Помаци

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Част от серията статии
за българите
Coat of arms of Bulgaria.svg

Българска култура
Литература · Музика · Изкуство
Кино · Имена · Кухня
Хора · Носии · Спорт

По региони и страни
(включително диаспората)

Република Македония
Сърбия
Румъния · САЩ · Унгария
Гърция · Източна Тракия
Малоазийски българи
Банатски българи
Бесарабски българи
Карашовени
Българи-мюсюлмани (Помаци)
Горани · Гагаузи

Религия
Православие · Ислям
Католицизъм · Протестантство

Диалекти
на българския език

източни (рупски) · западни
(торлашки · шопски · македонски)
банатски

История · Владетели

Помаци (на гръцки: Πομάκοι, Помаки, на турски: Pomaklar, Помаклар), или българи-мюсюлмани,[1] известни в България и като българи-мохамедани,[2][3] е наименование, използвано за обозначаване на население, чийто майчин език е българският и чиято религия е ислямът. Те живеят на Балканския полуостров — в България, Турция, Гърция, Република Македония, Албания и Косово. Помаците имат българско, помашко, турско, македонско и албанско самосъзнание. Традиционно до средата на 19 век българоговорящите мюсюлмани смятат себе си за част от ислямския миллет, а с разрастването на национализма в империята започват да се приемат за турци.[4] Съответно всички названия на помаците традиционно са екзоними, но днес дял от помаците в Гърция и Турция се самоидентифицират като „помаци“. До началото на 20 век българоговорящите мюсюлмани в Османската империя считали себе си за част от ислямския миллет. На официалното преброяване на населението в България нито един гражданин досега не е опредлил етническата си група като "помашка", през 2001 г. преобладаващата част от живеещите в България българоезични мюсюлмани определят етническата си група като българска (131,531 души[5]), а останалата част я определят като турска. Според изследване на проф. Евгения Иванова към 2011 година 26% от помаците в България се самоопределят като българи, 5% като турци, а 69% като етнически различни, от които различни, половината се определят като помаци.[6]

Най-разпространено е мнението, че помаците са наследници на българи християни, приели исляма по време на османското владичество на Балканския полуостров.

По-рядко названието „помаци“ се използва и за мюсюлмански общности, чийто майчин език е различен от български — например гръцки, сръбски или влашки, но за тях винаги в България се пояснява гръцки помаци (валахадите вижте например Лялево), или сръбски помаци (бошняците) или влашки помаци (вижте Нъте).

Съответно за тези сръбски и гръцки помаци се смята, че са наследници на сърби и гърци християни, приели исляма по време на османското владичество.

Съдържание

Названия и самоназвания[редактиране | edit source]

Родопски помаци(1932)

Помаците не представляват единна общност и нямат общо самоназвание. В различните балкански държави и в различните области се използват и различни локални външни обозначенияахряни, аповци, бабечани, бели цигани, боганци, гаджели, горани, дилсъзи, жупани или жупци, мърваци, поганци, потурнаци, рупци, торбеши, чеченци или чечлии и др.

В България се е използвал терминът българи мохамедани, който би трябвало да е въведен за разграничаването на общността от мюсюлманите, неговорещи български като майчин език - турци, цигани, татари и така нататък. В някои райони обаче, като Тетевенския балкан например, циганите също се самоопределят като българи мохамедани. Това до голяма степен пречи за статистическите изследвания. Това е и основната причина за анормалните определения от страна на българското население в района, поради което помаците там биват наричани "бели цигани". От друга страна терминът българи мохамедани често е отхвърлян, не толкова защото една страна част от представителите на общността въпреки българският си език и произход нямат ясно българско съзнание, а най-вече защото е неточен и самите помаци възприемат термина донякъде като обиден, тъй като според тях това означава, че Мохамед, а не Аллах е техният Бог.[7] Коректният научен термин употребяван днес в България е Българи мюсюлмани, негови регионални варианти са:

