ЮНЕСКО

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Организация на обединените нации за образование, наука и култура
Small Flag of the United Nations ZP.svg
Flag of UNESCO.svg
Информация
Акроними ЮНЕСКО
Тип специализирана агенция
Основана 16 ноември 1945
Правно положение активно
Организация-майка ООН
Седалище Париж, Франция
Официални езици английски, френски
Ръководител Flag of Bulgaria.svg Ирина Бокова
Сайт www.unesco.org

Организация на обединените нации за образование, наука и култура в Общомедия

Организацията на обединените нации за образование, наука и култура, ЮНЕСКО (на английски: United Nations Educational, Scientific and Cultural Organization, UNESCO; на френски: Organisation des Nations unies pour l’éducation, la science et la culture), е специална организация на ООН, учредена на 16 ноември 1945 г., за да насърчава сътрудничеството между нациите в областта на образованието, науката, културата и комуникациите. Чрез такива кооперативни усилия, ЮНЕСКО се надява да насърчи универсалното зачитане на справедливостта, законите, човешките права и основните свободи. Мотото на организацията гласи, че „мирът e създаден, не за да се нарушава, а за да подпомага интелектуалната и нравствената солидарност на човечеството“. Целта на организацията е да изгради мира в умовете на хората чрез образованието, науката, културата и комуникациите.

Уставът ѝ е приет на Лондонската конференция през ноември 1945 г. и влиза в сила на 4 ноември 1946 г. след подписването му от 20 държави - Великобритания, Нова Зеландия, Саудитска Арабия, Република Южна Африка, Австралия, Индия, Мексико, Франция, Доминиканска република, Турция, Египет, Норвегия, Канада, Китай, Дания, Съединени американски щати, Чехословакия, Бразилия, Ливан, Гърция. В момента членове на организацията са 193 държави. Главният щаб се намира в Париж, ръководи различни образователни, научни и културни програми. Над 60 клона в световен мащаб си обменят информация. Това са офиси и няколко института и центрове, като Статистическият институт в Монреал или Международното бюро по въпросите на образованието в Женева. Предшественик на ЮНЕСКО е Международната комисия за интелектуално сътрудничество, учредена през 1921 г. в рамките на предшественика на ООН — Общността на нациите. В комисията са участвали известни личности като Алберт Айнщайн, Мария Кюри, Анри Бергсон, Томас Ман и Бела Барток. Проектите, които са спонсорирани от ЮНЕСКО, включват международни научни програми; технически, тренировъчни и научнообразователни програми за учители, както и програми за повишаване на грамотността; районни и културни проекти по история и международни споразумения за сътрудничество в опазването на културното и природното наследство на света и на човешките права.

България се присъединява към ЮНЕСКО на 17 май 1956 г. През 2007 г. страната стана член на Изпълнителния съвет на ЮНЕСКО. Член е на два междуправителствени комитета: Програма МОСТ и Международна хидроложка програма. Страната е подписала Конвенцията за опазване на световното културно и природно наследство, Конвенцията за опазване на подводното наследство, Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство, Конвенцията за опазване и насърчаване на многообразието от форми на културно изразяване. В Списъка на световното наследство са 9 културни и природни паметници от България, имащи изключителна световна стойност: Мадарският конник, Боянската църква, Казанлъшката гробница, Старият град на Несебър, Рилският манастир, Скална църква в Иваново, Тракийската гробница в Свещари, Национален парк Пирин и Резерватът Сребърна.

Устройство на ЮНЕСКО[редактиране | edit source]

Организацията има 193 члена. Върховният орган на ЮНЕСКО е Генералната конференция, която се свиква на всеки две години. Състои се от по един представител за всяка държава-членка. Изпълнителният комитет се състои от 58 члена, които се избират за четиригодишен период и секретариат, оглавен от генерален директор. В момента генерален директор е българката Ирина Бокова. Те съвместно осъществяват програмите на организацията. След изменения в Устава на ЮНЕСКО от 1993 г., в ИС се избират държави, а не отделни личности — представители на съответните страни. Националните комисии и съдействащите групи от държавите членки, действат като връзки между ЮНЕСКО и националните образователни, научни и културни организации. ЮНЕСКО се опитва да подпомогне световния мир, като насърчава свободната размяна на идеи, културни и научни постижения и подобрява образованието.

