Сър Уинстън Ленърд Спенсър-Чърчил (на английски: Sir Winston Leonard Spencer-Churchill, 30 ноември 1874 г. – 24 януари 1965 г.) е британски политик и държавник, известен с дългата си политическа кариера и особено с ролята си във Втората световна война. Член на Парламента в продължение на 64 години, той служи в 13 правителства и два пъти е министър-председател (1940-1945 и 1951-1955). Бележит държавник и оратор, Чърчил се счита за един от най-забележителните държавни ръководители на Великобритания и ключова фигура във Втората световна война. Oсвен това е офицер в британската армия, историк, писател и художник. Той е единственият британски министър-председател, получил Нобелова награда за литература и първият чужденец, избран за почетен гражданин на САЩ.[1]

Чърчил е потомък на херцозите Марлборо. Баща му, лорд Рандолф Чърчил, е харизматичен политик, който служи като канцлер на хазната; майка му, Джени Джеръм, е от висшето общество. Като млад офицер той участва в боеве в Британска Индия, Судан и Втората англо-бурска война. Спечелва си слава като военен кореспондент и писател.

В предната линия на политиката за петдесет години, Чърчил заема много политически и кабинетни постове. Преди Първата световна война служи като министър на икономиката, министър на вътрешните работи и първи лорд на адмиралтейството в либералното правителство на Аскуит. По време на войната е първи лорд на адмиралтейството, но катастрофалната Галиполска кампания, която той поддържа, води до неговата оставка. Като първи лорд на адмиралтейството Чърчил яростно се застъпва за привличането на България на страната на Антантата „на всяка цена“ [2]. След това служи за кратко на Западния фронт, командвайки 6-и батальон на кралските шотландски мускетари. Връща се в правителството като министър на боеприпасите, министър на войната и министър на ВВС. След войната Чърчил служи като канцлер на хазната в консервативното правителство на Болдуин през 1924-1929, противоречиво връщайки лирата стерлинг към златния стандарт в нейния предвоенен паритет, ход широко разглеждан като грешка. Също спорни са позициите на Чърчил за увеличеното местно самоуправление на Индия и съпротивата му срещу абдикацията на Едуард VIII през 1936 г.

Без да заема държавна длъжност през 1930-те и намирайки се в политическа изолация, Чърчил неуморно предупреждава за опасността от въоръжаването на Германия. При избухването на Втората световна война той отново е назначен за Първи лорд на Адмиралтейството. След оставката на Невил Чембърлейн на 10 май 1940 г. Чърчил става министър-председател и остава начело до победата. Известен е с непоколебимата си позиция за борба срещу Германската империя, дори когато тя завладява почти цяла Европа и през 1940 г. заплашва да окупира Великобритания. Неговият упорит отказ изобщо да обмисля поражение или компромисен мир изиграва решаваща роля, особено по време на трудните ранни дни на войната, когато Великобритания е сама в активната си съпротива срещу Хитлер. Чърчил особено се изявява със своите речи и радио предавания, които вдъхновяват британския народ.

След като Консервативната партия губи изборите през 1945 г. Чърчил става лидер на опозицията. След края на войната той пръв заговаря през 1946 г. за съветската заплаха за демократична Европа и тази реч се смята за начало на Студената война. Той е и радетел за обединението на Стария континент. През 1951 г. отново става министър-председател, до пенсионирането си през 1955. Оказана му е честта на държавно погребение, превърнало се в едно от най-големите събирания на държавници в историята. Чърчил се счита от мнозина за един от най-влиятелните хора в британската история.

Съдържание

Биография[редактиране | edit source]

Семейство и ранни години[редактиране | edit source]

Чърчил на възраст 7 през 1881

Роден в аристократичното семейство Спенсър,[3] Уинстън Ленърд Спенсър-Чърчил, подобно на баща си използва името Чърчил в обществения живот.[4] Неговият предшественик Джордж Спенсър променил името на Спенсър-Чърчил през 1817, когато става херцог Марлборо, за да наблегне на произхода си от Джон Чърчил, 1-я херцог Марлборо. Бащата на Уинстън, лорд Рандолф Чърчил, е политик, а майка му, Джени Джеръм (1854-1921) е дъщеря на американския милионер Ленърд Джеръм. Роден е на 30 ноември 1874, два месеца преждевременно, в спалня на двореца Бленъм, Уудсток, Оксфордшър.[5] Чърчил има един по-малък брат, Джон Стрейндж Спенсър-Чърчил (1880-1947).

Дворецът Бленъм, домът на семейството на Чърчил

С независим и непокорен характер, Чърчил обикновено се справя лошо в училище, за което е наказван. Той е образован в три независими училища: в Аскът, Хоув и в Хароу от 17 април 1888, където започва военната му кариера. До няколко седмици след пристигането му, той се присъединява към Хароуския стрелкови корпус.[6] Получава високи оценки по английски и история и е шампионът по фехтовка на училището.

Той е рядко посещаван от майка си, лейди Чърчил, и ѝ пише писма, молейки я да дойде в училището му или да му позволи да отиде да я посети. Връзката с баща му е по-далечна, той веднъж отбелязва, че едва са си говорили.[7] Заради липсата на контакт с родителите си той става много близък с бавачката си, Елизабет Ан Еверест, която нарича „Old Woom“.[8] Баща му умира на 24 януари 1895, на възраст 45, което оставя Чърчил с убеждението, че ще умре млад и следователно трябва бързо да остави следа в света.[9]

От детска възраст Чърчил има затруднения с говора, които се опитва да преодолее през целия си живот. Много източници от времето между двете световни войни свидетелстват за неговото заекване, което става все по-слабо забележимо с времето.[10][11] Някои по-късни изследователи твърдят, че Чърчил не е заеквал, а само трудно е изговарял звука „с“.[12][13]

Женитба и деца[редактиране | edit source]

Младият Уинстън Чърчил и годеницата му Клементин Хозиър малко преди женитбата им през 1908

Чърчил се запознава с бъдещата си съпруга, Клементин Хозиър, през 1904 на бал в Крю хаус, дом на графа на Крю и съпругата му Маргарет Примроуз[14] През 1908, те се срещат отново на вечерно парти на лейди Сент Хелиер. Чърчил се оказва седнал до Клементин и двамата започват романтична връзка, която се оказва за цял живот.[15] Той предлага женитба на Клементин по време на домашно парти в Бленъмския дворец на 10 август 1908, в малък храм на Диана.[16] Двамата са венчани на 12 септември 1908 година в църквата Сейнт Маргаретс в Уестминстър. Църквата е препълнена, епископът на Сейнт Асаф води службата.[17] Двойката прекарва медения си месец в Хайгроув хаус в Ийскът.[18] През март 1909 те се местят в къща на площад Екълстон 33, Лондон.

Двамата имат пет деца: Даяна (1909-1963), Рандолф (1911-1968), Сара (1914-1982), Мериголд (1918-1921) и Мери (р. 1922). Дъщеря им Мериголд умира на тригодишна възраст през 1921 година от сепсис.

Военна служба[редактиране | edit source]

Чърчил във военна униформа през 1895

След като Чърчил напуска Хароу през 1893, той кандидатства в Кралската военна академия в Сандхърст. Издържа приемния изпит от трети опит и постъпва в кавалерията, а не в пехота, защото изискването за оценката е по-ниско и не трябва да учи математика, която не харесва. Той завършва първата година осми от 150 души випуск през декември 1894,[19] и въпреки че сега може да се прехвърли в пехотен полк, както иска баща му, той остава в кавалерията и на 20 февруари 1895 е назначен като младши лейтенант в 4-и хусарски полк.[6] През 1941 е произведен полковник на хусарите.

Заплатата на Чърчил като младши лейтенант е £300. Той обаче счита, че са му необходими поне още £500 (еквивалентни на £25,000 през 2001), за да поддържа живота на офицер. Майка му осигурява £400 годишно, но това не му стига. Според биографа Рой Дженкинс, това е една от причините той да се заинтересува от военната кореспонденция.[20] За Чърчил постепенната кариера в армията е твърде бавна и той започва да търси възможности за участие във военни действия, включително като използва влиянието на майка си и на семейството си. Неговите дописки го вкарват в полезрението на обществото и му спечелват значителен допълнителен доход. Той работи като военен кореспондент за няколко лондонски вестника[21] и пише собствени книги за кампаниите. През 1895 г. Чърчил пътува до Куба, където участва като наблюдател във втората война за независимост на Куба. Той пише за конфликта за вестник Daily Graphic и на 21-я си рожден ден попада за първи път под обстрел.[6]. Там придобива навика да пуши пури и да прави почивка следобед (сиеста).

Индия[редактиране | edit source]

В началото на октомври 1896 полкът на Чърчил е изпратен в Бомбай, Британска Индия, но дълго време не участвува в бойни действия. Чърчил използва този период и чете много. Той е считан за най-добрия играч на поло в своя полк и води отбора си до много престижни турнирни победи.[22]

Младият Уинстън Чърчил на лекционна обиколка на Съединените щати през 1900

През 1897 Чърчил се опитва да отпътува, за да прави репортажи и, ако е необходимо да се бие в Гръцко-турската война, но конфликтът приключва преди той да пристигне. По-късно, докато се подготвя да се завърне в Англия чува, че три бригади на британската армия ще се бият срещу пущунското племе на Северозападната граница на Индия и моли висшестоящите си офицери да се включи в боя.[23] Бие се под командването на генерал Джефри, командир на втора бригада, действаща в Малаканд в граничния регион на Британска Индия. Джефри го изпраща с петнайсет скаута да изследва Мамундската долина. Докато са на разузнаване, те се натъкват на вражеско племе, слизат от конете и откриват огън. След едночасова престрелка пристига подкрепление – 35-ти сикхски полк и бригадата опитва да продължи по пътя си. Стотици туземци тогава ги улавят в засада и откриват огън, което ги принуждава да отстъпят. Отстъпвайки, четирима мъже носят ранен офицер, но са принудени да го изоставят. Офицерът е посечен и убит пред очите на Чърчил; по-късно той пише за убиеца, „Забравих всичко друго в този момент освен желание да убия този човек.“[24] Числеността на сикхите обаче намалява и затова следващият командващ офицер казва на Чърчил да отведе останалите мъже и момчета в безопасност. Преди да тръгне той иска бележка, за да не бъде обвинен в дезертьорство.[25] Получава бележката, набързо подписана, и се отправя нагоре по хълма и вдига под тревога другата бригада. Боевете в региона продължават още две седмици преди да могат да се приберат телата на мъртвите. Той пише: „Дали си струваше не мога да преценя.“[24] Негов разказ за обсадата на Малаканд е публикуван през декември 1900. Той получава £600 за разказа си. По време на кампанията също пише статии за вестниците The Pioneer и The Daily Telegraph.[26]

Судан[редактиране | edit source]

През 1898 г. Чърчил е прехвърлен в Египет, където посещава Луксор и служи в 21-ви улански полк в Судан под командването на генерал Хърбърт Кичънър. По това време той среща двама офицери, с които ще работи по време на Първата световна война: Дъглас Хейг, капитан и Дейвид Бийти, лейтенант на канонерка.[27] В Судан той участва в последния британски кавалерийски щурм в битката при Омдурман през септември 1898.[28] Работи и като военен кореспондент за вестник Morning Post. През октомври 1898 се завръща във Великобритания и започва да пише двутомната си книга The River War, разказ за повторното завладяване на Судан, която е публикувана през 1899. На 5 май 1899 Чърчил се уволнява от редовната британска армия и минава в запаса.

