Османска империя

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Османска империя
دوله عثمانیه عالیه
Devlet-i Âliyye-i Osmâniyye
империя
1299 — 1923
Знаме Герб
Национален девиз
осм. دولت ابد مدت‎ — Devlet-i Ebed-müddet
бг. „Вечната държава“[1]
Национален химн
Химн на Османската империя

Местоположение на Османска империя

Територии контролирани от Османската империя през 1590 г. (Виж: списък на териториите)
Континент Европа, Азия, Африка
Столица Сьогют (1299–1326)
Бурса (1326–1361)
Димотика(1361–1365)
Одрин (1365–1453)
Цариград (1453–1922)
Официален език османски турски и други
Религия сунитски ислям P islam.svg
Форма на упр. Абсолютна монархия
(1299-1876; 1878-1908; 1918-1922)
Династия Османски султан
Държавен глава
  Султан
   - 1299–1324 Осман I
   - 1520–1566 Сюлейман I
   - 1918–1922
и други...
Мехмед VI
  Велик везир
   - 1320–1331 Алаеддин паша
   - 1920–1922 Ахмед Тевфик паша
Законодат. власт Имперски парламент
 - Горна камара Сенат
 - Долна камара Камара на депутатите
Епоха
 - Основаване
1299 г.
 - Османско междуцарствие
1402–1414 г.
 - Отмяна на султанството
1 ноември 1922 г.
 - Репу̀блика Ту̀рция
29 октомври 1923 г.
Площ
 - Общо (1683 г.[2]) 5,200,000 km²
 - Общо (1914 г.[3]) 1,800,000 km²
Население  
 - Преброяване 35.000.000 (1856 г.)
20.884.000 (1906 г.)
18.520.000 (1912 г.)
14.629.000 (1919 г.)
 - Гъстота  ? д./km² 
Валута Акче, куруш, лира
Днес част от
редактиране

Османската империя (на османски турски: دولتْ علیّه عثمانیّه Devlet-i Âliye-yi Osmâniyye,[4] на новотурски език: Osmanlı İmparatorluğu или Osmanlı Devleti) е многонационална държава - ислямска теократична абсолютна монархия, в периода между 14 и 20 век, заемала територии в Близкия изток, Мала Азия, Северна Африка и Югоизточна Европа. Османската империя е обявена за халифат, тъй като османския султан е и халиф — владетел на светите градове Мека и Медина. Просъществува до началото на 20 век, когато след Първата световна война е подписан Лозанския мирен договор от 1923 година, който слага край на многовековната ислямска империя. Наследена е от светската Република Турция.[5]

В дипломатическите кръгове е била също позната и като Високата порта или просто Портата благодарение на церемония, която султанът изпълнявал за чуждите посланици на портата на двореца си. Те също са влагали и смисъла, че империята дълго време е врата между Европа и Азия.

Държавната религия в Османската империя е ислямът. По-голямата част от завладените и покорени народи в европейската част на империята изповядват източноправославното християнство. Духовното господство над тази рая е предоставено на Вселенската патриаршия, където преобладава гръцкият клир.

История[редактиране | edit source]

Възникване (1299–1453)[редактиране | edit source]

След разпадането на Иконийския султанат около 1300 година почти цяла Мала Азия, загубена от отслабената Византийска империя, остава под контрола на множество малки турски владения, наричани днес Малоазийски бейлици. Едно от тях, в района на Ескишехир в западната част на страната, е оглавявано от Осман I, който дава името си на бъдещата империя. Той увеличава територията си, достигайки до границите на Византия и премества столицата си в Бурса.

През столетието, последвало смъртта на Осман I през 1324 година, наследниците му завладяват нови територии в Мала Азия и Балканския полуостров. Турците идват на Балканите като византийски съюзници, първият сблъсък с тях е през юни 1344 г. когато турците на Умур бег от бейлика Айдън търпят поражение от Момчил войвода в битката при Абдера при Порто Лагос - Беломорска Тракия. Битката при Питион, станала през октомври 1352 г., e първата голяма битка вече не с айдънските, а с османските турци в Европа. Същата 1352 г., след тежко земетресение разруширло стените ѝ, османските турци превземат крепостта Цимпе на Галиполския полуостров, която е първата крепост завладяна от тях в Европа и с това започва турското завоюване на Балканите. В 1361 под турско робство пада Димотика и става първата османска столица в Европейските земи. В 1362 пада Одрин и от 1365 до 1453 тук е османската столица. Важният град Солун е превзет в 1387 година, а с битките при Черномен (1371), Косово поле (1389),Търново (1393) и Никопол (1396) османците установяват властта си в източната и централната част на Балканите.

Разгромът на султан Баязид I от Тимур при Анкара през 1402 година предизвиква тежка династична криза в османската държава, която е преодоляна едва през 20-те години. През следващите десетилетия султаните Мехмед I и Мурад II стабилизира властта си и отвоюва загубените по време на междуособиците територии. При управлението на Мехмед II е окончателно унищожена Византийската империя, чиито владения от дълго време се ограничават главно до град Константинопол.

