Екзистенциализъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Kierkegaard.jpg
Nietzsche.later.years.jpg
Философите Сьорен Киркегор и Фридрих Ницше се смятат за основни в екзистенциализма, макар нито един от тях да не е използвал термина "екзистенциализъм". Те предхождат екзистенциализма с около век.

Екзистенциализмът (от немски: die Existenz - съществувание, живот) може да се определи в най-общ и популярен смисъл като философия на съществуването. Въпреки разликите в доктрините на водещите философи екзистенциалисти[1][2], те имат нещо общо - възприемат човека като субект (а не като обект на изследването си), не само като мислещ субект, а по-скоро като действена, чувстваща, жива човешка личност[3][4] заедно с условията, при които съществува тази човешка личност, като отправна точка на своите философски разсъждения.

Екзистенциализмът е едно от най-влиятелните философски течения през първата половина на 20 век. Екзистенциалистката литература от този период е също силно развита и изразена.

Екзистенциализмът се разпространява след Първата световна война в Германия в периода на Втората световна война във Франция, а след Втората световна война и в останалите държави, например САЩ. Идейни извори на екзистенциализма са философията на живота, феноменологията на Едмунд Хусерл, религиозно-мистичното учение на Сьорен Киркегор.

Киркегор разглежда съществуващите религиозни и философски системи по отношение на това как човек използва своята лична свобода. Той намира всички тези системи за незадоволителни по отношение на отговора им за целта и смисъла на живота, затова формира възгледа, че всеки сам е отговорен за намирането и преследването на своя жизнена цел.

Фундаментална идея за екзистенциализма е мисълта на Сартр от книгата му „Екзистенциализмът е хуманизъм“, че при човека съществуването предшества същността. Човек се ражда, тоест започва съществуването си без да притежава същност. Същността на човека се формира като сбор от неговите избори. „Човек е осъден да избира“. Във всеки един момент човек е изправен пред правото и отговорността си да избира (как да постъпи във всяка една житейска ситуация). Всеки негов избор формира неговата същност. По този начин човек е напълно свободен да бъде това, което е избрал. Така стигаме до разбирането на екзистенциализма за свободата.

Най-съвременното въплъщение на екзистенциализма в психологията, теологията и други науки се основава на необходимостта от нови категории за разбирането на човешката личност и нейното битие. Тези науки осъзнават, че човешките същества не могат да бъдат описвани и изучавани само като материя с определени свойства или само като субекти, взаимодействащи главно с обкръжаващия ги свят на обектите.[5]

Същност[редактиране | edit source]

Проблемът „съществуване и същност” е централен за екзистенциализма.

Според същността и съществуването си във вселената има три вида обекти:

  • нещата от природата - при тях съществуване и същност съвпадат;
  • нещата сътворени от човека - при тях същността предхожда съществуването, идеята за тях се ражда преди те да бъдат сътворени;
  • човекът - при него съществуването предхожда същността, защото за разлика от животните същността му не се свежда до неговата анатомия и физиология.

Той се появява на земята, и чак след това се самоопределя. Първоначално той не притежава същност, но после сам решава какво да прави и създаде от себе си. Човек е само това, което избере да бъде, откъдето идва и важността на избора. По този начин екзистенциализмът придава на човек цялата отговорност на неговото съществуване, но отбелязва и дадената му свобода за сътворение на себе си и света около себе си.

Екзистенциалните проблеми[редактиране | edit source]

Апокалиптичната действителност по време на двете световни войни предопределя основните и най-дискутирани теми от интелектуалците, повече или по-малко близки до екзистенциализма: човешкото съществуване, станало все по-трудно; абсурдността; страданието и смъртта; обезличаването на отделната личност и сгромолясването на разума.

Същност на екзистенциализма[редактиране | edit source]

Екзистенциализмът е хуманистично направление на съвременната философия и представлява опит да се пресъздаде мирогледа, отговарящ на вижданията на интелигенцията.

В екзистенциализма намира отражение кризата на либерализма с неговото оптимистично светоразбиране, с вярата му в прогресивното развитие на обществото. Възниква като мироглед, който си поставя въпроса: как трябва да живее човекът, загубил илюзиите си, пред лицето на историческите катастрофи?