  • Аповци — така се наричат българите мюсюлмани в Кичевско, Република Македония. Етимологията на названието идва от албанската дума за брат. Предполага се, че названието им е дадено от съседното албанско население.
  • Ахряни — название на българите мюсюлмани в Родопите (Смолянско, Маданско и др. ) и в Беломорска Тракия. Етимологията на думата според някои учени като Борис Дерибеев произлиза от средновековното название на Родопите и по-специално на Източните Родопи Ахрида/Ахридос и османското име Ахърчелеби. Друга версия за произхода на названието е от старобългарската дума хрид, означаваща скала, хълм, планина.
  • Бабечани — така се наричат българите мюсюлмани в община Белица.
  • Рибанци - така се наричат българите мюсюлмани в района на село Рибново
  • Гаджели — така наричат българите мюсюлмани в района на град Гоце Делчев.
  • Горани — така се наричат българите мюсюлмани в района на Шар планина в областта Гора в Косово, помежду си често се наричат и "нашенци" за да избегнат натиска да бъдат определяни и като бошняци в бивша Югославия.
  • Дилсъзи — наименование на българите мюсюслмани в района на Тиквешията, днес Република Македония. Произходът на думата се обяснява като „безезици“, т.е „без език“. Предполага се, че това наименование е дадено на местните българи мюсюлмани от турското население като упрек, че не говорят турски език.
  • Жупани (по-точно Жупяни) или Жупци — така наричат българите мюсюлмани сродни на Гораните в района на Призрен - Средска Жупа в Косово.
  • Мърваци — така се наричат българите мюсюлмани от Мървашките села в района на град Сяр, Малешевско, Зъхна, Демир Хисар и Мелник. Мърваци е име на едно от славянските племена от българската група съседно на Смолените. Според Васил Кънчов това название има свръзка с рударството. „Мърва“ наричат тамошните хора ситнеж от въглища. И мърваци първоначално трябва да са се наричали само въглярите, „угляри“ в Кратовско. Сега думата „мърваклък“ се употребява често вместо рударство. Този регионим важи както за българите мюсюлмани, така и за българите християни в споменатите райони.
  • Помаци — название на българите мюсюлмани в Северна България в района на Ловеч, Бяла Слатина и в по-голямата част от Западните Родопи и Македония. Реферирането на българите мюсюлмани като помаци откриваме в редица пътеписи от 17-18 в.
  • Торбеши — название на българите мюсюлмани в Западна Македония, в района на Шар планина, Скопско и Дебърско. Названието торбеши е най-старо от всички екзоними на помаците. То произхожда от времето преди потурчването и е давано на павликяните и богомилите еретици, които най-лесно приемат исляма. Павликяните и богомилите често носят торба на рамо за просия и затова българите ги наричат торбеши, а гърците фундаити (от фунда, торба). Названието се запазва и след потурчването.[8]
  • Чѐченци, Чечлии или Чешлии така се наричат българите мюсюлмани в района на областта Чеч.[9] Чешлиските са и един от родовете в близката до Чеч Доспатска община. В Доспатско наименованието чеченци не е разпостранено.

Местоживеене[редактиране | edit source]

България[редактиране | edit source]

Родопски терлици от Върбина, Община Мадан
Село Богутево 1922 - завръщането след изселничество в Турция
Българи мюсюлмани от с. Селча на бригада, 1950 г.

В България българоговорещите мюсюлмани се срещат в Родопите — в Област Смолян, Област Кърджали, Област Хасково, предимно в Област Пазарджик, Община Златоград и Област Благоевград.

В Област Бургас помаци има в Община Руен — село Скалак и село Череша, в Община Сунгурларе — село Босилково и село Манолич. В Община Айтос представители на помаците има в село Тополица, където те съставляват по-голямата част от населението и съжителстват с турци и българи-християни. Всички те са преселници от община Смолян, Златоград, Мадан и Рудозем. В област Хасково,като в самият град Хасково има два помашки квартала . Преобладаващ брой помаци има и в селата от община Хасково — Малево , Криво поле , Мандра , Корен. Всички те са преселници от област Смолян (община Баните,община Чепеларе,община Рудозем,както и от кърджалийското село Аврен. Значителен брой помаци има и в община Казанлък главно в селата — Копринка , Крън, Хаджи Димитрово и др. ,отново преселници от смолянската община Баните . Преселници има и в други райони на България, като сред тях има и интернирани още от 1949 година. Такива са например българите мюсюлмани (българо-мохамеданите) от Община Златарица, Област Велико Търново. В по-голямата си степен преселването започва от 1954 година и продължава и досега.