Константинопол е превзет след двумесечна обсада на 29 май 1453 година. Градът става новата столица на Мехмед, който се обявява за римски император. Падането на Константинопол, един от символите на християнската цивилизация, получава широк отзвук в цяла Европа, предизвиквайки появата на апокалиптични теории за предстоящо завладяване на континента от мюсюлманите.

Експанзия (1453–1566)[редактиране | edit source]

Превземането на Константинопол през 1453 година утвърждава водещата роля на Османската империя в Югоизточна Европа и Източното Средиземноморие. Тя осъществява териториална експанзия, разпростирайки се далеч във вътрешността на Европа и в Северна Африка. Завоеванията са извършени от дисциплинираната и модерна за времето си османска армия. Флотът също успешно се противопоставя на италианските държави в Черно и Средиземно море и на Португалия в Червено море и Индийския океан. Установила контрол над основните търговски пътища, свързващи Европа и Азия, империята преживява и стопански подем.[6]

През първата половина на 16 век Османската империя процъфтява под управлението на няколко способни султана. Селим I (1512–1520) присъединява големи територии с мюсюлманско население в Близкия Изток, след като разгромява иранския шах Исмаил I при Чалдиран през 1514 година.[7] Той завладява Египет и се противопоставя на португалците в Червено море.[8]

Наследникът на Селим, Сюлейман I (1520–1566), завзема нови територии. След падането на Белград през 1521 година и битката при Мохач през 1526 година той установява контрол над централната част на Унгария. През 1529 година обсажда Виена без успех,[9] а през 1532 година предприема нов поход, който не успява да достигне до града. През 1547 година император Фердинанд I е принуден да признае османската власт в Унгария. По това време Трансилвания, Влашко и Молдова стават васали на Империята. На изток османците завладяват Багдад през 1535 година, с което установяват контрол над Месопотамия и си осигуряват достъп до Персийския залив. В края на управлението на Сюлейман I населението на Османската империя достига 15 милиона души.[10]

При Селим и Сюлейман Османската империя се превръща във водеща морска сила, установявайки своята хегемония в Средиземно море.[11] Експедициите на Хайредин Барбароса водят до поредица от победи над флотите на християнските държави. Завзети са Тунис и Алжир, контролирани дотогава от испанците, а през 1543 година Барбароса помага на французите да завладеят Ница.[12] През този период Франция и Османската империя са стратегически съюзници в общата си борба срещу Хабсбургите. Империята участва активно в европейските дипломатически отношения през 16 век, като сключва съюзи също с Англия и Нидерландия.

В хода на 16 век морското превъзходство на османците постепенно отстъпва пред засилването на някои западноевропейските флоти, най-вече тази на Португалия в района на Индийския океан. Водеща непрестанни войни на два отдалечени фронта, в Централна Европа и в Иран, Империята постепенно започва да изпитва недостиг на ресурси, което спира по-нататъшното ѝ разрастване.

Бунтове и нов възход (1566–1683)[редактиране | edit source]

Ефективните военни и бюрократични структури от предния век се оказват под натиск, по време на продължителен период на управление на слаби султани. Въпреки тези трудности, империята остава основна сила до битката при Виена през 1683 г., която отбеляза края на османската експанзия в Европа.

По това време, европейските държави започват да полагат усилия за овладяване на османския контрол над традиционните търговски пътища по суша между Източна Азия и Западна Европа, които започват с Пътя на коприната. С помощта на новите географски открития, западноевропейските държави започват да заобикалят османския търговски монопол, създавайки свои собствени морски пътища към Азия. Откриването от португалците на нос Добра надежда през 1488 г. предизвиква поредица от османско-португалски морски войни в Индийския океан през целия 16 век. От икономическа гледна точка, огромният приток на испанско сребро от Новия свят води до рязко обезценяване на валутата на Османската империя и висока инфлация. Това предизвиква сериозни негативни последици на всички нива на османското общество.

Териториалното разширение на Московска Русия при Иван IV (1533–1584) към Волга и Каспийския регион, за сметка на Татарското ханство, нарушава и северните търговски пътища. Амбициозният план на Мехмед паша, велик везир при султан Селим II, за прокопаване на канал между Дон и Волга (започнат през юни 1569 г.), съчетано с атака над Астрахан, се проваля и канала е изоставен с настъпването на зимата. От този момент нататък, империята приема стратегията за използване на Кримския хаганат като защита срещу Русия.[13] През 1571 г., кримският хан Девлет I, подкрепен от турците, опожарява Москва.[14] На следващата година, той повтаря нашествието, но е отблъснат в битката при Молоди. Кримското ханство продължава периодичните си нашествия в Източна Европа, включително и под формата на набези за роби[15] и остава значителна сила в Източна Европа и заплаха за Московска Русия до края на 17 век.[16]

Армиите на Мехмед III превземат Егер през 1596 г. и побеждават хабсбургските и трансилванските сили в битката при Керестеш, която е част от Дългата война (1591–1606), завършила с мирния договор от Житваторок.

