Стоицизъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Зенон от Китион, основател на стоицизма

Стоицизъм (Stoa; гръцки: Στοά) е школа на елинистическата философия основана в Атина от Зенон от Китион в ранния IV-III век пр.н.е.

Името произлиза от (гръцки: στοὰ ποικίλη – „пъстра стоа“) входа с колони на Агора, пазара на Атина, в която Зенон от Китион през 300 пр.н.е. започва своето учителство. Отличителен белег на стоицизма е космологичния мироглед, от който произлиза божествения принцип за всички природни явления и естествени връзки. Апатията е характерна за стоиците.

Наред с платонизма и перипатетизма, стоицизмът е една от най-значимите и важни философски школи в античността. Поради исторически обстоятелства свидетелствата за нея са ограничени и дават твърде изкривена представа. Запазените текстове на късни римски автори наблягат на етическата страна, пренебрегвайки логиката и физиката, и така след античността под 'стоицизъм' най-често се разбира определение за нравствени качества.

История и представители[редактиране | edit source]

Основател на стоическата школа е Зенон от Китион (335-263 г. пр. н.е.), финикиец, който пристига от Кипър в Атина, където започва да излага своите възгледи около 300 г. пр. н.е. Зенон от Китион започва да преподава тази доктрина в портиката (обществената галерия) на Атина, наречена Стоя. Философската школа, която той основава там, взема названието си от името на сградата. Зенон е автор на понятията дълг и дължимо.

Диоген Лаерций [1] посочва петима негови съмишленици, но днешните изледователи изброяват около стотина автора свързвани с такива разбирания. При това се разграничват три периода, ранен, среден и късен, с главни представители:

Неодобрението на стоическата философия от страна на по-късните християнски автори и предпочитанието към Платон и Аристотел води до изличаването на нейните оригинални идеи. Фрагменти от ранните стоици са компилирани и издадени от Арним[2]

Възгледи на стоическите философи[редактиране | edit source]

Стоическата философия се поделя отчетливо на три части: логика, физика и етика. Диоген Лаерции привежда няколко популярни сравнения за това разчленяване[3]:

Те уподобяват философията на живо същество и сравняват логиката с костите, етиката с мускулите и физиката с душата

  • Физика. Стоическата философия е строго монистка: тя приема, че съществуващото е производно от една единствена субстанция, която във всяка своя част, колкото и малка да е тя, е едновременно активна и пасивна[4]. Този централен възглед, опонентите й са окарикатурявали по различни начини, определяйки го като хилозоизъм или като пантеизъм. По-близко е съвременното физическо разбиране за взаимообратимост на материя и енергия. За форми на тази активна субстанция се сочат четирите стихии, чиито превръшания не са безразборни, а подлежат на законосъобразност, т.е. самата активност е и 'Логос'. "Него Зенон определя като създател, който е оформил всичко в правилен порядък и го назовава и съдба, и бог, и зевсов дух, и необходимост" [5]. Стоиците смятат, че съществува и едно глобално превръщане, като с течение на времето влагата се изпарява все повече, докато цялата Земя изсъхва и се възпламенява - възниква всемирен пожар (т.н. 'екпирозис'), следва потоп и всичко започва наново (палингенезис и апокатастазис). Те считат, че и цялата събитийна история в от един такъв цикъл се повтаря "и отново ще има Сократ, Платон и всички техни привърженици и приятели, и съграждани. И отново те ще говорят същите неща и ще се залават за следващите ги дела. И отново всичко ще се възстанови по същия начин..." [6]

Монистичният възглед на стоиците изключва трансцендентност, която да направлява действителността като външен от нея агент: субстанцията не се нуждае нито от творец, нито от демиург или първодвигател; казано в съвременни термини "тя се самоорганизира". Макар съществуващото да е изцяло телесно, в отнасянето му към самото себе си стоиците признават наличието на т.н. нетелесности: време, място, изказуемост и празнота [7]

  • Стоическата логика предполага най-общото деление на нищо или нещо (outina/tina), а именно нещата биват телесни и нетелесни. Като строг номинализъм, стоицизмът отрича съществуването на общи видове. Така логическата проблематика е ориентирана към изказванията, а не към термините - разграничение, което в съвременнта логика се описва като отделянето на пропозиционалната логика от предикатната. Интерес за нея представляват модалностите на условност и възможност, т.е. анализ на изказвания от типа "ако утре вали, то..." и "утре може да вали, но може и да не вали". Подобни разглеждания са отчетливо различни от аристотеловата силогистика, обсебила за дълго европейските логици[8].
  • Стоическата етика също контастира с множество възприети от античността идеи. Приемайки принципното еднообразие на света, тя счита всики хора за принципно равноправни и не приписва собствена реалност на социалните йерархии. Съответно, добродетелта не е нещо което да бъде 'възнаграждавано', а адекватно на съшествуващите неща поведение. Както Диоген Лаерций предава:

"Едно и също е да се живее според добродетелта и да се живее според опита на съответните на природата неща, както казва Хризип в първата книга за целите. Понеже нашите вродени качества са част от цялото, за това цел е животът в съответствие с природата, което означава живеене според собствената природа и според природата като цяло, т.е. на същностите, действията на всяка от които са зависими от общия закон - правилния логос, преминаващ през всичко"[9].

