Ислям

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за религията. За британския музикант вижте Юсуф Ислям.

Част от поредицата относно
Allah1.png
Ислям

Вярвания

Аллах · Единосъщие на Аллах
Мохамед · Други пророци

Практики

Изповядване на вярата · Молитва
Говеене · Милостиня · Поклонение

Текстове и закони

Коран · Сунна · Хадис
Фик · Шариат · Калам · Суфизъм

История и лидери

Хронология на ислямската история
Семейството на Мохамед
Сподвижници на Мохамед
Сунити · Шиити
Праведните халифи · Шиитските имами

Култура и общество

Ислямски науки · Животни · Изкуство
Календар · Децата
Демография · Празници
Джамии · Философия
Наука · Жените
Политика · Дауах

Вижте още

Критика · Ислямофобия
Глосар на ислямските термини

Ислямски портал
 п  б  р 


Ислямът (на арабски: الإسلام الإسلام, МФА:[ʔislæːm]) е монотеистична авраамическа религия, основана на Корана, книга, смятана от нейните последователи за буквално слово на единствения Бог (Аллах), както и на Сунна, описания на учението и дейността на пророка Мохамед. В буквален превод „ислям“ означава „подчинение (на Бог)“.[1]

Последователите на исляма, наричащи се мюсюлмани, смятат своята религия за завършена и универсална форма на първичната монотеистична религия, разкривана и по-рано в различни времена и места, включително пред пророците Адам, Авраам (Ибрахим), Моисей (Муса) и Исус (Иса). Според ислямската традиция тези по-ранни послания са изкривени с времето.[2][3][4] Мюсюлманските религиозни практики включват Стълбовете на исляма, пет задължителни действия на поклонение пред Бог.[5] Ислямското право (шариат) включва подробни предписания за почти всяка област на личния и обществен живот, като обхваща теми от банковото и военното дело до благотворителността и защитата на околната среда.[6]

Със своите около 1,57 милиарда вярващи или 23% от населението на Земята[7] ислямът е втората по разпространение религия след християнството, а според някои оценки най-бързо разрастващата се.[8][9] Повечето мюсюлмани са привърженици на някои от двете главни разклонения на исляма - сунизъм и шиизъм.[7][10]

Ислямът е преобладаващата религия в Близкия Изток и Северна Африка, както и в големи части от Азия и Субсахарска Африка.[11][12] Значителни мюсюлмански общности има в Китай и Русия, както и на някои от Антилските острови. Около 13% от всички мюсюлмани живеят в Индонезия, най-голямата предимно мюсюлманска държава, 31% - в Индийския субконтинент, а други 20% – в арабските страни.[13][14][15] Общности на мюсюлмански имигранти или хора, приели исляма, има в почти всички части на света.

Наименование[редактиране | edit source]

Думата „ислям“ е арабско отглаголно съществително име със семитския трибуквен корен „с-л-м“ и базирано на глагола „аслама“ („приемам“, „подчинявам се“). Така „ислям“ означава приемане и подчинение на Бога, а вярващите трябва да демонстрират това, като му се покланят, следват заповедите му и избягват политеизма. В ислямската религиозна философия той е част от триадата ислям, иман и ихсан, в рамките на която включва актовете на поклонение (ибадет) и ислямското право (шариат).[16]

В текста на Корана думата „ислям“ е използвана в няколко различни значения. Някои аяти подчертават, че ислямът е вътрешно убеждение („И когото Аллах поиска да напъти, разтваря Той гърдите му за Исляма...“[17]), докато други го свързват с понятието „дин“, обикновено превеждано като „религия“ („Днес изградих за вас вашата религия и изпълних Своята благодат към вас, и одобрих Исляма за ваша религия“[18], „Ислямът е религията при Аллах“[19]). На други места ислямът е описван като актът на завръщане към Бог и нещо повече от просто заявление на вярата.[20][21]

В българския език често, особено в исторически план, мюсюлманите се наричат „мохамедани“, като този термин се използва просто като синоним на мюсюлманин. Самите мюсюлмани намират обаче тази дума за неуместна, понякога дори за обидна, тъй като според тях учението на исляма не води началото си от Мохамед като създател на религията. В исляма се приема, че божествената религия, дадена на първия човек (Адам), е именно мюсюлманската религия (която в превод от арабски означава „мирната" религия) и че това е било и учението, дадено на Авраам, Моисей и Исус. Мохамед е последният от тази родствена верига на многобройни Божии пратеници и се счита за на най-великия от пророците, възвестили Бога.