Южна Африка[редактиране | edit source]

На 12 октомври 1899 избухва Втората англо-бурска война между Великобритания и Бурските републики и той е назначен за военен кореспондент на Morning Post със заплата от £250 на месец. Заминава с кораба, с който пътува и новоназначеният командир на британските части в Натал Редвърс Булър. След няколко седмици полеви действия Чърчил е пленен, когато придружава брониран влак, попаднал в засада, и е изпратен в лагер за военнопленници в Претория. Храбростта му по време на засадата на влака предизвиква предположения, че ще получи кръст Виктория, най-високата британска награда за храброст, но това не се случва.[6]

Чърчил успява да избяга от лагера и с помощта на един английски минен управител достига до залива Мапуто, португалско Лоуренсо Маркеш – близо 480 км.[29] Бягството му го прави за известно време национален герой във Великобритания, но вместо да се върне у дома, той се връща в армията и участвува в нейния марш в помощ на обсадените британци в Лейдисмит и превземането на Претория.[30] Този път, макар и да продължава да е военен кореспондент, той получава назначение в леката кавалерия. Чърчил е сред първите британски войници, влезли в Лейдисмит и Претория. Заедно с братовчед си Чарлс Чърчил, 9-и херцог Марлборо, в Претория успяват да изпреварят всички и да пленят 52 бурски надзиратели на затворнически лагер.[31]

На борда на „Dunottar Castle“ на връщане от Бурската война, юли 1900.[32]Чърчил е вторият седнал от дясно на ляво

През 1900, Чърчил се връща в Англия на същия кораб Dunottar Castle, с който е плавал осем месеца по-рано.[33] Описва преживяванията си от Бурската война в книгите London to Ladysmith и Ian Hamilton's March. В общите избори през 1900 г. е избран за депутат от Олдъм. След това се отправя на лекционна обиколка из Великобритания, а след това и в САЩ и Канада, печелейки повече от £10 000.[34] Това поставя начало на неговата популярност и е стъпало към политическата му кариера.

На 12 септември 1908 г. Чърчил се жени за Клементин Хозиър, а на следващата година публикува книга с политическата си философия, Либерализмът и социалният проблем.

Западен фронт[редактиране | edit source]

Първата световна война заварва Чърчил на поста Първи лорд на Адмиралтейството и той става член на военния кабинет. Тъй като, обаче, инициираната и ръководена от него съюзническа атака срещу турците в Дарданелите през 1915 г. претърпява катастрофален провал, на 15 ноември 1915 той е принуден да напусне поста си и правителството. Започва да търси реабилитация в редовете на действащата армия на Западния фронт, макар и да си остава член на парламента. Опитва се да получи назначение като бригаден командир, но се удовлетворява с чин майор и командването на батальон. След това е повишен в подполковник и командва 6-и шотландски стрелкови батальон (Royal Scots Fusiliers) от януари до май 1916. Кореспонденцията със съпругата му показва, че намерението му при започване на активна служба е да реабилитира репутацията си, но и че осъзнава сериозния риск да бъде убит. Като командир той продължава да показва безразсъдната дързост, която е характерна за всичките му военни действия, макар че съвсем не одобрява масовото избиване, в което се превръщат много от действията на Западния фронт.[35]

Политическа кариера като член на Парламента[редактиране | edit source]

Чърчил през 1904

Чърчил мечтае за политическа кариера още от малък и иска да следва стъпките на баща си. Първата възможност да се кандидатира за депутат се открива през 1899 г. Консерваторът-депутат Робърт Аскрофт го кани за кандидат при междинните избори за едно място в Парламента от избирателен район Олдъм, но Аскрофт внезапно умира, освобождава се още едно място и изборите стават двойни, като Чърчил е един от кандидатите. Но и двете места са спечелени от либералите, защото националните настроения са срещу консерваторите. Чърчил обаче впечатлява с енергичната си кампания. В общите избори през 1900 г. се кандидатира отново за депутат от Олдъм и този път печели.[36][37]

По време на първата си парламентарна сесия като депутат от Консервативната партия, той е против военните разходи и предложението на правителството (което е на консерваторите и либералните юнионисти) за обширни мита, предназначени да запазят икономическата доминация на Великобритания. След като прочита Бедността, изучаване на градския живот от Сийбом Раунтрий той става поддръжник и на движението за социална реформа. Това противопоставяне на партийната политика го изолира от собствената му партия и от избирателите. През 1904, неубеден от желанието на партийните си лидери за промяна, той решава да се присъедини към Либералната партия [38] и вече като либерал продължава да води кампания за свободна търговия. След като през декември 1905 г. либералите сформират правителство с министър-председател Хенри Кемпбъл-Банерман, Чърчил става заместник-министър за колониите, занимавайки се главно с Южна Африка след Бурската война.

При изборите от 1906 г. Чърчил е поканен да се кандидатира от Либералната партия в избирателен район Северозападен Манчестър. Той печели с мнозинство от 1214 гласа и държи мястото до 1908 г., [39] когато министър-председател става Хърбърт Аскуит. Чърчил е повишен до Президент на търговския борд (министър на икономиката)[37] и остава на този пост до 1910. Той се присъединява към новоназначения канцлер на хазната Лойд Джордж срещу предложените от Първия лорд на адмиралтейството Реджиналд МакКена огромни разходи за строежа на флотски военни кораби (тип дредноут) и в подкрепа на либералните реформи.[40] Участвува в приемането на редица закони: закон, с който се установява първата минимална заплата във Великобритания (1908)[41], закон за подпомагане на безработните да си намерят работа (1909), първия закон за осигуряването (1911).[42] Като поддръжник на евгениката той участва в написването на Закон за бавноразвиващите се, въпреки че законът, който в крайна сметка се приема, отхвърля неговите предпочитания за стерилизация на слабоумните и затварянето им в институции.[43]

Чърчил помага също за приемането на т.нар. Народен бюджет през 1909 г., ориентиран към създаването на нови програми за социално подпомагане чрез въвеждане на нови данъци за богатите [44]. Обаче след приемането му от Камарата на общините, бюджетът получава вето в Камарата на лордовете, където консерваторите имат мнозинство. За да се преодолее кризата между позициите на двете камари на парламента, се налага провеждането на избори през януари и декември 1910. Либералите водят енергична политическа кампания и ги печелят, с което получават и мандат за осъществяване на реформите. Така бюджетът е приет през 1911 със специален закон, който е и от голямо конституционно значение за уреждане на взаимоотношенията между двете камари.

Уинстън Чърчил (осветен) на Сидни Стрийт, 3 януари 1911

След парламентарните избори от 1910 г. Чърчил става вътрешен министър. Той провежда няколко реформи на затворническата система, включващи осигуряване на лектори и концерти за затворниците и основаване на специални асоциации, които да им помагат след излежаване на присъдата. По време на едногодишния му мандат има редица случаи, в които действията му като министър са спорни. На първо място това е изпращането на войски в помощ на полицията за потушаване на миньорска стачка във въглищните мини на Уелс през ноември 1910. Макар че войниците не се намесват, репутацията на Чърчил в Уелс е сериозно накърнена и споменът за събитията го преследва дълго след това.[45]

В началото на 1911 Чърчил лично присъства при обсадата на къща на Сидни Стрийт в Лондон. Предисторията включва опит за обир на бижутериен магазин, при който полицията се намесва и при престрелката загиват трима полицаи и един от нападателите. Чърчил обявява, че полицията издирва банда от еврейски анархисти (оказват се латвийски емигранти) и скоро полицията получава сигнал. Отново се завързва ожесточена престрелка, при която избухва пожар. Чърчил не разрешава намесата на пожарната докато не спре стрелбата. След това в къщата са намерени мъртви двама души, дребни криминални престъпници. Инцидентът получава голяма гласност и либералното правителство е критикувано за меката си политика спрямо емигрантите.[46]

Предложеното решение от Чърчил на суфражетския въпрос е да се проведе референдум, но Хърбърт Аскуит е против и въпросът за даване на избирателни права на жените е решен едва след Първата световна война.[47]

През 1911 г. Чърчил е прехвърлен на поста Първи лорд на Адмиралтейството. Той стартира няколко реформи, сред които създаване на флотска авиация (самият той започва да се учи да лети),[48], конструиране на нови и по-големи кораби и преминаването на Кралския флот от въглища на течно гориво.[49]

Първа световна война и следвоенна коалиция[редактиране | edit source]

При избухването на Първата световна война Чърчил става член на Военния съвет. Насърчава разработката на танкове, като осигурява финансиране на изследванията от флотските фондове.[50] След това оглавява специалната комисия, която създава първия танков корпус и макар че само след десетилетие разработката на бойния танк се счита за тактическа победа, на времето тя е възприемана като пилеене на средства и Чърчил търпи критика.[50] През пролетта на 1915 следва нов неуспех – като един от политическите и военни стратези на катастрофалната Галиполска кампания на Дарданелите по време на Първата световна война[51] Чърчил поема голяма част от вината за фиаското. Като първи лорд на адмиралтейството Чърчил яростно се застъпва пред външния министър Едуард Грей за привличането на България на страната на Антантата „на всяка цена“ [2]. Тъй като при формирането на многопартийно коалиционно правителство през май 1915 г., като цена за своето участие консерваторите искат понижението му, Чърчил е понижен в канцлер на херцогство Ланкастър за няколко месеца. След понижаването си в длъжност Чърчил пише меморандум през юни 1915 г. в който казва, че при първия по-значителен успех при Дарданелите:

България неизбежно трябва да се устреми към Одрин, а с България целият Балкански полуостров ще мине на наша страна.[52]

В писмо до Грей Чърчил протестира против пасивното изчакване на събитията от външното министерство:

Аз съм изцяло в полза на това да играем играта така, че да получим България... Тя е голямата награда и чак когато разберем със сигурност, че тя няма да се присъедини към нас, можем да вземем предвид гръцките и сръбските интереси...[52]

На другия ден настоява още по-емоционално:

Засега сме в българския лагер, нека да останем в него. Тя (България) струва колкото останалите взети заедно и тя ще докара останалите.[52]

В меморандум от юли 1915 г. Чърчил пише:

Ние трябва да спечелим България сега. България е силна, армията ѝ е готова, народът ѝ е уязвен от руските поражения, териториалните ѝ искания са справедливи и напълно отговарят на принципите за правата на народите, от които трябва да се ръководим. Само по себе си подтисничеството, упражнявано от сърбите в българските области в Македония, е голямо зло. Присъединяването на Кавала към Гърция след Втората балканска война се оказа както бе признато още тогава, долно и неразумно дело. В исканията, които сега България издига, няма нищо, което да е несъвместимо с принципите на разума и честта.[53]

Балканските страни обаче се държат резервирано и отказват да се присъединят към „каузата на справедливостта срещу хунското варварство“. [52]

На 15 ноември 1915 г. той подава оставка [54] и макар че остава член на парламента, постъпва в армията. Служи няколко месеца на Западния фронт, командвайки 6-и батальон на Кралските шотландски мускетари с чин подполковник.[55][56] Като командир той провежда 36 акции в ивицата ничия земя и неговата част от фронта при Плостеерт (Ploegsteert) е една от най-активните.[56]

Чърчил с Кралските шотландски мускетари, 1916

През март 1916 г. Чърчил се завръща в Англия, за да говори в Камарата на общините.[57]. Когато в края на 1916 Дейвид Лойд Джордж става премиер, той отново привлича Чърчил в кабинета си. През юли 1917 г. Чърчил е назначен за министър на амунициите (на военните доставки) и ръководи производството на танкове, самолети, оръдия и снаряди, а през януари 1919 става министър на войната и авиацията (държавен секретар по военните работи) и до 1921 г. провежда редица реформи. Той е един от авторите на т.нар. правило за десетте години, част от кампания за икономии от въоръжаване, основаваща се на допускането, че „през следващите пет или десет години няма да има голяма европейска война“.[58]. До към 1929 г. тази политика за запазване на мира е достатъчно адекватна, но през 1932 г. бива изоставена поради нарасналата опасност от война.