В южната част на Европа, католическите сили, водени от Филип II Испански, формират съюз, който трябва ​​да оспори османското надмощие в Средиземно море. Победата над турската флота в Битката при Лепанто е съкрушителен удар по дотогавашния образ на непобедимост на Османската империя. Все пак, историците днес наблягат повече на символичното, а не толкова на военното значение на битката, тъй като, в рамките на шест месеца след поражението, набързо е построен нов турски флот от 250 ветроходни кораба, включително осем големи модерни тримачтови галери.[17] В пика на строителството, пристанищата на Константинопол построяват по един нов кораб всеки ден. В разговори с венециански служител, великият везир коментира: „Когато превзехме Кипър от вас, ние отрязахме едната ви ръка; когато победихте нашия флот, вие само обръснахте брадата ни.“.[17] Бързото възстановяване на морската сила на Османската империя убеждава Венеция да подпише мирен договор през 1573 г., и османците са в състояние да разширят и усилят позициите си в Северна Африка.[18] Все пак, това, което турците не успяват да заменят, са опитните моряци и морски офицери. Битката при Лепанто се оказва далеч по-пагубна за османската флота от гледна точка на загубата на опитните екипажи, отколкото от загубата на корабите, които са заменени бързо.[19]

За разлика от това, границата с Хабсбургите се запазва сравнително стабилна, и по нея се провеждат само сравнително малки битки за притежанието на отделни крепости. Патовата ситуация е причинена от подсилването на защитата на Хабсбургите[20] и отразява естествените географски ограничения: в епохата преди Индустриалната революция, Виена бележи най-отдалечената точка, до която османската армия може да достигне от Константинопол в периода на една кампания от ранна пролет до края на есенния сезон. Тя също така отразява трудностите, които изпитва империята от необходимостта да поддържа два отделни фронта: един срещу австрийците, и друг срещу съперничещата ислямска държава на Сафавидите в Персия.

На бойното поле, османците постепенно изостават от европейците във военно отношение, поради това, че нововъведенията, които са обуславяли разширяването на империята дотогава, започват да стават все по-редки и невъзприемани с нарастването на религиозния и интелектуален консерватизъм.[21] Промените в европейските военни тактики и оръжия водят до това, че опасната дотогава спахийска конница губи военното си значение. Дългата война срещу австрийските Хабсбурги (1593–1606) създава необходимостта от увеличаване на пехотата, екипирана с огнестрелно оръжие. Това предизвиква намаляване на изискванията за набиране на еничари и значително увеличаване на числеността в еничарските корпуси, което обаче води до неефективност, недисциплинираност и нарастващи бунтове сред тях. Османското управление се бори с тези проблеми, но никога не успява да ги реши напълно.[22]

Мурад IV превзема повторно Багдад от Сафавидите през 1638 г.

Развитието от европейците на тактики с употреба на огнестрелно оръжие се оказва смъртоносно срещу пехота в сгъстени формации, използвана от османските турци. Нередовните стрелци са набирани по същите причини и при разпускане от армията се заемат с грабителство (Въстанията на джелалите в периода 1595–1610 г.), което поражда масова анархия в Анадола в края на 16 и началото на 17 век.[23] Около 1600 г., населението на империята достига 30 млн. души, и недостигът на земя оказва допълнителен натиск върху правителството.[24]

Картина на Естергом от 1664 г., когато градът е под османска власт.

17-ти век обаче, се оказва не само време на стагнация и упадък за османската държава, но също и ключов период, през който нейните структури започват да се адаптират към вътрешния и външния натиск и към новите реалности. Султанатът на жените (1648–1656) е период, в който eдни от най-важните решения в държавата се вземат от жените Султанки. Това не е безпрецедентно явление в историята на държавата. Основателка на "Султанатът на жените" е кадъната на Султан Сюлейман, Хюррем Султан, под чието влияние Султанът взима доста важни решения. След нея ролята взима дъщеря й Михримах. Като наследница на тази политика също се утвърждава Нурбану, жена на Селим II. Нурбану е описана от венецианския дипломат Андреа Джирити като „жена с изключителна доброта, смелост и мъдрост“, макар че тя „препъва някои, докато награждава други“ Другите две Султанки, които са извоювали мястото си в този период са Макпейкер Кьосем Султан и Сафийе Султан, кото затварят вратата на "Султанатът на жените" Хюррем, Михримах, Нурбану, Кьосем и Сафийе остават в историята като 5-те най-влиятелни жени в Османската империя.[25]

Неадекватността на Ибрахим I (1640–1648) и издигането на престола на малолетния Мехмед IV през 1646 г., предизвикват значително криза в управлението, която е запълнена от доминиращите жени от харема. Най-известните жени от този период са Кьосем Султан и снаха ѝ Хатидже Турхан, чието политическо съперничество кулминира в убийството на Кьосем през 1651 г.[26] По време на неговото управление около 1660г.става и най-масовата ислямизация в Родопите и Беломорието.

