Рене Декарт

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Рене Декарт френски философ и математик

Роден:	31 март 1596 Ла Е-ен-Турен, Франция
Починал:	11 февруари 1650 Стокхолм, Швеция

Рене Декарт (на френски: René Descartes, на латински: Renatus Cartesius), известен още като Картезий, е френски философ, математик и физик. Спечелил световна слава най-вече със своите новаторски философски идеи, Декарт е известен и като създателя на декартовата координатна система, която повлиява върху развитието на съвременната аналитична геометрия и математически анализ.

Декарт, понякога наричан основоположник на съвременната философия и баща на съвременната математика, се нарежда сред най-влиятелните мислители в новата европейска история. Той вдъхновява както своите съвременници, така и следващите поколения философи, поставяйки началото на рационализма, водещото философско течение в Европа през 17 и 18 век.

[редактиране] Биография

Декарт е роден през 1596 в Ла Е, Централна Франция, в семейството на Жоашен Декарт - юрист с дребна благородническа титла, притежаващ земи в Шателро в хугенотската област Поату. Майката на Рене Декарт умира през 1597 и след като баща му се жени повторно в Рен, той е отгледан в Ла Е от баба си по майчина линия. През 1606 е изпратен в йезуитския колеж в Ла Флеш, основан две години по-рано от крал Анри IV. През 1616 той завършва право в университета в Поатие, по това време хугенотски център, противопоставящ се на крал Луи XIII.

Бащата на Рене Декарт се надява той да продължи кариерата му в съдебната система, но за това е необходимо да навърши 27 години. През 1618 Декарт заминава за Бреда, Нидерландия, за да изучава математика и военно строителство в армията на принц Морис Насауски. Там той се запознава с физика Исак Бейкман, на когото посвещава един кратък трактат за музиката - Musicae Compendium.

През 1619 Декарт заминава за Германия и през следващите години пътува из Европа и прекарва дълго време в Париж. Поради засилването на Контрареформацията във Франция той заминава отново за Холандия малко след падането на последната хугенотска крепост Ла Рошел през 1628. Декарт остава в Холандия до 1649, като често сменя местожителството си. През този период той пише основната част от своите произведения.

През втората половина на 40-те години Рене Декарт пътува няколко пъти до Франция. През 1649 заминава за Швеция по покана на кралица Кристина и умира там от пневмония в началото на 1650. Тъй като е католик, той е погребан в гробище за некръстени деца. По-късно останките му са преместени в Париж, а по време на Френската революция - в Пантеона.

[редактиране] Философия

Философията на Декарт е дуалистична.Дуализмът на субстанцията позволява по този начин на Декарт да създаде материалистичната физика (учение за протяжната субстанция) и идеалистическата психология (учение за мислещата субстанция)Бог се явява своеобразно свързващо звено между тях, като внася движението в природата и обезпечава всички нейни закони.Именно той се оказва един от създателите на класическата механика за първи път отъждествява природата с протяжността.Чрез него е създадена представата за природата като за гигантска механическа система, приведена в движение от първия двигател (Бог).

[редактиране] Метафизика

Субстанцията е централно понятие в рационалистическата метафизика на Декарт.Той я определя като вещ, която не се нуждае за своето съществуване от нищо друго освен от самата себе си следователно субстанция се явява само Бог.Той различава два рода субстанции: духовна и материална.Духовната е неделима, а материята- делима до безкрайност.Основен атрибут на духовната субстанция е мисленето, а на материалната-протяжността.Освен атрибути, Декарт различава и модуси на субстанциите.Модуси на мисленето са въображение, чувства и желания. Модуси на протяжността са фигура, положение и движение.

[редактиране] Гносеологичен метод

Следвайки идеите на предшествениците си Томас Хобс и Френсис Бейкън, Декарт прави опит да създаде такъв познавателен модел, безупречен във всяко отношение, който да даде основа за бъдещо развитие - "сигурни и прости правила, такива че всички, които строго се придържат към тях, никога няма да нарекат лъжата - истина и без безрезултатни усилия ще стигнат до истинното познание за това, което е познаваемо".

