Френска революция

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Френска революция.

Щурмуването на Бастилията, 14 юли 1789 г.
Революция
Eugène Delacroix - La liberté guidant le peuple.jpg
История

Нидерландска революция
Английска революция
Френска революция
Юлска революция
Френска революция (1848)
Германска революция 1848/49
Австрийска революция 1848/49
Унгарска революция 1848/49
Италианска революция 1848/49
Първа руска революция
Февруарска революция (1917)
Октомврийска революция
Ноемврийска революция
Контрареволюция

Идеологически течения

Национализъм · Социализъм
Марксизъм · Ленинизъм
Фашизъм · Нацизъм
Консерватизъм
Анархизъм

Геополитически събития

Виенски конгрес
Комунистически манифест
Парижка комуна
Съюз на тримата императори
Първа световна война
Версайска система от договори
Поход към Рим

Видове акции

Гражданско неподчинение
Бунт
Метеж
Въстание
Пуч
Политическа революция
Социална революция

Пряка демокрация

Социално-политически въпроси

Утопия
Антиутопия
Революционна ситуация
Световна революция
Реакция (политика)
Социална еволюция
Консервативна революция

Френската революция е период от историята на Франция, продължил от 1789 до 1799 г. и изпълнен с мащабни политически и социални промени. Важно нейно следствие е премахваето на абсолютната монархия и, след кратко републиканско управление, установяването на предвожданата от Наполеон Бонапарт империя. Той оказва силно въздействие върху обществения живот в Европа, стимулирайки либералните движения на континента.[1]

Условно, Френската революция може да се раздели на два етапа — първи етап (от 1789-1792 г.) и втори етап (от 1792-1794 г.). През първия етап се премахват феодалните привилегии и църковния десятък. През август 1789 се създава Декларацията за правата на човека и гражданина, а през 1791 г. се гласува и приема конституция. С издаването ѝ, Франция става конституционна монархия. Според Конституцията, кралят може да налага вето над законите и да сформира правителство. Създава се и свободен съд - според идеите на Монтескьо за разделение на властите и на Русо за превъзходство на законодателната власт и държава, в която суверен е народът.

По време на Френската революция, френското общество претърпява дълбока промяна, при която феодалните, аристократски и църковни привилегии са отменени под натиска на леви политически групи, масите по улиците и селяните. Старите идеи за традиция и йерархия - свързани с монархията, аристокрацията и религиозните власти - за заменени с идеалите на Просвещението: равенство, гражданство и неотменими, естествени права.

Вторият етап е белязан от успешното отблъскване на антиреволюционна коалиция, а именно на съюзните сили на Прусия,Русия и Австрия (Съюз на тримата императори), към които се присъединяват емигрилали офицери-аристократи, срещу която се изправя напуснатата от множество благородници-офицери армия, която печели голяма стратегическа и психологическа победа в битката при Валми. Този етап завършва със свалянето на монархията.

Превратът на 18 брюмер (на френски: Coup d'État du 18 brumaire; 18 брюмер VIII година по новото революционно летоброене заменило Григорианския календар в Първата френска република) довежда на власт във Франция Наполеон Бонапарт.

Следващия Френската революция исторически период в историята на Франция е известен като времето на Наполеоновите войни, които завършват с Виенския конгрес.

Причини[редактиране | edit source]

Повечето автори сочат като основна причина за Френската революция тежката икономическа криза във Франция в края на 80-те години на 18 век. През 1789 година цените на хляба нарастват с 50%, което предизвиква недохранване и глад,[2] както и свързаните с тях болести и повишена смъртност. Инфлацията е съпътствана от криза в държавните финанси, довела държавата до ръба на фалита, вследствие на военните кампании при крал Луи XV и участието на страната в Американската война за независимост. Военните разходи водят до ръст на държавния дълг, който достига почти 2 милиарда ливри.

Ефектите на кризата се усилват от системни недостатъци на френската икономика. Освобождаването от данъци на съсловията на духовенството и аристокрацията създава в обществото усещане за несправедливост на данъчната система и намалява нейната ефективност, по начало сравнително ниска, заради зле организираната администрация. Наследените от феодализма вътрешни митнически граници и местни такси допълнително затрудняват функционирането на икономиката. В същото време, на фона на икономическата криза, продължаващото демонстративно потребление на аристокрацията, най-вече на двора на Луи XVI във Версай, предизвиква все по-силна критика.