Този период дава път на епохата на управление на рода Кьопрюлю (1656–1703), през която те упражняват ефективен контрол като велики везири на империята. На 15 септември 1656 г., осемдесетгодишният Кьопрюлю Мехмед паша приема канцеларските печати, след като е получил безпрецедентна власт от Хатидже Турхан и гаранции за ненамеса от нейна страна. Краен поддръжник на строгата дисциплина, той успешно затвърждава централната власт и възстановява военната мощ на империята. Това продължава при неговия син и наследник Фазъл Ахмед (велик везир от 1661 до 1676 г.).[27] Везирите Кьопрюлю подновяват военните успехи и възстановяват централната власт в Трансилвания, завладяват остров Крит през 1669 г. и нахлуват в полскоезичната южна част на Украйна (крепостите Хотин и Каменец-Подолски, както територията на Подолия са отстъпени на Османската империя през 1676 г.[28]).

Този период на подновена самоувереност завършва пагубно, когато през май 1683 г. великият везир Кара Мустафа паша, повежда огромна армия, за да обсади за втори път Виена през Голямата турска война от 1683–1687 г. В битката за града, последният щурм е забавен фатално и турските сили са разбити от съюзените хабсбургски, немски и полски войски, оглавени от полския крал Ян III Собиески.[29]

Съюзът на Свещената лига опитва да се възползва от поражението на турците при Виена и по този начин, след петнадесетгодишна изтощителна война, се достига до мирния договор от Сремски Карловци (сключен на 26 януари 1699 г.), който слага край на Голямата турска война.[30] Договорът оформя новото разпределение на силите в Централна и Източна Европа. За пръв път от началото на експанзията си в Европа, Османската империя отстъпва контрола над значими европейски територии (много от тях за постоянно), включително Османска Унгария.[31] Империята е достигнала върха на способностите си ефективно да извършва експанзионистична политика спрямо европейските си съперници и оттук нататък е принудена да приеме предимно отбранителна стратегия в Европа.

Само два султана от този период лично упражняват силен политически и военен контрол над империята: енергичният Мурад IV (1612–1640), който възвръща Ереван (1635) и Багдад (1639) от Сафавидите и затвърждава централната власт[32] и Мустафа II (1695–1703), който през 1695–1696 г. опитва да поеме инициативата и да поведе нова война срещу Хабсбургите в Унгария, но претърпява катастрофално поражение в битката при Зента (11 септември 1697 г.).[33]

Застой и реформи (1683–1827)[редактиране | edit source]

Османският султан Ахмед III на лов — живопис от Жан-Батист ван Моор.
Селим III приема високопоставени лица при Портата на блаженството, по време на аудиенция. Топкапъ сарай.

През следващия период, външните заплахи за Османската империя са традиционния ѝ враг — Австрия, както и новоизгряващата сила на изток — Руската империя. Османските турци, отстъпват големи територии на Балканите на Австрия. Някои райони на империята, като Египет и Алжир, реално остават зависими само на хартия, а по-късно попадат под влиянието на Великобритания и Франция. По-късно, през 18 век, централизираната власт в Османската империя дава в различна степен автономия и на други провинции.

Започналата при Петър І руска експанзия представлява голяма и нарастваща заплаха за империята.[34] Шведският крал Карл XII е приветстван като съюзник, след поражението си от руснаците в битката при Полтава през 1709 г. (по време на Великата северна война от 1700–1721 г.).[34] Карл XII убеждава турския султан Ахмед III да обяви война на Русия, което довежда до победата на турците в кратката Прутска война през 1710–1711 г.[35] Последвалият Пожаревски договор, подписан на 21 юли 1718 г. носи период на мир между войните. Въпреки това, договорът също така ясно показва, че Османската империя е в отбрана и няма възможност за нови нашествия в Европа.[36]

През Периода на лалето (1718–1730), наречен така заради любовта на султан Ахмед ІІІ към лалетата и употребата им от негова страна като символ на мирното му управление, политиката на империята към Европа търпи промяна. Империята започва да подобрява укрепленията на своите градове на Балканския полуостров, които да действат като защита срещу европейския експанзионизъм. Процъфтяват изобразителните изкуства и архитектурата, в културните произведения навлизат по-сложни стилове, повлияни от европейските барок и рококо. Класически пример за това е Фонтанът на Ахмед III пред двореца Топкапъ. Известният фламандско-френски художник Жан-Батист ван Моор посещава Османската империя по време на този период и рисува едни от най-известните произведения на изкуството, изобразяващи сцени от ежедневния живот в османското общество и в императорския двор.[37]

След смъртта на Петър Велики през 1725 г., Екатерина I заема престола на Руската империя. Заедно с Австрия, Русия започва война срещу Османската империя, продължила от 1735 до 1739 г. Договорът от Белград, подписан на 18 септември 1739 г., слага край на войната и довежда до загубата на Сърбия и Олтения (Малка Влахия) в полза на Австрия и ключовото пристанище Азов, което е предадено на руснаците. От друга страна, с договора от Белград, Османската империя навлиза в един сравнително спокоен и мирен период, тъй като Австрия и Русия са ангажирани с нарастващата сила на Прусия при крал Фридрих Велики.[38] Тези мирни години обаче обикновено се характеризират от историците като период на застой и неуспешни административни реформи.