Според Декарт сетивата и изобщо емпиричното познание, изградено върху тях, заблуждават. Емпиричното познание и точните науки, изградени на неговата база, са колкото полезни, толкова и вредни. Материалната действителност съществува, но тя е недостъпна за опита. Затова и цялата тежест на познанието пада върху ума, интелекта, който единствен е способен да разграничи истинното от неистинното. Знаменитото "Cogito ergo sum" (буквално "Мисля, значи съм", превеждано като "Мисля, следователно съществувам") изразява най-точно гносеологичния подход на Декарт като философ.

Потенцията за самото знание според Декарт е вложена у човека от самия Бог и присъства като "вродени принципи и идеи", т.е. знанията, които са единни и всеобщи. Класическите мисловни процеси Декарт дефинира като "интуиция" и "дедукция". Под интуиция се разбират именно усилията на ума, в крайна сметка водещи към познанието на единното и на Бога.Интуицията е знание умствено и непосредствено. Дедукцията е логически извод,по необходимост произтича от предпоставките.Тя е знание опосредствено.Тя е елементарна - следвайки обратния път, тя ни дава познание за феномените, присъстващи в сетивния свят.

Гносеологичният идеал на Декарт е интуитивното познание на всички вродени истини- всеобщите и необходимите.Индукцията и дедукцията той разглежда като средство за интуитивно познание.В пълния си обем интуицията у Декарт се оказва непосредствено обхващане на многообразието на абсолютните истини в системно единство.Той предявява изискване към интуицията, а именно истините да се схващат "ясно и отчетливо", едновременно, а не последователно.Рене Декарт, обаче, не вярва дали сами по себе си "яснотата и отчетливостта" могат да гарантират абсолютната истинност на нашите всеобщи и необходими знания.Затова се позовава на Бога като творец на човешкия разум, чието могъщество е безгранично.

Разума, ума и интелекта Декарт тълкува като проявление на Божия разум, като генетично заложен познавателен модел, от който произхождат "допълнителните" разбирания и понятия. Декартовата интуиция се състои именно в обхващането на всички външни явления, мисловни парадигми в едно единно цяло - само тогава те могат да бъдат до известна степен умопостигнати.

[редактиране] Правилата на Декарт

1)никога да не приемам за вярно нищо, за което не знам с очевидност , че то е такова, т.е. да избягвам старателно прибързаността и предубедеността и да включвам в съжденията си само онова, което би се представило на ума ми така ясно и отчетливо, че да нямам никакъв повод да го поставям под съмнение

2)да разделям всяка една от проучваните трудности на толкова части, на колкото е възможно и необходимо, за да я разреша по-добре

3)да спазвам винаги ред в мислите си, като започвам от най-простите и най-лесните за познаване предмети, за да се изкача малко по малко, като по стъпала, до познанието на най-сложните, и като приемам, че има ред дори и между ония, които естествено не се предхождат един друг

4)да правя навсякъде толкова пълни изброявания и такива общи прегледи, че да бъда уверен, че нищо не съм пропуснал

  В.Ф. Шапалов "Разионализм Декарта"

[редактиране] Онтология

[редактиране] Доказателството за съществуването на Бога

Като логическо следствие от разсъжденията на Декарт следва идеята за Бога. Самият той се наема да я обоснове и утвърди в своето творчество. Доказателствата по подразбиране са рационални. Тъй като познанието се крепи върху ясни и точни идеи, а Бог по презумпция е техен източник, Декарт разсъждава:

Идеята за извор на познанието като такова е доказателство за собственото си съществуване, т. е. самата човешка психика и стремежът към познание са доказателство за Божието съществуване.
На второ място е явлението – обект – като нещо, сетивно възприемаемо, но разбираемо единствено с усилието на мисълта или разума – само те могат да вникнат в неговата същност и да го обяснят.

