Умаяди

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Омеядски халифат
الخلافة الأموية
Империя
 
 
 
 
 
661 — 750  
 
 
 
 
 
 

Знаме

Национален девиз
لا إله إلا الله، محمد رسول الله
"Един е Аллах и Мохамед е негов пророк."

Местоположение на Умаяди

Tериториално разширение на Умаядите, средата на IX век
Континент Азия
Столица Дамаск (661–744)
Харан (744–750)
Официални езици арабски
Религия Сунитски ислям
Форма на упр. Теокрация
Династия Омеяди
 - Битка при Гуадалете
23 юли 711
 - Обсада на Цариград
15 август 718
 - Битка при Поатие
10 октомври 732
Площ
13 000 000 km²
Население  
 - Преброяване 62 000 000
Валута дирхам
Днес част от
На територията на днешните държави:
редактиране

Халифатът на Омая̀дите (Умаяди, Омеяди или Умеяди, Бану Умая̀ (на арабски: الخلافة الأموية, Aл-хилефат aл-умауия) са първата династия халифи, управлявали Арабския халифат след Четиримата праведни халифи.

Омаядите са сунити, произхождащи от арабското племе курейши от Мека. Представителите ѝ властват в Дамаск от 661 до 750 г. След бунт халифатът е зает от Абасидите (750-1258), а оцелелите Омеяди се отправят на запад, където основават Кордовския емират.

Път към властта[редактиране | edit source]

С възкачването на курейша Усман ибн Афан като трети Предводител на правоверните, родствените му омаяди получават достъп до важни постове, което среща недоволството на хашемитите . През 639 г. омеядският първенец и защитник на Мека Муавия ибн Суфян става управител на бившата римска провинция Палестина, а след смъртта на Абу Убайда и на Сирия. През този период Халифатът вече е покорил Сасанидското царство и обект на арабската военно-политическа експанзия става Византийската империя. Енергичният Муавия показва особено усърдие в тази насока и изгражда опитна армия по римски образец от сирийски християни. През 655 г. управителят на Сирия взема дейно участие в подготовката и победата на арабския флот в Битката на Мачтите, която отваря Средиземноморието за Исляма.

На 20 юни 656 халиф Усман е убит и за негов наследник е обявен имам Али. Изборът е оспорен от Муавия и избухва първата мюсюлманска гражданска война между шиити и сунити, т.нар. Фитна. Въпреки успехите на Али на бойното поле омаядът ловко подвежда чрез съдебен арбитраж четвъртия халиф да отстъпи от военно решение, с което основоположника на шиизма губи подкрепата на много от емирите си. Изоставилите Али са наречени хариджити и на 26 януари 661 един от тях - Абд ал-Рахман, убива имам Али в Куфа. Това окончателно отваря пътя на Муавия към халифата и той установява столицата на Омеядската теокрация в сирийското си седалище Дамаск.

Едно от най-важните събития по време на управлението на Муавия I е записването на Корана във вида, познат и днес. Дотогава светото писание на мюсюлманите се предава предимно устно. Писари, който са записвали думите на Мохамед, са били рядкост и са използвали най-различни видове носители – палмови листа, кости, пергаменти, папируси. Докато е бил жив халиф Омар е събирал тези записки, а след смъртта му те биват съхранявани от дъщеря му Хафса. [1] През управлението на халиф Усман между арабски и неарабски мюсюлмани има напрежение, тъй като двата народа се обвиняват един друг в неверие. Проблемът е в големите различия във версиите на Корана, който те притежават. Като допълнение към това след смъртта на Хафса записките, съхранявани при нея са иззети и унищожени. Последвалото недоволство е отбелязано с бунт в края на 655 г., по време на поклонническия сезон в Мека. Ултиматум изисква свалянето на управителя на Сирия Муавия. Привидно той се съгласява и пише писмо, с което се отказва от властта си. Когато делегатите си тръгват пише друго писмо, в което заповядва бунтовниците да бъдат избити. Като халиф унифицирането на Корана е първа задача за Муавия.