Главна грижа в мандата му в министерството на войната е съюзническата интервенция в Руската гражданска война. Чърчил твърдо поддържа чуждестранната интервенция, декларирайки, че болшевизмът трябва да бъде „удушен в люлката си“.[59] Макар че кабинетът е разединен, той успява да издейства интензификация и удължаване на британското участие въпреки яростната враждебност на лейбъристите. През 1920 г., след изтеглянето на последните британски войски, Чърчил изпраща оръжия на поляците, когато те нахлуват в Украйна. Той става министър на колониите през 1921 г. и подписва Англо-ирландския договор от 1921 г., с който се основава Ирландската независима държава. Чърчил участва в дългите преговори и за да защити британските морски интереси, включва в клаузите на договора три пристанища – Куйнстаун (Коув), Касълтаунбер и Лох Суили, които да могат да се използват като атлантически бази от Кралския флот.[60] През 1938 г. обаче, според условията на Англо-ирландското търговско споразумение на Чембърлейн-Де Валера, базите са върнати на Ирландската независима държава.

След решаването на ирландския въпрос Чърчил насочва цялото си внимание към Близкия Изток, като взема непосредствено участие в създаването на няколко арабски държави и в решаването на въпроса за създаването на еврейска държава (в рамките на мандата за управление на Палестина, предоставен на Великобритания от Обществото на народите). Въпреки че през тези години политическите пристрастия на Чърчил придобиват ясна антисоциалистическа ориентация, той продължава да поддържа пролейбъристката платформа на Либералната партия. Неговата позиция срещу болшевиките в Съветския съюз обаче води до охлаждане в отношенията му с Лойд Джордж.

Чърчил е привърженик на употребата на сълзотворен газ за потушаване на кюрдските бунтове в Ирак,[61], но такъв не е бил използван, тъй като конвенционалните бомбардировки се считат за достатъчно ефективни.[62]

През 1923 г. той успешно лобира пред британското правителство да даде ексклузивните права върху персийските (иракски) петролни ресурси на „Burmah Oil“ (днес Бритиш петролиъм).[63]

Връщане в Консервативната партия – Канцлер на хазната[редактиране | edit source]

През септември 1922 г. Консервативната партия се оттегля от коалиционното правителство след среща с членове на парламента, недоволни от справянето с кризата при Чанаккале и този неин ход води до парламентарни избори през октомври. Чърчил се разболява от апендицит по време на кампанията и е опериран. За времето си операцията е опасна и болезнена и е необходимо дълго възстановяване. Това силно затруднява предизборната му кампания, а освен това Либералната партия продължава вътрешно да е разединена. Той завършва с едва четвърти резултат в избирателен район Дънди. Чърчил по-късно отбелязва, че напуснал Дънди „без пост, без място [в парламента], без партия и без апендикс“.[39] В изборите през 1923 г. той отново се кандидатира за либералите в Лестър и след това като независим в междинните избори за Уестминстър през 1924 г., но постига успех едва в Епинг в парламентарните избори през същата година. Макар и да не е консерватор, той е приет много добре в техните среди поради ораторските си способности и възгледите на конституционалист и анти-социалист. През 1925 г. той официално се завръща в Консервативната партия, коментирайки иронично „всеки може да си смени боята, но е нужна известна находчивост да я смени втори път.“[39][64]

През 1924 г. Чърчил е назначен за канцлер на хазната в правителството на Стенли Болдуин и ръководи връщането на Великобритания към златния стандарт през 1925, което се оказва катастрофално, защото води до дефлация, безработица и стачки.[65] Това решение, обявено при приемането на бюджета, е взето след дълги консултации с различни икономисти, включително Джон Мейнард Кейнс, постоянен секретар за хазната, и директора и борда на Английската банка. По този повод Кейнс пише „Икономическите последици на г-н Чърчил“' (The Economic Consequences of Mr. Churchill), твърдейки че връщането към златния стандарт на предвоенния паритет(£1=$4.86) би довело до световна депресия. Решението обаче общо взето е популярно и на него се гледа като на „здрава икономика“, макар че сред противниците му са Макс Айткен и Федерацията на британските индустрии.[66]

Чърчил по-късно гледа на това решение като на най-голямата грешка в живота си. Връщането към предвоенния обменен курс и златния стандарт води до индустриален спад поради нарастване на разходите за производство с около 10%. Най-засегната е въглищната индустрия, която вече страда поради преминаването на корабите от въглища към течно гориво. Миньорската стачка прераства в генерална стачка през 1926 г. По време на събитията Чърчил пише в правителствения вестник British Gazette: „или страната ще пречупи Генералната стачка, или Генералната стачка ще пречупи страната“ и твърди, че фашизмът на Бенито Мусолини е „направил услуга на целия свят, показвайки начин за справяне с подривните сили“ – тоест, той счита режима му за средство срещу заплахата от комунистическа революция. По едно време Чърчил стига дотам, че нарича Мусолини „Римският гений… най-великият законодател сред хората.“[67]

Политическа изолация[редактиране | edit source]

Чърчил пише биография на предшественика си Джон Чърчил, херцог Марлборо в средата на 30-те години

Консервативното правителство е победено в парламентарните избори от 1929. През следващите две години Чърчил се отчуждава от лидерите на Консервативната партия по въпросите за защитни мита и Индийското самоуправление и с политическите си възгледи и с приятелствата с вестникарски барони, финансисти и съмнителни хора. Когато Рамзи Макдоналд формира националното правителство през 1931 г., Чърчил не е поканен да се присъедини към Кабинета. Той е в ниска точка от кариерата си, в период известен като „годините в пустошта“.[68]

Той прекарва следващите няколко години, концентрирайки се върху писането си, включително на Marlborough: His Life and Times – биография на неговия прадядо Джон Чърчил, херцог Марлборо – и История на англоговорящите народи (макар че втората не е публикувана преди края на Втората световна война[68]), Велики съвременници и множество вестникарски статии и сборници с речи. Той е един от най-добре платените писатели за времето си.[68] Неговите политически възгледи, публикувани като Парламентарното правителство и икономическият проблем от 1930 г. (повторно издадени в неговия сборник с есета „Мисли и приключения“, 1932) включват връщане от универсалното избирателно право към избирателно право на базата на имуществен ценз, пропорционална избирателна система за големите градове и икономически „субпарламент“.[69]

Индийската независимост[редактиране | edit source]

Чърчил осъжда политиката на неподчинение на Махатма Ганди и индийското движение за независимост през 1930-те твърдейки, че Конференция на Кръгла маса „е страшна перспектива“.[70] По-късни доклади посочват, че Чърчил предпочита Ганди да умре, ако направи гладна стачка.[71] През първата половина на 1930-те, Чърчил застава открито срещу даването на Индия на статут на доминион. Той основава групата „India Defence League“, бореща се за запазване на британската власт в Индия. Чърчил не допуска умереност. „Истината е“ заявява през 1930, „че Гандизмът и всичко, за което той се застъпва, ще трябва да бъде преодолян и смазан.“[72] В речи и статии от този период той прогнозира голямо нарастване на безработицата във Великобритания и граждански безредици в Индия, ако Индия получи независимост.[73] Вицекралят лорд Ъруин, назначен от предишното консервативно правителство, участва в Конференцията на кръгла маса в началото на 1931 и обявява съгласието на правителството на Индия да се даде статут на доминион. Това мнение се подкрепя от Либералната партия и, поне официално, от Консервативната партия. През март 1931 г. е сключен т.нар. пакт Ганди-Ъруин, с който се освобождават някои политически затворници и правителството прави отстъпки по отношение на данъка върху солта.

Чърчил е изцяло против Конференцията на кръгла маса и позицията на правителството. На събрание на Консервативната асоциация на Западен Есекс, свикано специално за целта, той казва: „Тревожно и отвратително е да се види г-н Ганди, бунтовен адвокат от Мидъл Темпъл, сега представящ се за факир от тип добре известен на изток, да крачи полугол по стъпалата на вицекралския дворец… за да преговаря на равни начала с представителя на краля-император.“[74] Той нарича лидерите на Индийски национален конгрес „Брамини, които дърдорят и прокарват принципите на западния либерализъм“,[75] а самия Ганди – „полугол факир“, който „заслужава да бъде изхвърлен през градските порти на Делхи с вързани ръце и крака, за да бъде стъпкан от огромен слон, управляван от новия вицекрал на Индия“.

Чърчил трайно се разграничава от Стенли Болдуин относно индийската независимост и докато Болдуин е министър-председател не заема повече никакъв пост. Според някои историци основното му отношение към Индия е изложено в книгата му Моят ранен живот (1930).[76] По-късен източник на отрицателно отношение на Чърчил по индийските въпроси е Бенгалският глад от 1943 г., когато Чърчил е министър-председател. Националистите обвиняват военновременното правителство на Чърчил за смъртта на над три милиона души.[77][78][79] Докато някои коментатори сочат като причина за глада разстроената пазарна система и лошата администрация на провинциално ниво,[80] Артър Херман, автор на Чърчил и Ганди, заявява: „Истинската причина е падането на Бирма в ръцете на японците, което отрязва основния източник за внос на ориз, когато местните източници не достигат… [въпреки че] е истина, че Чърчил е против отклоняването на провизии от други театри на военни действия към Индия, за да се покрие недостигът: това е военно време.“[81] В отговор на едно спешно искане за хранителни доставки на министъра за Индия, Лео Еймъри и вицекраля на Индия Уейвъл, Чърчил отговаря с телеграма до Уейвъл, питайки, ако храната е толкова оскъдна „защо Ганди още не е умрял.“[82] През юли 1940, съвсем отскоро застанал начело на правителството, той приветства започналия конфликт между Мюсюлманската лига и Индийския национален конгрес, надявайки се, че той „ще бъде горчив и кървав“.[72]

Германското превъоръжаване и конфликти в Европа и Азия[редактиране | edit source]