През Средновековието, османската наука и технология са били силно развивани, в резултат на синтеза на класическото обучение с ислямската философия и математика, както и на познаването на китайските постижения в технологиите като барута и магнитния компас. Това влияние обаче постепенно запада и науката се превръща в регресивна и консервативна. Едва в края на мирния период, в империята започват опити за образователни и технологични промени, включително основаването на висши учебни заведения, като например Имперското училище за морски инженери.[39] През 1734 г., когато е създадено Артилерийското училище с френски учители, с цел навлизане на напредничавите западни артилерийски методи, ислямските духовници успешно възразяват срещу това под формата на теодицея.[40] Артилерийското училище повторно отваря чак през 1754 г., на полулегална основа.[40]

Друг, доста по-ранен пример е отричането на печатната преса от гилдията на писарите като „дяволско изобретение“, и се стига до 53-годишна разлика между изобретяването ѝ от Йоханес Гутенберг в Европа и показването на първата преса пред османското общество в Константинопол, която е въведена от сефарадски евреи от Испания през 1493 г. (които са се преселили в Османската империя една година по-рано, бягайки от испанската инквизиция). До 18 век обаче, печатната преса е използвана само от немюсюлманите в империята. През 1726 г. Ибрахим Мутеферика успява да убеди великия везир Дамат Ибрахим паша, великия мюфтия и духовенството в ефективността на печатната преса, а по-късно подава молба до султан Ахмед III, който дава разрешение на Мутеферика да публикува религиозни книги (въпреки съпротивата от страна на някои калиграфи и религиозни водачи).[41] Пресата на Мутеферика публикува първата си книга през 1729 г. и до 1743 г. отпечатва 17 книги в 23 издания (всяко от които има между 500 и 1 000 копия).[41][42]

Започнати са и други колебливи промени — намалени са данъците, правят се опити да се подобри образа на османската държава, и се поощряват първите прояви на частното предприемачество.

След мирния период, който започва след 1739 г., Русия подновява експанзионистичната си политика отново през 1768 г. Под претекст за преследване на избягали полски бунтовници, руските войски навлизат в Балта (контролиран от турците град на границата на Бесарабия) и избиват гражданите му и изгарят града.[43] Това действие въвлича Османската империя в руско-турска война от 1768–1774 г. Договорът от Кючук Кайнарджа слага край на войната Първа и дава на християнското население на контролираните от Османската империя провинции на Влашко и Молдова правото на свободно вероизповедание,[44] като Русия е определена за гарант на това право.

Упадък и модернизация (1828–1908)[редактиране | edit source]

Церемония по откриването на първия османски парламент в двореца Долмабахче през 1876 г.

През периода на танзимата (1839–1876), серията от конституционни реформи на правителството, води до създаването на сравнително модерна наборна войска, реформа в банковата система, декриминализиране на хомосексуалността, замяна на религиозния закон със светско право[45] и въвеждането на модерни фабрики при работата на занаятчийските гилдии. На 23 октомври 1840 г. в Цариград е създадено Османско министерство на пощите.[46][47]

През 1847 г. Самюел Морз получава лиценз за телеграфа, който му е издаден от султан Абдул Меджид I. Султана лично тества новото изобретение.[48] След успешния опит на 9 август 1847 г.[49] започва и изграждането на първата телеграфна линия (Цариград-Едирне-Шумен).[50] Реформисткия период достига пика си с въвеждането на конституцията – Kanun-ı Esasî. Първата конституционна епоха на империята има кратък живот, парламентът е разпуснат само след две години работа от султан Абдул Хамид II.

Християнското население на империята, което е с по-високо образователно ниво, започва да дърпа напред мюсюлманското мнозинство, което води до голямо негодувание от страна на последните.[51] През 1861 г. в империята има 571 основни и 94 средни училища за османските християни, в които учат общо 140,000 ученици. Тази цифра значително надвишава броя на мюсюлманските деца в училище, които освен, че са по-малобройни допълнително са възпрепятствани заради времето което прекарват в изучаване на ислямска и арабска теология.[51] По-високите нива на образованост на християните им позволява да играят по-голяма роля в икономиката на държавата.[51] През 1911 г. от общо 654 компании в Цариград, 528 са собственост на етнически гърци.[51]

Османски войски атакуват форт Шевкетил по време Кримската война

Кримската война (1853–1856) е част от дългата борба на големите европейски сили за контрол над западащата Османска империя. През 1854 г., заради финансовата тежест породена от войната, Османската империя е принудена да изтегли външен заем на стойност пет милиона британски лири.[52][53] Войната е причина за масово преселение на около 200,000 кримски татари, които се заселват в империята.[54] До края на Кавказката война, 90% от черкезите са прокудени от родните си места в Кавказ и също се установяват в границите на Османската империя.[55]

Руско-турската война (1877–1878) завършва с решителна победа на Русия. Като резултат от войната, хватката на Османската империя в Европа намалява значително. България се освобождава от османското иго и се възстановява като независима държава, призната е независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора. През 1878 г. Австро-Унгария едностранно окупира османските Босненски вилает и Новопазарски санджак, но османското правителство оспорва този акт и продължава да поддържа своите войски в двете провинции.