Вярвания[редактиране | edit source]

Основните вярвания в Исляма са: вярата в единството на Бог (Аллах), Ангелите на Аллах (Малаика), Книгите на Аллах (Кутубуллах), Пратенците на Аллах (Русулуллах), Съдния Ден (Яумуддин), Съдбата (ал-Кадр), Живота след смъртта (Ахира). В някои текстове, тези вярвания са общо шест. Причината за това е, че вярата в Съдния Ден бива разглеждана като част от Живота след смъртта. Тези седем вярвания (или шест, както е обяснено по-горе), могат да се обединят в три групи. Това са Таухид (единственост и уникалност на Аллах, което включва вярата в единството на Аллах и съдбата), Рисалах (пророчество, което включва вярата в ангелите, книгите и пророците на Аллах) и Ахира (живот след смъртта, към което спада вярата в Съдният Ден и живота след смъртта). Таухид, Рисала и Ахира определят ислямския начин на живот. [22]

Хаджът, или поклонението в Мека, е едно от основните религиозни задължения на мюсюлманите

Бог[редактиране | edit source]

Основополагащата теологическа концепция на исляма е таухид – вярата в съществуването на единствен Бог. Често той е наричан с арабската дума Аллах, но в много неарабски езици думата се превежда или се използват както местната, така и арабската форма. В традиционното ислямско богословие Бог стои извън възможностите на човешкото разбиране и хората не трябва да си го представят в конкретен образ, а да му се покланят като на напълно абстрактна сила. В Корана той е описван с различни епитети, като най-често срещани са ал-рахман („милосърден“) и ал-рахиим („всемилостив“).[23]

Вярата в един Бог се изразява в шахада, първият от Петте стълба на исляма. Шахада означава "свидетелство" и в него се съдържа целия смисъл на Исляма - Единобожието. Изричайки Шахадата, човек потвърждава, че няма друг бог освен Аллах, и че Мухаммед е негов пратеник. За мюсюлманите смисълът на живота е почитането на Бог.[24][25] Макар че мюсюлманите приемат Исус Христос за пророк, те отхвърлят християнската доктрина за Триединството и божествеността на Христос, смятайки я за политеизъм. В ислямското богословие Христос, както и Мохамед, са просто хора и нямат божествени характеристики.

Вярата в единството на Аллах е изразено в Сура Ал-Ихляс от Корана: "Кажи [О, Мухаммед]: "Той е Аллах - Единствения, Аллах, Целта [на всички въжделения]! Нито е раждал, нито е роден, и няма равен Нему." (112)

Ангели[редактиране | edit source]

Вярата в ангелите е едно от шестте основни вярвания в исляма.[26] За разлика от човека, ангелите не притежават свобода на волята. Те са напълно отдадени и безгрешни в службата си на Аллах и нямат физически и материални нужди. Те са невидими за човек, създадени са от сияне и са много изящни.[27] В Корана, ангелите са описани като „пратеници с по две, по три, по четири крила.“ [28] Ангелите са навсякъде: на земята, на небето и около нас.

