Психоанализа

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Част от статиите на тема Психоанализа

Концепции Психосексуално развитие Психосоциално развитие Съзнавано • Предсъзнавано • Несъзнавано Психичен апарат То • Аз • Свръх-аз Либидо • Нагон • Тълкуване на сънища • Пренос • Защитни механизми • Съпротива Важни личности Алфред Адлер • Нанси Чодороу • Ерик Ериксън Роналд Феърбеърн • Ана Фройд • Зигмунд Фройд Карен Хорни • Ерих Фром • Ърнест Джоунс Карл Густав Юнг • Мелани Клайн Хайнц Кохут • Жак Лакан Маргарет Малер • Ото Ранк Хари Стек Съливан Сюзън Съдърланд Важни произведения Тълкуване на сънищата Отвъд принципа на удоволствието Цивилизацията и разочарованието от нея Училища на мисълта Себе-психология • Обектни отношения Междуличностна психоанализа • Психоанализа на отношенията Его психология

Шаблон: преглед • беседа • редактиране

Психоанализата е психологична теория, анализ и терапия, развита от австрийския медик и невролог Зигмунд Фройд и продължана от други (Лакан и т.н.). Психоанализата е и термин от психологията и психотерапията. Тя представлява един от методите на психотерапия, който започва да намира популярност и широко разпространение в началото на ХХ век.

Психоанализата има три основни приложения според Муур (1968):

1. метод за изследване на ума;
2. систематизиран набор от теории за човешкото поведение;
3. метод за лечение на психологически или емоционални заболявания ^[1]

По същество подобно на горното обяснение дава Корсини (1998), според него психоанализата има тези три основни приложения:

1. означаване на развиваща се система от представи за природата на човешката психика и в частност за развитието на личността и психопатологията;
2. описване на техника за терапевтична интервенция при редица психични смущения;
3. означаване на метод за изследване^[2].

В този смисъл с психоанализа въобще се обозначават теории и методи, използвани за систематично обяснение на несъзнателните асоциативни връзки, определящи човешкото поведение и функции.

Всички основоположни теории и методи на психоанализата са създадени през последните десетилетия на XIX век от виенският лекар от еврейски произход Зигмунд Фройд (1856-1939). Фройд е един от големите мислители, които "нарушиха съня на света". ^{[източник?]}

Първоначално психоанализата като терапия смята за своя основна задача разкриването на така наречените патогенни спомени, по-късно това отстъпва място на търсенето на частта от тези спомени, които представляват чиста фантазия. С теоретичното отдалечаване от "нагоните и техните превратности" (термин въведен от Фройд, означаващ че нагонът и инстинктите се проявяват в различни форми и направления в зависимост от опита на отделния индивид) фокусът се измества към разкриване на конфигурациите от типично адаптивни модели на човешките взаимоотношения от една страна и на труда в дадено общество от друга.^{[източник?][3]} Понастоящем, в началото на второто столетие от съществуването на психоанализата, най-малко изяснени са техническите последствия от психоаналитичната теория за терапията и социалната промяна.^{[източник?][4]}

В тясното си значение психоанализата на Фройд се отнася до специфичен тип терапия, при която пациентът изказва на глас мисли, свободни асоциации, фантазии и сънища, от които психоаналитикът след водене на записки формулира несъзнателните конфликти, които предизвикват проблемите на характера и симптомите на пациента. След интерпретацията им той е готов да помогне на пациента да намери решение на тези проблеми.

Съдържание 1 История 1.1 Първа фаза 1.2 Втора фаза 1.3 Трета Фаза 1.3.1 Карл Юнг 1.3.2 Алфред Адлер 1.4 Четвърта фаза 1.4.1 Карен Хорни 1.4.2 Ерик Ериксън 2 Теории 2.1 Топографска теория 2.2 Структурна теория 2.3 Его психология 2.4 Теория на конфликта 2.5 Теория на обектните отношения 2.6 Себе-психология 2.7 Психоанализа на Лакан 2.8 Междуличностна психоанализа 2.9 Психоанализа на отношенията 2.10 Интерсубективна психоанализа 2.11 Модерна психоанализа 3 Стадии на развитие на човешкия живот 3.1 Орален 3.2 Анален 3.3 Фалически 4 Школи 5 Влияние 6 Критика 6.1 Научна критика 7 Източници 8 Източници свързани с критика на психоанализата 9 Библиография 10 Вижте също 11 Външни препратки

[редактиране] История

[редактиране] Първа фаза

Идеята за психоанализата е развита във Виена през 90-те на 19 век от Зигмунд Фройд, невролог заинтересуван да намери лечение за пациенти с невроза и хистерични симптоми. Фройд разбира за съществуването на умствени процеси, които са несъзнавани, като резултат от консултантската си работа в детска болница, където забелязва, че много даца с афазия, имат симтоми, които не са органично причинени.

Фройд прави монументалните си открития в контекста на тройната криза ^{[източник?][5]} - на терапевтичната техника, на концептуализацията на клиничния опит и лична криза. Трите кризи по същество представляват една и са необходимите измерения на откритието на психологията. Подобно^{[източник?]} на друг голям преоценител на образа на човека от XIX век - Чарлс Дарвин^{[източник?][6]}, неврологът Фройд (силно повлиян от Дарвин^{[източник?]}) използва своя кабинет, за да намери ефективно лечение на пациенти с невротични симптоми. "Доминиращите видове", подложени първоначално на изследване (1889 г.), са предимно викториански жени (жени от Викторианската епоха), диагностицирани като страдащи от хистерия. Фройд е силно впечатлен от работата на интерниста Йозеф Бройер. По-късните му наблюдения върху работата на невролозите Амброаз Лиебо, Иполит Бернхайм и Жан Шарко във Франция, които също използват хипноза, потвърждават впечатлението му, че с тази терапевтична техника се постигат по-добри резултати, отколкото с модерната по онова време електрошокова терапия. За разлика от колегите си обаче той се убеждава, че източникът на трудности ("забравени психични съдържания") е не просто "отцепен", а "изтласкан" или "изтеглен" извън обсега на непосредственото съзнателно възприятие от мощни мотивационни сили. Първоначално Фройд нарича този процес "защита", а по-късно - изтласкване, и заявява че: "Теорията за изтласкването е крайъгълният камък, на който се опира цялата структура на психоанализата". От самото начало Фройд подчертава, че изтласкването "не е предпоставка, а резултат".