В замяна на подкрепата оказана от британския министър-председател Бенджамин Дизраели за възстановяване на османските територии на Балканите по време на „берлинския конгрес“, през 1878 г. Британия поема администрацията на Кипър,[56] а по-късно (1882) изпраща и войски в Египет под претекст, че помага на османското правителство да потуши бунта на Араби-паша. По този начин Британия ефективно придобива контрол и над двете територии.

От 1894 до 1896 г., между 100 и 300 хиляди арменци живеещи на територията на империята са избити при събитията станали известни под името Арменски кланета.[57]

Със свиването на територията на империята много балкански мюсюлмани имигрират към малкото останали имперски територии на Балканите или в сърцето на Анадола.[58] До 1923 г. само Анадола и части от Източна Тракия, остават като мюсюлманска територия.[59]

Разпадане (1908–1922)[редактиране | edit source]

Обявяването на „Младотурската революция“ от лидерите на Османските миллети.

Втората конституционна епоха в империята започва след „Младотурската революция“ (3 юли 1908 г.) и обявяването от султана, връщане на конституцията от 1876 г. и повторното свикване на Османския парламент. Този акт бележи началото на разпада на Османската империя. Тази епоха е доминирана от политиците от Комитета за единство и прогрес“ и движението, което става известно под името „младотурци“.

Австро-Унгария се възползва от гражданското неподчинение в империята и през 1908 г. официално анексира Босненския вилает, но за да избегне война с османците, изтегля войските си от Новопазарски санджак — друга спорна територия между двете империи. По времето на Итало-турската война (1911–1912 г.) в която Османската империя губи Либия, Балканският съюз обявява война на империята. Със загубата в Балканската война, Османската империя губи балканските си територии с изключение на Източна Тракия. До 1914 г. Османската империя е изтласкана от почти всичките си европейски и северноафрикански територии. Все пак под неин контрол остават около 28 млн. души — 17 млн. в границите на днешна Турция, 3 млн. в Сирия, Ливан и Палестина и 2,5 млн. в Ирак. Други 5,5 млн. остават под номинално османско владичество в Арабския полуостров.[60]

Мехмед VI, последният султан на Османската държава, напуска страната през 1922 г.

През ноември 1914 г. империята се включва в Първата световна война, на страната на Централните сили и взима участие в „Близкоизточния театър“. Империята постига няколко важни победи в първите години на войната, като: битката при Галиполи и обсадата на Ел Кут, но има и загуби — катастрофалната Кавказка кампания срещу руснаците. В тази война Съединените щати така и не обявяват война на Османската империя.[61]

През 1915 г. руско-кавказката армия продължава да напредва в Северна Анатолия,[62] подпомагана от османски арменци. Османското правителство започва депортиране и кланета над етническата арменска популация — събития които остават известни в историята под името Арменски геноцид.[63][64][65]

Арабското въстание което започва през 1916 г. обръща хода на събитията на Близкоизточния фронт, където през първите две години на войната изглежда, че силите на империята имат надмощие. С подписването на Мудроското примирие на 30 октомври 1918 г. се слага край на военните действия в Близкия Изток. Последвалата окупация на Цариград и договора от Севър потвърждават раделянето на Османската империя.

Окупацията на Цариград и Смирна води до създаването на „Турско национално движение“, което под ръководството на Кемал Ататюрк печели Турската война за независимост (1919–1922 г.). Султанската власт е отменена на 1 ноември 1922 г. и последният султан Мехмед VI напуска страната на 17 ноември 1922 г. На 29 октомври 1923 г., Великото Народно събрание на Турция обявява създаването на Република Турция. Халифатът е премахнат на 3 март 1924 г.

Държавно устройство[редактиране | edit source]

Административно деление[редактиране | edit source]

Административното деление на Османската империя е организирано според държавното устройство на страната, основаващо се на военното администриране, но и с участие на цивилното управление. Административното деление на империята не обхваща териториите на различните васални държави, влизащи в състава на страната. В разцвета си Османската империя има 29 провинции.

Султани[редактиране | edit source]

Султанът, наричан често и „падишах“ е титлата на османските владетели. Те са наследници на основателя на държавата Осман I, който поставя началото на Османската династия, управлявала империята до началото на 20 век. Първоначалните владетели на османската държава се наричали просто „бейове“.

Наследници след 1926:

Армия[редактиране | edit source]

Турски огнестрелни оръжия от 18 век с петле, около 1750–1800 г.