Всеки ангел изпълнява отредените му задължения. Например, Джебраил (Гавриил) е главният сред ангелите и е посредник между Аллах и пророците, Микаил съблюдава природните явления, службата на Исрафил е свързана с настъпването на Второто пришествие и съживяването на мъртвите, а Азраил е този, който взема душите на умиращите. Ангелите, които наблюдават и записват постъпките на човек са два и се намират от лявата и отдясната му страна. Този, който стои отдясно, записва добрите постъпки, а стоящият от ляво, записва лошите.[29]

Свещени книги[редактиране | edit source]

Ислямските свещени книги са текстовете, които според повечето мюсюлмани са продиктувани от Бог на различни пророци. Според мюсюлманите ранните свещени книги, като Таурат (Петокнижие) и Инджил (Евангелие), са частично изкривени и изопачени – в тяхната интерпретация, в буквалния им текст или и в двете,[2][3][4] докато Коранът, последната свещена книга, е буквалното слово на Бог, автентично, поради което тя е основният религиозен текст на исляма. Коранът е продиктуван на арабски език.

За мюсюлманите текстът на Корана е разкрит пред Мохамед от Бог чрез Джебраил (а.с) по време на множество явявания между 610 година и смъртта на Мохамед на 8 юни 632 година.[30] Смята се, че Коранът е записан от съратниците на Мохамед още преди неговата смърт, въпреки че първоначално той се предава главно в устна форма. Отделните части на Корана са събрани по времето на първия халиф Абу Бакр и са окончателно стандартизирани при третия халиф Осман ибн Афан. Текстологичните изследвания показват, че Коранът не се е променил съществено от 7 век насам.[31]

Коранът е разделен на 114 глави (сури), които съдържат общо 6236 стиха (аяти). Хронологически по-ранните сури, разкрити в Мека, засягат предимно етически и духовни въпроси, а по-късните медински сури – главно обществени и морални теми. Коранът се концентрира не толкова върху правните ограничения, колкото върху моралните напътствия, и е смятан за основен „източник на ислямските принципи и стойности“.[32] Ислямските юристи използват също хадисите, описания на живота и думите на пророка Мохамед, като допълнение към Корана и помощно средство за неговата интерпретация. Коментирането и тълкуването на Корана се нарича тафсир.[33]

Самата дума „Коран“ означава „декламиране“ и когато мюсюлманите говорят за Корана, те обикновено имат предвид декламирането на текста на арабски, а не отпечатания текст или негов превод. Според тях Коранът е идеален само в оригиналната си форма, а преводите са несъвършени, поради различията в езиците, погрешимостта на преводачите и невъзможността за запазване на оригиналния стил. По тази причина преводите се разглеждат само като коментари на Корана, интерпретации на неговия смисъл.[34][35] Оригинала на Корана на арабски език се нарича Мусхаф. Всички преводи на други езици, са превод на значението.

Пророци[редактиране | edit source]

Пророците заемат важно място в исляма, тъй като те са посредниците между Аллах и човечеството. Пророците предават на хората посланията на Аллах. За тази важна задача Аллах избира най-достойните сред вярващите. Техните постъпки са пример за хората. Мюсюлманите вярват, че пророците нямат божествен произход. Необикновените способности, които някои от тях показват са им дадени от Аллах и са доказателство за това, че са богоизбрани.[36] Мисията на пророците е ислямът, който сам по себе си значи пълното отдаване на човека в служба на Аллах.[37]

В Корана се споменават имената на 25 от пророците. Това са Адем (Адам), Идрис (Енох), Нух (Ной), Худ (Евер), Салих (Шела), Лут (Лот), Ибрахим (Авраам), Исмаил, Исхак (Исаак), Якуб (Йаков), Юсуф (Йосиф), Шуайб (Йотор), Харун (Аарон), Муса (Моисей), Давуд (Давид), Сюлейман (Соломон), Еюб (Йов), Зюлкифл, Юнус (Ион), Иляс (Илия), Ал-Ясаа (Елиса), Закария (Захария), Яхя (Йоан Кръстител), Иса (Иисус), Мухаммед (Мохамед).[36] [38]

Мохамед е най-великият и последният пратеник на Аллах - „(Мъхаммед) е пратеник на Аллах и последният от пророците.“[39] За разлика от другите пророци, които са изпращани на определени народи, Мохамед е изпратен като пророк на цялото човечество.[40]