Проекти на организацията[редактиране | edit source]

След Втората световна война ЮНЕСКО работи за възстановяването на образователните системи на страните, опустошени от войната, попълвайки колекциите на библиотеки и музеи. От 1950 година организира проекти за развитие на основното образование в Латинска Америка, Азия и Африка, насърчава културния обмен между Изтока и Запада, инициира преводите на важни писания, текстове и исторически документи. Най-важната и широкообхватна програма на ЮНЕСКО засяга проблема с основното образование - учи хората да четат и пишат, да решават проблемите на околната среда. Основани са центрове, обучаващи учители, в Камбоджа, Индия, Южна Корея, Либерия, Тайланд и Турция, а центрове за основно образование — в Латинска Америка и в Близкия изток.

През 1959 година ЮНЕСКО създава международен комитет за запазване и възстановяване на световното културно наследство. Конкретният повод е необходимостта от запазване на египетските паметници, попадащи в района на строежа на Асуанската язовирна стена. За целта е основан и специален фонд, а впоследствие през 1972 г. се приема и международна Конвенция за опазване на световното културно и историческо наследство. Обектите от този списък са световно признати забележителности и експерти от цял свят организират усилията си за тяхното съхранение за следващите поколения. Един от примерите за това е успешното спасяване на важни паметници, например прочутите храмове Абу Симбел на Рамзес II.

Бюджет[редактиране | edit source]

ЮНЕСКО развива подходи и методи за решаване на проблеми, очертава по-нататъшното развитие и не се занимава с предоставянето на финансова помощ. В тази връзка, бюджетът на организацията е скромен[1]. Бюджетът на ЮНЕСКО се одобрява на всеки две години в Генералната конференция. Той отразява средносрочната стратегия на организацията, изработвана за шест години, и разпределението на средствата по основните направления на дейност през следващите две години. Последният шестгодишен план обхваща периода от 2008 до 2013 г. Бюджетът за 2010-2011 г. е втората част на съществуващата стратегия.[2] Бюджетът за 2012—2013 г. е утвърден на Генералната конференция на ЮНЕСКО през август 2011 г.[3]

Постъпления в бюджета[редактиране | edit source]

Ска̀ла на вноските в ЮНЕСКО

Редовният бюджет на организацията се състои от вноски на държавите-членки.[4] Вноските са установени от Генералната конференция по съответна ска̀ла. Тя се основава на аналогична ска̀ла за страните–членки на ООН, като се отчитат различията в членството, в частност се създават подобни максимални и минимални ставки.[5]

В доклад, представен пред Конгреса на САЩ през 2006 г., се посочва, че мащабът се основава главно на брутния вътрешен продукт. Посочено е, че ска̀лата не отразява настоящото положение на страните, по-специално значителния ръст на БВП на Китай. В доклада се изказва предложение за използването на други икономически показатели, за да се определи нова ска̀ла, по-специално паритета на покупателната способност.[6]

В ЮНЕСКО работи комбинирана система на плащане на таксите, въведена на 24-та сесия на Генералната конференция. Тя е свързана с колебанията на валутните курсове и в момента дава възможност за плащане на членския внос в американски долари, евро и други валути. Възможността за плащане на вноските в различни валути зависи и от нуждите на организацията от тези валути за провеждането на различни програми. Валутния курс на еврото спрямо американския долар за периода 2010-2011 г. е създаден от ЮНЕСКО, като $ 1 = 0.869 евро.[7]

Сред задачите на секретариата на ЮНЕСКО е и привличането на извънбюджетни средства. Средствата се набират чрез доброволни дарения от държави-дарителки и международни организации и фондации, включително и Програмата за развитие на ООН, Фонда за населението на Организацията на обединените нации (UNFPA), Програмата на ООН за околната среда (UNEP), Световната банка.[8] Коичиро Мацуура, генерален директор на ЮНЕСКО, в интервю за списание „Международен живот“ през юни 2009 г., назовава четири източника на извънбюджетни средства: международни агенции, двустранни дарители, гражданското общество и частни инвеститори.

Редовният бюджет на ЮНЕСКО за 2010-2011 г. възлиза на 653 млн. долара, докато размерът на извънбюджетните средства достигна 462 751 400 долара. Основните държави-дарителки са САЩ (22%), Япония (12,531%), Германия (8.019%), Великобритания (6.605%) и Франция (6,124%).

На 1 ноември 2011 г., говорителят на Държавния департамент на САЩ — Виктория Ноланд, заяви, че САЩ прекратява финансовата подкрепа за ЮНЕСКО, в отговор на решението на организацията да приеме Палестинската автономия в състава си. Постъпленията от САЩ са 70 милиона долара на година. На 2 ноември Израел, Австралия, Полша и Канада също спират финансовата подкрепа на ЮНЕСКО, в отговор на решението на организацията.