В Разградска област помаци има в селата около Община Лозница, като някои от тях са населени и само с българо-мохамедани. Всички те са преселници от Родопите, преселили се от края на 50-те до началото на 70-те най-масово.

Група български мюсюлмани (първоначалните носители на регионима помаци) живеят в Ловешко и Великотърновско и представляват компактно население в селата Галата, Градежница, Глогово, Бабинци, Калайджии, Резач и Шивачево. В селата Кирчево, Български извор, Торос и Горско Ново село те са мнозинство. В Борима, Румянцево, Добревци, Кнежа и Бяла Слатина също живеят помаци. Има ги и в отделни села в района. Една част от тях са интернирани от Родопите през 1949 г., а други са местни жители. Помаци има и в град Сливо поле област Русе.

Българите мюсюлмани не представляват хомогенна общност в България и нямат единно самосъзнание. Една малка част от тези, които живеят в Централните Родопи, са предимно нерелигиозни и имат български християнски имена в резултат от последиците на Възродителния процес. Много малка част от тях приемат християнството след 1990 г. Голямата част от българите мюсюлмани в Централните Родопи се самоопределят като „българи“ като етнос и „мюсюлмани“ по вероизповедание, а друга част като помаци.

Онези, които са в Пиринско и Югозападните Родопи - Разложко, Гоцеделчевско и Чеча — са предимно вярващи и практикуващи мюсюлмани и са запазили турско-арабски имена, облекло и обичаи. Част от тях изявяват турско съзнание на преброяването от 2001 г., макар и да посочват като майчин език българския.

Българоговорещите мюсюлмани в Ловешко се самоопределят като "помаци", турци или като българи.

Общият брой на мюсюлманите в България, които са се определили като българи при преброяването от 2001 година е 131 531.[10]

Гърция[редактиране | edit source]

В Гърция българоговорещите мюсюлмани живеят в областта Западна Тракия (номите Ксанти, Родопи и Еврос). Живеещите до началото на 20 век в други области на Гърция са преселени през 20-те години по силата на Лозанския договор в Западна Тракия или в Турция.

Българоговорящата мюсюлманска общност в Гърция е до голяма степен турцизирна. От 1990 г. гръцката държава прави опити да създаде отделна помашка идентичност, поради страха от засилващото се турско влияние в Беломорска Тракия. През 1995-1996 година са издадени гръцко-помашки речник и „Граматика на помашкия език“, а властите обявяват тази общност за „смес от турци, българи и гърци“ или за „славяноезични гърци мюсюлмани“.

При преброяването от 2001 година в Гърция като помаци са се идентифицирали 36 000 души:

  • 23 000 в Ном Ксанти
  • 11 000 в Ном Родопи
  • 2 000 в Ном Еврос

Освен това 54 000-те обявили себе си за турци (10 000 в Ном Ксанти, 42 000 в Ном Родопи и 2 000 в Ном Еврос) значителна част са помаци.[11]

По данни на Пангръция помашки съюз помаците в Беломорието са около 80 000 души.[12] Ахмед Имам, лидер на организацията в Ксанти заявява:
"За 2–3 месеца можем да се научим да четем на български, граматиката знаем, това ни е майчин език."[13]

Турция[редактиране | edit source]

Голяма група и цели села българоговорящи мюсюлмани живее в Източна Тракия (Турция), като те са най-много в Люлебургаско и Одринско. Това са предимно потомци на помаци изселници от загубените балкански владения на Османската империя. Те не са признати от турската държава за етническо малцинство и са силно турцизирани, тъй като нямат възможност за образование и културна дейност на майчин език. Някои от тези изселници имат помашко самосъзнание.[14]

В Анадола помаците живеят най вече в Истанбул и около град Бурса. Друга голяма част от прогонените помаци от България в периода 1878 г. - 1912 г. живеят в градовете Одрин, Чанаккале, Измир и в околните села на тези градове. През 1950-те години група помаци поради силните си религиозни убеждения е интернирана в Сирия, където се заселва в близост до град Халеб.