Вътрешна и външна политика на Омеядите[редактиране | edit source]

Способностите на Муавия правят представителите на рода му Предводители на правоверните за близо век. Преките му наследници Язид и Муавия II консолидират вътрешната си власт с политика на мирно съжителство с християнското население на халифата, един от които е Йоан Дамаскин. Едновременно с това е продължена арабската експанзия за сметка предимно на Византийската империя, като са завладени Родос и Крит, основан е Кайруан, а Константинопол е подложен на първата от серия обсади. Неуспехът на обсадата предизвиква християнско въстание на мардаитите срещу арабската власт в Киликия. Сключеният мир с Византия позволява овладяването на Кабул, Бухара и Самарканд. Смъртта на Муавия I през 680 г. е последвана от нова гражданска война - Втора Фитна за Халифата. Омаядските войски обсаждат въстаналата Мека, при което в пожар е тежко повреден храмът Кааба. При Кербала омаядите-сунити побеждават алианите-шиити в особено кървава и паметна битка. Тези две светотатства са повод Омаядската династия да е често заклеймявана от мюсюлманските теолози и историци.

Халифатът преминава в младши клон на Омеядите, този на Марванидите, които завоюват Египет от Византия. Абдул-Малик ибн Маруан и четирите му наследили го сина възстановяват контрола над Армения, налагат арабския език като официален в Халифата, секат монети и строят места за поклонение, сред които Омеядската джамия, Джамията на Пророка и Купола на Скалата. През 717 г. пълководците на Сюлейман ибн Абдул-Малик са победени от българския кан Тервел пред стените на Константинопол. Това пренасочва арабското внимание към Западното Средиземноморие и през този период Халифатът приключва с Визиготското кралство и завоюва Пиринейския полуостров. През този период Омаядите проникват в Трансоксиана и Индия. Въпреки, че арабите-мюсюлмани се ползват с привелигирован статус в сравнение с другите мюсюлмани, Умар ибн Абдул-Азиз е запомнен като уважаван и готов на компромис халиф. Той обръща внимание на проблема, породен от верската толерантност в халифата - религиозните ритуали на евреи, християни, зороастрияни се практикуват, но са обложени със сериозен данък, което е важен приход за хазната на халифа. Обръщането на немюсюлмани към исляма става доста популярно сред персийците, но нерядко е възпрепятствано с този финансов довод, и това се възприема като дискриминация.

Управлението на Хишам ибн Абдул-Малик бележи последния епизод на Омаядския халифат в Сирия. През този период арабската ислямска империя стига крайните си граници, след като експанзията ѝ е спряна от ромеите при Акронион, меровингите при Поатие, хазарите при Ардабил и берберското въстание в Северна Африка. Централната сила на халифа отслабва и в края на омаядския период избухва Третата Фитна, по време на която се сменят четирима халифи.

Въстание на Абасидите[редактиране | edit source]

Отслабената централна власт на Омаядите събужда старите им врагове - хашемити, шиити и персийски мюсюлмани. След декрета от 741, забраняващ на немюсюлмани да заемат държавни постове към противниците на Омаядите се добавят още представители. Те се обединяват под развятия от наследниците на Абас черен флаг на Праведния халифат - сунити и шиити срещу хегемонията на Бану Умая. Абасидската революция преминава през няколко фази в Хорезъм и Месопотамия, дн. Иран и Ирак, които са белязани с неминуемото отстъпление на омеядите, решително победени при река Заб. Те губят столицата си Дамаск сравнително рано, а към края на конфликта осемдесет от тях са подмамени, пленени и екзекутирани в Яфо. Абасидите разрушават гробниците на всички омеядски халифи, освен тази на Умар ибн Абдул-Азиз. Последните Омаяди, начело с Абд ал-Рахман достигат до Ал-Андалус, където основават Кордовския емират и оттам заявяват претенциите си за полагащата им се по наследство халифска титла.

Дамаски халифи[редактиране | edit source]

Галерия[редактиране | edit source]

Маруан II ибн Мохамед Ибрахим ибн ал-Уалид Язид III ибн ал-Уалид Ал-Уалид II ибн Язид Хишам ибн Абдул-Малик Язид II ибн Абдул-Малик Умар ибн Абдул-Азиз Сюлейман ибн Абдул-Малик Ал-Уалид I ибн Абдул-Малик Абдул-Малик ибн Маруан Маруан I ибн ал-Хакам Муавия II ибн Язид Язид I ибн Муавия Муавия I ибн Абу Суфиян

Източници[редактиране | edit source]

Morby, John E. "Das Handbuch der Dynastien", Albatros Dusseldorf 2002, ISBN- 3-491-96051-7

  1. Като цяло устното разпространение е създавало доста промени. Понякога случайно, друг път умишлено думите са били променяни. Създавали са се различни версии на Корана. Знаем, макар и да не се е запазила, че Али ибн Абу Талиб е имал своя версия на Корана имаща няколко допълнителни стиха представящи го като истинския наследник на Мохамед.