Затруднения в организацията и реформиране[редактиране | edit source]

През 1970-те и 80-те, ЮНЕСКО изпада в затруднение заради обвинение на комунистическите и т.нар. необвързани страни срещу Новия световен информационен ред, според който информацията трябва да е обща и всеки да има равен достъп до нея. САЩ, Великобритания и Сингапур оттеглят своето членство през 1984, 1985 и 1986 г., обвинявайки ЮНЕСКО в бюджетно разточителство и прахосничество, както и в опит да се разруши свободата на пресата. Според тях ЮНЕСКО се е превърнала в платформа за пропаганда на комунизма и заедно с бившия Съветски блок и страните от Третия свят са се обединили срещу Запада.

Всичко това довежда до значителни последици за организацията. Намалени са отделяните средства, съкратени са повече от половината директори, и са премахнати много длъжности.

До средата на 90-те, въпреки това ЮНЕСКО помага на европейските журналисти да се адаптират към свободната преса. Великобритания се присъединява отново през 1997 г., а САЩ се връщат през 2003.

През 1956 г. Република Южна Африка решава, че ЮНЕСКО се намесва в „расовите проблеми“ на страната и оттегля своето членство, като се връща в нея едва през 1994 г., когато на власт идва Нелсън Мандела.

Конвенции и споразумения, приети под егидата на ЮНЕСКО[редактиране | edit source]

Декларации, приети от Генералната конференция на ЮНЕСКО[редактиране | edit source]

  • Всеобщата декларация за биоетиката и човешките права - 19 октомври 2005
  • Декларация относно умишленото унищожаване на културното наследство - 17 октомври, 2003
  • Международната декларация за правата на генетични данни - 16 октомври 2003
  • Харта за опазване на дигиталното наследство - 15 октомври 2003
  • Всеобщата декларация на ЮНЕСКО за културното многообразие - 2 ноември 2001
  • Всеобщата декларация за човешкия геном и правата на човека - 11 ноември 1997
  • Декларация относно отговорностите на настоящите поколения към бъдещите поколения - 12 ноември 1997
  • Декларацията за принципите на толерантността - 16 ноември 1995
  • Международна харта на физическото възпитание и спорта - 21 ноември 1978
  • Декларация за раса и расови предразсъдъци - 27 ноември, 1978
  • Декларация за основните принципи относно приноса на средствата за масово осведомяване за укрепване на мира и международно сътрудничество, за насърчаване на правата на човека и противодействие на расизъм, апартейд и подбуждането към война - 28 ноември 1978
  • Декларация на Ръководните принципи за използване на спътниковото излъчване за свободния поток на информация, разпространяването на образованието и Велика културен обмен - 15 ноември 1972
  • Декларацията за принципите на международното културно сътрудничество - 4 ноември 1966

Препоръки, приети от Генералната конференция на ЮНЕСКО[редактиране | edit source]

Генерални директори[редактиране | edit source]

  1. Джулиън Хъксли, Флаг на Великобритания Великобритания (1946–1948)
  2. Хайме Торес Бодет, Флаг на Мексико Мексико (1948–1952)
  3. Джон Уилкинсън Тейлър, Флаг на САЩ САЩ (1952–1953)
  4. Лутър Евънс, Флаг на САЩ САЩ (1953–1958)
  5. Виторино Веронезе, Флаг на Италия Италия (1958–1961)
  6. Рене Мею, Флаг на Франция Франция (1961–1974)
  7. Амаду-Махтар М'Боу, Флаг на Сенегал Сенегал (1974–1987)
  8. Федерико Майор, Флаг на Испания Испания (1987–1999)
  9. Коичиро Мацура, Флаг на Япония Япония (1999–2009)
  10. Ирина Бокова, Флаг на България България (2009–)

Филателия и нумизматика[редактиране | edit source]

ЮНЕСКО има две серии медали от злато, сребро и бронз. Първата серия е посветена на уникални паметници на световното наследство, които са под заплахата от унищожение или се нуждаят от специално внимание. Втората серия е посветена на видни личности и исторически дати. С редки изключения, с изработката на медалите се занимава парижкия Монетен двор. Продажбата им се осъществява само в сувенирния магазин на седалището на организацията. От 1966 г. са пуснати 55 възпоменателни медала[9].

От 1961 г. френската поща стартира пускането на служебни марки за нуждите на ЮНЕСКО. След 1980 г., на марките, освен надписите, се появяват и обекти на световното наследство. Марките се пускат с обозначение на номинала във френски франкове[10]. По-късно, пощенската администрация на ООН пуска номинали в евро и швейцарски франкове[11].