Към стопанските затруднения на страната се добавят и обществено-политически фактори, свързани с развитието на политическата философия в периода на Просвещението и с влиянието на относително либералните политически режими в Нидерландия и Великобритания. Все по-широко е отхвърлянето на идеите за абсолютизма, съсловните и сеньориални привилегии, хегемонията на аристокрацията в обществения живот. Засилва се антиклерикализмът и стремежът към свобода на вероизповедание и политически свободи. Силно недоволство предизвиква и отстраняването от властта на популярните политици Жак Некер и Ан Робер Жак Тюрго.[3]

Характер[редактиране | edit source]

Някои историци твърдят, че Великата френска революция по своя характер е буржоазна — тя заменя феодалния строй с капиталистически, и водещата роля в този процес играе буржоазната класа, свалила в хода на революцията феодалната аристокрация. Голяма част техни колеги не са съгласни с това[4], посочвайки, че: 1) феодализмът във Франция е изчезнал няколко столетия преди революцията (виж. Стария ред); 2) френската аристокрация в действителност включва не само едри земевладелци, но и едри капиталисти[5]; 3) именно френската аристокрация насажда капиталистически (пазарни) отношения в течение на 25-30 години, предшестващи 1789 г. Навлизането на пазарните отношения започва през 1763—1771 г. при Луи XV и продължава през следващите години, без прекъсване до 1789 г. Водеща роля в това имат либералните икономисти (физиократи), които почти всички са представители на аристокрацията (включително главата на правителството Ан Робер Жак Тюрго), а кралете Луи XV и Луи XVI са активни поддръжници на идеите им[6]; 4) революцията започва с масови въстания на селяни и граждани, имащи антикапиталистически характер, и които продължават в течение на целия ѝ ход. В тях активно участие взима и буржоазията, представляваща френската средна класа. Един такъв пример е въстанието от октомври 1795 г. (разстреляно от оръдията на Наполеон), в което участват 24 хиляди въоръжени буржоа — жители на централните райони на Париж.[7] Друг пример e въстанието на санкюлотите на 10 август 1792 г., които в основната си маса представляват дребната буржоазия (занаятчии и др.), противопоставяща се на едрия бизнес — аристокрацията[8]; 5) Тези, които се оказват на власт след първия етап на революцията, особено в провинцията, в по-голямата си част не произлизат от буржоазията, а са дворяни, които и преди революцията са имали власт — събирачи на данъци, рентиери и др.[9].

Сред историците немарксисти преобладават две мнения за характера на Великата френска революция, непротиворечащи си един на друг. Традиционното мнение, възникнало в края на 18 — началото на 19 в. (Сийес, Барнав, Гизо), разглеждат революцията като всенародно въстание против аристокрацията, нейните привилегии и методи на угнетение на народните маси,[10] следствие на което се явява революционния терор против привилегированите съсловия, стремежът на революционерите да разрушат всичко, което се асоциира със Стария ред, и да построят ново, свободно и демократично общество. От тези стремежи произлиза и главния лозунг на революцията — свобода, равенство, братство.

Съгласно второто мнение, което споделят голям брой съвременни историци (в това число В. Томсинов, И. Валерщайн, П. Губер, А. Кобо, Д. Герен, Е. Лероа Ладури, Б. Мур, Хунеке, и др.), революция има антикапиталистически характер и самата тя представлява масово протест против капитализма или против методите на разпространението му, които използва управлявашата върхушка.[11]

Има и други мнения за характера на революцията. Например, историците Ф. Фюре и Д. Рише разглеждат революцията в значителна степен като борба за власт между различни групировки, сменящи се една друга няколко пъти в течение на 1789—1799 г.[12] Съществува поглед върху революцията като освобождение на основната маса население (селяните) от чудовищния гнет или дори разновидност на робство, откъдето идва и част от основния лозунг на революцията — свобода, равенство, братство.[13] Все пак, има доказателства, че френските селяни към момента на революцията в огромната си част са свободни хора, а държавните данъци и феодалните налози като цяло не са високи. Според А. Алексаха, това е селска революция, като причината е т.н. от него последно напълване на резервоара. От тази гледна точка, френската революция има системен характер и принадлежи към същия тип революции, към които се числят и Нидерландската, Английската или Руската революция.[14]

Предходни събития[редактиране | edit source]

Финансова криза[редактиране | edit source]

Когато Луи XVI се възкачва на трона през 1774 година, страната вече се намира в тежка финансова криза, бюджетът е в постоянен дефицит и се приближава към състояние на неплатежоспособност.[15] Основна причина за това е участието на Франция в Седемгодишната война и в Американската война за независимост.[16] През май 1776 година финансовият министър Ан Робер Жак Тюрго изпада в немилост и е уволнен.