Градове[редактиране | edit source]

Градове които са с компактно българско (помашко) население: Истанбул, Родосто, Хайраболу, Одрин, Хавса, Енос, Кешан, Узункьопрю, Есетже, Йени Карпузлу (Yeni Karpuzlu), Султан (Sultan), Ибръктепе (Ibriktepe), Лозенград, Бунархисар, Пехливанкьой, Кофчаз, Люлебургас, Малък Самоков, Бабаески, Бига, Йенидже.

Села[редактиране | edit source]

Села които са с компактно българско (помашко) население:

Вилает Одрин (Вилает Едирне):

  • Околия Едирне — Орхание (Orhanie), Йеникадън (Yenikadin)
  • Околия Хавса - Азатлъ (Azatli), Шербетар (Serbettar), Наипюсуф (Naipyusuf)
  • Еноска околия — Султанидже (Sultanice), Коджаали (Cocaali)
  • Кешанска околия — Орхание (Orhanie,Todoric), Акъджа (Akhoca), Курткьой, Сулуджа (Suluca), Гьокчетепе (Gokcetepe,Mavros), Чамлиджа (Camlica,Grabuna), Бегендък (Begendik), Буюкдоганджа (Buyukdoganca), Челтък (Celtik), Чобанчешмеси (Cobancesmesi), Караджаали (Karacaali), Карахисар (Karahisar), Къзкапан (Kizkapan), Кючюкдоганджа (Kucukdoganca), Пърнар (Pirnar), Йешилкой (Yesilkoy)
  • Околия Узункьопрю — Бейкьой (Beykonagi), Хасанбунар (Hasanpinar), Султансах (Sultansah), Телишман, Турнаджик (Turnaci), Куртбей (Kurtbey), Павлово, Сазлъмалкоч (Sazlimalcoc), Кадъкьой (Kadikoy,Kadigebran), Ягмурджа (Yagmurca,Kestambol), Башгьол (Basagil,Kucukmandira), Eлмалъ (Elmali), Мухаджиркадъ (Muhacirkadi), Сипахи (Sipahi), Чопово, Чалкьой, Сюлеймание (Suleymaniye), Карабюрчек (Karaburcek), Карапънар (Karapinar),
  • Околия Мерич — Субаши (Subasi), Кавакли (Kavakli), Адасарханлъ (Adasarhanli), Кюплю (Kuplu,Koplo), Карахамза (Karahamza), Хасърджиарнавут (Hasirciarnavut), Серем (Serem), Караюсуфлу (Karayusuflu), Аличо Пехливанкьой (Alico Pehlivan)
  • Околия Ипсала — Коджахадър (Kocahadir), Сарпдере (Sarpdere), Хаджикьой (Hacikoy,Haci), Коюнйери (Koyunyeri).

Вилает Лозенград (Вилает Къркларели):

  • Лозенградска околия - Паспалово, Ениджия, Ялакдере.
  • Околия Бунархисар - Урумбеглия, Курудере, Пойрали (Poyrali), Йенидже (Inece), Тузаклии (Tozakli).
  • Околия Пехливанкьой — Куштепе (Kustepe), Доганджа (Doganca).
  • Околия Люлебургас — Киркьой (Kirikoy), Караагач (Karaagac), Мандарица, Ертугрул (Ertugrul), Ченгекьой (Cengerli,Cengelli).
  • Околия Малък Самоков - Армутверен (Armutveren), Армаган (Armagan), Сарпдере (Sarpdere), Бозташ (Boztas), Инджесърт (Incesirt), Дерекьой (Derekoy).
  • Околия Бабаески — Козбунар, Мандра или Буюкмандъра, Катранджа(Katranca), Бурнусус, Наимкьой, Алпулу (Alpullu).
  • Околия Виза - Пенека, Чакълъ (Cakilli), Ятрос, Доганджа (Doganca).