През 50-те и 60-те години на 20 век, ЮНЕСКО пуска марки с подаръчен характер. Първите марки са с червен цвят на номинала от 25 цента, с изображение на щаб-квартирата на ООН в Ню Йорк, пуснати са в обръщение през 1951 г. и се продават в американските училища. През 1952 г. са отпечатани сини марки за Франция и виолетови — за Великобритания, а по-късно и за Австралия. На следващата година се появяват канадски, шведски, датски, японски, немски и американски марки. От 1954 г. се появяват международни буклети. Общо са пуснати около 60 марки.[12]

На организацията и обектите на световното наследство са посветени множество марки на най-различни страни, както и на Организацията на обединените нации.

Последни новини[редактиране | edit source]

Единственият български град–паметник в списъците на световното културно-историческо наследство – Несебър ще се кандидатира за домакин на XII-ия световен конгрес на ЮНЕСКО за защитените градове-паметници.

ЮНЕСКО ще реши в скоро време дали Белоградчишките скали да получат статут на европейски геопарк и да бъдат включени в глобалната мрежа на ЮНЕСКО от геопаркове. Според дефиницията на ЮНЕСКО геопаркът е територия, състояща се от един или повече обекти с научно значение от геоложка, археологическа, екологична и културна стойност. Геопаркът трябва да има план за управление, така че да стимулира устойчив социално-икономически растеж, свързан основно с геотуризма. Той трябва да демонстрира методи за опазване и популяризиране на геоложкото наследство и да предоставя възможност за изучаване на геоложки и други природни науки. До момента в 13 страни в Европа има 34 геопарка, като четири от тях са на Балканския полуостров — два в Гърция и по един в Румъния и Хърватия. Геопарковете имат редица предимства. Те са територия, на която геоложкото наследство на Земята е защитено и се управлява по устойчив начин. Идеята на ЮНЕСКО е да създаде до 500 геопарка по света.

В края на октомври 2011 г. Палестина става член на ЮНЕСКО след гласуване в което 107 страни-членки гласуват „за“, 14 гласуват „против“ и 52 се въздържат от гласуване. Сред гласувалите против са Австралия, Канада, Германия, Израел, Швеция, САЩ и др., сред въздържалите се са България, Великобритания, Япония, Румъния и др. Сред гласувалите в подкрепа са Бразилия, Индия, Китай, Гърция, Франция, Русия, Сърбия, Испания, Турция и др.[13] Закон на САЩ, приет през 1990 г. с цел да се избегне такава ситуация, забраняват на страната да финансира организация на ООН която приеме не-държава като пълноправен член, в следствие на което САЩ не може да прави членските си вноски, които дават 22% от бюджета на организацията.[14] Отговорът на Израел е решение за строителство на 2000 нови домове за израелски преселници в палестинските територии, временно блокиране на средствата които събира за палестинското правителство и забрана на мисии на ЮНЕСКО в Израел.[15]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. М.В.Бородько. ЮНЕСКО: история создания и современная структура // Педагогика. — 2000. — № 2. — С. 81—89.
  2. Programme and Budget
  3. Draft 36 C/5: Draft Programme and Budget for 2012-2013
  4. М.В.Бородько. ЮНЕСКО: история создания и современная структура // Педагогика. — 2000. — № 2. — С. 81—89.
  5. Ска̀лата на вноските и валутата на вноските на държавите-членки през 2010-2011 г. ЮНЕСКО.
  6. Marjorie Ann Browne. United Nations System Funding: Congressional Issues. — Congressional Research Service, 2011.
  7. Ска̀лата на вноските и валутата на вноските на държавите-членки през 2010-2011 г. ЮНЕСКО.
  8. М.В.Бородько. ЮНЕСКО: история создания и современная структура // Педагогика. — 2000. — № 2. — С. 81—89.
  9. ((ru))  Медали на ЮНЕСКО. // ЮНЕСКО. Архив на оригинала от 2011-08-23. Посетен на 2010-05-23.
  10. ((en))  ЮНЕСКО. // Encyclopedia of postal history. Архив на оригинала от 2011-08-23. Посетен на 2010-05-23.
  11. ((en))  UNESCO. // United Nations Postal Administration. Архив на оригинала от 2011-08-23. Посетен на 2010-05-23.
  12. ((en)) Bonnie & Roger Riga. UNESCO gift stamps. // Rigastamps. Архив на оригинала от 2011-08-23. Посетен на 2010-05-23.
  13. How Unesco countries voted on Palestinian membership. // guardian.co.uk. 2011-11-01. Посетен на 2011-11-02.
  14. Blomfield, Adrian. US withdraws Unesco funding after it accepts Palestinian membership. // The Telegraph, 2011-10-31. Посетен на 2011-11-02.
  15. Sherwood, Harriet. Israel rushes settlement growth after Unesco accepts Palestinians. // guardian.co.uk. 2011-11-01. Посетен на 2011-11-02.

Вижте още[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]