За известно време Фройд се опитва наред с новия си модел да запази по-старата, по-физиологична теория. Той се убеждава напълно, че "отцепването" на психични съдържания - често "превърнати" в симптоми (в неговите случаи в хистерия), е дълбоко мотивирано, а не просто липса на комуникация между различни психични състояния. Много по-голямо значение от етиологията на хистерията за него има засилващото се убеждение, че подобни защитни процеси са и част от психологията на обикновените нормални хора, които, макар да нямат симптоми, допускат грешки на езика, разказват вицове и имат сънища. По време на първата фаза (до 1896) Фройд стига до дръзкото и тогава яростно оспорвано заключение, че етиологията на хистерията е психологическа, а не "неврологична". Той започва да изгражда хипотезата, че хистерията има три основни детерминанти: психологическа травма, конфликт на афектите и разстройство в сексуалната сфера. Статията "Защитните невропсихози" е публикувана през 1896 г. и всъщност слага началото на психоанализата, макар че Фройд не използва още точно тази дума. Теорията от първата фаза се срутва, когато Фройд с изумление открива, че разказите на неговите пациентки за прелъстяване в детството не са непременно разкази за действителни преживявания, а фантазии.

[редактиране] Втора фаза

Втората фаза на психоаналитичните изследвания започва с отказа на Фройд от техниката на хипнозата и въвеждането на метода на свободните асоциации: пациентът е легнал по гръб на кушетката и просто трябва да съобщава свободно всичко, което му минава през ума без Съзнание да го цензурира, а аналитикът през това време седи зад него. Фройд използва този метод, за да изследва как работи психиката, предполагайки, че ако тенденциозно се премахне съзнателната цензура, вътрешната съпротива (това понятие се употребява по аналогия с електротехниката, а не в смисъла на тенденциозен инат) ще отслабне, позволявайки по този начин "изтласканият" материал или поне неговите деривати да се появяват в съзнанието. Той скоро стига до заключението, че теорията на психоанализата е опит да се обяснят явленията пренасяне и съпротива. Фройд използва метода на свободните асоциации особено за тълкуването на сънища най-напред при собствения си анализ, а по-късно в класическия си случай "Дора". При нея той демонстрира не само клиничното използване на тълкуването на сънища, но и гигантския теоретичен напредък, който прави в класическия си труд "Интерпретация на сънищата". Сънищата предоставят златна възможност за изследване на разликата между процесите на логическо мислене ("вторичния мисловен процес") и аналогичните (например сгъстяване или изместване) процеси в сънищата, вицовете и поезията.

В тази втора фаза на психоанализата, започнала около 1897 г. и приключила през 1923 г., Фройд упорито изследва не само въпросите за нагоните, но и централния проблем за възможния източник на тази динамична (защитно-изтласкваща) сила, която постоянно държи някои болезнени психични съдържания извън съзнанието както при пациентите, така и при нормалните хора.

[редактиране] Трета Фаза

Между 1900 и 1923 г. психоаналитичното движение укрепва организационно, теоретически и клинично, преживявайки същевременно отделянето на някои важни свои представители. В "Тълкуване на сънищата" Фройд разглежда универсалната склонност на сънищата да "образуват нови цялости" от отделни елементи, "които ние бихме държали разделени в будното си мислене" (сгъстяване), или пък някой елемент, който няма последствия в съня, "изглежда най-ясен", превръщайки се по този начин в най-важната характеристика на изразения сън (или обратното) - това Фройд нарича "изместване". Сгъстяванията, изместванията и символизациите характеризират начин на мислене, при който законите на формалната логика нямат място - това е езикът и синтаксисът на поезията, митовете, магията, мистицизма и психозите - страховитият първичен процес. Той се различава от по-добре познатия вторичен процес, управляван от законите на логиката. По-късно Фройд свързва вторичния процес с "принципа на реалността".

[редактиране] Карл Юнг

През 1906 г. Фройд получава като подарък от Юнг обобщението на неговите асоциативни експерименти, отличаващи се със силни симпатии към психоанализата. В тази експериментална психопатология Юнг въвежда комплекса като връзка между афекта и мисълта. В следващите седем години, въпреки протестите на водещи виенски психоаналитици като Алфред Адлер и Вилхелм Щекел, Юнг става всепризнат политически лидер на движението и очевиден наследник на Фройд. Повратът в отношенията между Юнг и Фройд настъпва през 1912 г. По това време вече Фройд е недоволен от посоката, която взимат идеите на Юнг - към религията, мистицизма и митологията, и смята неговото мислене за объркано. Преките разкази на негови бивши пациенти убеждават Фройд, че той пренебрегва основите на психоанализата (съпротивата и преноса) за сметка на мъглявите разсъждения върху "архетиповете" и "колективното безсъзнавано". Юнг смята, че както има индивидуална психика със своето несъзнателно, така и колективна психика с колективно несъзнавано. Той приема, че в колективното несъзнавано се съдържат опита на всички наши предци, на цялото човечество. Според Юнг неговите компоненти са архетипите, които в същността си са генетично заложени в мозъка. Пример за архетипи са анимата и анимуса.

[редактиране] Алфред Адлер

Праволинейната насоченост на Адлер към органната малоценност кара Фройд да се безпокои, че Адлер скоро ще отрече трудно извоюваната територия на безсъзнателните психични процеси и демоничните нагони. Адлер разглежда агресивния нагон като източник на енергия при компенсиране на малоценностите. Разработването на тази позиция ускорява скъсването между Адлер и Фройд. Адлер престава да се занимава с инстинктите и разглежда агресивния нагон и волята за власт като основни средства за защита и адаптация. Фройд се съгласява, че Адлер несъмнено е внесъл "нещо ново в психоанализата - принос към психологията на егото", прибавяйки "...след което се очакваше от нас да платим твърде висока цена за този подарък, отхвърляйки всички фундаментални теории на психоанализата". В основата на теорията на Адлер стои чувството за малоценност, което се появява в началните години и ако човек не може да се измъкне от него евентуално го компенсира чрез чувство за свръхценност.