На следващата година за генерален директор на финансите е назначен Жак Некер, който не може да стане министър, тъй като е швейцарец и протестант.[17] Некер разбира, че данъчната система е неефективна, поради несправедливото разпределение на данъчната тежест[17] и множеството изключения за аристокрацията и духовенството.[18] Той смята, че данъците не могат да се повишават повече, а дефицитът трябва да бъде намален чрез премахване на данъчните привилегии и ограничаване на разходите на местните парламенти, но среща съпротива сред останалите членове на правителството и кралят го уволнява, назначавайки на негово място Шарл Александър дьо Калон.[17]

Калон първоначално се впуска в големи разходи, но бързо разбира, че финансовото положение е критично и изготвя предложение за нов данъчен кодекс.[19] В него се предвижда поземлен данък, включително върху земите на аристокрацията и църквата, като за приемането му за пръв път от 175 години са свикани Генералните щати.[20]

На френската кралица от австрийски произход Мария Антоанета в последствие са приписани думите от "победителите":

Ако нямате хляб, яжте пасти!

Свикването на Генералните щати[редактиране | edit source]

След поредица неудачни опити да излезе от затрудненото финансово положение, през декември 1787 г. Луи XVI обявява, че след пет години ще свика държавните служители на Франция. Жак Некер настоява за това, Генералните щати да бъдат свикани през 1789 г. Правителството в този момент няма никаква определена програма.

На 24 януари 1789 г., с кралски регламент е постановено на 27 април да се свикат Генералните щати. Регламентът посочва като цел на бъдещото събрание „установяване на постоянен и неизменен ред във всички сфери на управление, касаещи щастието на поданиците и благосъстоянието на кралството, по възможност най-бързо изцеление на болестите на държавата и унищожаване на всякакви злоупотреби“; при това кралят изразява желанието си дори и „в най-крайните предели на кралството му, и в най-малките селища, за всеки да се осигури възможност да изпрати на краля своите желания и жалби.“. Избирателно право е дадено на всички французи, достигнали 25-годишна възраст, имащи постоянно местожителство и включени в данъчен списък (последното ограничение изключва от избирателното права значителен брой бедни граждани). Изборите са на два етапа (след това понякога на три), тоест избират се депутати не от самото население, а от избрани от него пълномощници.

На 5 май 1789 г. във Версай са открити заседанията на Генералните щати. Още от самото начало започват пререкания за реда на заседанията. Третото съсловие иска за себе си по-големи права, като се обявява за представител на 96% от нацията. На 17 юни, депутатите от третото съсловие, поддържани от низшите слоеве на духовенството и дворянството, по предложение на Емануел Сийес провъзгласяват Национално събрание, канейки останалите депутати да се присъединят към тях. На 20 юни депутатите от третото съсловие се събират в залата за игри с топка и дават клетва да не се разпускат, докато не бъде изработена конституция. На 23 юни Луи предлага на депутатите от Генералните щати да се разделят по съсловия и заседават поотделно. В отговор на това, Националното събрание единодушно постановява, че оставя предните си решения, и с голямо мнозинство гласове обявява, по предложение на Мирабо, личността на депутата за неприкосновена. Депутатите от третото съсловия продължават заседанията си и привличат на своя страна значителна част от представителите на духовенството и част от представителите на дворянството.

На 9 юли 1789 г. Националното събрание се обявява за Учредително събрание — висш представителен и законодателен орган на народа. На 11 юли Луи връчва оставката на Жак Некер и му заповядва незабавно да напусне Париж.