Вяра в Съдния ден[редактиране | edit source]

Мюсюлманите, както и христианите, вярват, че този кратък земен живот, с всичките си изпитания, ни подготвя за отвъдния живот, който е вечен. Според ислямските вярвания, реалността на нашия материален свят приключва с настъпването на Съдният ден. В него Аллах изпълнява обещаното на всички според установения завет, според договора, сключен с всекиго с приемането на мюсюлманската вяра и на Откровението. Според Корана никой, освен Аллах, не знае кога ще настъпи Съдният ден. "Часът – скривам го докрай – непременно ще дойде, за да се въздаде на всеки според делата му" (20:15). На този ден, хората ще бъдат възкресени във физическите си тела, но със сетива и характеристики, непознати за нашите земни разбирания. "Ние отредихме смъртта за вас и не ще бъдем възпрени да променим такива като вас и да ви пресъздадем в нещо, което не ви е познато" (56:60—61). Аллах уверява тези, които се съмняват, че ще бъдат възкресени: "Нима човек смята, че Ние не ще съберем костите му? Наистина Ние можем да възстановим и върховете на пръстите му" (75:3—4). За разлика от живота на земята, където хората имат свободна воля да вярват в Бог или не и да вършат добро или зло, със започването на Съдния ден хората ще бъдат лишени от този избор.[41] Всеки човек ще бъде съден според добрите и лошите дела, които е извършил на земята.[42] В сура Залзала (Земетръсът), Аллах казва: "Който извърши добро, дори с тежест на прашинка, ще го види. И който извърши зло, дори с тежест на прашинка, ще го види" (99:7—8). Ужасът, който ще обхване хората в Деня ще бъде толкова силен, че роднинските връзки нямат да имат значение – всеки човек ще бъде погълнат от мисълта за собственото си спасение. На този ден никой не ще може да помогне на ближния си. "Денят, в който близък не ще избави близък с нищо. И не ще им се помогне, освен когото Аллах пощади. Той е Всемогъщия, Милосърдния" (44:41—42).

"Съдният ден" е само едно от наименованията на краят на съществуването на нашият материален свят. В Корана са записани още множество имена, които описват това събитие. Някои от тях са:

Сетния Ден (2:8), Деня на възкресението (2:85), Деня, за който няма съмнение (3:9), тежкия Ден (11:77), Деня, за който хората ще бъдат насъбрани (11:103), знаменателния Ден (11:103), Деня, в който не ще има нито откуп, нито приятелство (14:31), Деня на знайното време (15:38), Деня на горестта (19:39), неизбежния Ден (30:43), Деня на отсъждането (32:29), Деня на разграничението (37:21), Деня на равносметката (38:16), Деня на срещата (40:15), наближаващия Ден (40:18), Деня на призива (40:32), Деня на сбора (42:7), Деня на обещанието (50:20), Деня на вечността (50:34), Деня на истината (78:39), обещания Ден (85:2), всепокриващия Ден (88:1), Часът (6:31), Събитието (56:1), Неизбежното (69:1), Бедствието (69:4), Голямото прииждане (79:34), Грохотът (80:33).

Съдният ден представлява последните моменти от съществуването на материалния свят. От описанието на Съдния ден в Свещения Коран става ясно, че бедствията, на които хората ще станат свидетели надминават всички наши представи за разрушителните природни явления, от миналото и настоящето на земята. "Изчакай Деня, в който небето ще донесе явен дим! Той ще обгърне хората. Това е болезнено мъчение" (44:11); Когато земята се разтърси в трус и планините се разломят на отломки, и станат разпиляна прах [...]" (56:4—6).

Предопределение[редактиране | edit source]

Едно от основните вярвания в исляма е вярата в Кадар, което на арабски означава "предопределение", "съдба". Мюсюлманите вярват, че Аллах е създателят и абсолютният владетел на Вселената, следователно всички процеси и явления в миналото, настоящето и бъдещето се случват с Неговото позволение и с Неговото вечно и неизмеримо знание.[43] Хората са част от Вселената, следователно Аллах знае какъв ще бъде всеки техен избор и неговите последствия. Но това, че Аллах знае действията на всеки човек и последиците от тях, не оказва влияние на свободата на този човек да избира.[43] Човекът е дарен със свободна воля и ще бъде съден както за своите постъпки, така и за своите намерения и подбуди.

