Жан-Пол Сартр

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Nobel prize medal.svg
Жан-Пол Сартр
(Jean-Paul Sartre)
френски философ и писател
Sartre closeup.jpg
Роден: 21 юни 1905 г.
Париж, Франция
Починал: 15 април 1980 г.
(на 74 г.)
Париж, Франция

Драматург:
Награди: oтказал Нобелова

Философ:
Епоха: Философия на 20-ти век
Школа: Екзистенциализъм, континентална философия, марксизъм
Интереси: Метафизика, епистемология, етика, литература, политическа философия, феноменология, онтология
Идеи: Екзистенцията предхожда същността, "недобросъвестна вяра" (mauvaise foi), нищо
Повлиян от: Волтер, Жан-Жак Русо,[1],Хегел, Маркс, Мао, Достоевски, Киркегор, Ницше, Хусерл, Хайдегер, Ясперс, Симон дьо Бовоар, Албер Камю, Александър Кожев, Флобер, Мерло-Понти, Джон Дос Пасос, Фройд,
Повлиял: Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти, Че Гевара, Франц Фанон, Роналд Лейнг, Айрис Мърдок, Андре Горц, Ален Бадиу, Фредерик Джеймисън, Албер Камю, Кендзабуро Ое, Дорис Лесинг, Уилям Бъроуз, Роберто Мангабейра Унгер, Мишел Фуко, Нанавира Тера, Джос Уидън

Жан-Пол Сартр (или Сартър[2]; на френски: Jean-Paul Sartre, [ʒɑ̃ pɔl saʁtʁ]) е френски философ, писател, драматург и общественик.

Той е най-представителната фигура за екзистенциалистката философия, която обяснява в своите специализирани текстове и онагледява в художествени произведения — романи, разкази и драми. Той е и един от водещите представители на френската философия на XX век, както и на марксизма. Работите на Сартр оказват влияние и върху социологията, критическата и постколониалната теория и литературната критика.

Славата на Сартър е най-голяма в десетилетието след Втората световна война, но тя се похабява постепенно с еволюцията на неговите политически възгледи все по-наляво. Практически до края на живота си той остава фигура с международна значимост, като се включва в трибунала на Бъртранд Ръсел, спасяването на бежанци и други каузи. Той е известен и със своята отворена връзка с известната феминистка Симон дьо Бовоар.

За цялостното му творчество през 1964 година Нобеловият комитет присъжда на Сартр Нобелова награда за литература, която той отказва да приеме, позовавайки се на своя принцип да не приема официални отличия, тъй като по думите му „един писател не трябва да си позволява да се превърне в институция“.[3]

Биография[редактиране | edit source]

Детство и образование[редактиране | edit source]

Жан-Пол-Шарл-Аймар-Леон-Йожен Сартър (на френски: Jean-Paul-Charles-Aymard-Léon-Eugène Sartre) е роден на 21 юни 1905 година в Париж. Баща му, Жан-Батист Сартр, е офицер във военноморския флот, а майка му, Ан-Мари Швайцер, е с елзаски произход и е братовчедка на нобеловия лауреат Алберт Швайцер.[4][5] В 1906 година бащата на Сартър умира и детето израства в семейството на своята майка в парижкото предградие Мьодон, като за неговото възпитание особено се грижи неговият дядо, Шарл Швайцер. Той е преподавател по немски език и отрано запознава малкия Жан-Пол с класическата литература и го насърчава да чете от внушителната библиотека, с която разполага.[6] По-късно Сартър ще опише своите детски изживявния в автобиографичната си книга „Думите“.[7]

В 1917 година майката на Сартр се омъжва повторно и новото семейство се установява в град Ла Рошел.[8] Сартр не харесва доведения си баща, а в училището, където е изпратен да учи, е отблъснат от поведението и манталитета на своите провинциални връстници. В 1920 година Сартр се разболява тежко и е изпратен в Париж. Майка му смята, че за него е по-подходящо да остане там и той продължава образованието си в лицея „Анри IV“.

Сартър се проявява като блестящ ученик и завършва елитния клас с класически профил. По това време е привлечен от философията, след като прочита есе на Анри Бергсон.[9] Негов съученик в лицея е Пол Низaн, бъдещ писател, с когото през следващите двадесет години го свързва близко приятелство. Двамата влизат в подготвителния курс за Екол нормал сюпериор и две години по-късно вземат успешно приемния изпит.