Още от 1932, когато се противопоставя на разрешаването на Германия да има военен паритет с Франция, Чърчил често говори за опасностите от германското превъоръжаване.[83] По-късно, особено в Надвисналата буря, описва себе си като самотен глас, призоваващ Великобритания да се противопостави на войнствеността на Германия.[84] Обаче първият, който агитира за това, е лорд Лойд.[85] Отношението на Чърчил към фашистките диктатури е двузначно. През 1931 г. той предупреждава срещу противопоставянето от страна на Обществото на народите на японците в Манджурия „Надявам се, че ще се опитаме в Англия да разберем позицията на Япония, една древна страна… От една страна ги грози тъмната заплаха на Съветска Русия. От друга хаосът на Китай, чиито четири или пет провинции страдат под комунистическо управление“.[86] В съвременни вестникарски статии той нарича испанското републиканско правителство комунистически фронт, а армията на Франко „анти-червеното движение“.[87] Той подкрепя пакта Хор-Лавал, предложен с цел прекратяване на втората итало-абисинска война и продължава да хвали Бенито Мусолини до 1937 г.[88]

В реч в Камарата на общините от 1937 г. Чърчил казва „яма да се преструвам, че ако трябваше да избирам между комунизма и нацизма, ще избера комунизма“.[89] В есе от 1935 озаглавено Хитлер и неговият избор, което е повторено в книгата му Велики съвременници (1937), Чърчил изразява надежда, че въпреки издигането си на власт чрез диктаторски режим, омраза и жестокост, Хитлер би могъл „да остане в историята като човекът, възстановил честта и умствения покой на великата германска нация и да я върне спокойна, услужлива и силна в предния фронт на европейския семеен кръг.“[90] Първата значима реч на Чърчил за отбраната на 7 февруари 1934 г. набляга на нуждата да се преизградят Кралските ВВС и да се създаде министерство на отбраната; втората, на 13 юли, призовава за подновена роля за Обществото на народите. Тези три теми остават в неговите изложения до началото на 1936. През 1935 той е един от основателите на кръга The Focus, който събира хора с различни политически възгледи и занятия, обединени в стремежа си към 'отбрана на свободата и мира' и води до формирането на много по-голямото Движение за оръжия и завет (на английски: Arms and the Covenant Movement) през 1936.[91]

Криза за абдикацията[редактиране | edit source]

През юни 1936 назрява конституционна криза поради намерението на крал Едуард VIII да се ожени за г-жа Уолис Симпсън. Църквата на Англия (чиято глава е Едуард) порицава развода на Симпсън, Парламентът отказва да ѝ; даде титла, а нацията недоволства, че разведена жена ще бъде съпруга на краля. Кралят трябва да избира между това да запази короната и да се откаже от г-жа Симпсън или да абдикира и да се ожени. Чърчил е против женитбата; той гледа на съществуващия брак на г-жа Симпсън като на „предпазна мярка“ и призовава за отлагане на очертаващата се абдикация. Кризата кулминира в началото на декември 1936 и Чърчил публично подкрепя краля. Той прави дълго изявление, обвинявайки правителството, че прилага неконституционен натиск върху краля, за да го принуди да направи припряно решение.[92] На 7 декември се опитва да направи изказване и в Камарата на общините, но е посрещнат враждебно и напуска.[93] В крайна сметка на 11 декември Едуард VIII абдикира.

Репутацията на Чърчил в парламента и в чужбина е сериозно подронена. Някои, като Алистър Кук, тълкуват позицията му в смисъл, че се опитва да създаде кралска партия.[94] Други като Харолд Макмилан изтъкват вредата, която подкрепата за краля от страна на Чърчил нанася на Движението за оръжия и завет.[95] Самият Чърчил по-късно пише „Аз бях толкова ниско в оценката на общественото мнение, че почти всички смятаха, че политическият ми живот е приключил.“[96]

Роля в Парламента през 30-те[редактиране | edit source]

Уинстън Чърчил, даващ известния си знак за победа 'V'

Чърчил по-късно се опитва да се изобрази като (до известна степен) изолиран глас, предупреждаващ за германската опасност и настояващ за превъоръжаване. Макар по време на по-голямата част от 1930-те да се намира в известна изолация в собствената си партия, той получава привилегирована информация от някои членове на правителството, особено от недоволни служители във военното министерство. „Групата на Чърчил“ към края на 30-те се състои само от него, Дънкан Сандис и Брендан Бракен. Тя е изолирана от други фракции в Консервативната партия, също оказващи натиск за по-бързо превъоръжаване и по-силна външна политика, като например водените от Антъни Идън и Лео Еймъри [97] Все пак мнението на Чърчил продължава да тежи пред правителството по много въпроси и той е считан за алтернативен лидер.

Дори и по времето, когато Чърчил води кампания против индийската независимост, той получава официална и иначе секретна информация. От 1932 съседът на Чърчил майор Дезмънд Мортън с одобрението на премиера Рамзи Макдоналд дава на Чърчил информация за германските ВВС.[98] От 1930 нататък Мортън оглавява отдел на Комитета за имперска отбрана, натоварен с проучване на отбраната на други страни. Лорд Суинтън като министър на ВВС дава на Чърчил достъп до официална и иначе секретна информация през 1934 (с одобрението на Болдуин). Суинтън знае, че Чърчил остава критик на правителството, но вярва, че информиран критик е по-добър от такъв, който разчита на слухове.[99] Чърчил яростно критикува политиката на помиряване с Адолф Хитлер, прокарвана от Невил Чембърлейн [100] и в реч пред Камарата на общините той пророчески предсказва:

Даден ви беше изборът между война и безчестие. Избрахте безчестие и ще имате война

Чърчил, Current Biography 1942, p. 155
В оригинал
You were given the choice between war and dishonour. You chose dishonour, and you will have war

Министър-председател през Втората световна война[редактиране | edit source]

„Уинстън се върна“[редактиране | edit source]

След избухването на Втората световна война на 3 септември 1939, денят, в който Великобритания обявява война на Германия (в защита на Полша по силата на Англо-полския военен съюз от 25 август 1939 г.), Чърчил е назначен за Първи лорд на Адмиралтейството и член на Военния кабинет, какъвто е бил в началото на Първата световна война. Когато узнават това, от Борда на адмиралтейството изпращат сигнал до флота „Уинстън се върна“ ("Winston is back").[101][102] На този пост той се оказва един от най-активните министри по време на така наречената „Странна война“, когато единствените забележими действия са по море. Чърчил се застъпва за превантивна окупация на неутралното норвежко пристанище за желязна руда Нарвик и железните мини в Кируна, Швеция, в началото на войната. Чембърлейн и останалата част от военния кабинет обаче не се съгласяват и все отлагат операцията, докато през юни 1940 Норвегия е окупирана от немците.

Горчиво начало на войната[редактиране | edit source]

Чърчил носи каска при сигнал за въздушно нападение по време на битката за Британия през 1940 г.

На 10 май 1940, часове преди германското нашествие във Франция чрез блицкриг през Ниските страни, става ясно, че след провала в Норвегия, страната няма доверие на Чембърлейн за воденето на войната и той подава оставка. Общоприетата версия на събитията е, че лорд Халифакс отказва поста на министър-председател, защото не вярва, че може да управлява страната ефективно като член на Камарата на лордовете вместо на Камарата на общините. Въпреки че министър-председателят традиционно не посочва наследник, Чембърлейн препоръчва това да е някой, който ще има подкрепата и на трите основни партии в Камарата на общините. На среща между Чембърлейн, Халифакс, Чърчил и Дейвид Марджесън, Chief Whip („главен камшик“) на правителството, е посочен Чърчил и като конституционен монарх, Джордж VI го назначава за министър-председател. Първата работа на Чърчил е да пише на Чембърлейн и да му благодари за подкрепата.[103]

Чърчил се прицелва с картечен пистолет Стен през юни 1941 г. Мъжът в костюм вляво от Чърчил е бодигардът му, Уолтър Томпсън

Чърчил е сред първите, осъзнали растящата заплаха от Хитлер, дълго преди началото на войната, но предупрежденията му остават пренебрегнати. Въпреки че в страната има известни настроения за помирение с явно издигащата се Германия, (сред изразителите им е външният министър лорд Халифакс), Чърчил отказва изобщо да обмисля такава възможност.[104] Според Чърчил не би могло и дума да става за някакви преговори с Хитлер. Той отхвърля предложенията на Хитлер за мир и като министър-председател дава решаващия глас в кабинета за продължаване на войната с Германия. Неговата реторика втвърдява общественото мнение и подготвя Великобритания за дълга война.[105] Чърчил заявява в своята реч Техният най-добър час пред британската Камара на общините на 18 юни 1940, „Очаквам, че битката за Британия съвсем скоро ще започне.“[106] Отказвайки примирие с Германия, Чърчил поддържа жива съпротивата в Британската империя и създава основата за по-късните съюзнически контраатаки през 1942-45, като Британия служи за плацдарм за доставките за Съветския съюз и за освобождаването на Западна Европа.

В отговор на критиките, че липсва военен министър за воденето на войната, Чърчил създава и поема допълнителния пост на министър на отбраната. Той незабавно поставя приятеля и довереника си, индустриалеца и вестникарски барон Макс Айткен, лорд Бийвърбрук, начело на производството на самолети. Бизнес находчивостта на Бийвърбрук позволява на Великобритания бързо да развие самолетното производство и друга техника, които в крайна сметка се оказват решаващи.[107]

Уинстън Чърчил върви през руините на катедралата в Ковънтри, 1941

Речите на Чърчил са голямо вдъхновение за британците. Първата му реч като министър-председател е известната „Нямам да предложа нищо друго освен кръв, тежък труд, сълзи и пот“. Чърчил недвусмислено дава да се разбере, че Великобритания няма да се съгласи на никакви компромиси:

Ще попитате каква е нашата цел. Моят отговор е прост — Победа. Победа на всяка цена, победа над терора, победа независимо колко дълга и тежка ще е войната, през която ще минем.

Той скоро я последва с други две също толкова известни, произнесени непосредствено преди битката за Британия. В едната се казва:

… ще се бием във Франция, ще се бием в моретата и океаните, ще се бием с растяща увереност и растяща сила във въздуха, ще отбраняваме нашия остров, каквато и да бъде цената, ще се бием на бреговете, ще се бием на десантните площадки, ще се бием в полетата и по улиците, ще се бием в хълмовете, никога няма да се предадем[108]

В другата:

Нека следователно се стегнем за нашия дълг и да се държим така, че ако Британската империя и нейната Общност съществуват хиляда години, хората все още да казват, „Това бе техният най-добър час.“.[109]

Във връхната точка на битката за Британия, неговият обзор на ситуацията включва паметния ред „Никога в полето на човешкия конфликт толкова много хора не са дължали толкова много на толкова малко (малцина)“, което поражда трайното прозвище Малцината за пилотите от КВВС, които я спечелват.[110] Една от най-известните му военни речи е на 10 ноември 1942 в отговор на съюзническата победа във втората битка при Ел Аламейн. Чърчил казва:

Това не е краят. Дори не е началото на края. Но може би е краят на началото.[111]

Отношения със Съединените щати[редактиране | edit source]

Генералисимус Чан Кайшъ, Франклин Рузвелт и Чърчил на Конференцията в Кайро през 1943
Рузвелт и Чърчил на църковна служба на борда на британския военен кораб Принц на Уелс по време на Атлантическата конференция.