Армията е изградена от конница, пехота и флот. Конниците са наричани още спахии. Те получавали земя от султана, да я обработват, но само докато са в армията. От чина им зависи големината на земята и плодородността ѝ. Всеки спахия трябвало да облече и оборудва 10 свои приятели или подчинени, и когато султана го повика за поход на армията, трябва да ги поведе на война. Пехотата е съставена основно от еничарски корпус. Те не получавали земя, а заплати, не се женели и не са имали собственост. Всеки еничар с гордост се хвалел, че цялото му имущество се намирало на раменете му. Безстрашни в бой и безмилостни към враговете на султана, те дълго време са били главната опора на султанската власт. Еничарският корпус е бил набиран като специален данък — „девширме“ от християнски семейства, известен като „кръвен данък“. Насилствено ислямизирани и подлагани на строга военна подготовка, те образували ядрото на османската армия. Поради личните си качества и строга самодисциплина много от тях са били издигани на високи постове в държавата. Много от тях са оставили значима диря в историята на Османската империя.

Вижте още[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. ((tr))  Devlet-i ebed müddet. // Архив на оригинала от 2013-02-01.
  2. East-West Orientation of Historical Empires (PDF). // Journal of World-Systems Research. с. 219–229. Посетен на 2013-02-11.
  3. Dündar, Orhan; Dündar, Erhan, 1.Dünya Savaşı, Millî Eğitim Bakanlığı Yayınları, 1999, ISBN 975-11-1643-0
  4. Ottoman banknote with Arabic script
  5. Full text of the Treaty of Lausanne (1923)
  6. Karpat 1974, с. 111.
  7. Savory 1960, с. 91-105.
  8. Hess 1973, с. 55-76.
  9. Imber 2002, с. 50.
  10. Kinross 1979, с. 206.
  11. Mansel 1997, с. 61.
  12. Imber 2002, с. 53.
  13. Itzkowitz, Norman. Ottoman Empire and Islamic Tradition, University of Chicago Press, ISBN 0-226-38806-9, стр. 64–65.
  14. Davies (2007). Warfare, State and Society on the Black Sea Steppe,1500–1700.. стр. 16.
  15. Subtelny, Orest (1988). „Ukraine: a history.“. стр. 106
  16. The Crimean Tatars and their Russian-Captive Slaves“ (PDF). Eizo Matsuki, Mediterranean Studies Group at Hitotsubashi University.
  17. а б Kinross, 272.
  18. Itzkowitz, Norman. Ottoman Empire and Islamic Tradition, University of Chicago Press, ISBN 0-226-38806-9, стр. 67.
  19. Kunt & Woodhead (Ed.) „Suleyman The Magnificent and his Age, The Ottoman Empire in the Early Modern World“, Longman 1995, ISBD 0-582-03827-8, стр. 53
  20. Itzkowitz, Norman. Ottoman Empire and Islamic Tradition. University of Chicago Press, ISBN 0-226-38806-9 стр. 71
  21. Itzkowitz, Norman.Ottoman Empire and Islamic Tradition. University of Chicago Press, ISBN 0-226-38806-9, стр. 96.
  22. Itzkowitz, Norman. Ottoman Empire and Islamic Tradition. University of Chicago Press, ISBN 0-226-38806-9, стр. 90–92
  23. Inalcik, Halil. An Economic And Social History Of The Ottoman Empire, Vol 1 1300–1600. Cambridge University Press, ISBN 0-521-57455-2, стр. 24.
  24. L. Kinross, The Ottoman Centuries, стр. 281
  25. Leslie P. Peirce, The imperial harem: women and sovereignty in the Ottoman Empire and Morality tales: law and gender in the Ottoman court of Aintab.
  26. Itzkowitz, Norman. Ottoman Empire and Islamic Tradition. University of Chicago Press, ISBN 0-226-38806-9, стр. 74–75.
  27. Itzkowitz, Norman. Ottoman Empire and Islamic Tradition. University of Chicago Press, ISBN 0-226-38806-9, стр. 77–81.
  28. Itzkowitz, Norman. Ottoman Empire and Islamic Tradition. University of Chicago Press, ISBN 0-226-38806-9, стр. 80–81.
  29. Itzkowitz, Norman. Ottoman Empire and Islamic Tradition. University of Chicago Press, ISBN 0-226-38806-9, стр. 81–82.
  30. Lord Kinross, The Ottoman Centuries, стр. 357.
  31. Itzkowitz, Norman. Ottoman Empire and Islamic Tradition. University of Chicago Press, ISBN 0-226-38806-9, стр. 84.
  32. Itzkowitz, Norman. Ottoman Empire and Islamic Tradition. University of Chicago Press, ISBN 0-226-38806-9, стр. 73.
  33. Itzkowitz, Norman. Ottoman Empire and Islamic Tradition. University of Chicago Press, ISBN 0-226-38806-9, стр. 83–84.
  34. а б Lord Kinross, The Ottoman Centuries, стр. 371.
  35. Lord Kinross, The Ottoman Centuries, стр. 372.
  36. Lord Kinross, The Ottoman Centuries, стр. 376.
  37. The Cambridge History of Turkey: The later Ottoman Empire, 1603–1839, Ed. Suraiya Faroqhi, (Cambridge University Press, 2006), стр. 443.
  38. Lord Kinross, The Ottoman Centuries, p. 393.