Сартр и Дьо Бовоар пред паметник на Оноре дьо Балзак, 20-те години (?)

Сартр се справя с лекота с програмата във висшето училище, чете много и започва да пише — поезия, песни и всякаква проза.[10] Той е популярен сред състудентите си и някои от тогавашните му добри му приятели по-късно стават известни: Реймон Арон,[11] Морис Мерло-Понти. Влияние върху него оказват много страни на Западната философия, като той възприема идеи от Имануел Кант, Георг Вилхелм Фридрих Хегел, Сьорен Киркегор, Едмунд Хусерл, Мартин Хайдегер. Може би най-силно е влиянието върху философското развитие на Сартр на посещаваните от него в продължение на години ежеседмични семинари на Александър Кожев.[12]

Още след постъпването си в Екол нормал Сартр става известен като един от най-активните шегаджии в училището.[13][14] През 1927 година негова антивоенна карикатура в училищно издание в съавторство с Жорж Кангилем, предизвиква особено възмущение у директора Гюстав Лансон.[15] През същата година, заедно със свои колеги, той изпраща до много вестници невярно съобщение, че известният авиатор Чарлз Линдберг ще получи почетна титла от Екол нормал.[16] За събитието се събира хилядна тълпа, а организаторите на мистификацията представят на него и двойник на , а последвалия скандал принуждава Лансон да подаде оставка.[15][17][18]

В 1928 година Сартр изненадващо се проваля на изпита за преподавателски права, но следващата година заема първо място и получава диплома по философия.[19][20] През 1929 година Сартр се запознава със Симон дьо Бовоар, която по това време учи в Сорбоната и по-късно става известна писателка, феминистка и философ. Двамата стават неразделни и остават двойка до края на живота си, макар че не са моногамни.[21][22][23]

Първи публикации[редактиране | edit source]

След приключване на следването си Сартър преподава в течение на пет години философия в лицеи в Хавър, а една година е лектор във френския институт в Берлин. В 1937 г. получава преподавателско място в Париж.

Годините на война[редактиране | edit source]

През 1939 г. Сартър е мобилизиран във френската армия, където служи като метеоролог. При започването на военните действия е пленен през юни 1940 г. и държан девет месеца като военнопленник (Stalag 12D). За Коледа съчинява първата си театрална пиеса — Barionà, fils du tonnerre. Заради крехкото му здраве Сартър е освободен през април 1941 г. Той отново започва работа като учител, след като му е върнат статутът на цивилен. Назначен е в Lycée Pasteur в близост до Париж. Сартър се настанява в хотел Мистрал, близо до Монпарнас и заема мястото на един учител-евреин, комуто било забранено да преподава.

След като се завръща в Париж на 21 май 1941 г. Сартър участва в учредяването на съпротивителната група Socialisme et Liberté заедно със Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и други. През август той и Бовоар заминават на Френската ривиера, търсейки подкрепата на Андре Жид и Андре Малро. Жид и Малро се колебаели и може би това е била причината за разочарованието и обезкуражаването на Сартър. Socialisme et liberté е разтурена поради подозрението, че е била разкрита[24].

Сартър започва да пише преди войната и публикува „Погнусата“ (La Nausée) в 1938 г. и няколко месеца по-късно излиза неговият сборник с разкази „Стената“. По време на позиционната война, в течение на година и половина, в условието на принудително бездейстие, той изписва няколко хиляди страници — те включват скици, упражнения и чернови за по-късните му работи[25]. Докато е в плен, чете немска философия и след завръщането си в Париж доста бързо написва „Битие и Нищо“ (L'Être et le Néant), която излиза през 1943 г. По време на окупацията се играят две от пиесите, които той пише, „Мухите” и „При закрити врата”.

След август 1944 г. и освобождението на Париж той е активен сътрудник в Combat, вестник, създаден от Албер Камю, философ и автор, споделящ сходни убеждения с неговите. Сартър и Бовоар остават приятели с Камю, докато той не се отказва от комунизма. Своите идеи Сартър разпространява чрез политическото, литературно и философско издание Les Temps modernes (Модерните времена), което основава през 1945 г. За списанието допринасят също така и Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и Реймон Арон. Les Temps modernes поставя принципите за отговорността на интелектуалците пред своето време, както и за ангажираността на модерната литературата.