Вилает Родосто (Вилает Текирдаг):

  • Малгарска околия — Чинарътлъкьой (Cinaralti), Балабанкуру или Балабанджик (Balabancik), Балъкьой, Букрово, Буйнак, Девели (Develi), Девели-Енидже (Yenice), Екдемир, Керман (Kermeyan), Кючюкхадъра (Kucukhadir), Хереке (Hereka), Чаушкьой, Яйлакьой, Ясякьой.
  • Хайреболска околия — Шолгамлъ (Salgamli), Черкезмюселим (Cerkezmusellim), Баткън (Batkin), Правчас, Данъшман (Danisment), Перинчешме (Princesme), Кабахоюк или Попкьой (Kabahoyuk).

Вилает Истанбул:

Вилает Чанаккале:

  • Околия Бига — Абдиага (Abdiaga), Аккайрак (Akkayrak), Акпънар (Akpinar), Арабаалан (Arabaalan), Джамиалан (Camialan), Чешмеалтъ (Cehme alti), Елмалъ (Elmali), Харманли или Фъълък (Harmanli), Хавдан (Havdan), Ълъджабашъ (Ilicabasi), Ъшъкели или Ешекчи (Isikeli), Илясалан (Ilyasalani), Искендеркьой (Iskenderkoy), Капанбелен (Kapanbeleni), Кайнарджа (Kaynarca), Саръкая (Sarikaya), Йеничифлик или Беледие (Yeniciftlik), Йолинди (Yolandi), Йешилкьой или Чилингър махалеси (Yesilkoy), Ейбекли (Eybekli), Гюндогду или Каранти (Gundogdu), Гювемалани (Guvemalani), Четал Тепе или Кьоклю су, Селви(Selvi).
  • Околия Чан — Илясагачифликчи (Ilyasagaciftligi), Яйкън Каршияка махале или Яйкън (Yaykin).
  • Околия Йенидже — Карадору (Karadoru), Чал (Cal).
  • Околия Гелиболу — Йеникьой (Yenicoy), Дегирмендюзю, Байрамич (Bayramic), Тайфуркьой.

Република Македония[редактиране | edit source]

Българоговорящи мюсюлмани живеят и в Република Македония, предимно в нейните западни части - Мала река и Община Център Жупа, Дебърско, в Кичевско, Стружко, в областта Торбешия, Скопско и другаде, но са подложени на различни етнокултурни влияния — турцизация, македонизация и албанизация. В Република Македония българоговорящите мюсюлмани са наричани торбеши. Според Афанасий Селишчев торбеши наричат потурчените българи в Дебърския, Скопския и Положкия край [15].

На преброяванията те обикновено се самоопределят като турци, албанци, а напоследък и като бошняци. Съюзът на македонците с ислямско вероизповедание, начело с Исмаил Бойда, се бори за установяване на македонска идентичност сред помаците в страната, а Партията за европейска иднина на Фият Цаноски - за установяване на самостоятелна торбешка националност.

Албания[редактиране | edit source]

В Албания също са запазени отделни български мюсюлмански общности, предимно в Голо бърдо, където българите мюсюлмани в значителна степен са запазили езика и обичаите си. Част от голобърдчани имат българско самосъзнание, а част македонско.

Косово[редактиране | edit source]

Мюсюлманска общност, говореща торлашки диалект, има и в разделената между Република Албания и Косово област Гора, в която част от населението също има българско самосъзнание. В близост до град Призрен в Косово са и ислямизираните области Подгор и Средска Жупа, чиито жители се наричат жупци.

Език[редактиране | edit source]

Втората годишнина от откриването на училището в село Грашево, 1927

Българите мюсюлмани не говорят единен диалект, а използват различни локални говори, вариращи според района на местоживеене. Тези диалекти в България са в процес на уеднаквяване със стандартния български, под влияние на медиите и образованието.