  39. History of the Istanbul Technical University. // Itu.edu.tr. Посетен на 2012-03-10.
  40. а б Stone, Norman „Turkey in the Russian Mirror“ стр. 86–100. От Russia War, Peace and Diplomacy edited by Mark & Ljubica Erickson, Weidenfeld & Nicolson: London, 2004 стр. 97
  41. а б Presentation of Katip Çelebi, Kitâb-i Cihân-nümâ li-Kâtib Çelebi[мъртъв линк], at the Utrecht University Library
  42. William J. Watson, „Ibrahim Muteferrika and Turkish Incunabula“, in Journal of the American Oriental Society, Vol. 88, No. 3 (1968), стр. 435.
  43. Lord Kinross, The Ottoman Centuries, p. 396.
  44. Lord Kinross, The Ottoman Centuries, стр. 405.
  45. Ishtiaq, Hussain. The Tanzimat: Secular reforms in the Ottoman Empire. // Faith Matters.
  46. PTT Chronology. // PTT Genel Müdürlüğü, 2008-09-13. Архив на оригинала от 2008-09-13. Посетен на 2013-02-11.
  47. History of the Turkish Postal Service. // Ptt.gov.tr. Посетен на 6 ноември 2011.
  48. Beylerbeyi Palace. // Istanbul City Guide. Архив на оригинала от 2007-10-10. Посетен на 2013-02-11.
  49. History. // Türk Telekom. Архив на оригинала от 2007-09-28. Посетен на 2013-02-11.
  50. Sultan Abdülmecid: İlklerin Padişahı. // NTV Tarih. с. 49. Посетен на 2013-02-11.
  51. а б в г Stone, Norman. Turkey in the Russian Mirror. // Russia War, Peace And Diplomacy: Essays in Honour of John Erickson. Weidenfeld & Nicolson, 2005. ISBN 978-0-297-84913-1. с. 95. Посетен на 11 февруари 2013.
  52. V. Necla Geyikdagi. Foreign Investment in the Ottoman Empire: International Trade and Relations 1854-1914. I.B.Tauris, 2011-03-15. ISBN 978-1-84885-461-1. с. 32. Посетен на 2013-02-12.
  53. Douglas Arthur Howard. The History of Turkey. Greenwood Publishing Group. ISBN 978-0-313-30708-9. с. 71. Посетен на 11 февруари 2013.
  54. Williams, Bryan Glynn. Hijra and forced migration from nineteenth-century Russia to the Ottoman Empire. 2000. с. 79–108.
  55. Richmond, Walter. The Northwest Caucasus: Past, Present, Future. Taylor & Francis US, 29 July 2008. ISBN 978-0-415-77615-8. с. 79. Посетен на 11 February 2013. плана на действие, приет през 1860 г., е да се изчисти планинската зона от коренното население
  56. Taylor, A.J.P.. The Struggle for mastery in Europe, 1848-1918. Oxford, Oxford University Press, 1955. ISBN 9780198221012. с. 228–54.
  57. Akçam, Taner. A shameful act: the Armenian genocide and the question of Turkish responsibility. New York, Metropolitan Books, 2006. ISBN 0-8050-7932-7. с. 42.
  58. Mann, Michael. The Dark Side of Democracy: Explaining Ethnic Cleansing. Cambridge University Press, 1 November 2004. ISBN 978-0-521-53854-1. с. 118. Посетен на 11 February 2013.
  59. Immigration and Asylum: From 1900 to the Present. ABC-CLIO, 30 June 2005. ISBN 978-1-57607-796-2. с. 437. Посетен на 11 February 2013. Muslims had been the majority in Anatolia, the Crimea, the Balkans and the Caucasus and a plurality in southern Russia and sections of Romania. Most of these lands were within or contiguous with the Ottoman Empire. By 1923, only Anatolia, eastern Thrace and a section of the south-eastern Caucasus remained to the Muslim land.
  60. Şevket Pamuk. The Ottoman Economy in World War I. // The Economics of World War I. Cambridge University Press, 2009. ISBN 978-1-139-44835-2. с. 112. Посетен на 2013-02-18.
  61. World War I: A - D.. ABC-CLIO, 2005. ISBN 978-1-85109-420-2. с. 1080. Посетен на 2013-02-15.
  62. Encyclopædia Britannica. Armenian massacres (Turkish-Armenian history). // Britannica Online Encyclopedia. Посетен на 26 August 2010.
  63. Balakian, Peter. The burning Tigris: the Armenian genocide and America's response. New York, HarperCollins, 2003. ISBN 0-06-019840-0.
  64. World War I and the Armenian Genocide. // The Armenian People from Ancient to Modern Times II. с. 239–273.
  65. Akçam, Taner. A shameful act: the Armenian genocide and the question of Turkish responsibility. New York, Metropolitan Books, 2006. ISBN 0-8050-7932-7. с. 109–204.

Източници[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

  • Търсене на "Османската, Османска" в електронния каталог на български и чуждестранни книги, постъпили след 1992 година, поддържан от НБКМ
  • Ottoman Web Site — Много информация за османците, англ.
  • Royal Ark: Turkey — Информация за Османската империя, англ.
  • World Civilizations: The Ottomans — Информация за управлението на империята, англ.
  • The Ottomans — Добър сайт с разнообразна информация, англ.