Тези събития в столицата се случват на фона на безпрецедентни въстания, обхванали цяла Франция, предизвикани от икономическата криза, масовата безработица и глад, достигнали пика си през пролетта и лятото на 1789 г. В селските местности селяните разграбват хлебните запаси, в градовете въстаналото население опустошава и разграбва складовете с продоволствие или заставя търговците да продават хляб на ниска („честна“) цена. През зимата и пролетта на 1789 г. въстания избухват в такива големи градове като Марсилия, Тулон и Орлеан. А в края на април въстание избухва и в самия Париж — в предградието Сент Антоан.[21] Макар, че е потушено с помощта на правителствените войски, достатъчен е какъвто и да е ново повод, за да избухне отново.

Превземането на Бастилията[редактиране | edit source]

Когато подготовката на кралския двор към разгонване на Учредителното събрание става очевидна, това се оказва достатъчно, за да предизвика още по-голям взрив на недоволство сред парижани, които свързват перспективите за подобряване на положението си с работата на Националното събрание. На 12 юли избухват нови сблъсъци между народа и войската в Париж; Камий Демулен призовава народа на оръжие, прикрепяйки на шапката си зелена лента.

В утрото на 14 юли в Дома на инвалидите са пленени 12 оръдия, 32 хиляди пушки и барут за тях. Голяма тълпа, въоръжена отчасти с огнестрелни оръжия, отчасти с пики, чукове, брадви и сопи, изпълва улиците около Бастилията — военна крепост и главен политически затвор на Париж. Офицерите на разположените в столицата полкове вече не могат да разчитат на войниците си. Съобщенията с Версай са прекъснати. Около един часа̀ следобед оръдията на крепостта започват да стрелят по народа, който обаче не се разпръсква и продължава обсадата — пленените на сутринта оръдия са приготвени за обстрел на крепостта. Гарнизонът разбира, че съпротивата е безсмислена, и около пет часа̀ се предава.

Кралят е принуден да признае съществуването на Учредителното събрание. През следващите седмици, революцията се разраства по цялата страна. На 18 юли въстава Троа, на 19-ти — Страсбург, на 21-ви — Шербур, на 24-ти — Руан. В редица градове въстанията протичат под лозунга „Хляб! Смърт на прекупвачите!“. Въстаналото население изземва хляба, завладява местните кметства и изгаря документите, съхранявани там. Впоследствие в градовете са създадени нови изборни органи на властта — общини, установява се кметската длъжност в Париж и е създадена нова въоръжена сила - Националната гвардия.

Въстаналите селяни изгарят замъците на господарите си и взимат земята им. В някои провинции са изгорени или унищожени около половината имоти.[22] Тези събития през 1789 г. получават името Големия страх — на френски: Grande Peur).

Реформи[редактиране | edit source]

С декрети от периода 4-11 август, Учредителното събрание отменя личните феодални повинности, феодалните съдилища, църковния десятък, привилегиите на отделни провинции, градове и сдружения и обявява равенство на всички пред законите при заплащането на държавните данъци и в правото да заемат граждански, военни и църковни длъжности. Но в същото време обявява премахването само на „косвените“ задължения (т.н. баналитет) — остават в сила „реалните“ задължения на селяните, по-специално, поземления и поголовния данък.

На 26 август 1789 г. Учредителното събрание приема „Декларация за правата на човека и гражданина“ — един от първите документи на демократичния конституционализъм. На „стария режим“, основан на съсловни привилегии и произвола на властите, са противопоставени всеобщо равенство пред законите, неотчуждаемост на естествените права на човека, суверенитет на народа, свобода на възгледите, принципа „позволено е всичко, което не е забранено от закон“ и други демократични уредби на революционното просветителство, превърнали се оттогава в закони и действащо законодателство. Декларацията също така утвърждава правото на частна собственост в качеството и ̀на естествено право.

Поход към Версай[редактиране | edit source]

Революционери отиват към Версай

На 5 октомври се провежда поход към Версай (резиденцията на краля), за да застави със сила Луи XVI да признае декретите и Декларацията, чието одобрение дотогава монарха отказва. Националното събрание заповядва на Лафайет, командващ Националната гвардия, да изпрати гвардейците към Версай. В резултат на похода, кралят е принуден да напусне Версай и премести в Париж, в двореца Тюйлери.