[редактиране] Четвърта фаза

Към средата на 30-те години неясно загатнатото схващане на Фройд за относителната автономия на егото от инстинктите и за интегративната му функция се формулира по-ясно. През 1936, Ана Фройд, дъщерята на Зигмунд Фройд публикува нейната придобила в последствие популярност книгата Егото и защитните механизми^[7], посочваки множество начини, по които умът може да затвори разочароващите и натъжаващи "неща" вън от съзнанието.

През 1939 г. Хайнц Хартман публикува есето "Его-психологията и проблемът на адаптацията", в което обръща внимание на "тези процеси и работни методи на психичния апарат, които водят до адаптивни постижения". Около 1936 г. основните теоретични догми на психоанализата са вплетени в американската психиатрия от Хари Стек Съливан. За него разрушаването на самооценката се превръща в централен проблем и поради психоаналитичните си изследвания на шизофренния процес той е наречен "теоретик на самотните". Значението на участието на терапевта в транзакцията с пациента (контрапреноса) се споменава само косвено от Фройд (Freud 1910, 1915). Съливан, следвайки Шандор Ференци, заявява, че големият принос на Фройд е "постулатът за безсъзнателното", прибавяйки през 1937 г. "има въпиеща нужда от наблюдатели, които са се научили да наблюдават наблюденията си".

[редактиране] Карен Хорни

Карен Хорни споделя ударението на Съливан върху социалното (междуличностното) и поставя центъра на терапията "тук и сега", предпочитайки го пред генетичните интерпретации. Тя споделя и принизяването на теорията за инстинктите и сексуалността, направено от Съливан, и заедно с Ерик Ериксън, макар и не толкова системно разглежда хората конфигурационно. Тя отделя най-голямо внимание не на теорията, а на терапията. Насочва се към Аз-образа и структурата на характера в тяхната обусловеност от социалната организация. Операциите за безопасност, извършвани от хората, смята тя, могат да бъдат както защитни, така и адаптивни.

[редактиране] Ерик Ериксън

Ерик Ериксън се придвижва значително отвъд Фройд. Неговото обновяване на Фройдовата традиция произтича преди всичко от системните му опити да обхване едновременното взаимодействие и еволюция на функциите на тялото, психиката и обществото през целия жизнен цикъл и в последователността на поколенията. Биопсихосоциалният модел на Ериксън отрежда място на различните теории на обектните отношения, както и на новопоявилите се Аз-системи и Аз-психологии. Всички тези наблюдения са останали за дълго време извън теоретичния обхват на психоаналитичната его-психология. Клиницистите, разбира се, са използвали тези идеи от самото начало.

[редактиране] Теории

Преобладаващите психоаналитични теории могат да бъдат групирани в няколко теоретични "школи". Макар тези теоретични "школи" да се различават, повечето от тях продължават да подчертават силното влияние на несъзнателните елементи, засягащи психичния живот на хората. Извършена е и значителна работа за обединяването на елементите на конфликт в теорията. Както във всички сфери на грижа за здравето и тук има някои постоянни конфликти свързани със специфичните причини за някои синдроми и дискусии относно най-добрите техники на лечение. През годините след 2000 психоаналитичните идеи обхванаха западната култура, особено полета като грижа за децата, образование, литературна критика, културология и душевно здраве, особено психотерапия.

[редактиране] Топографска теория

Според тази теория човешката психика се дели на три дяла: Id - То (принцип на удоволствието), Ego - Аз (принцип на реалността) и Superego - Свръхаз (виж Топична перспектива)

Топографската теория за първи път е описана от Фройд в "Тълкуване на сънищата" (1900).^[8][9] Теорията постулира, че психичният апарат може да бъде разделен на три системи: съзнателно, предсъзнателно и несъзнателно. Тези системи не са анатомични структури на мозъка, а по-скоро душевни процеси. Макар Фройд да поддържа тази теория през целия си живот, той на широка основа я заменя със структурната теория. Топографската теория е една от метапсихологическите гледни точки за описване на функциите на психиката в класическата психоаналитична теория.

[редактиране] Структурна теория

Ид или още то
Виж подсъзнание.

То обхваща неорганизираната, неосъзнатата част от личностната структура, която съдържа основните инстинкти. "То" е несъзнателно по определение. То стои в директна противоположност на Свръх аза. По формулировка на Фройд:

"То е тъмна, недостъпна част от нашата личност, малкото което знаем за него имаме от нашето изследване на работата на съня и конструкцията на невротичните сипмтоми, и повечето от това е с негативен характер и може да бъде описано само в контраст на Егото. Ние се доближаваме към Ид с аналогии: ние го наричаме хаос, котел пълен с много възбуда... Пълно с енергия простираща се от инстинктите, но няма организация, не показва никакво колективно желание, а само борба да си докара удовлетворение на инстинктивните нужди уважавайки спазването на принципа на удоволствието."

(Фройд, Нови Уводни лекции по Психоанализа (1933))

Еволюционно, "То" е предшественик на "Аз"-а; тоест психичният апарат започва при раждането, като недиференцирано "То", част от което после се развива в структуриран "Аз". По такъв начин "То":

"съдържа всичко което е унаследено, което е представено при раждането, което се установява в конституцията - над всичко, следователно инстинктите, които произлизат от соматичната организация и които намират първо физически израз тук (в То) във форми непознати за нас".(Фройд, Отвъд принципа на удоволствието)

"То" е отговорно за нашите основни инстинкти като храна и вода, секс и агресивни импулси. То е неморално и егоцентрично, управлявано от болко-удоволствен принцип; то е без чувство за време, напълно нелогично, първоначално сексуално, инфантилно в своето емоционално развитие и не приема "не" за отговор. Разглежда се като резервоар на либидото или "любовната енергия".

Аз или още его
Виж аз.