Модата на екзистенциализма[редактиране | edit source]

Философията на екзистенциализма и най-вече самият Сартър добиват огромна популярност след освобождението на Франция от немската окупация. В 1945 г. Сартр изнася лекцията Екзистенциализмът е хуманизъм, при което се стича многохилядна публика[26].

От 1945 г. Сартър обитава жилище почти на ъгъла на булевард „Сен Жермен“ и прекарва времето си в квартала, който е притегателен център за всички, които се опитват да откриват нови начини на живот. Това са младежите, студенти или не, множество американски стипендианти, гостуващи и местни музиканти и целият творчески контингент, обитаващ традиционно съседния квартал Монпарнас. С денонощната си активност Сен Жермен де Пре за няколко години се превръща в митично място[27], а по-късно остава като туристическа атракция. Мястото, където булевардът се пресича от улицата, на която живял Сартър, през 2000 г. парижките общинари кръщават "Площад Жан-Пол Сартър и Симон дьо Бовоар".

След смътрта му с неговото писмено наследство се разпорежда осиновената Арлет Елкаим-Сартър.

Философия[редактиране | edit source]

Сартър остава известен като философ-екзистенциалист, макар че с времето неговите възгледи търпят известна еволюция: към феноменологическия метод, който прилага в Битието и нищото, той се опитва, не винаги успешно, да добавя елементи от марксизма и психоанализата, чрез които да се отчита историческата ситуираност на човека.

Първите си философски работи Сартъp публикува в годините преди войната. Това са изследвания на способността за въобръжение[28] и една феноменологично повлияна теория на емоциите[29]. Битието и нищото излиза през 1943 г. и остава като най-значимата му и завършена книга. След нея той се опитва да разработи съответна теория на морала, но изписанoто бива публикувано едва след смъртта му[30]. В началото на 60-те години публикува първия том на една Критика на диалектичeския разум, но и нейното продължение излиза посмъртно. През седемдесетте години Сартър работи над Идиотът на семейството, грандиозен историко-биографичен труд, посветен на Гюстав Флобер, от който последователно излизат три части.

Многобройните си публициcтични и есеистични текстове Сартър издава в една номерира поредица, наричана „Ситуации“.

Личната свобода[редактиране | edit source]

Тръгвайки от идеята, че съществуването предшества същността, Сартър развива позицията си за свободата и значимостта на личния избор в "Битие и Нищо", и по-специално в примера "Сервитьорът на кафе" (Le garçon de café). Сервитьорът се възползва от личната си свобода, приемайки да играе ролята на сервитьор, без да бъде такъв в действителност. Той се нуждае от това да бъде сервитьор, за да бъде част от обществото, без признанието на околните той не би могъл да съществува като сервитьор, защото всъщност той не е. Във връзка с неизбежната обвързаност на всеки човек с обществото и нуждата от нея за съществуването на индивида един от персонажите на Сартър казва „Адът, това са другите“ ("L'enfer, c'est les autres")[31].

Влияние[редактиране | edit source]

Произведенията на Сартър са повлияли на не едно поколение интелектуалци. Той заявява необходимостта от обществена ангажираност на хората на мисловния труд. Сартър е привърженик на идеята за марксистка революция, но не дава подкрепата си на Френската комунистическа партия, подчинена на СССР, който не задоволява изискванията му за свобода. Верен на своите идеи и принципи, Сартр отказва почестите и по-специално Нобеловата награда за литература през 1964 г.

Сартър продължава докрай социалистическата битка, поддържайки маоизма. Революционният вестник "Народната кауза" ("La cause du peuple") е бил застрашен от изчезване до 1971 г., когато Сартър става главен редактор. В желанието си да запази вестника Сартър излиза на улицата, за да го продава заедно със Симон дьо Бовоар. През 1973 г. заедно с Филин Жави, Бернар Лалман и Жан-Клод Верние Сартър основава вестника „Освобождение“. Той остава главен редактор до 24 май 1974 г., когато се налага да се откаже по здравословни проблеми. Дълги години Сартър подкрепя левите и феминистки движения.

Политическата ангажираност[редактиране | edit source]

Леви убеждения[редактиране | edit source]

Сартър никога не членува в комунистическата партия, макар в годинитe между 1952 и 1956 да заема позицията на "съмишленик" (или "спътник", "compagnon de route"). Когато е потушено унгарското въстание през 1956 г., Сартър както и много други, се дистанцира от комунистите. Заедно със Симон дьо Бовоар и приятелите си търсят политическо решение, отхвърляйки капитализма и сталинизма.