Живот след смъртта[редактиране | edit source]

Религиозни практики[редактиране | edit source]

Етика[редактиране | edit source]

Всеки мюсюлманин има пет основни религиозни задължения.

Извън тези предписания мюсюлманинът е призван да бъде търпелив, разбиращ и внимателен спрямо своите единоверци, а и спрямо останалите хора. По-особените традиции, възприети в някои мюсюлмански общества, особено в отношенията в семейството и между половете, се коренят не толкова в религията, колкото в националните традиции на тези общества.

Тези религиозни задължения са съответни на шестте основи на вярата, които всеки мюсюлманин трябва да приема. Те са следните:

Първа основа: Вяра в Аллах

Втора основа: Вяра в меляйкетата (ангелите)

Трета основа: Вяра в книгите (писанията)

Четвърта основа: Вяра в пратениците

Пета основа: Вяра в Съдния ден

Шеста основа: Вяра в съдбата

Шериат[редактиране | edit source]

Шериатът (от арабски: شريعة‎‎ - правилен път) е съвкупността от предписания, стоящи в основата на религиозния, моралния и обществения живот на мюсюлманите.

Джихад[редактиране | edit source]

Джихадът, (от арабски: جهاد‎‎ - усилие) е задължение за всеки вярващ мюсюлманин. В ранните години на исляма се възприема буквално - като война срещу неверниците. Но още преди 9 век, т.е. преди религиозните войни, свързани с кръстоносните походи Голямото медресеКайро) препоръчва (становището е именно препоръчително, а не задължително) „свещена война, която вярващият води вътре в себе си“, и вторият джихад е в буквалния смисъл да се води война, но не и война, която се описва сега, че Мюсюлманите убиват невинни хора, а има строго определени граници и в тях със сигурност не влиза убиването на невинни жени и деца, което напротив е забранено. Според по-широкото схващане за джихад, свещената борба включва защитаване на честа, на имуществото, на родината, както и борбата с корупцията, подтисничеството и невежеството. В същност Големия Джихад е борбата с вътрешното ти "аз", с душата, която често е в ръцете на шейтана (дявола) и от голямо значение за човек е да не позволява дявола да го води.[44]

Дворецът Алхамбра в Гренада, Испания - един от символите на ислямското изкуство

История[редактиране | edit source]

Коранът е основен източник на ислямското вероучение
Калиграфия на символ веруюто на мюсюлманитешехадетът

Последният пратеник към всички хора е Мохамед. Той е роден през 570 г. след Хр. в семейство в Мекка, в днешна Саудитска Арабия. Според ислямските предания през 610 година след Хр. започнало предаването на откровения от Аллах към Мохамед чрез меляикето (ангел/архангел) Джебраил (а.с)(Гавраил), с чието разпространение Мохамед трябвало да се занимава до края на живота си или в продължение на 23 години. Той поема Пророчеството на четиридесет годишна възраст.(До този момент Мохамед е бил неграмотен и впоследствие много пъти изтъква, че той само цитира Божието Слово).

Подобно на мнозинството големи религиозни водачи, приживе Мохамед е преследван от съвременниците си заради своите възгледи. Където и да идел бил отблъскван, замерян с камъни, преследван, за да бъде убит, но той продължавал да не се отказва от мисията си. През повечето време тялото му било обляно с кръв от камъните, хвърлени по него, но той без да каже и дума продължавал напред. При едно такова преследване Пророкът по чудотворен начин успява да напусне Мека и да достигне до град Медина. Това събитие е и терминът, от който започва ислямското летоброене – Хиджра (или „Егира“).