До момента, в който САЩ влизат във войната, Чърчил смятал, че ще воюва сам. Основата на неговата стратегия са бомбардировките над Германия и концентрацията на сили в Средиземноморието и в Близкия Изток. Чърчил се нуждае от американската помощ – както икономическа, така и военна. САЩ оказват значителна подкрепа на Великобритания, но от друга страна, тоталният американски контрол над английската икономика лишава страната от всякаква икономическа самостоятелност по време на войната. Въпреки това Чърчил държи на тясното сътрудничество и съюза със САЩ. Това сътрудничество е потвърдено и на Атлантическата конференция с президента на САЩ Франклин Рузвелт през август 1941 г. По-късно към двамата се присъединява и генералният секретар на КПСС Йосиф Сталин, създавайки по този начин Голямата тройка. След края на войната близките отношения на трите страни-съюзнички в антихитлеристката коалиция изчезват напълно.

Доброто отношение на Чърчил с Франклин Д. Рузвелт осигурява жизненоважни хранителни доставки, петрол и муниции през Северния Атлантик.[112] По тази причина Чърчил е облекчен, когато Рузвелт е преизбран на поста през 1940 г. При преизбирането си Рузвелт веднага започва да прилага нов метод за доставяне на оръжия и припаси на Великобритания без нуждата за монетарно плащане. Накратко, Рузвелт убеждава Конгреса, че отплатата за тази твърде скъпа услуга е отбраната на САЩ; и така се ражда програмата заем-наем (на английски: lend-lease). Чърчил има 12 стратегически конференции с Рузвелт, които покриват широк кръг от теми: Атлантическата харта, стратегията „Първо Европа“ (т.е. съсредоточаване на усилията отначало в Европа, а едва след това срещу Япония), Декларацията на Обединените нации и др.

След нападението над Пърл Харбър, първата мисъл на Чърчил е, че Америка ще се присъедини: „Спечелихме войната!“[113] На 26 декември 1941, Чърчил се обръща към съвместна сесия на Американския конгрес, визирайки Германия и Япония, „За какъв вид хора ни мислят?“[114] Чърчил e основоположник на Управлението за специални операции (на английски: Special Operations Executive) като част от министерството за икономическа война; то планира, провежда и насърчава секретни, подривни и партизански операции в окупираните територии със значителен успех; в него служат британските командоси, които са образец за повечето настоящи световни специални сили.

Здравето на Чърчил е крехко, както става ясно от лекия сърдечен удар, който получава през декември 1941 в Белия дом, а също и през декември 1943, когато заболява от пневмония. Въпреки това той пътува повече от 160 000 км през цялата война, за да се среща с други национални лидери. С оглед на сигурността той обикновено пътува под псевдонима „полковник Уордън“.[115]

През януари 1943 г. на среща в Казабланка между Чърчил и Рузвелт, американският президент предлага предвид изхода от битката при Ел Аламейн и особено с оглед развоя на Сталинградската битка, съюзниците да приемат предложение за мир единствено при условията на "безусловна капитулация" на Германия и нейните съюзници, сред които е и България. На практика тази инициатива бетонира Втората световна война защото Германия принудително е върната към концепцията за тоталната война, особено след срещата на външните министри на съюзниците в Москва през октомври 1943 г., когато Съветския съюз се присъединява към формулата, която договорка е и официализирана на Техеранската конференция. [116]

Като цяло Чърчил не одобрява заложената философия в безусловната капитулация. Според него това ще накара германците да се бият още по-ожесточено, което само ще удължи и оскъпи войната. Чърчил също така не споделя плановете на Рузвелт за преобразяване на следвоенна Германия, разглеждайки ги като утопия, понеже е обсебен от фиксидеята да ограничи влиянието на Съветския съюз върху следвоенна Европа. [117]

Безусловната капитулация изисквана от Япония става причина и за атомните бомбардировки през 1945 г. с които на практика приключва най-опустошителната война в историята. Бомбардировките над България през 1943/44 г. също са проведени тактически с тази цел.

След откриването на Втория фронт в Нормандия в началото на юни 1944 г. у Чърчил се появява нова надежда. Под влияние на командващия британската армия генерал Александър той възприема една идея, според която войските, предназначени да проведат операция Анвил (десант в района на южното крайбрежие на Франция) да бъдат прехвърлени на италианския фронт в подкрепа на армията на Александър. Този замисъл има стратегическата цел да създаде плацдарм в района на ТриестЛюбляна и оттам да настъпи към Будапеща и Виена, за да се добере до тези градове преди Съветската армия. По този начин освен затварянето на достъпа на съветските войски до района на Източното Средиземноморие (чрез осъществяване на планираната интервенция в Гърция), англо-американските войски биха получили възможност да заемат важни позиции в Централна Европа.[118] Замисълът остава нереализиран.

Чърчил участва в договорите, които предначертават следвоенните европейски и азиатски граници. Те се обсъждат още през 1943. На Втората квебекска конференция през 1944 той начертава и заедно с Франклин Д. Рузвелт подписва смекчен вариант на първоначалния план Моргенто, с който те се заричат да превърнат Германия след безусловната ѝ капитулация „в страна главно земеделска и пасторална по своя характер.“[119] След смъртта на Рузвелт през април 1945, добрите отношения на Чърчил с Хари Труман също са от голямо значение за двете страни. Макар явно да съжалява за загубата на близкия си приятел и партньор Рузвелт, Чърчил силно подкрепя Труман в първите му дни на поста, наричайки го „онзи вид необходим лидер, от който се светът се нуждае най-много.“[120] Предложенията за европейските граници и селища официално се договарят от Хари С. Труман, Чърчил и Йосиф Сталин в Потсдам.

Отношения със Съветския съюз[редактиране | edit source]

Когато Хитлер нахлува в СССР, Уинстън Чърчил, дотогава пламенен анти-комунист, променя позицията си спрямо Съветския съюз пред лицето на общия враг и заявява „Ако Хитлер нахлуе в ада, аз дори бих казал добра дума за дявола в Камарата на общините,“.[121] Скоро в помощ на руснаците се насочват английски доставки и танкове.[122]

Един от спорните въпроси, наследени още от Първата световна война, са границите на Полша. На конференцията в Техеран е прието предложението на Чърчил да се удовлетворят претенциите на Полша за земите на Западна Белорусия и Западна Украйна за сметка на изместване на западната ѝ граница с Германия, а границата на изток да минава по т.нар. „линия на Кързън“. Полското правителство в изгнание е против и след войната на това решение в Полша се гледа като на предателство. Чърчил се опитва да убеди Станислав Миколайчик, полски министър-председател в изгнание, да приеме желанията на Сталин, но Миколайчик отказва. Чърчил е убеден, че единственият начин да се облекчи напрежението е прехвърлянето на големи маси хора, така че да населяват съответните национални граници.

Както обяснява пред Камарата на общините на 15 декември 1944, „Експулсация е методът, който, доколкото можем да видим, ще бъде най-задоволителен и траен. Няма да има смесено население, което да причинява безкрайни тревоги… Ще бъде направено прочистване. Не съм разтревожен от тези прехвърляния, които са по-възможни в съвременните условия.“[123][124] Последвалите експулсации на германци от Полша са проведени с много трудности и според доклад от 1966 на западногерманското министерство на бежанците, са довели до смъртта на над 2.1 млн души. Чърчил се противопоставя на фактическата анексия на Полша от Съветския съюз и пише огорчен за нея в книгите си, но не успява да я предотврати на конференциите.[125]

Уинстън Чърчил на Ялтенската конференция, с Рузвелт и Сталин до себе си

През октомври 1944 г., той и Идън отиват в Москва, за да се срещнат със светските лидери. В този момент руските сили започват да напредват в различни източноевропейски страни. Чърчил поддържа възгледа, че докато всичко се изработи официално и порядъчно на Ялтенската конференция, трябва да има някакво временно военновременно споразумение за това кой какво ще управлява.[126] Най-значителната от тези срещи е на 9 октомври 1944 г. в Кремъл между Чърчил и Сталин. По време на срещата се обсъждат Полша и Балканските проблеми.[127] Чърчил си спомня речта си пред Сталин в деня:

Нека да разрешим работите си в Балканите. Вашите армии са в Румъния и България. Ние имаме интереси, мисии и агенти там. Нека не си пречим. Що се отнася до Великобритания и Русия, какво ще кажете да имате деветдесет процента доминация в Румъния, ние да имаме деветдесет процента влияние в Гърция и да отидем петдесет на петдесет в Югославия?[126]

Сталин се съгласява с това Процентно споразумение, правейки отметка на къс хартия, чувайки превода. През 1958, пет години след като се публикува разказът за тази среща (във Втората световна война от Чърчил), властите в Съветския съюз отричат, че Сталин е приел „империалистическото предложение“.[127]

Едно от решенията на Ялтенската конференция е, че Съюзниците ще върнат всички съветски граждани от съюзническата зона в Съветския съюз. Това се отнася незабавно до съветските военнопленници, освободени от съюзниците, но е разширено и до всички източноевропейски бежанци.[128] Александър Солженицин нарича операция Килхол „последната тайна на Втората световна война.“[129] Операцията решава съдбата на до два милиона следвоенни бежанци, бягащи от източна Европа.[130]

Чърчил и България през Втората световна война[редактиране | edit source]

По отношение на Крайовската спогодба от 5 септември 1940 г. Чърчил казва:

Винаги съм смятал, че Южна Добруджа трябва да принадлежи на България.[131],[132]


Това обаче не донася промяна на общественото мнение в България в полза на Великобритания, тъй като спогодбата е сключена изключително под натиска на Третия райх.