Егото или азът обхваща тази организирана част от личностната структура, която включва защитни, перцептивни, оценъчни, интелектуално-когнитивни и изпълнителни функции. Осъзнатите чувства пребивават в егото, макар не всички от операциите на егото да са съзнателни. Според Фройд:

"Егото е тази част от Ид-а която е била изменена от директното влияние на външния свят... Егото изобразява това което може да бъде наречен разсъдък и разум, в противоположност на Ид, което съдържа страсти... в своята връзка с Ид, то е като ездач на седло, който се стреми да удържи превъзхождащата сила на коня; с тази разлика, че ездача се опитва да го направи със своята собствена сила, докато егото използва взети назаем сили." [Фройд, Аз и То(1923)]”

В теорията на Фройд, егото има посредническа роля между "То", Свръх аз-а и външния свят. Неговата задача е да намери баланса между примитивните нагони и реалността докато задоволи "То" и "Свръх аз"-а. Неговата главна загриженост е с индивидуалната безопасност да позволи на някои от желанията на "То" да бъдат изразени, но само последствията от тези дейности са маргинални.

Свръх аз
Виж Свръх аз.

"Свръх азът" обхваща тази организирана част от личностната структура, основно, но не изцяло несъзнателна, която включва индивидуалните его идеали, духовни цели и друго психично представяне^[10] (най-общо наричано "съвест"), което критикува и забранява неговите или нейните инстинкти, фантазии, чувства или действия.

Теорията на Фройд заключава, че "Свръх аз"-ът е символична интернализация на фигурата на бащата и културните правила. Свръх аз-ът се грижи да стои в опозиция на желанията на Ид-а и неговата агресивност по посока на егото защото техните цели са противоположни. "Свръх аз"-аът действа като "съвест", поддържаща нашето чувство за морал и забрана на табутата. Неговото формиране става по време на края на Едиповия комплекс и се формира от идентификацията с интернализираната бащина фигура след като малкото момче не може успешно да задържи майка си като любовен обект без страх от кастрация.

[редактиране] Его психология

Его психологията отначало е предложена от Фройд в Задръжки, симптоми и тревожност (1926). Теорията е уточнена от Хартман, Льовенщайн и Крис в серии от публикации и книги от 1939 до 60-те години. Тези серии от конструкти, паралелно с някои по-късни развития на когнитивната теория, включват идеи за автономните функции на егото: душевни функции, които са независими, поне по произход, от интрапсихичните (вътрешнопсихични) конфликти. Такива функции включват: сензорно възприятие, двигателен контрол, символично мислене, логическо мислене, реч, абстрактност, интеграция (синтез), ориентация, концентрация, съждение относно опасност, тестване на реалността, адаптивна способност, вземане на решения, хигиена и самозапазване. Фройд отбелязва, че задръжката е метод, който психиката може да използва, прилагайки всяка една от тези функции, за да избегне болезнени емоции. Хартман (50-те) отбелязва, че може да има задържания или дефицити в тези функции.

Фрош (1964) описва различията в тези хора, които демонстрират ощетеност във взаимоотношенията си с реалността, но изглеждат способни да я тестват. Дефицитите в капацитета да се организира мислене понякога се свързват с блокиране или губене на асоциации (Блойлер) и са характерни за шизофренията. Дефицитите в способността за абстрактно мислене и самозапазване също подсказват за психоза при възрастните. Дефицитите в ориентацията и сенсориума са чест индикатор за медицинска болест, засягаща мозъка (и по тази причина автономните его функции). Дефицитите в определени его функции рутинно се намират в сексуално или физически насилени деца, където силните афекти, създадени по време на детството изглежда да разрушават някои части от функционалното развитие.

Силата на егото, по-късно описана от Кернберг (1975) включва капацитет за контрол на оралните, сексуалните и разрушителни импулси; толериране на болезнените афекти без разпадане и предотвратяване на появата в съзнанието на фантастични символни фантазии. Синтетичните функции в противоположност на автономните функции възникват от развитието на егото и служат за защита от появяващи се конфликтни процеси. Защитите са пример за синтетични функции и служат с цел защита на съзнателната част от психиката от осъзнаване на забранени импулси и мисли. Една от целите на его психология е да наблегне на това, че има психични функции, които могат да бъдат разглеждани като основни, а не като вторични, на желания, афекти или защити. Разбира се, важно е да се отбележи, че автономните его функции могат да бъдат вторично засегнати от несъзнателни конфликти. Например пациент може да има хистерична амнезия (спомените са автономна функция), защото има интрапсихичен конфликт (желание да не се помни, защото е твърде болезнен споменът).

Взети заедно горните теории представляват група от метапсихологически допускания. По тази причина група, обхващаща различни класически теории, дава смесена гледна точка за човешкото душевно състояние. Има шест "гледни точки", пет от които описани от Фройд, а шестата е добавена от Хартман. Несъзнателните процеси могат да бъдат оценени от всяка от тези шест гледни точки. Гледните точки са: 1. Топографска (психичните инстанции на несъзнавано, предсъзнавано и съзнавано); 2. Динамична (теория на конфликтите - феномените на психичният живот се разглеждат като резултат от конфликти); 3. Икономическа (теория на енергийния поток - от гледна точка на инвестиция и/или дезинвестиция на психична енергия); 4. Структурна (личностовата структура може да принадлежи само към един определен, стабилен и постоянен вид структура (невротична, гранична и психотична)); 5. Генетична (твърдения относно произхода и развитието на психологическите функции); и 6.Адаптационна (как психологическите феномени взаимодействат с външния свят).^[11]

[редактиране] Теория на конфликта

Теорията на конфликта е осъвременяване и ревизия на структурната теория, която премахва някои по-тайнствени черти на структурната теория (разкрива, например, къде се намират потиснатите мисли). Конфликтната теория се вглежда в това как емоционалните симптоми и характерови особености се явяват сложни решения за душевните конфликти. ^[12] Тази ревизия на Фройдовата структурна теория (Freud, 1923, 1926) премахва концепциите за фиксирани То-Аз-Свръхаз и вместо тях постулира несъзнателни и съзнателни конфликти сред желанията (подчиняващи, контролиращи, сексуални и агресивни), вина и срам, емоции (особено тревожност и депресивни чувства) и защитни операции, които изключват от съзнанието някои аспекти на другите. Нещо повече, теорията твърди, че здравословното функциониране (адаптиране) също се предопределя, до голяма степен, от разрешаване на конфликтите.