Дейност на Учредителното събрание[редактиране | edit source]

Едно от първите решения на Учредителното събрание (ноември 1789 г.) е конфискацията на църковните земи, които са обявени за „национално имущество“ и дадени за продажба. Като цяло, размера на национализираното църковно имущество възлиза на около 10% от цялата поземлена собственост и недвижимо имущество във Франция. След това са национализирани редица земи на аристокрацията — най-вече на тези собственици, които са емигрирали или участват в борбата против революционното правителство. Все пак, много от тези земи, предадени за продажба, са изкупени на ниска цена от други едри поземлени собственици и дворяни.[23]

Проведена е административна реформа: провинциите са обединени в 83 департамента с единен съдебен процес.

Следвайки принципа на равенство на гражданите, Събранието ликвидира съсловните привилегии, отменя институциите на наследственото дворянство, дворянските титли и гербове.

Утвърждава се политиката на икономическия либерализъм: обявено е снемането на всички търговски ограничения; ликвидирани са средновековните цехови гилдии и държавното регулиране на предприемачеството, но в същото време, със закона Льо Шапелие са забранени стачките и работническите организации — компаньонажи.

През юли 1790 г. Националното събрание завършва църковната реформа: във всички 83 департамента на страната са назначени епископи; служителите на църквата започват да получават заплата от държавата. Националното събрание изисква от свещениците да се кълнат във вярност не към римския папа, а към френската държава. На тази крачка се решават едва половината свещеници и само 7 епископа. В отговор, папата осъжда френската революция, реформите на Националното събрание и особено силно „Декларацията за правата на човека и гражданина“.

Бягство на краля, приемане на Конституция и свалянето на монархията[редактиране | edit source]

Арестуването на Луи XVI

През май 1791, Мария-Антоанета, съпруга на краля Луи XVI, предупреждава брат си, император Леополд II, за подготвяното бягство на френското кралско семейство. Поставен в подобна ситуация, императорът се вижда принуден да се намеси във вътрешните дела на Франция. Кралят прави опит за бягство, напускайки инкогнито Париж на 21 юни 1791. На сутринта новината се разпространява в Париж. Лафайет изпраща писма във всички посоки за арестуването на краля. Жан-Батист Друе, пощенски служител от Сен Мену разпознава краля и кралицата, пристигнали с луксозна карета в Сен Мену, и час по-късно научава за заповедта за арест на краля. С решение на местните власти, той е изпратен, с приятеля си Жан-Кризотом Гийом, по следите на краля, когото настигат във Варен. Цяла нощ те не позволяват на краля да напусне Варен, докато чакат подкрепления от силите на Ла Файет, които на сутринта арестуват краля и го връщат в Париж. Опитът за бягство на краля е повратен момент във Френската революция, тъй като делегитимира кралската власт и проправя пътя за премахване на монархията и установяване на република. [24]

На 3 септември 1791 г. Националното събрание провъзгласява четвъртата в историята на Европа конституция (след Конституцията на Филип Орлик, Конституцията на Жечпосполита и Конституцията на Сан Марино) и петата в света (след Конституцията на САЩ от 1787 г.). Кралят я приема и полага клетва за вярност (по новата конституция) на 13 септември. Участниците в учредителното събрание залагат в нея както идеите на Монтескьо за разделение на властите, така и тези на Русо за превъзходство на законодателната власт и народа-суверен. [25] Разделението на властите, обаче, е недостатъчно гъвкаво: законодателят не предвижда механизми за разрешаване на конфликти между законодателната и изпълнителната власт, [26] и нищо за случаите на война. [27] Кралят притежава изпълнителната власт, и макар прякото му влияние да е ограничено, той е обявен за представляващ нацията и не е отговорен пред Националното събрание. Кралят има право на вето върху законите, номинира министрите, които не могат да са депутати в събранието, посланиците, ръководството на армията и висшата администрация. [28]