По повод смъртта на цар Борис III Чърчил казва:

Каквото сполетя цар Борис, ще сполети също и други, които са на страната на Германия![133]

През октомври 1943 г. Чърчил решава, че времето на позивите като военно средство над България е отминало и че е дошло време те да бъдат заменени от бомбите. Пренасянето на бойните действия през есента на 1943 г. на територията на Южна Италия довежда до попадането на Балканите в обсега на съюзническата бомбардировъчна авиация. Това обстоятелство е съчетано с примамливите за Чърчил перспективи за падането на прогерманския режим в България преди появата на Съветската армия в района на Балканите. Но освен стратегическите и политически съображения се прибавя и нещо друго, което може да бъде разбрано според формулировката, използвана от Чърчил на 19 октомври 1943 г., когато той заповядва да бъдат започнати бомбардировки над България. Визирайки вероятно отказът на България да се включи в Първата световна война на страната на Антантата и да подкрепи британските войски при Галиполи Чърчил казва:

Аз познавам българите от 30 години. Те са грешен народ, който заслужава да му бъде предаден строг урок... София трябва да бъде бомбардирана колкото се може по-скоро.[134],[135]

Въздушната война срещу България започва на 14 ноември 1943 г. и продължава до края на март 1944 г. Британските и американските ескадрили пристигат над своите цели (най-често София) на големи ескадрили, прикривани от значителни формации изтребители. Командването на Вермахта не е в състояние да окаже съдействие на малобройната българска авиация, разполагаща с изостанала и износена материална база. Независимо от това българските летци се ангажират в неравна битка с превъзхождащия ги противник. Само по време на една от големите бомбардировки над София са свалени осем български изтребителя. Капитан Димитър Списаревски врязва самолета си в американски бомбардировач B-17 "Летяща крепост", за да не допусне той да хвърли товара си над София. Въпреки превъзходството си търпи загуби и съюзническата авиация – 329 членове на нейните екипажи попадат в плен, от които 69 умират от раните си. Резултатите от бомбардировките са няколко хиляди убити, стотици тежко ранени българи, напълно разрушени са 1500 сгради само в София. Бомбардирани са и Враца, Дупница, Скопие.[136]

На 6 февруари 1944 г. американското посолство в Анкара информира президента, че посланикът на България в Турция Н. Балабанов декларира пред американските си събеседници, че българското правителство е готово да разисква възможността за промяна на своята политика, без да поставя никакви предварителни условия с изключение на едно единствено – да бъдат запазени границите на България от преди Втората световна война. От българска страна е отправено искането да бъдат прекратени бомбардировките над страната до пристигането в Анкара на официална българска мисия, упълномощена да преговаря със съюзниците от антихитлеристката коалиция по въпроса за излизането на България от войната.[137],[138] След получаването на тази информация Рузвелт се обръща към Чърчил с предложение да бъдат прекратени бомбардировките над България. В своята ответна телеграма Чърчил пише:

След като лекарството е свършило толкова добра работа, нека да продължат да получават допълнителни дози от него.[139],[140]

Дрезденските бомбардировки[редактиране | edit source]

Разрушението на Дрезден, февруари 1945

Между 13 и 15 февруари 1945, британски и американски бомбардировачи нападат германския град Дрезден, в който са стълпени германски ранени и бежанци. Заради културното значение на града и големия брой цивилни жертви (около 135 000)[141] близо до края на войната, бомбардировката става едно от най-спорните съюзнически действия през войната, макар че е породена от стремежа да се подпомогнат руснаците на Източния фронт (на Ялтенската конференция те специално молят за унищожаването на комуникационния център Дрезден). След акцията Чърчил заявява в свръхсекретна телеграма:

Струва ми се, че е дошъл моментът, когато въпросът за бомбардиране на германски градове само за увеличаване на терора, макар и под друг претекст, трябва да се преразгледа… Чувствам нуждата за по-точна концентрация върху военни цели като петрол и комуникации зад непосредствената бойна зона, а не на прости актове на терор и безцелно разрушение, колкото и да е внушително.[142]

Размишлявайки под натиска на главния щаб и в отговор на мненията на Чарлс Портал (началник на военно-въздушните сили) и Артър Харис (главнокомандуващ на бомбардировачите) Чърчил оттегля първия меморандум и издава нов.[143][144] В крайната версия на меморандума от 1 април 1945, се казва:

Струва ми се, че е дошъл моментът, когато въпросът за така нареченото 'зоново бомбардиране' на германски градове трябва да се преразгледа от гледна точка на нашите собствени интереси. Ако поемем контрол над напълно опустошена земя, ще има голям недостиг на квартири за нас и нашите съюзници… Трябва да се погрижим нашите атаки да не вредят дългосрочно повече на нас, отколкото на военното усилие на врага.[143][144]

В крайна сметка отговорността за британското участие в това нападение е на Чърчил, което става и причина за критиките по негов адрес. Германският историк Йорг Фридрих смята, че „решението на Уинстън Чърчил да бомбардира зоново съкрушената Германия между януари и май 1945 г. е военно престъпление.“[145]

Втората световна война приключва[редактиране | edit source]

Чърчил маха на множеството по Уайтхол в деня, когато войната с Германия е спечелена, 8 май 1945.

През юни 1944 съюзническите сили нахлуват в Нормандия и през следващата година отблъскват германските сили на широк фронт. Германия в крайна сметка е победена, след като е нападната на три фронта от съюзниците, макар че има и провали като операция Маркет Гардън и германски контраатаки като Арденската офанзива. На 7 май 1945 в щабквартирата на Съюзниците в Реймс е подписана германската капитулация. В същия ден журналистът Джон Снаг обявява по Би Би Си, че 8 май ще бъде Ден на победата в Европа.[146] В Деня на победата Чърчил съобщава на нацията, че Германия е капитулирала и че една минута след полунощ ще настъпи окончателно примирие на всички фронтове.[147] След това Чърчил казва на множеството пред Уайтхол: „Това е ваша победа.“ Хората извикват: „Не, твоя е.“ и Чърчил тогава ги повежда в пеенето на Land of Hope and Glory. Вечерта той прави друго изказване към нацията, изразявайки увереност в победата над Япония в идните месеци.[37] Японците капитулират на 15 август 1945.

Докато Европа празнува мира след шест години война, Чърчил е зает с нови предизвикателства.[148] Той смята, че Великобритания и САЩ трябва да се подготвят за нарушение на договорените преди това граници и споразумения в Европа и да се подготвят да „наложат на Русия волята на Съединените щати и Британската империя.“[149] Според плана на Операция Немислимо, заповядан от Чърчил и развит от Британските въоръжени сили, Третата световна война е можела да започне на 1 юли 1945 с внезапно нападение срещу съюзническите съветски войски. Планът е отхвърлен от британските началник-щабове като военно неосъществим.

Начело на опозицията след войната[редактиране | edit source]

Чърчил в Потсдам, юли 1945

Въпреки че ролята на Чърчил във Втората световна война е генерирала много подкрепа за него сред британското население, той е победен в парламентарните избори от 1945.[150] Много са причините за това, като ключови сред тях са, че у населението има желание за следвоенни реформи и че не е задължително човекът, водил Великобритания през войната, да я води в мир.[151] Очаквало се е, че Чърчил ще сдаде поста на Антъни Идън, който става негов заместник след загубата на изборите, но Чърчил (макар да е над седемдесет) е решен да се пребори като лидер и Идън е твърде лоялен, за да оспорва лидерския му пост. Така изминават десет години преди Чърчил най-сетне да предаде властта на Идън.[152]

Чърчил с американския генерал Дуайт Айзенхауер и фелдмаршал Бърнард Монтгомъри на среща на НАТО през октомври 1951, малко преди Чърчил да стане министър-председател за втори път

В продължение на шест години той е лидер на опозицията и продължава да оказва влияние върху световните дела. По време на пътуването си през март 1946 до САЩ, Чърчил губи много пари от Хари Труман и неговите съветници в прочута игра на покер.[153] По време на това пътуване той изнася и своята реч за Желязната завеса за Съветския съюз и създаването на Източния блок. Говорейки на 5 март 1946 във Фултън, Мисури, той заявява:

От Шчечин в Балтика до Триест в Адриатика, през континента е спусната Желязна завеса. Зад тази линия лежат столиците на всички древни държави от Централна и Източна Европа. Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща, Белград, Букурещ и София, всички тези известни градове и жителите около тях се намират в това, което трябва да нарека Съветска сфера.[154]

Чърчил също настоява за британска независимост от Европейската общност за въглища и стомана, на която гледа като на френско-германски проект. Той вижда мястото на Великобритания отделно от континента, с много повече общо със страните от Британската общност и със Съединените щати, така наречената Англосфера.[155][156]

Втори мандат като министър-председател[редактиране | edit source]

Връщане в правителството и упадък на Британската империя[редактиране | edit source]

След парламентарните избори през октомври 1951 Чърчил отново става министър-председател до оставката си през април 1955. Вътрешните му приоритети са засенчени от поредица кризи във външните отношения, които отчасти са резултат на продължителния упадък на британския военен и имперски престиж и сила. Бидейки силен привърженик на Великобритания като световна сила, Чърчил често посреща такива кризи с директни действия. Един пример е изпращането на британски войски в Кения, за да се справят с бунта на Мау Мау.[157] Опитвайки се да задържи каквото може от империята, той веднъж заявява, че „Аз няма да председателствам разчленяване.“

Война в Малая[редактиране | edit source]

Следват събития, известни като Малайското извънредно положение. От 1948 в Малая има бунт срещу британското управление.[158] Отново правителството на Чърчил наследява криза и той избира да използва директни военни действия срещу бунтовниците, докато се опитва да изгради съюз с лоялните жители.[37][159] Докато бунтът бавно се потушава, става пределно ясно, че колониалното управление от Великобритания отива към края си.[158][160]

Отношения със Съединените щати[редактиране | edit source]

Чърчил посвещава много от времето си и на англо-американските отношения и въпреки че не винаги е съгласен с президента Дуайт Айзенхауер,[161] се опитва да поддържа специалните двустранни отношения. Той прави четири официални визити в САЩ по време на втория си мандат като министър-председател.[162]

През юни 1953 Чърчил получава инсулт на Даунинг Стрийт 10, който е втори след 1949 г, (тогава получен по време на почивка във Франция). Новините за здравословното му състояние се пазят в тайна, но усещайки, че се влошава както физически, така и умствено, през 1955 той сам подава оставка и е наследен на поста от Антъни Идън. Получава още един слаб инсулт през декември 1956.

Оттегляне и смърт[редактиране | edit source]

Чърчил прекарва голяма част от времето в дома си в Чартуел, Кент, купен през 1922 след раждането на дъщеря му Мери.

Кралица Елизабет II предлага да направи Чърчил херцог на Лондон, но това се отхвърля поради протестите на сина му Рандолф, който ще трябва да наследи титлата при смъртта му.[163] След като напуска премиерското място, той прекарва по-малко време в парламента и се оттегля окончателно през 1964. През 1963 американският президент Джон Ф. Кенеди, упълномощен от Конгреса, обявява Чърчил за Почетен гражданин на Съединените щати, но той не е в състояние да посети церемонията в Белия дом.[164] На 15 януари 1965 г. Чърчил получава тежък удар. Той умира в дома си девет дни по-късно на 24 януари 1965 г., на 90-годишна възраст.[164]

Гробът на Чърчил в църквата Сейнт Мартинс в Блейдън

По декрет на кралицата тялото му е изложено за поклонение за три дни и на 30 януари се провежда държавна погребална служба в катедралата Сейнт Полс.[165] Необичайно за случая кралицата присъства на погребението.[166] При погребалното шествие Кралската артилерия стреля с 19 оръдия, както подобава на глава на правителство, а КВВС прелитат с шестнадесет изтребителя. По молба на Чърчил той е погребан в семейното място в църквата Сейнт Мартинс, Блейдън, близо до Уудсток, недалеч от родното му място, двореца Бленъм. По-късно през 1965 г. в Уестминстърското абатство е поставен мемориал на Чърчил, създаден от гравьора Рейнолдс Стоун. През 1973 на площада пред парламента е поставен паметник на Чърчил в цял ръст, дело на скулптора Робърт-Джоунс [167]

Чърчил като художник, историк и писател[редактиране | edit source]

Статуя на Чърчил и Франклин Рузвелт на Ню Бонд Стрийт, Лондон

Уинстън Чърчил е талантлив художник и с удоволствие рисува, особено след оставката си като първи лорд на адмиралтейството през 1915.[168] В изкуството той открива убежище от депресията или както той я нарича „черното куче“, от която страда през целия си живот. Както Уилям Рийс Мог заявява, „В собствения си живот той трябва да страда от „черното куче“ на депресията. В неговите пейзажи и натюрморти няма признак на депресия.“[169] Чърчил е убеден и научен да рисува от приятеля му художник, Пол Мейз, когото среща през Първата световна война. Мейз оказва голямо влияние върху рисуването на Чърчил и става доживотен спътник в изкуството.[170] Чърчил е най-известен със своите импресионистки пейзажни сцени, много от които са нарисувани докато е на почивка в Южна Франция, Египет или Мароко.[169] Той продължава хобито си през целия си живот и рисува стотици картини, много от които са показани в студиото в Чартуел, както и в частни колекции.[171] Повечето му картини са маслени пейзажи, но той прави също така множество интериорни сцени и портрети.