Основна цел на днешните теоретици-аналитици на конфликтите е да се опитат да променят баланса на конфликта чрез осъзнаване на аспектите на по-малко адаптивните решения (също наричани компромисни формации), така че те да могат да бъдат преосмислени и да се намерят по-адаптивни решения.

[редактиране] Теория на обектните отношения

Теорията на обектните отношения опитва да обясни превратностите на човешките отношения чрез изучаване на това как са структурирани вътрешните образи на нас и на другите. Клиничните проблеми, които навеждат на проблеми на обектните отношения (обикновено задръжки в развитието по време на живота), включват смущения в индивидуалния капацитет за чувстване на топлота, емпатия, доверие, чувство за сигурност, стабилност на идентичността, емоционална близост и стабилност в отношенията с други избрани човешки същества. Концепциите относно вътрешните образи макар често да се приписват на Мелани Клайн, всъщност за първия път са споменати от Зигмунд Фройд в неговите ранни концепции за нагонната теория (1905, Три есета по теория на сексуалността). Съчинението на Фройд от 1917 "Траур и меланхолия", например, предполага, че неразрешената скръб е предизвикана от интернализирани образи на останалия жив за починалите слели се с тези на останалия жив и тогава човекът променя неприемливия гняв по отношение на починалия близък в сложен собствен образ.

Вамик Волкан в "Свързващи обекти и свързващи феномени" разширява мисленето на Фройд за това, описвайки синдромите на "установен патологичен траур" срещу "реактивна депресия" основана на подобна динамика. Хипотезите на Мелани Клайн относно интернализациите по време на първата година от живота, водят до параноидни и депресивни позиции, които по-късно са оспорени от Рене Шпиц. Маргарет Малер и нейната група, първо в Ню Йорк, после във Филаделфия, описват отделни фази и подфази на детското развитие водещи до "отделяне-индивидуалност" по време на първите три години от живота, подчертавайки важността на постоянството на родителските фигури за детската разрушителна агресия, към детските интернализации, стабилността на управлението на афектите и способността за развиване на здрава автономия.

[редактиране] Себе-психология

Виж основна статия Себе-психология.

Хайнц Кохут възприема понятието "self" (себе си), въведено през 1950 г. от Хартман, за да отбележи разликата с его, и създава теория на психичния апарат, в която "self" (собственото аз) става особена, позволяваща да се отчетат нарцистичните пристъпи инстанция^[13]. Себе-психологията набляга на развитието на стабилно и интегрирано усещане за себе си чрез емпатични контакти с други хора, основно значими други смятани за "самообекти". Себе-психологията е предложена официално от Хайнц Кохут и е била развита по-нататък от Арнолд Голдбърг, Франк Лахман, Паул и Анна Орнщайн, Мариан Толпин и други.

[редактиране] Психоанализа на Лакан

Психоанализата на Лакан интегрира психоанализата със семиотиката и хегелианската философия и е практикувана по света. Особено е популярна във Франция и Латинска Америка. Психоанализата на Лакан е отклонение от традиционните американска и английска психоанализи, които са преимуществено зад идеите на Его психологията. Лакан често използва фразата "retourner a Freud" в своите семинари и съчинения, която означава "обратно при Фройд", както той твърди, че неговите теории са продължение на тези на Фройд, в противоположност на тези на Анна Фройд, его психологията, обектните отношения и теориите за "себе си". Първите важни приноси на Лака засягат "стадия на огледалото", Реалното, Въображаемото и Символичното и претенцията, че "несъзнателното е структурирано като език".

[редактиране] Междуличностна психоанализа

Междуличностната психоанализа акцентира върху нюансите на междуличностните взаимодействия, особено в това как индивида се защитава от тревожността чрез установяването на споразумения във взаимодействията с другите. Междуличностната теория за първи път е представена от Хари Стек Съливан и развита по-нататък от Фрида Фром-Райхман.

[редактиране] Психоанализа на отношенията

Психоанализата на отношенията комбинира междуличностна психоанализа с теорията на обектните отношения и с интерсубективната теория като критична за душевното здраве и е представена от Стивън Мичъл.^[14] Психоанализата на отношенията набляга на това как личността на индивида е оформена от реалните и въображаеми взаимоотношения с другите и как тези модели на взаимоотношения са възстановени във взаимоотношенията между аналитик и пациент. Фонаги и Таргет, в Лондон, са предложили тяхната идея за необходимостта от подпомагане на определени откъснати, изолирани пациенти да развият капацитет за разсъдъчност, асоциирана с мислене за взаимоотношенията и за себе си.

[редактиране] Интерсубективна психоанализа

Терминът "интерсубективност" е представен в психоанализата от Джордж Атууд и Роберт Столороу (1984). Интерсубективният подход набляга на това как личното развитие и терапевтичния процес са повлияни от взаимовръзката между субективната перспектива на пациента и тази на другите.

[редактиране] Модерна психоанализа

"Модерна психоанализа" е термин измислен от Хайман Спотниц и неговите колеги, за да опише колективна теоретична и клинична работа извършена от 60-те насам с цел да разшири теориите на Фройд, за да ги направи приложими към целия спектър на емоционалните разстройства. Интервенциите основаващи се на този подход са основно замислени да осигуряват емоционално-зряла комуникация с пациента, отколкото да предлагат интелектуални прозрения.

[редактиране] Стадии на развитие на човешкия живот

Основна статия: Психосексуално развитие

Фройд разделя човешкия живот на няколко стадия, които според него предопределят поведението, ценностите и наклонностите на човека.

[редактиране] Орален

Оралният стадий (от лат. os, oris - уста) продължава до около 18 месеца от раждането на детето. Чрез дейности, свързани с устата - сучене, поглъщане, хапане, бебетата преживяват първия си постоянен източник на удоволствие и по този начин областта на устата става фокусът на рудиментарното психосексуално удовлетворяване. Фиксацията в орално-агресивната фаза (включително зъбите), белязана от хапане, дъвчене, може да доведе до хапливо саркастична, свадлива и враждебна личност на възрастния.