Екзистенциализмът е реакция срещу филосовските търсения, изхождащи от принципа на противоположността между субекта и обекта. В резултат на това цялата действителност, вкл. и човека се представят само като обект на научно изследване, поради което този подход има "безличен" характер. Екзистенциализмът, напротив, е длъжен да се прояви като противоположност на извънличната научна философия, тоест основното е да се разглежда човека като субект, а не само като обект на научното изследване. Предмет на философията според Хайдегер трябва да стане човешкото битие, докато предмет на науката е "съществуващото", а под "съществуващо" се разбира всичко отнасящо се до емпиричния свят, от който е необходимо да се различава самото битие. Последното се схваща не опосредствано (чрез разсъдъчно мислене), а само непосредствено, откривайки се на човека като негово собствено битие, негово лично съществуване, наричано екзистенция.

Именно в екзистенцията се съдържа неразчленената цялостност на субекта и обекта, която не е достъпна нито за разсъдъчно-научното, нито за спекулативното мислене. Във всекидневния живот човек не винаги осъзнава себе си като екзистенция; затова е необходимо той да се окаже в гранична ситуация, напр. пред лицето на смъртта. Намирайки себе си като екзистенция, намира за първи път и своята свобода. Защото според екзистенциализма свободата се състои в това, човек да не се проявява като вещ, която се формира под влиянието на естествената или социалната необходимост, а да се "избира" сам, да формира себе си с всяко свое действие и постъпка. Заедно с това свободният човек носи отговорност за всичко, извършено от него, а не се оправдава с "обстоятелствата". Чувството за отговорност за всичко, което се извършва около него, това е чувството на свободния човек (Бердяев). В екзистенциалистката концепция за свободата се изразява протестът против конформизма и приспособленството, характерно за индивида, чувстващ се като малък винт в огромната бюрократична машина, неспособен да промени нещо от хода на събитията. Оттук екзистенциализмът постоянно подчертава човешката отговорност за всичко, което се случва в историята.

Историческа рамка[редактиране | edit source]

Световните войни и кризата на ценностите. Отслабената вяра.[редактиране | edit source]

Не бихме могли да разберем правилно екзистенциалните идеи извън контекста на историческата епоха. Тоталната разруха, причинена от световните войни, подлага на изпитание всяка ценностна система, концентрирана около идеала на рационализма, от века на Просвещението. Катастрофалните събития разкриват най-тъмните и ирационални страни на реалността. Вярата в прогреса, която е силна движеща интелектуална сила в периода между двете войни, вече след Втората световна особено прилича само на наивен идеализъм. При гледката на руините, на избиванията и униженията, оптимистичната визия за бъдещето се поддава на безнадеждността, презрението, разочарованието, страха и несигурността. Нормите на цивилизовано общуване между хората и народите са подкопани и не струват нищо, те трябва тепърва да се преизграждат. Става ясно, че подобряването на техниката може да бъде използвано не само за, но против щастието на хората. Дълбок скептицизъм към способността на културата да запази смисъла на живота приема доминантата в душите на хората. Отделният индивид се чувства неспособен да подчини посоката на събитията на своята воля и разбира, че е само жертва на една нехуманна социална система.

Два типа екзистенциализъм[редактиране | edit source]

Могат да се определят два вида екзистенциализъм:

Критика на екзистенциализма[редактиране | edit source]

Херберт Маркузе критикува екзистенциализма, особено сартъровата книга Битие и нищо, за това че проектира определени черти на модерното живеене, като супресивното общество, безпокойството, безсмислието върху същността на съществуването въобще.

Теодор Адорно, в неговата книга Жаргона на автентичността, критикува хайдегеровата философия, в нейната употреба на езика и особено за това, че представлява мистифицираща идеология на развитото индустриално общество и неговите силови структури.

Представители[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. John Macquarrie, Existentialism, New York (1972), pages 18–21.
  2. Oxford Companion to Philosophy, ed. Ted Honderich, New York (1995), page 259.
  3. John Macquarrie, Existentialism, New York (1972), pages 14–15.
  4. D.E. Cooper Existentialism: A Reconstruction (Basil Blackwell, 1999, page 8)
  5. http://plato.stanford.edu/entries/existentialism/
  • Колев, И., Гочева, Д., Паницидис, Х. Философия. Хронологична антология – От Талес до Дерида, Изд. “Анубис”, София, 2001.
  • Кратък философски речник, Изд. БКП, София, 1953.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]