На 1 октомври 1791 е свикано Националното законодателно събрание. Избрани са 745 депутати, като правоучастие в гласуването са имали само „активните“ граждани, на двустепенен вот. Изброният закон, приет от Учредителното събрание на 4 декември 1789 разделя гражданите на две категории: „активни“ и „пасивни“. Активните са тези, които заплащат определен ценз и така получават правото да гласуват. Оценките за населението на страната от този период са за 24 милиона жители, и по горния имуществен ценз „активни“ са 4,3 млн. души, а „пасивни“ - 3 млн. Тези цифри, според някои историци, като Жак Годшо, се нуждаят от по-сериозна проверка. [29] В новия парламент не могат да бъдат избирани депутати от учредителното събрание. Така депутатите в Националното законодателно събрание са нови лица, заможни и предмино млади, повечето от тях с опит в регионалните и департаменталните събрания. [30] На тях е възложено привеждането в действие на новата конституция. [31] Десницата е представена от 250 депутати: фьойаните, които са привърженици на идеята за конституционна монархия и чиято цел е да спрат революцията. Центърът и Независимите, които биват наричани и конституционна партия са най-многобройни, бидейки 345 депутата. Левицата е представена от 136 депутата, от клуба на якобинците, най-вече бъдещи жирондисти. Крайната левица, състояща се от най-революционно настроените депутати, също е представена. Последните имат слабо влияние в Събранието, но се ползват с обществени симпатии. Сред тях са Тионвил, Базир и Шабо (триото от Корделиерите), както и привърженици на всеобщото избирателно право като Линде, Кутон и Карно. [32]

На 20 април 1792, по предложение на краля, и с голямо мнозинство в Законодателното събрание, е обявена война на „краля на Бохемия и Унгария“. Жирондистите започват да говорят за война на народите срещу кралете, поход за свобода. Но френската армия, дезорганизирана след емиграцията на офицерите от аристокрацията, е неспособна да води военна кампания и търпи първите си поражения, които оставят северната и североизточните граници оголени. На 6 юли 1792 Прусия се включва на страната на Австрия. На 1 август е издаден манифестът от Бруншвик, който заплашва с превземане Париж ако бъде накърнено кралското семейство. Вместо да уплаши санкюлотите, този документ дава нов порив на Революцията, дава усещането че кралят е предал народа си, и е претекст за свалянето на монархията. [33] В нощта на 9 срещу 10 август, един от най-дълго и методично планираните в цялата Революция, Въстаническа комуна завзема парижкото кметство и установява властта си над цяла Франция. Законодателното събрание приема краля, но отнема временно функциите му, до ново решение. Насрочени са избори, които ще изберат Конвента. На 19 август, пруски и австрийски войски навлизат във Франция и завземат важни позиции.

Изборите за Конвент протичат по време на септемврийските кланета, при които тълпата се саморазправя, без намеса на властта, със задържани в парижките затвори, което се разглежда като връхна точка на първия терора. Кланетата маркират общественото мнение и са белег за радикализацията на Революцията.

Силите на Коалицията напредват към Париж. На 2 септември, херцогът на Бруншвик завзема Вердюн от името на краля. Кралят на Прусия дава заповед войските да продължат през Шампан и да завземат Париж. Шарл Франсоа Дюмурие разбира, че прусаците настъпват към Париж, с цел да освободят краля, и заповядва на войските си да се изтеглят от Валенсиен, където се готвели за завладяване на Белгия, и да пресекат пътя на пруската армия към Париж. Към него се присъединява армията, командвана от Келерман. Австро-пруските войници са 100 000, срещу 24 000 френски. Херцогът на Бруншвик, сигурен в победата си, не търси помощ от другите австро-пруски части. Дюмурие позиционира войските си откъм тила на австро-пруската армия, което улеснява връзката с войските на Келерман и спира снабдяването с провизии на австро-пруската армия. Битката на 20 септември 1792 завършва с убедителна победа на френските сили, инвазията е спряна и чуждите войски изтласкани от Франция. Френската победа е от голямо психологическо значение, тъй като е първата победа на революционна променя съотношението на силите в полза на революционна Франция, съотношение било по-рано в полза на династична Европа.

На следващия ден, 21 септември, Конвентът свиква първото си заседание, и сигурен в силата си от победата край Валми обявява края на монархията и установяване на република. Друго решение на Конвента е и решението конституцията, която тепърва ще бъде съставяна, трябва да бъде одобрена на всеобщи избори.

Щурма на Тюйлери и убийството на краля[редактиране | edit source]

Въстанието от 10 август 1792 г.

На 10 август 1792 г., около 20 хиляди бунтовници (т.н. санкюлоти) обкръжават кралския дворец. Щурмът е кратък, но кръвопролитен. На нападателите оказват съпротива няколко хиляди войници от швейцарската гвардия — почти всички те са убити при Тюйлери или по затворите в хода на „септемврийските убийства“. Едни от резултатите на щурма са фактическото отстраняване на Луи XVI от властта и емигрирането на Лафайет.