[редактиране] Анален

Аналният стадий продължава до 3-годишна възраст. Децата на този етап се смятат за извличащи удоволствието от временното задържане на изпражненията или изхвърляне на фекалиите. С началото на контролираното от родителите приучване към използването на тоалетната обаче удоволствията на детето в това отношения се натъкват на здравото противопоставяне от страна на социалните задръжки и могат да се появят различни фиксации.

[редактиране] Фалически

Фалическият стадий (от фалос - еректирал пенис) се разпростира между третата и шестата година. Тогава детето забелязва разликата между момчетата и момичетата. През този етап може да се наблюдава как децата изследват своите полови органи, мастурбират и показват интерес към въпроси, свързани с раждането и секса. За периода са характерни т.нар. едипов и Комплекс на Електра. Фройд вярва, че момчето преживява интензивен конфликт по отношение на желанията си за кръвосмешение с майката и се страхува от отплатата на баща си за тях. По-конкретно, малкото момче се страхува, че баща му ще разкрие сексуалните му желания и ще си го върне, като отреже пениса на момчето. Малкото момиче по време на фалическията етап е изобразено като откриващо, че за разлика от баща си то няма пенис. Непосредствено след това анатомично откритие на момичето му се иска да го имаше - желание, което в психоаналитичната теория се нарича завист за пениса. Завистта за пениса при момичетата е приблизително еквивалентна в психологически план на тревожността от кастрацията при момчетата. Във фройдистката теория завистта за пениса и тревожността от кастрация заедно са известни като кастрационен комплекс. Неуспехът да се разреши едиповият конфликт и нерешените едипови чувства лежат в основата на много психологически разстройства, когато се разглеждат от перспективата на психоаналитичната теория.

След като се разреши едиповият комплекс, детето се придвижва в периода на латентността, в който половият инстинкт остава относително заспал, а психичната енергия се пренасочва към несексуални дейности като училището и атлетиката. С началото на пубертета обаче гениталната сексуалност се събужда и започва гениталният етап от психосексуалното развитие, простиращ се от пубертета до смъртта. По време на този етап нарцистичните стремежи се сливат и до голяма степен трансформират в търсене на хетеросексуални взаимоотношения, мключващи взаимно удовлетворение. Така гениталният личностен тип на възрастния - успешния краен продукт на психосексуалното развитие в психоаналитичната теория, се характеризира със способността за зряла хетеросексуална любов, отговорност и грижи към другите и продуктивен живот в обществото.

[редактиране] Школи

Днес от психоанализата са произлезли много школи и течения, често в противоречие едно с друго, основани от критици и последователи на Фройд. Най-видните от тях са:

• Школа на К. Г. Юнг, дала основите на аналитичната психология
• Школа на Алфред Адлер, дала основите на индивидуалната психология
• Школа на Фройдомарксизмът, чиито най-значими фигури са Вилхелм Райх, Зигфрид Бернфелд, Ерих Фром, Ото Фенихел и други.

[редактиране] Влияние

Психоанализата като наука се е утвърдила отдавна, а нейния създател Зигмунд Фройд е най-цитираната личност като цяло във всички науки^[15]. Дори такъв голям критик като Йозеф Ратнер не може да не признае че: "Във всеки случай е ясно, че психоанализата дълбоко повлиява всичките ни представи за човека и въздейства, така да се каже, върху всички области на човешката мисъл. Медицина, психология, психиатрия, възпитание, изкуствознание, историография, философия, религиозознание, политика, поезия, социология, езикознание - всички те са плодотворно насърчени и подпомогнати от психоанализата^[16]. Друг психоаналитик Ерих Фром смята, че: "Тази теория беше радикална, защото тя атакува последната крепост на човешката вяра в собственото си всемогъщество и всезнайство, вярата в съзнателното мислене като краен факт на човешкия опит. Галилей лиши човека от илюзията, че Земята е центърът на света, Дарвин го лиши от илюзията, че е създаден от Бога...Фройд лиши човека от неговата гордост с разума му^[17].

[редактиране] Критика

Споровете между критиците и защитниците на психоанализата често стават толкова разгорещени, че се характеризират като Фройдови войни. Попър смята, че психоанализата е псевдонаука, защото нейните твърдения не могат да бъдат тествани и опровергани, тоест не са фалсифируеми.^[18][19] Например ако реакцията на клиента не е съвместима с психосексуалната теория, тогава ще бъде дадено алтернативно обяснения (тоест защитни механизми, формиране на реакция). Карл Краус, австрийски сатирик е обект на книга написана от известният либертариански автор Томас Шаш. Книгата Анти-Фройд: Критиката на психоанализата и психиатрията на Карл Краус оригинално е публикувана под заглавието Карл Краус и лекарите на душата и описва Краус като остър критик на Зигмунд Фройд и психоанализата като цяло. Други коментатори, като Едуард Тимс, автор на Карл Краус - Апокалиптичен сатирик, смятат че Краус уважава Фройд, макар да има възражения относно приложението на някои негови теории и неговия поглед е далеч по-малко черноглед от този, който предлага Шаш.

Грюнбаум смята, че теориите основани на психоанализата са фалсифицируеми, но допусканията на психоанализата са неподкрепени от налични клинични доказателства. Други школи на психологията са създали алтернативни методи на психотерапия, включително поведенческа терапия, когнитивна терапия, гещалт терапия и клиент-центрирана терапия. Ханс Айзенк установява, че подобрението не е по-значимо, отколкото при спонтанната регресия. Между две трети и три четвърти от "невротиците" се възстановяват естествено; това не е по-различно от клиентите при терапията.