По време на управлението на халифа Абу Бакр откровенията на Мохамед са събрани в свещената за мюсюлманите книга Коран (араб. أَلْقُرآن‎‎ — Qur'ān). Започва масовото разпространение на Исляма, което достига своя разцвет при възникването на Арабския халифат, в чиито рамки учението на Пророка се разпространява от Испания до Западна Индия. През този период на основата на исляма бурно се развива науката и изкуството. Учени като Авицена и Авероес, поети като Омар Хаям и Фирдоуси, намират почва за развитие именно в религиозната среда на исляма.

През периода на колониализма ислямът започва да навлиза в период на упадък, а великата култура, създадена върху неговата основа, е изтласкана встрани. Едва от средата на 19 век и особено през 20 век ислямът застава на пътя на своето възраждане като религия и възстановява полагащото му се място като част от безспорното духовно наследство на човечеството.

Разпространение[редактиране | edit source]

Скоро след появата на исляма, през 7-8 век, в резултат от арабските завоевания се образува Арабският халифат - теократична империя, простираща се от Испания през Северна Африка до западните части на Индия. Именно Арабският халифат става основната движеща сила за разпространението на исляма. Тъй като религиозните ценности, проповядвани от религията, намират отражение в управлението на халифата (отмяна на голяма част от данъците за мюсюлманите, забраната за лихварство), ислямът е възприеман предимно доброволно. Богатата религиозно-философска култура и литература също допринасят за разпространението на ислямското влияние, но това остава в по-тесни среди и не се приема еднозначно.

С времето ислямът започва да изпраща своите мисионери в различни точки на стария свят. Така се стига до ислямизирането на Централна Азия, Индонезия, стари държави като Волжка България и т.н.

На европейския континент ислямът се разпространява главно след експанзията на Османската империя през 14-15 век. По същото време империята на Великите Моголи утвърждава ислямското присъствие в Индия и Пакистан.

В днешно време разпространението е преди всичко свързано с миграцията.

В България и на Балканите[редактиране | edit source]

Томбул джамия в Шумен - най-големият молитвен дом на мюсюлманите в България

Ислямът се появява на Балканите включително на територията на днешна България още през 7 век, когато след първите византийско-арабски войни много пленници са заселени на полуострова. Така или иначе, ислямът остава изолиран, неговите последователи, преселени на Балканите, са асимилирани от местното население и възприемат местната култура, религия и обичаи. Едва с нашествието на селджукските турци ислямът получава широко разпространение. През 14-15 век той често е бил приеман доброволно поради облекчената данъчна система, която предлага османската система. Представители на старите балкански аристократични фамилии са сред първите, възприели исляма.

Особено значение за бъдещето на Балканите има приемането на исляма от албанците през 16-17 век. Третирани през предишните векове от своите могъщи съседи - българи, сърби, гърци като второстепенен народ, те получават не само пълни права, но и господство над съседните народи, което открива пътя им за културна и етническа експанзия. Същото се отнася и за босненците, които преди да приемат исляма били предимно богомили.

Според справочника на ЦРУ днес в Албания мюсюлманите представляват 70 на сто от населението, в Босна са 40 на сто, в Македония - 33,3 на сто, в България има 12,2% мюсюлмани, в Сърбия - 3,2%, в Гърция - 1,3%, в Румъния - 0,9%. Данни за Черна гора не са представени. Въпреки и независимо от процентното отношение, в различните страни междурелигиозните отношения се възприемат по-различен начин, най-вече във връзка с официалната държавна политика. Така например между българските граждани, независимо от произхода им, и въпреки историческата обремененост (Османско иго, възродителен процес), съществува дух на търпимост и взаимопомощ. За актуалното положение в т.нар. "Западни Балкани", където нетърпимостта между различните изповедания, свързана най-вече във войните в бивша Югославия, все още не е затихнала. Балканите обаче са в процес на стабилизация и тенденцията за изглаждане на мирното съжителство дори в конфликтните региони е трайна.