Алжирската война[редактиране | edit source]

От 1956 г. Сартър и екипът на Les temps modernes заемат позиция срещу идеята за френски Алжир и изявяват подкрепата си за независимостта на алжирския народ. Осъжда действията на френската армия[32], но не казва нищо по повод военните престъпления на Фронта за национално освобождение (Front de libération nationale). През 1962 г., именно заради позицията си по алжирския проблем, терористична организация взривява част от къщата му.

Жан-Пол Сартър (в средата) и Симон дьо Бовоар (ляво) на среща с Че Гевара (дясно) в Куба, 1960

Куба[редактиране | edit source]

Сартър е активен поддръжник на Кубинската революция от 1960 г. В подкрепата си към борбата на революционерите Сартър се сближава с Че Гевара и Фидел Кастро. За Кастро Сартър казва: „Харесах го, странно е, харесах го много.“

Израело-палестинският конфликт[редактиране | edit source]

Сартър заема позиция по този проблем в последните години от живота си. Без да отрича правото на израелска държава, Сартър определя палестинската съпротива като донякъде оправдана, държейки сметка за нечовешките условия на живот.

Библиография[редактиране | edit source]

Романи и новели
  • La Nausée (1938)
  • Le Mur (1939) nouvelles (Le mur, La chambre, Érostrate, Intimité, L'enfance d'un chef)
  • Les chemins de la liberté (1945) :
    • L'âge de raison
    • Le sursis
    • La mort dans l'âme
  • Les jeux sont faits (1947)
  • Œuvres romanesques (1981)
Драматургия
  • Bariona, ou le Fils du tonnerre (1940)
  • Les Mouches (1943)
  • Huis clos (1944)
  • La Putain respectueuse (1946)
  • Morts sans sépulture (1946)
  • Les Mains sales (1948)
  • Le Diable et le Bon Dieu (1951)
  • Kean (1954)
  • Nekrassov (1955)
  • Les Séquestrés d'Altona (1959)
  • Les Troyennes (1965)
Автобиография, мемоари и писма
  • Les Mots (1964)
  • Carnets de la drôle de guerre - Septembre 1939 - Mars 1940 (1983-1995)
  • Lettres au Castor et à quelques autres, tome I et II (1983)
Есеистика
  • Situations I (1947)
  • Situations II (1948)
  • Situations III (1949)
  • Situations IV (1964)
  • Situations V (1964)
  • Situations VI (1964)
  • Situations VII (1965)
  • Situations VIII (1972)
  • Situations IX (1972)
  • Situations X (1976)
Политическа есеистика
  • Réflexions sur la question juive (1946)
  • Entretiens sur la politique (1949)
  • L'Affaire Henri Martin (1953)
  • Préface aux Les Damnés de la Terre de Frantz Fanon (1961)
  • On a raison de se révolter (1974)
Литературна критика
  • La république du Silence (1944)
  • Baudelaire (1946)
  • Qu'est-ce que la littérature? (1948)
  • Saint Genet, comédien et martyr (1952)
  • L'Idiot de la famille (1971-1972) sur Gustave Flaubert
  • Un théâtre de situations (1973)
  • Critiques littéraires
Философия
  • L'imagination (1936)
  • La Transcendance de l'Ego (1937)
  • Esquisse d'une théorie des émotions (1938)
  • L'imaginaire (1940)
  • L'Être et le Néant « essai d'ontologie phénoménologique » (1943)
  • L'existentialisme est un humanisme (1945)
  • Conscience et connaissance de soi (1947)
  • Critique de la raison dialectique I : Théorie des ensembles pratiques précédé de Question de méthode (1960)
  • Cahiers pour une morale (1983)
  • Critique de la raison dialectique]] II : L'intelligibilité de l'histoire (1985)
  • Vérité et existence (1989)
Сценарии
  • Les jeux sont faits (1947)
  • L'Engrenage (1948)
  • Le Scénario Freud (1984)
  • Typhus (1943)

Преводи на български език[редактиране | edit source]