Мишел Фуко и Жил Дельоз твърдят, че институцията на психоанализата се е превърнала в център на сила и нейната техника на изповядване прилича на тази в християнската традиция.^[20] Силен критицизъм на определени форми на психоанализата е предложен и от психоаналитични теоретици. Жак Лакан критикува насочеността на някои американски и английски психоаналитични традиции, лансиращи предложения за въображаеми "причини" за симптомите на болните и препоръчва завръщане при Фройд.^[21] Заедно с Жил Дельоз Феликс Гуатари критикува едиповата структура.^[22] Люс Иригаре критикува психоанализата, използвайки концепцията на Жак Дерида за фалогоцентризма, за да опише изключването на жената от психоаналитичните теории на Фройд и Лакан.^[23] Ерих Фром критикува его психологията и нейния създател Хайнц Хартман за конформисткия й характер и промяната на основните идеи на Фройд, на духа на неговата теория.^[24]

Поради голямото многообразие на психоаналитични теории, различните течения в психоанализата често се критикуват едно друго. Една от последиците е, че някои критици предлагат критицизъм на специфични идеи присъстващи по-скоро само в една или няколко теории, отколкото в цялата психоанализа, докато не се отрекат другите й положения. Защитниците на психоанализата твърдят, че много критици (като феминистките критици на Фройд) се опитват да предложат критика на психоанализата, която всъщност е критика на специфични идеи, налични в дадени течения на психоанализата. Психоаналитичният изследовател Дрю Уестън казва "Критиците типично се фокусират върху версия на психоаналитичната теория (приблизително около 1920 г.), която малко съвременни теоретици смятат за значима... При това, обаче, те са си поставили условията в публичен дебат и водят много аналитици, по погрешка, надолу към незащитима пътека в опит да се защити 75-100 годишна версия на теория и терапия, която се мени съществено, откакто Фройд е налял нейните основи в началото на столетието." линк към западна статия. По-нататъшно обсъждане във връзка с цената е това, че при обстоятелства където цената на лечението е по-ниска, то това е защото аналитика е спонсориран от правителството и поради това лечението се явява равно по цената на други форми на по-ефективно лечение.^[25]

Психоанализата на Фройд е критикувана от неговата жена Марта. Рене Лафорг съобщава Марта Фройд да казва: "Трябва да призная, че и да не осъзнавам колко на сериозно моя съпруг взима лечението (на пациенти - бел. ред.), мисля че психоанализата е форма на порнография." За Марта е имало нещо вулгарно в психоанализата и тя се ограничава с това от нея. Според Мари Бонапарт, Марта е била разстроена от работата на мъжа си и неговия метод на лечение на сексуалността.^[26]

[редактиране] Научна критика

Ранните критици на психоанализата вярват, че нейните теории се опират прекалено малко на количествени и експериментални изследвания и прекалено много на метода на клиничния случай. Някои дори обвиняват Фройд в изфабрикуване на най-известния му случай с Анна О (Borch-Jacobsen 1996). Нарастващото количество на емпирични изследвания от академичните психолози и психиатри започва да се обръща към този критицизъм. Общ поглед на научните изследвания подсказва, че докато личностните черти свързани с оралната, аналната, едиповата и гениталната фази на Фройд могат да бъдат наблюдавани, то те не се показват непременно ясно като стадии на развитие на децата. Тези изследвания също не потвърждават, че такива черти във възрастните са резултат от преживявания в детството(Fisher & Greenberg, 1977, p. 399). Все пак тези стадии не трябва да бъдат разглеждани като решаващи за модерната психоанализа. Това, което е решаващо за модерната психоаналитична теория и практика е силата на несъзнателното и феномена на преноса.

Идеята за несъзнателното е оспорвана, защото човешкото поведение може да бъде наблюдавано докато за човешката психология трябва да се гадае. Обаче, сега несъзнателното е популярна тема на изследвания в полетата на експерименталната и социалната психология. Скорошно развитие в невронауката доведе от една страна до убеждението, че е намерена биологична основа за несъзнателните емоционални процеси в съответствие с психоаналитичната теория тоест невропсихоанализата. (Westen & Gabbard 2002), докато от друга страна такива открития правят психоаналицата остаряла и нерелевантна.

Едуин Тори пише в Знахари и психиатри (1986), че психоаналитичните теории нямат повече научна основа, отколкото теориите на традиционните местни лечители "знахари" или модерните "култови" алтернативи като Семинарите за обучение на Ерхард.^[27] Някои поддръжници на психоанализата твърдят, че нейните концепции и теории са по-близки до тези, които се намират в хуманността, отколкото тези, които са присъщи на физическите и биомедицинските науки, макар самия Фройд да се опитва да базира клиничните си формулировки на хипотетична неврофизиология на енергийните трансформации. Например философът Пол Рикьор мисли, че психоанализата може да бъде смятана за вид буквално тълкование или херменевтика. Като културните критици и литературни учени, Рикьор твърди, психоанализата прекарва времето си в тълкуване на нюансите на езика - езикът на техните пациенти. Рикьор претендира, че психоанализата набляга на поливокалните или многозвучни качества на езика, фокусирайки се върху изказванията, които означават повече от едно нещо. По-точно Рикьор класифицира психоанализата като херменевтика на съмнението. Под това той има предвид обикновеното уповаване на чисти, ясни значения. Въпреки критицизма свързан с валидността на психоаналитичната техника редица резултатни изследвания показват, че нейната ефикасност е равна на друго главно течение в психотерапията като когнитивната поведенческа терапия.^[28]

Някои постколонисти твърдят, че психоанализата налага бял европейски модел на човешкото развитие на чуждоземните хора и следователно те смятат, че теориите на Фройд са форма или инструмент на интелектуален империализъм.