В Западния свят[редактиране | edit source]

След разпадането на колониалната система в началото на втората половина на 20 век, започва масова емиграция на граждани от ислямските страни към държавите от Западна Европа и Северна Америка. Там имигрантите образуват свои устойчиви религиозни общности. По официални данни в САЩ мюсюлманите са около 9 милиона души, а в днешния ЕС (без новоприетите страни-членки) - около 15 милиона. В тези страни често мюсюлманите не могат да се пригодят към някои ограничителни правила на местното секуларно общество. Във Франция, например, забраната да бъдат носени религиозни символи от учениците, доведе до масови протести и стачки. Пак там, убийството на двама гангстери (формално изповядващи исляма), доведе до дълги масови безредици именно на религиозна почва.

Официално по законодателството на страните - гостоприемници, мюсюлманите се ползват с всички граждански права, ако са граждани, или с частично ограничени права, ако са имигранти или бегълци. Именно либерализмът на западните светски общества обаче влиза в известен противоречие с някои традиционни ислямски ценности, което често става повод за сблъсъци.

Ислямът и "борбата срещу тероризма"[редактиране | edit source]

След "атентатите от 11 септември 2001" в САЩ, както и след подобни изстъпления, в името на религията. Това накара предстоятелите на мюсюлманските общности в тези страни да излязат с официални становища, с които се определят като противници на терора. В нарочно послание папа Йоан Павел II отрече връзката между терора и идеологията на исляма; подобни документи издадоха и повечето православни патриарси. Великото медресе в Кайро също излезе с подобен документ. Появяват се тълкувания на това, какво е "фатва".

Общото положение при всички тези случаи е, че Ислямът сам по себе си е мирна религия и като такава не може да стои зад постъпките на някои свои радикални последователи, даже когато те се аргументират именно с нея.

В днешно време напрегнатото отношение между мюсюлманите и друговерците въпреки всичко продължава да съществува.

Мавзолеят Тадж Махал в Индия е един от образците на ислямското изкуство

Вътрешно разделение[редактиране | edit source]

Световно разпространение на исляма. С червено са отбелязани шиитите, със зелено — сунитите

Въпреки че в исляма не съществуват отделни изповедания с ясно очертана теоретична и институционална разлика, а основните общности носят имената или на своите първооснователи, или на племената, в които е възприет съответният религиозен култ, се налага разделянето на две основни общности – сунити и шиити, като всички други деления могат да бъдат отнесени към едната или другата група.

Сунити[редактиране | edit source]

Сунити (от арабски: أهل السنة - Ахл ас суна - „последователите на суна“) са най-многобройното вероизповедание в исляма и смятат себе си за носители на неговата автентична традиция. Основно, сунитите смятат, че на този етап връзката („откровението“) между Бога и човечеството се изчерпва с проповедта на Мохамед и текстовете на Корана, чиито предписания сунитите вярно следват.

Във външните форми за сунитите е характерно обрязването като знак за съпричастност към Божия закон. Според сунитите всеки човек може да познае пътя във вярата ако следва изискванията на традицията(суна) и примера на Мохамед.

Шиити[редактиране | edit source]

Шиитите (от арабски: شيعة علي - Шийат Али - "другарите на Али") също смятат себе си за потомци на автентичното предание, но възлизащо към зетя на пророка Мохамед - Али. За шиитите потомците на Али са носители на истинското предание и са по-достоверни от тълкуванията на сунитските теолози.

Някои шиитски общности практикуват обрязването. Най-многобройни са шиитите в Иран, Ирак и Азербайджан. Голяма шиитска общност населява и Ливан.[45] Шиитските общности в Турция и на Балканите са известни като алевии. Последователите на Али смятат, че обикновеният мюсюлманин не може да разбере исляма и се нуждае от водач, който може да бъде само от рода на Пророка.

Други[редактиране | edit source]

Съществуващите религиозни общности (секти), например уахабити, хиджрити и т.н.) наброяват стотици и в една или друга степен се отнасят към един от изброените клонове. По-особена група са т. нар. "суфии" (или суфити), които са всъщност мистици, които подобно на аскетите от другите религиозни школи търсят центъра на познанието не във външното откровение, а във вътрешното преживяване.