Философия и есеистика
  • Битие и нищо, т. 1 и 2, изд. Наука и изкуство, София, 1994 и 1999, прев. И. Райнова
  • Въображението, изд. Аргес, София, 1995, прев. Ж. Йовчев
  • Бодлер, изд. ЛИК, София, 1995, прев. Л. Сталева
  • Ситуации. Сартр за Сартр (автобиографични свидетелства), изд. ЕА, Плевен, 1996, прев. Тодорка Минева
  • Ситуации (т. 1) Литературна теория и критика, изд. ЕА, Плевен, 1997, прев. Татяна Батулева
  • Ситуации (т. 2) Екзистенциалната философия, изд. ЕА, Плевен, 1997, прев. Тодорка Минева
  • Призракът на Сталин, изд. Христо Ботев, София, 1992, прев Т. Николов
  • Истина и съществуване, изд. СОНМ, София, 1998, прев. Тодорка Минева
Литературни произведения
  • Думите, изд. Народна Култура, София, 1967, прев Е. и Б. Станишеви
  • Погнусата, изд. Народна Култура, София, 1988, прев. М. Коева; (като Сартър), 2005 г.
  • Стената, изд. Фама, 1993, София, прев. М. Коева
  • Пътищата на свободата (т.1-3), изд. ЕА, Плевен, 1996, прев. Т. Батулева
  • Фройд - роман-сценарий, изд. Захари Стоянов, София, 1999, предговор и превод. Огнян Стамболиев
  • Погнусата. Стената. Думите, изд. Фама, София, 2007, прев. М. Коева
  • Пиеси (Мухите, Мъртви без гроб, Достойна за уважение, Дяволът и Господ Бог, Затворниците от Алтона), изд. Фама, София, 2009, прев. Г. Меламед

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Sartre's Debt to Rousseau (PDF). // Посетен на 2010-03-02.
  2. Изписването на името като Сартр е по-разпространено, наложено с издаването на многобройни негови текстове. Сартър е правописът по съвременните правила за транскрибиране и образуване на срички на български — вж. „Правописен речник на българския език“, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, София, 1995 г.; последният (към 2009 г.) нормативен речник също изрично го дава за пример (стр. 69); „Кратка българска енциклопедия“, Издателство на БАН, София, 1963 г.,; „Енциклопедия А-Я“, Издателство на БАН, София 1970 г., 1999 г.
  3. Österling 1964.
  4. Baird 1999, с. 226.
  5. Roglo.eu 2011.
  6. Brabazon 1975, с. 28.
  7. Сартр 1967.
  8. Leak 2006, с. 16-18.
  9. Sartre 2004, с. viii.
  10. Sartre 1995.
  11. Aron 1990.
  12. Auffret 2002.
  13. Boulé 2005, с. 53.
  14. Cohen-Solal 1988, с. 61-62.
  15. а б Gerassi 1989, с. 76-77.
  16. Godo 2005, с. 41.
  17. Hayman 1987, с. 69, 318.
  18. Drake 2005, с. 26.
  19. Desan 1960, с. xiv.
  20. Schrift 2006, с. 174.
  21. Humphrey 2005.
  22. Siegel 1990, с. 182.
  23. Rowley 2005.
  24. Подробности от този епизод в биографията на Сартр биват подложени на съмнение едва след неговата смърт (и тази на дьо Бовоар)
  25. изписва петнайсетина бележника (Carnets), от които шест са намерени, като основното им съдържание е предадено в Sartre J-P., Carnets de la drole de Guerre, Paris: Gallimard, 1995
  26. По-следващата ѝ публикация през 1946 г. става без одобрението на Сартр, който я счита за опростение, направено за случая; бълг. прeвод Сартр, Ж.-П., Философска мисъл, 1989, № 4, 194.
  27. Борис Виан, Наръчник на Сен-Жермен-де-Пре, "Леге Артис", 2003; макар и за кратко, "екзистенциалист" става нарицателно (подобно на "битник" и по-късно — на "хипи")
  28. Въобръжението, София: Аргес; L'Imaginaire, Paris, 1940
  29. Esquisse d'une theorie des emotions
  30. Cahiers pour une morale; също Истина и съществуване, София: Сонм, 2003
  31. в пиесата При закрити врата (Huis Clos).
  32. Anne Mathieu, Jean-Paul Sartre et la guerre d'Algérie, Monde diplomatique, novembre 2004
Цитирани източници

Външни препратки[редактиране | edit source]

Открийте още информация за Жан-Пол Сартр в нашите сродни проекти:

Commons-logo.svg Общомедия (изображения и звук)
Wikiquote-logo.png Уикицитат (цитати)