Поради ограниченото време той опитва само една картина по време на Втората световна война от кулата на Вила Тейлър в Маракеш.[172]

Въпреки славата си и произхода си от висшето общество Чърчил винаги се мъчи да поддържа дохода си такъв, че да може да живее в екстравагантния си стил. Преди 1946 г. членовете на парламента получават само номинална заплата (и всъщност не получават нищо до 1911), така че мнозина си изкарват прехраната с други професии.[173] От първата си книга (Историята на Малакандското поле) през 1898 до втория си мандат като министър-председател, доходът на Чърчил идва почти изцяло от писането на книги и статии с мнения за вестници и списания. Най-известните му вестникарски статии се появяват в Evening Standard от 1936 и предупреждават за възхода на Хитлер и опасността от политиката на помирение, възприета от тогавашното правителство.

Чърчил е плодовит писател, написвайки освен вестникарските си статии един роман, две биографии, многотомни мемоари и няколко исторически труда. Награден е с Нобелова награда за литература през 1953 „за своето майсторство в историческото и биографично описание, както и за брилянтно ораторство в защитата на възвишени човешки ценности“.[174] Две от най-известните му книги са публикувани след първия му мандат като министър-председател и му донасят международна слава: мемоарите в шест тома Втората световна война и История на англоговорящите народи – четири тома, покриващи историята от походите на Цезар в Британия (55 пр.н.е.) до началото на Първата световна война (1914).[175]

През 2002 в програмата на BBC100-те най-велики британци“, той е обявен за „Най-великият от всички“ на базата на приблизително един милион гласа на зрители на BBC .[176] Чърчил също е обявен за един от най-влиятелните лидери в историята от Time.[177] Колежът Чърчил в Кеймбридж е основан през 1958 г. в негова чест.

Вижте също[редактиране | edit source]

Избрана библиография[редактиране | edit source]

  • 1898 – The Story of the Malakand Field Force
  • 1899 – The River War
  • 1900 – Savrola (единствената новела на Чърчил)
  • 1908 – My African Journey
  • 1930 – My Early Life
  • 1932 – Thoughts and Adventures
  • 1937 – Great Contemporaries
  • 1948-1953 The Second World War
  • 1956-8 – A History of the English-speaking Peoples