Друго направление в Исляма са хариджитите. Те са се отделили от главните направления заради вярването си, че е допустимо неподчинението(ключовият елемент тук е въоръжената борба) на халифа ако последният не се придържа към Шариата. Останалите сунитски течения се придържат към принципа за подчинение на халифа, дори ако той не е на висотата на своето положение.

Отцепването им става в края на 7 век по време на управлението на четвъртия халиф Али. В днешно време се практикува само едно от разклоненията на хариджизма - ибадизмът, който е основното вероизповедание в Оман, но е разпространен също в Източна и Северна Африка. В Саудитска Арабия се изповядва една от най-крайните и радикални ислямски секти - уахабизмът.

Изкуство[редактиране | edit source]

Ислямът забранява изобразяването на хора и животни, смятайки това за идолопоклоничество. Затова и в култовото изкуство живописта и скулптурата имат предимно декоративен характер. Извън религиозния култ, но в пряка връзка с религията, на базата на исляма се развиват по уникален път литературата, архитектурата и художествените занаяти. Под термина „ислямско изкуство” в изкуствознанието се разбира изкуството на мюсюлманските народи.

Поради тази забрана творците, работили на базата на тази доктрина, са твърде пестеливи откъм буквализъм, но за сметка на това са изчерпателни в детайлите и орнаментиката. Именно във връзка с тяхното изкуство възниква терминът "арабеска", станал нарицателен тъкмо за подробна разработка на орнаменталния детайл.

Особено отчетлив е този стил в архитектурата и живописната миниатюра, като и в двата случая оказва силно влияние върху западното изкуство, което от своя страна го интерпретира през своята гледна точка.

Изключителен пример в това отношение са килимите, наричани у нас "персийски" - възникнали като украса към култовите здания. Даже и при по-късната си употреба те продължават да носят оригиналната символика на тази религиозна концепция.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Usc.edu .
  2. а б Esposito 1998, с. 6, 12.
  3. а б Esposito 2002, с. 4-5.
  4. а б Peters 2003, с. 9.
  5. Esposito 2002, с. 17.
  6. Esposito 2002, с. 111-112, 118.
  7. а б Pew Research Center .
  8. Lippman 2008.
  9. Foreignpolicy.com 2007.
  10. Miller 2009, с. 4, 11.
  11. Encyclopaedia Britannica 2003.
  12. Think Quest .
  13. Miller 2009, с. 8, 17.
  14. Esposito 2002, с. 21.
  15. Esposito 2004, с. 2, 43.
  16. Glassé 192.
  17. koranbg.com 2012c.
  18. koranbg.com 20012b.
  19. koranbg.com 2012a.
  20. koranbg.com 2012d.
  21. koranbg.com 2012g.
  22. Sarwar 2006, с. 17-18.
  23. Bentley 1999.
  24. Harun Yahya International 2005h.
  25. Patheos 2010.
  26. Abdalati 1996, с. 12.
  27. Язъджъ 2003, с. 38.
  28. Harun Yahya International 2005f.
  29. Язъджъ 2003, с. 39.
  30. Esposito 2004, с. 17-18, 21.
  31. Peters 1991, с. 3-5.
  32. Esposito 2004, с. 79.
  33. Esposito 2004, с. 79-81.
  34. Teece 2003, с. 12-13.
  35. Turner 2006, с. 42.
  36. а б Язъджъ 2003, с. 52.
  37. Haque 2008, с. 45.
  38. Wheeler 2002, с. 8.
  39. Harun Yahya International 2005e.
  40. Язъджъ 2003, с. 55.
  41. Maqsood 2000, с. 31.
  42. Maqsood 2000, с. 30.
  43. а б Sarwar 2006, с. 22.
  44. Апостолова 2009.
  45. Hoffman .

Източници[редактиране | edit source]

Вижте още[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]