От този момент, в течение на няколко месеца, най-висшите революционни органи — Националното събрание и Конвента, се намират под силното влияние и натиск на народните маси (санкюлотите) и в редица случаи са принудени да изпълняват непосредствените искания на тълпите, обкръжили сградата на Националното събрание. Исканията включват ограничаване на либерализацията на търговията, предприета по-рано, замразяване на цените, заплатите и жестоко преследване на спекулантите. Указаните мерки са приети и просъществуват чак до арестуването на Робеспиер през юли 1794 г.[34]

Политически течения[редактиране | edit source]

Основни политически партии и течения по време на Френската революция:

  • Якобинци — заемат лявото крило на революционното движение. Искат радикални реформи, развитие на революцията и Франция да стане Република. Водачи: Максимилиан Робеспиер, Жорж Дантон, Жан-Пол Марат.
    • Монтаняри — представляват дясното течение в якобинската партия. Настояват за републиканско управление и радикални реформи, но не и за диктатура, терор и крайни мерки. Техен лидер е Дантон.
    • Корделиери — влиятелно течение, придържащо се в левия край на якобинците. Един от техните ръководители бил Жан-Пол Марат. Те започнали да издават вестник "Приятел на народа".
    • Ебертисти — крайно ляво течение в якобинската партия с лидер Жак-Рене Ебер. Налагат своите идеи и доминация в клуба на корделиерите и много скоро го окупират изцяло.
  • Жирондисти — умереният център в революционните процеси. Те също държат на републиканска власт в страната, но настояват за умерени реформи, подобни на тези в САЩ. Сред техните лидери е Жан-Антоан дьо Кондорсе.
  • Фьойани — представляват дясното крило на революционните сили. Те са привърженици на конституционната монархия и настояват революцията да се придържа към конституцията от 1791. Един от техните най-видни представители е маркиз дьо Лафайет. Отделят се от якобинците и в последствие биват маргинализирани.
  • Термидорианци — те извършват преврата на 9 термидор (27–28 юли 1794), който сваля Якобинската диктатура, а в последствие влизат в Директорията.

Национално събрание[редактиране | edit source]

Национално законодателно събрание (1791-1792)[редактиране | edit source]

Луи XVI вече не можел да управлява като абсолютен владетел. През 1791 г. била приета конституция, според която Франция ставала конституционна монархия, в която законодателната власт била поверена на Законодателното събрание, избирано само от отговарящите на определен ценз избиратели мъже. Въпреки че обслужвала предимно интересите на притежаващите собственост, тази конституция била несравнимо по-демократична от системата до 1789 г. Провалът ѝ дошъл поради действията на краля, който заговорничел с аристократите емигранти и чуждите монарси за потушаването на революцията, и с това предизвикал недоволството на парижани, довело до публичната екзекуция на монарха и кратко установяване на Първа френска република, период известен с кървавите разправии с политическите противници (особено с роялисти, т.е. поддръжници на монархията) на новите управляващи (първоначално Директория, впоследствие Консулат), опетнил първоначалните демократични идеали на Революцията.

Национален конвент (1792-1795)[редактиране | edit source]

Конвентът, наричан още Народният конвент е законодателно събрание през периода на Великата Френска революция от 1789 г.

Конвентът започва дейността си на 21 декември 1792 г. след сваляне на монархията. Той обявява създаването на Френска република, а през януари 1793 г. осъжда на смърт краля на Франция Луи XVI. Присъдата е изпълнена на 21 същия месец.

През юни 1793 г. Конвентът приема новата конституция, която обаче не влиза в действие. Дейността на Конвентът като институция е прекратена от Директората на 26 октомври 1795 г.

Директория (1795-1799)[редактиране | edit source]

Последици от Френската революция[редактиране | edit source]

  1. Разрушава се съсловната структура.
  2. Абсолютната монархия е отстранена.
  3. Декларация за правата на човека.
  4. Премахва се дискриминацията по религиозни и етнически причини.
  5. Отпада феодалният режим.
  6. Църквата се отделя от държавата.
  7. Буржоазията превзема властта.
  8. (косвено) Дава тласък на последвалите френски революции, напр. на Френска революция (1848) и на други революции по света (напр. Октомврийската революция в Руската империя от 1917 г., която ражда СССР).

