Неоплатонизъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Неоплатонизмът е философско течение, възникнало през III в.сл.Хр. на основата на учението на Платон. Главна роля в оформянето на неоплатонизма има египетския философ Плотин (204-270), ученик на Амоний Сакас. Продължители на делото на Плотин са Порфирий (234-305), Ямблих (245-325) и Прокъл (412-485).

Неоплатонически възгледи имат император Юлиан Апостат (331-363) и Хипатия от Александрия (370-415). Последният философ от неоплатоническа школа в Атина е Симплиций (490–560), а в Александрия - Олимпиодор (495-570).

В християнската философия влияния от неоплатонизма се откриват при Ориген (185-254), Августин (354-430), патриарх Фотий (810-893), Джон Скот Ериугена (ок. 800/810-877) и Гемист Плитон (1355–1454).

Еврейски мислители като кабалистите Соломон ибн Гебирол (1021-1058) и Исаак Слепеца (1160-1235), както и арабските философи Ал Фараби (872-951), Авицена (980-1037), Ал-Газали (1058–1111), Ибн Араби (1165-1240) и др., включват много неоплатонически идеи в съчиненията си.

В епохата на Ренесанса интересът към неоплатонизма се възражда. Италианските философи Марсилио Фичино (1433-1499) и Пико делла Мирандола (1463-1494) превеждат и пишат върху неоплатоническите текстове, и във Флоренция създават Платонова академия, под покровителството на Козимо и Лоренцо Медичи.

През 17 в. в Англия се появява кръга на Кеймбриджките платоници, начело с Хенри Мор (1614-1687) и Ралф Кедуърт ((1617–1688), които изпитват силни влияния от философията на неоплатонизма.