В този смисъл обектът съществува само доколкото е познаваем от божествената природа, заложена у човека. Така Декарт, макар и да има преки последователи в „картезианската” философска школа, се явява пряк предшественик на агностицизма на Кант.

Той обаче излиза от основното християнско понятие за Бога. В Бога Отец вижда потенцията на нещата, в Логоса – тяхната конкретизация, а в Духа – тяхната реализация. Именно затова, вярвайки в триединния Бог през целия си живот, Декарт се спира основно върху аспектите на Светия Дух. При все това философът разглежда материята и нейните закономерности като нещо, което е противоположно на духа в рамките на сетивното познание. Материалните обекти са познаваеми, доколкото са видими за сетивата, но затова и това „познание” е илюзорно, тъй като сетивата са несъвършени. Само разумът, който е божествен, може да ги възприеме в пълнотата им и да ги обясни. Но материята, както и човешкият дух са крайни величини. Единственото, което може да ги обедини, е безкрайният по определение Бог.

Като равносметка може да се отбележи, че всъщност познавателното доказателство за Бога, подобно на това на Блез Паскал, е много повече разсъждение, отколкото опит за категорично доказване на дадения факт.

[редактиране] Етика

Рене Декарт с кралица Кристина

Етичните възгледи на Декарт могат да се проследят в неговите съчинения и писма. Като отделя в тази област теологията от рационалната философия, при обосноваването на нравствените истини Декарт се позовава на "естествената светлина" на разума.

В "Разсъждение за метода" («Discours de la méthode») у Декарт преобладава тенденция на търсене на здравата житейска мъдрост, при което явно оказва влияние стоицизмът. В писмата до принцеса Елизавета обаче той се опитва да изясни основните идеи на собствения си морал. Тези идеи са:

идеята за "съвършеното същество като истински обект на любовта";

идеята за "противоположността на духа и материята", която ни предписва да избягваме всичко телесно;

идеята за "безкрайността на Вселената", която ни предписва "издигане над всичко земно и смирение пред Божествената мъдрост";

накрая идеята "да сме солидарни с другите същества и с целия свят, за зависимостта ни от тях и за необходимостта да се жертваме за общото благо".

В письмах к Шаню По молба на кралица Кристина Декарт подробно отговаря на въпросите:

Какво е любовта?

Оправдава ли се любовта към Бога единствено от естествената светлина на разума?

Коя крайност е по-лоша - безпорядъчната любов или безпорядъчната омраза?

Като различава интелектуалната любов от страстната, първата той вижда "в доброволното духовно единение на съществото с обекта като част от едно цяло с него". Тази любов е в антагонизъм със страстта и желанието. Висшата форма на тази любов е любовта към Бога като безкрайно голямо цяло, от което ние сме само нищожна част. Оттук следва, че нашата душа може да обича Бога по силата на собствената си природа - това й дава висши радости и унищожава всякакви желания в нея. Любовта, колкото и е безпорядъчна, все пак е по-добра от омразата. Омразата е признак за слабост и страхливост. Смисълът на морала е да ни учи да обичаме това, което е достойно за любовта. Декарт напада тези, които заглушават своята съвест с вино и тютюн.

[редактиране] Библиография

Musicae Compendium (1618; публикувано през 1650)
Regulae ad Directionem Ingenii (1628; публикувано през 1701)
Le Monde de Mr Descartes; ou, le traité de la lumière (1633; публикувано през 1664)
Discours de la méthode pour bien conduire sa raison et chercher la verité dans les sciences. Plus la dioptrique; les meteores; et la geometrie (1637; Разсъждение за метода)
Meditationes de Prima Philosophia (1641)
Principia Philosophiae (1644)
Les Passions de l'âme (1649)