[редактиране] Източници

1. ↑ A Речник на психоаналитичните термини и концепции (на английски: Glossary of Psychoanalytic Terms and Concepts), Moore BE, 1968, стр. 78, изд. Amer Psychoanalytic Assn, isbn 978-0318131252
2. ↑ Енциклопедия Психология, Наука и Изкуство, С 1998, ред. Дж. Корсини, стр. 915
3. ↑ това за труда къде при Фройд се появява?
4. ↑ какво значи технически последствия?
5. ↑ тройна криза, източник на това терминологично определение
6. ↑ Дарвин не използва кабинета си за да лекува пациенти, къде тук е подобието, необходимо е уточнение и източник
7. ↑ Егото и защитните механизми, Книга бг (на български издадена 2000, на англ. The Ego and the Mechanisms of Defense)
8. ↑ Freud S, The Interpretation of Dreams, 1900, 2nd edition, volume IV и V, Hogarth Press, 1955
9. ↑ Freud S, The Unconscious, 1915, 2nd edition, XIV, Hogarth Press, 1955
10. ↑ Какво различава психотерапията от разговор с приятел, та да си струва цената?, Д-р Юлиана Панова във в. България, бр.8, пример за употреба на термина "психично представяне"
11. ↑ Rapaport, Gill, The Points of View and Assumptions of Metapsychology, IJP, 1959
12. ↑ Brenner, 2006, Psychoanalysis: Mind and Meaning, New York, Psychoanalytic Quarterly Press
13. ↑ Рудинеску Ел., Плон М.: Речник на психоанализата, изд. Лик, 2000, стр. 3
14. ↑ Mitchell S, Influence and Autonomy in Psychoanalysis, The Analytic Press, 1997}}
15. ↑ http://www.dnevnik.bg/dnevnikplus/2006/05/07/260797_doc_orlin_todorov_psihoanalizata_prohojda_u_nas_150/
16. ↑ Йозеф Ратнер, Психоанализа Класиците, Кибеа, 2005, стр. 29
17. ↑ Ерих Фром, Мисълта на Зигмунд Фройд- Величие и ограничения, изд. Захари Стоянов, стр. 171
18. ↑ Popper KR, "Science: Conjectures and Refutations", reprinted in Grim P (1990) Philosophy of Science and the Occult, Albany, pp. 104-110. Виж също Conjectures and Refutations.
19. ↑ За повече информация относно Карл Попър, фалсифицируемостта на психоанализата вижте обсъждането на Вяра Николова в нейната книга "Матрицата на несъзнаваното", ИК "Проф. Петко Венедиков", 2006, стр. 11-26.
20. ↑ Weeks Jeffrey, Sexuality and its Discontents: Meanings, Myths, and Modern Sexualities, Routledge, New York, 1989, 176, isbn: 0-415-04503-7
21. ↑ Lacan J., Ecrits. A Selection and The Seminars, London, Tavistock, 1977
22. ↑ Deleuze G., Guattari F., Anti-Oedipus, London, Athlone, 1984, isbn 0-485-30018-4
23. ↑ Irigaray L., Speculum, Paris, Minuit, 1974, isbn: 2-7073-0024-1}}
24. ↑ Фром, Е., Кризата на психоанализата, изд. Захари Стоянов, 2003, стр. 44-47
25. ↑ Wilkinson G., Psychoanalysis and analytic psychotherapy in the NHS—a problem for medical ethics, J Med Ethics, 1986, June 12, 2, 84–94
26. ↑ Behling Katja, Martha Freud, Polity Press, 2005, 164–165, isbn:978-0745633381
27. ↑ Fuller Torrey E., Witchdoctors and Psychiatrists, 1986, 76
28. ↑ Horvath A., 2001., The Alliance in Psychotherapy: Theory, research, practice, training, vol. 38, 365–372, doi: 10.1037/0033-3204.38.4.365

• Енциклопедия Психология, Наука и Изкуство, С 1998, ред. Дж. Корсини

[редактиране] Източници свързани с критика на психоанализата

• Превод от английската уикипедия, секция Critics на статията Psychoanalysis

• Aziz, Robert (2007). The Syndetic Paradigm: The Untrodden Path Beyond Freud and Jung. Albany: State University of New York Press. ISBN 978-0-7914-6982-8.
• Borch-Jacobsen, Mikkel (1996). Remembering Anna O: A century of mystification London: Routledge. ISBN 0-415-91777-8
• Cioffi, Frank. (1998). Freud and the Question of Pseudoscience, Open Court Publishing Company. ISBN 0-8126-9385-X
• Erwin, Edward, A Final Accounting: Philosophical and Empirical Issues in Freudian Psychology ISBN 0-262-05050-1
• Fisher, Seymour, Greenberg Roger P. (1977). The Scientific Credibility of Freud’s Theories and Therapy. New York: Basic Books.
• Fisher, Seymour, Greenberg Roger P. (1996). Freud Scientifically Reappraised: Testing the Theories and Therapy. New York: John Wiley.
• Gellner, Ernest, The Psychoanalytic Movement: The Cunning of Unreason. A critical view of Freudian theory, ISBN 0-8101-1370-8
• Grunbaum, Adolf (1979), Is Freudian Psychoanalytic Theory Pseudo-Scientific by Karl Popper's Criterion of Demarcation? American Philosophical Quarterly, 16, 131-141.
• Grunbaum, Adolf (1985) The Foundations of Psychoanalysis: A Philosophical Critique ISBN 0-520-05017-7
• Loftus, Elizabeth F. & Ketcham, K. (1994) The Myth of Repressed Memory. New York: St. Martin's Press.
• Macmillan, Malcolm, Freud Evaluated: The Completed Arc ISBN 0-262-63171-7
• Morley S, Eccleston C, Williams A. (1999) Systematic review and meta-analysis of randomized controlled trials of cognitive behaviour therapy and behaviour therapy for chronic pain in adults, excluding headache. Pain, 80(1-2), 1-13.
• Webster, Richard. (1995). Why Freud Was Wrong, New York: Basic Books, Harper Collins. ISBN 0-465-09128-8

[редактиране] Библиография

• Речник на психоанализата, Жак Лапланш, 2009, ISBN 9789545296819
• Психоанализата: Идеи и последователи, 2007, ISBN 9789546804785

[редактиране] Вижте също

• Зигмунд Фройд
• Жак Лакан
• Юлия Кръстева
• Ерих Фром
• Вътрешен кръг на психоанализата
• Фройдомарксизъм

[редактиране] Външни препратки

• Сайт на неорайхианската школа в България
• Сайт на Българско Неорайхианско Психотерапевтично Дружество
• Българско пространство за психоанализа
• Българска школа по психоанализа

• Сайт с многообразни линкове към материали за психоанализата и всичко свързано с нея
• Психоанализата като терапевтичен метод

• Психология на сънищата от Зигмунд Фройд в Проект Гутенберг

• Термини и концепции в психоанализата

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Psychoanalysis“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.