Сравнение[редактиране | edit source]

Обаче по удивително съвпадение всички идеи, изброени в предишния параграф, за пръв път са публикувани в Китай през V в. пр. Хр. Те се съдържат в „Доктрината на скромността", написана от внука на Конфуций Дзу Жу (483 - 402 г. пр. Хр.). Дзу Жу не основава школа с тази доктрина и не е реалистично да се предполага, че неговите идеи са пренесени в Атина и са оказали влияние върху Зенон.

Исторически продължения[редактиране | edit source]

В Рим стоицизмът бива сведен до етическа доктрина при минимум интерес към собствено метафическите й основания. С установяването на християнството дори от това стеснено разбиране остава съвсем малко. Едва с разитието на схоластиката и преоткриването на Аристотел биват възродени някои от логическите идеи на стоиците, доколкото те често са били имено алтернатива на аристотелианското трактоване на логическата проблематика[10]. Към края на Ренесанса, в 16в., се появява първото по-oбстойно представяне на стоицизма, дело на Юстус Липсиус[11]. В следващия век философията на Спиноза обаче предлага едно впечатляващо превъплъщение на принципно стоическата мисъл. Малко по-късно с oсъдителен тон Лайбниц пише за "новите стоици"[12], визирайки Декарт и Cпиноза, ала самият той несъмнено се е запознал внимателно с идеите на античната школа. Във връзка с развитието на математическата логика, към края на 19в. се появява нов интерес към стоиците[13]. В 20в Жил Дельоз по забележителен начин се обръща към стоическото наследство за изграждане на своята къcно-модерна философия[14].


Марк Аврелий Епиктет Сенека Цицерон Посидоний Панетий Родоски Антипатър от Тарс Диоген Вавилонски Хризип Клеант Зенон от Китион


Литература[редактиране | edit source]

  • Стоици - фрагменти, София: Лик, 1995, ISBN 954-607-025-4 (студия и преводи от Зенон и Хризип)
  • Радев Р., Антична философия, Стара загора: Тракия,1994, с. 590-617
  1. Диоген Лаерций,Животът на философите, София: Народна Култура, 1985, кн.7
  2. Stoicorum veterum fragmenta, vol. I-III, col. Arnim Н., Lipsiae, 1903-5; стандартно се цитират като SVF том.номер
  3. Диоген Лаерций, op. cit., c.187
  4. вж. за подробности Hahm. D., The origins of stoic cosmology, Ohio State University Press, 1977.
  5. Lactancius, Divinarum Institutionum, lib.IV.9; Фрагменти, с.71
  6. Nemesius, De Natura Hominem, 38; Фрагменти, c.60)
  7. Секст Емпирук (Sextus Empiricus), Adversus Mathematicos, 10.218 (= SVF 2:31: 117) "lekton kai kenon kai topon kai chronon"
  8. Les Stoiciens et leur logique. Ed. by Brunschwig J. Paris: Vrin, 2006.
  9. Диоген Лаерции, op. cit. 7.87.
  10. Ebesen S., Where were the Stoics in the Late Middle Age?, in Stoicism: transitions and transformations, ed. Steven Strange, Cambridge: Cambridge Univ. Press, 2004, p108-130
  11. Justus Lipsius, De Constantia (libri duo),1584; Manuductionis ad Stoicam Philosophiam (libri tres), 1694
  12. Leibniz G., Sentiments de Socrate opposes aux nouveaux stoiciens et epicureens, Philos. Schr. / Gerhardt 7:333–6.(=Ak VI.4:1384-8)
  13. отбелязвано е известно сходство между идеите на Готлоб Фреге и стоицизма, като дори е предположена и по- пряка връзка, вж. Gabriel G., et al., Zur Miete bei Frege - Rudolf Hirzel und die Rezeption der stoischen Logik und Semantik in Jena, J. for History and Philosophy of Logic, Vol.30, (Nov. 2009) , p 369-88
  14. вж. най-вече Deleuze G., Logique du Sens, Paris: Minuit, 1969

Външни препратки[редактиране | edit source]

  • ((en)) Подробна библиографска справка на сайта Теория и история на онтологията
  • ((en)) Стоицизъм Станфордска философска енциклопедия