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Winston Churchill. // Pub.L. 86-6. U.S. Senate, 9 April 1963. Посетен на 17 March 2011.
  2. а б Илчев 1989, с. 65.
  3. Darryl Lundy. Rt. Hon. Sir Winston Leonard Spencer Churchill. // thePeerage.com. Посетен на 20 December 2007.
  4. Jenkins, pp. 1-20
  5. Jenkins, p. 7
  6. а б в г Lt Churchill: 4th Queen's Own Hussars, The Churchill Centre. Retrieved 28 August 2009.
  7. Jenkins, pp. 10-11
  8. Jenkins, p. 10
  9. Haffner, p. 32
  10. Churchill Stutter. // Stutterers.org. Посетен на 2009-08-09.
  11. Sharp, Keith. Winston Churchill, Stutterer. // 2008-11-21. Посетен на 2009-03-27.
  12. FAQ:Personal Life. // The Churchill Centre. Посетен на 2009-08-28.
  13. Nicolson, Harold (1967), The War Years 1939-1945, Diaries and Letters vol. II, New York: Atheneum, pp. 127 and 169.
  14. Soames, Mary: Speaking for Themselves: The Personal Letters of Winston and Clementine Churchill. p. 1
  15. Soames p. 6
  16. Soames pp. 14-15
  17. Soames p. 17
  18. Edwards 1987, p.12
  19. Jenkins, pp. 20-21
  20. Jenkins, pp. 21-45
  21. G. K. Lewis. On the character and achievement of Sir Winston Churchill. // The Canadian Journal of Economics and Political Science, Vol 23, No. 2 May 1957 (May, 1957). с. 173-194.
  22. R. V. Jones. Winston Leonard Spencer Churchill. 1874-1965. // Biographical Memoirs of Fellows of the Royal Society, Vol. 12, Nov., 1966 (Nov., 1966) 12. 1966. DOI:10.1098/rsbm.1966.0003. с. 34-105.
  23. Sir Winston S. Churchill. The Story Of The Malakand Field Force - An Episode of Frontier War. // arthursclassicnovels.com. Архив на оригинала от 14 July 2007. Посетен на 17 March 2007.
  24. а б Two opposition views of Afghanistan. // Spectrezine, 20 March 2006. Посетен на 17 March 2007.
  25. Churchill, Winston. My Early Life. Eland Publishing Ltd, October 2002. ISBN 0-907871-62-3. с. 143.
  26. Jenkins, pp. 29-31
  27. Jenkins, p. 40
  28. Brighton, Terry, The Last Charge: the 21st Lancers and the Battle of Omdurman. Marlborough: Crowood, 1998. ISBN 1861261896
  29. Jenkins, pp. 55-62
  30. Jenkins, pp. 61-62
  31. Jenkins, pp. 62-64
  32. FinestHour (PDF). // Journal of the Churchill Center and Societies, Summer 2005. Архив на оригинала от 2009-04-27. Посетен на 2 August 2007.
  33. FinestHour (PDF). // Journal of the Churchill Center and Societies, Summer 2005. Посетен на 28 August 2009.[мъртъв линк]
  34. Jenkins, p. 69
  35. Jenkins pp. 301-02
  36. Jenkins, pp. 45-50
  37. а б в г Gilbert, Martin. Churchill: A Study in Greatness (one volume edition). London, Pimlico, 2001. ISBN 978-0-7126-6725-8.
  38. Winston Churchill Biography
  39. а б в Hall, Douglas J.. Churchill's Elections. // The Churchill Centre. Посетен на 28 August 2009.
  40. Toye, Richard. Lloyd George and Churchill: Rivals for Greatness. London, Macmillan, 2007. ISBN 978-1-4050-4896-5.
  41. Churchill, Randolph. Winston S. Churchill: Young Statesman. © 1967 C & T Publications: pp. 287-89
  42. Jenkins, p.150-152
  43. Martin Gilbert, Churchill and Eugenics, 2009. online text
  44. Jenkins, pp. 157-66
  45. Churchill, Randolph. Winston S. Churchill: Young Statesman. 1967 C & T Publications pp. 359-65
  46. Winston Churchill Biography
  47. Jenkins, p. 186
  48. Churchill took flying lessons, 1911, The Aerodrome.com
  49. Naval innovation: from coal to oil, Erik J. Dahl, Joint Force Quarterly, 2000
  50. а б The First World War, The development of the Tank, sponsored by Winston Churchill. // Посетен на 16 December 2007.
  51. Callwell, C.E.. Dardanelles, a study of the strategical and certain tactical aspects of the Dardanelles campaign. London, Naval & Military Press Ltd, 2005. ISBN 978-1-84574-273-7.
  52. а б в г Илчев 1989, с. 73.
  53. Илчев 1989, с. 79.
  54. Jenkins, pp. 282-88
  55. Jenkins, p. 301
  56. а б 20th and early 21st Century - British Army Website. // Army.mod.uk. Посетен на 3 April 2011.
  57. Jenkins, p. 309
  58. Чърчил, Уинстън. Втората световна война (мемоари) т. 1 Назряващата буря. ИК „Труд“, 1993. ISBN 954-528-006-9. с. 68.
  59. Jeffrey Wallin with Juan Williams. Cover Story: Churchill's Greatness. // Churchill Centre, 4 September 2001. Архив на оригинала от 16 December 2003. Посетен на 26 February 2007.
  60. Jenkins, pp. 361-65
  61. Glancey, Jonathan. Gas, chemicals, bombs: Britain has used them all before in Iraq. // The Guardian. London, 19 April 2003. Посетен на 3 February 2009.
  62. Bhattacharya, Sutapas. The oneness/otherness mystery. Motilal Banarsidass Publ, 1999. ISBN 9788120816541. с. 244.
  63. The greatest 20th century beneficiary of popular mythology has been the cad Churchill — Kevin Myers, Columnists. // Independent.ie. Посетен на 2011-08-09.
  64. Winston Churchill and Parliamentary Democracy. // Churchill Society for the Advancement of Parliamentary Democracy. Посетен на 4 May 2008.
  65. Budget Blunders: Mr Churchill and the Gold Standard (1925), BBC News. Retrieved 02-12-2007.
  66. James p. 207
  67. Picknett, Lynn, Prince, Clive, Prior, Stephen and Brydon, Robert (2002). War of the Windsors: A Century of Unconstitutional Monarchy, p. 78. Mainstream Publishing. ISBN 1-84018-631-3.
  68. а б в Gilbert, Martin. Winston Churchill: The Wilderness Years. London, Pimlico, 2004. ISBN 978-1-84413-418-2.
  69. Books Written by Winston Churchill (see Amid these Storms), The Churchill Centre, 2007
  70. 247 House of Commons Debates 5s col 755
  71. Churchill took hardline on Gandhi. // BBC News, 1 January 2006. Посетен на 12 April 2010.
  72. а б Kevin Myers. Seventy years on and the soundtrack to the summer of 1940 is filling Britain's airwaves. // The Irish Independent. Посетен на 7 November 2010.
  73. James, p. 260
  74. Gilbert, Martin. Winston S. Churchill: The Prophet of Truth *1922-1939. © 1976 by C&T Publications, Ltd: p. 618
  75. speech on 18 March 1931 quoted in James, p. 254
  76. James, p. 258
  77. Leonard A. Gordon, Review of Prosperity and Misery in Modern Bengal: The Famine of 1943-1944 by Greenough, Paul R., American Historical Review, Vol. 88, No. 4 (October 1983), p. 1051
  78. JSTOR profile
  79. Mukerjee, Madhusree. History News Network | Because the Past is the Present, and the Future too. // Hnn.us. Посетен на 2011-07-29.
  80. Gordon, American Historical Review, p. 1051
  81. The Bengali Famine. // Winstonchurchill.org. Посетен на 10 August 2009.
  82. Exit Wounds, by Pankaj Mishra, The New Yorker, 13 August 2007.
  83. James pp. 285-86
  84. Picknett, et al., p. 75
  85. Lord Lloyd and the decline of the British Empire J Charmley pp. 1, 2, 213ff
  86. James p. 329
  87. James p. 408
  88. A J P Taylor Beaverbrook Hamish Hamilton 1972 p. 375
  89. In the footsteps of Churchill. Basic Books, 2005. ISBN 9780465030828. с. 185.
  90. Churchill, Winston. Great Contemporaries. © 1937 GP Putnam Sons, Inc. New York, NY: p. 225
  91. виж E Spier Focus Wolff 1963
  92. James pp. 349-51 where the text of the statement is given
  93. Beaverbrook, Lord; Edited by A J P Taylor (1966). The Abdication of King Edward VIII. London: Hamish Hamilton.
  94. Alistair Cook 'Edward VIII' in Six Men Bodley Head 1977
  95. H Macmillan The Blast of War Macmillan 1970
  96. The Gathering Storm p. 171
  97. Rhode James p. 428
  98. James p. 302
  99. Rhode James pp. 316-18
  100. Picknett, et al., pp. 149-50
  101. Churchill, Winston: „The Second World War“ (abridged edition), p. 163. Pimlico, 2002. ISBN 0-7126-6702-4
  102. Brendon, Piers. The Churchill Papers: Biographical History. // Churchill Archives Centre, Churchill College, Cambridge. Посетен на 26 February 2007.
  103. Self, Robert (2006). Neville Chamberlain: A Biography, p. 431. Ashgate. ISBN 978-0-7546-5615-9.
  104. Bungay 2000, p. 11
  105. Jenkins, pp. 616-46
  106. Jenkins, p. 621
  107. Allen, Hubert Raymond. Who Won the Battle of Britain? London: Arthur Barker, 1974. ISBN 0-213-16489-2.
  108. We Shall Fight on the Beaches, 4 June 1940. // Churchill Centre. Посетен на 20 December 2007.
  109. Their Finest Hour, 18 June 1940. // Churchill Centre. Посетен на 20 December 2007.
  110. Speech to the House of Commons on 20 August 1940
  111. Famous Quotations and Stories. // Churchill Centre. Посетен на 28 August 2009.
  112. John Lucaks[мъртъв линк] „Churchill Offers Toil and Tears to FDR,“ American Heritage, Spring/Summer 2008
  113. Stokesbury, James L.. A Short History of WWII. New York, William Morrow and Company, Inc., 1980. ISBN 0-688-03587-6. с. 171.
  114. Prime Minister Winston Churchill's Address to the Congress of the United States 1941, IBiblio.org
  115. Pawle, Gerald. Flight to Cairo. // The War and Colonel Warden. George G. Harrap & Co. Ltd, 1963. ISBN 0856176370. Colonel Warden was his favourite pseudonym
  116. Кацаров, Константин. 60 години живяна история, стр. 603-604. ИК "Прозорец", 1970, швейцарско издание.
  117. http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2006-04-26&article=87442
  118. Гунев, Георги. Уинстън Чърчил и Балканите. Издателство на Отечествения фронт, 1989. с. 226.
  119. Michael R. Beschloss, (2002) The Conquerors: p. 131
  120. Jenkins, p. 849
  121. The Churchill Papers: Biography. // Chu.cam.ac.uk. Посетен на 9 August 2009.
  122. Stokesbury, James L.. A Short History of WWII. New York, William Morrow and Company, Inc., 1980. ISBN 0-688-03587-6. с. 159.
  123. Clare Murphy WWII expulsions spectre lives on BBC.co.uk 2 August 2004
  124. De Zayas, Alfred M. (1979) Nemesis at Potsdam: The Anglo-Americans and the Expulsion of the Germans, Routledge ISBN 0-7100-0458-3. Chapter I, p. 1 citing Churchill, Parliamentary Debates, House of Commons, vol. 406, col. 1484
  125. Jenkins, pp. 759-63
  126. а б Churchill, Winston. The Second World War. London, Penguin, 1989. ISBN 0-14-012836-0. с. 852.
  127. а б Resis, Albert. The Churchill-Stalin Secret „Percentages“ Agreement on the Balkans, Moscow, October 1944. The American Historical Review, Vol. 83, No. 2. (Apr. 1978), pp. 368-87
  128. A Footnote to Yalta by Jeremy Murray-Brown, Documentary at Boston University
  129. Solzhenitsyn, Aleksandr I. The Gulag Archipelago, vol. 1. Translated by Thomas P. Whitney. New York: Harper and Row, 1974, p. 85
  130. Jacob Hornberger Repatriation—The Dark Side of World War II. The Future of Freedom Foundation, 1995. fff.org
  131. F. O. 371/24880, tel № 580, 6.9.1940. Рендел до Форин офис
  132. Гунев, Георги. Уинстън Чърчил и Балканите. Издателство на Отечествения фронт, 1989. с. 131.
  133. Благоев, Крум. 50-те най-големи атентата в българската история. Репортер, 2009. с. 209.
  134. Barker, E. British Poliy in Soth-Eastern Europe in the Second World War. London 1976, с. 215
  135. Гунев, с. 209
  136. Гунев, с. 213
  137. FDRL Sherwood Collection, Map Room, Box 35, Folder Bulgarian Peace Feelers
  138. Гунев, с. 220
  139. FDRL Sherwood Collection, Map Room, Box 14, Folder 2, Messages from Churchill, January 1944 – April 1945
  140. Гунев, с. 220
  141. Джонсън с. 145-6.
  142. Where the Right Went Wrong (2004) by Patrick J. Buchanan, p. 119
  143. а б Longmate, Norman (1983). „The Bombers“, Hutchins & Co. p. 346. Harris quote as source: Public Records Office ATH/DO/4B quoted by Lord Zuckerman „From Apes to Warlords“ p. 352
  144. а б *Taylor, Frederick (2004). Dresden: Tuesday, 13 February 1945, London: Bloomsbury, ISBN 0-7475-7078-7; pp. 432-33
  145. Luke Harding German historian provokes row over war photos in The Guardian, 21 October 2003
  146. coming home BBC Four, 9am to 9.45 am, 9-13 May 2005.
  147. On this day 8 May 1945 BBC. Retrieved 26 December 2007.
  148. The secret strategy to launch attack on Red Army[мъртъв линк]. Bob Fenton. Telegraph, Issue 1124. 1 October 1998.
  149. British War Cabinet, Joint Planning Staff, Public Record Office, CAB 120/691/109040 / 002. Operation Unthinkable: 'Russia: Threat to Western Civilization' (online photocopy). // Department of History, Northeastern University, 11 August 1945. Посетен на 28 June 2008.[мъртъв линк]
  150. Picknett, et al., p. 190
  151. Jenkins, pp. 789-94
  152. WWII Behind Closed Doors: Stalin, the Nazis and the West. Biographies. Anthony Eden. // PBS. Посетен на 2011-08-09.
  153. Interview: Clark Clifford. Retrieved 23 March 2009.
  154. Churchill, Winston. Sinews of Peace (Iron Curtain). // Churchill Centre. Посетен на 26 February 2007.
  155. Jenkins, p. 810 and pp. 819-14
  156. Remembrance Day 2003. // Churchill Society London. Посетен на 25 April 2007.
  157. Jenkins pp. 843-61
  158. а б Harper, T.N.. The End of Empire and the Making of Malaya. London, Cambridge University Press, 2001. ISBN 978-0-521-00465-7.
  159. Stubbs, Richard. Hearts and Minds in Guerilla Warfare: The Malayan Emergency 1948-1960. New York, Eastern University, 2001. 981210352X.
  160. Ferguson, Niall. Empire: How Britain Made the Modern World. London, Penguin Books Ltd, 2000. ISBN 978-0-14-100754-0.
  161. Churchill. W. W. Norton & Company, 1993. ISBN 9780393034097. с. 405.
  162. Jenkins p. 847
  163. Rasor, p. 205
  164. а б Jenkins, p. 911
  165. Picknett, et al., p. 252
  166. Remembering Winston Churchill: The State Funeral of Sir Winston Churchill, part 2, BBC Archive, accessed 5 March 2011
  167. http://www.london.gov.uk/parliamentsquare/about/churchill.jsp Parliament square — Statues, посетен на 19.01.2012
  168. Jenkins p. 279
  169. а б ReesMogg, William. Portrait of the artist with his black dog. // The Times. London, 22 May 2007. Посетен на 6 March 2008.
  170. Paul Maze Biography. // Albanyfineart.co.uk. Посетен на 16 June 2010.
  171. Lady Soames. Winston Churchill the Painter. // Посетен на 9 January 2008.[мъртъв линк]
  172. Churchill, Winston S., „The Hinge of Fate“. New York: Houghton Mifflin Company 1950 p.622
  173. FAQ about Parliament. // Parliament.uk. Посетен на 9 August 2009.
  174. Official Nobel Page. // Nobelprize.org. Посетен на 9 August 2009.
  175. Jenkins, pp. 819-23 and pp. 525-26
  176. Poll of the 100 Greatest Britons. // BBC. Архив на оригинала от 14 May 2006. Посетен на 22 December 2007.
  177. The Most Influential People of the 20th Century. // Time Magazine. Посетен на 22 December 2007.[мъртъв линк]

Цитирани източници[редактиране | edit source]

  • Илчев, Иван и др. Уинстън Чърчил и Балканите. Издателство на Отечествения фронт, 1989. с. 65.
  • Пол Джонсън. Чърчил. Рива, 2010. ISBN 978-954-320-305-5.
  • Churchill, Winston. The World Crisis. 6 vols. (1923-31); one-vol. ed. (2005). [On World War I.]
  • Уинстън Чърчил. Втората световна война (мемоари). 6 тома. София 1993, ИК „Труд“ ISBN = 954-528-006-9
  • Coombs, David, ed., with Minnie Churchill. Sir Winston Churchill: His Life through His Paintings. Fwd. by Mary Soames. Pegasus, 2003. ISBN 0-7624-2731-0. [Other editions entitled Sir Winston Churchill's Life and His Paintings and Sir Winston Churchill: His Life and His Paintings. Includes illustrations of approx. 500-534 paintings by Churchill.]
  • Edwards, Ron. Eastcote: From Village to Suburb (1987). Uxbridge: London Borough of Hillingdon ISBN 0907869092
  • Gilbert, Martin. In Search of Churchill: A Historian's Journey (1994). [Memoir about editing the following multi-volume work.]
  • Winston S. Churchill. An 8 volume biography begun by Randolph Churchill, supported by 15 companion vols. of official and unofficial documents relating to Churchill. 1966-
  • James, Robert Rhodes, ed. Winston S. Churchill: His Complete Speeches, 1897-1963. 8 vols. London: Chelsea, 1974.
  • Knowles, Elizabeth. The Oxford Dictionary of Twentieth Century Quotations. Oxford, Eng.: Oxford University Press, 1999. ISBN 0-19-860103-4. ISBN 978-0-19-860103-6. ISBN 0-19-866250-5. ISBN 978-0-19-866250-1.
  • Loewenheim, Francis L. and Harold D. Langley, eds; Roosevelt and Churchill: Their Secret Wartime Correspondence (1975).

Външни връзки[редактиране | edit source]

Открийте още информация за Уинстън Чърчил в нашите сродни проекти:

Wikisource-logo.png Уикиизточник
Wikiquote-logo.png Уикицитат (цитати)
Commons-logo.svg Общомедия (изображения и звук)
Goldenwiki 1.5.png Тази статия е включена в списъка на избраните на 17 юни 2011. Тя е оценена от участниците в проекта като една от най-добрите статии на български език в Уикипедия.
WP-TranslationProject TwoFlags.svgТази статия включва текст, преведен от статията „Winston Churchill“ в Уикипедия на английски (автори).