Основни положения от Декларацията за правата на човека и гражданина[редактиране | edit source]

  1. Хората се раждат свободни и равноправни.
  2. Целта на всеки държавен съюз е осигуряването на естествените и неотнимаеми права на човека.
  3. Свободата е правото да се върши всичко, което не вреди на другите.
  4. Законът може да забранява само действия, вредни за обществото.
  5. Законът трябва да е равен за всички.
  6. Свободното изразяване на мисли и мнения е едно от най-драгоценните права на човека (еквивалентно на съвременните понятия свобода на словото, свобода на печата (в по-ново време и на съвременните масови медии) и свобода на убежденията, вярванията и философията, и религиозна свобода).

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Colton 1995, с. 428-429.
  2. Hibbert 1980, с. 96.
  3. Doyle 1989, с. 73–74.
  4. Wallerstein I. The Modern World-System III. The Second Era of Great Expansion of the Capitalist World-Economy, 1730-1840s. San Diego, 1989, pp. 40-49; Palmer R. The World of the French Revolution. New York, 1971, p. 265
  5. Goubert P. L’Ancien Regime. Paris, T. 1, 1969, p. 235
  6. Kaplan S. Bread, Politics and Political Economy in the reign of Louis XV. Hague, 1976
  7. Всемирная история: В 24 томах. А.Бадак, И.Войнич, Н.Волчек и др., Минск, 1997—1999, т. 16, с. 86-90.
  8. Palmer R. The World of the French Revolution. New York, 1971, p. 109
  9. Goubert P. L’Ancien Regime. Paris, T. 2, 1973, p. 247
  10. Palmer R. The World of the French Revolution. New York, 1971, p. 255
  11. Wallerstein I. The Modern World-System III. The Second Era of Great Expansion of the Capitalist World-Economy, 1730-1840s. San Diego, 1989, pp. 40-49
  12. Furet F. et Richet D. La revolution francaise. Paris, 1973, pp. 213, 217
  13. Goubert P. L’Ancien Regime. Paris, T. 1, 1969; Кузовков Ю. Мировая история коррупции. М., 2010, глава XIII
  14. Алексаха А. Г. Введение в прогрессологию. Москва, 2004 с. 208—233 alexakha.ucoz.com/vvedenie_v_progressologiju.doc
  15. Frey 2004, с. 3.
  16. SparkNotes .
  17. а б в Hibbert 1980, с. 35-36.
  18. Frey 2004, с. 2.
  19. Doyle 2001, с. 34.
  20. Doyle 2001, с. 36.
  21. Всемирная история: В 24 томах. А. Бадак, И. Войнич, Н. Волчек и др., Минск, 1998, т. 16, с. 7-9
  22. Всемирная история: В 24 томах. А. Бадак, И. Войнич, Н. Волчек и др., Минск, 1998, т. 16, с. 14
  23. Palmer R. The World of the French Revolution. New York, 1971, p. 71
  24. Albert Soboul, Histoire de la Révolution française volume I, Gallimard 1962, p. 260.
  25. François Furet et Mona Ozouf (dir.), Dictionnaire critique de la Révolution française, « Idées » Flammarion 2007, p. 315
  26. François Furet et Mona Ozouf (dir.) Dictionnaire critique de la Révolution française « Idées » op. cit. p. 334
  27. Jacques Godechot Les Constitutions de France depuis 1789, Éditions Flammarion, 1979 ; Éditions corrigée et mise à jour 2006, p. 69
  28. Michel Vovelle, La chute de la monarchie 1787-1792, op. cit.,p. 176
  29. Jacques Godechot Les Révolutions (1770-1799), PUF 1965, p. 307
  30. Albert Soboul, Histoire de la révolution française, volume 1 op. cit., p. 256
  31. Jacques Godechot, La révolution française, Perrin 1988, p. 86
  32. Bernardine Melchior Bonnet, La Révolution française (1789-1799) op. cit., p. 47 - Albert Soboul, Histoire de la révolution française, volume 1 op. cit., p. 272
  33. Michel Vovelle La Chute de la monarchie (1787-1792) Seuil 1972, p. 261
  34. Palmer R. The World of the French Revolution. New York, 1971, p. 111, 118

Източници[редактиране | edit source]