Българите мюсюлмани в Гърция са двуезични или немалко са изгубили българския си говор, тъй като гръцкото правителство дълго време преследваше говоренето на майчиния език, и допуска образование единствено на турски език. През 1995 година Гърция обявява славянският език, разпространен сред помаците в Гърция, за „помашки език“ и издава речник с около 6500 думи. На следващата година последва издаване и на „помашка граматика“.

В Република Македония говорът на помаците се уеднаквява със стандартния македонски език. В Голо бърдо и в Гора местните български диалекти са сравнително добре запазени, макар и подложени на силно албанско влияние.

Произход на българите мюсюлмани[редактиране | edit source]

Съществуват различни тези за произхода на българите мюсюлмани. По-застъпени са следните:

Ислямизирани славяноезични православни християни[редактиране | edit source]

Според най-разпространената версия българи мюсюлмани е обобщаващо название на всички българи приели исляма по време на османското владичество. В подкрепа на тази версия е огромният брой исторически източници, между които и пътеписите на прочутия Евлия Челеби из цялата Османска империя и големия държавник и велик везир Мидхат паша (който по произход е помак). Последният, в своята статия „Турция: Минало, настояще, бъдеще“, публикувана във френското списание „Научен преглед за Франция и чужбина“, No 49, 1878 г., с. 1152, пише:

„... Между българите има повече от един милион мохамедани. В това число не влизат нито татарите нито черкезите. Тези мохамедани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в Исляма през епохата на завоеванията и следващите години. Това са чеда на същата тази страна, на същата тази раса, и от същото това коляно. А между тях има една част, които не говорят друг език освен български.“

Мюсюлманите, които говорят само български, по думите на Мидхат паша, са именно помаците. За тях известният английски журналист Джеймс Баучер, живял в България от 1888 г. до смъртта си през 1920 г., като кореспондент на вестник „Таймс“, посещавал Родопите, срещал се с българи мохамедани, пише в своя статия: „Родопските помаци или по-точно — българите, приели насила исляма в епохата на завоеванията... са с по-чиста българска кръв, отколкото самите българи.“

Друго доказателство за българския корен на това население са народните песни. Видният български етнограф Христо Вакарелски пише:

„Чистотата на българския език, народните песни, приказки, пословици, гатанки и прочее у българите мохамедани прави впечатление на всички, които имат допир с тях. Дори запазеността на славянския тип у тях е много по-силен, отколкото у братовчедите им българи християни, които най-вече през 19 век са силно подвижни и общуващи.“

Причини за приемането на исляма[редактиране | edit source]

Съществуват различни тези за причините за приемането на исляма от българи. Възможно е да е вярна повече от една.

Теза за насилственото приемане[редактиране | edit source]

Дълго време официалната теза в България беше, че помаците са били заставени през османското владичество да приемат исляма насила. Конкретните доказателства са малко и спорни. Основният документ в подкрепа на тезата, ръкописът на поп Методий Драгинов за ислямизирането на Чепино, е с оспорвана автентичност. Въпреки това обаче е реално да се очаква, че през неспокойни времена е имало и такива случаи.

Теза за приемането на исляма поради лошо третиране от църквата[редактиране | edit source]

Васил Априлов ни дава сведения, че голяма част от българите приели исляма, за да се отърсят от високите данъци, налагани им от „алчното гръцко духовенство“[16]:

По филипополската епархия, в Румелия и отчасти Македония, по селата живеят българи, които изповядват мохамеданската вяра. Техният брой от двата пола е около 50 000 души. Те имат свои мечти [джамии], съблюдават правилата на корана във всички подробности; в семейния кръг и с останалите българи говорят на български език, а с гърците и турците — по турски. Личните им имена са също турски... Потурчването им е в живата памет на българите и гърците. Причината за преминаването им в исляма те преписват на митрополиите и архиепископите, които за да осигурят в Константинопол своите епархии с големи издръжки, довеждали със себе си тълпа користолюбци нападали като хищни зверове своите паства, стараейки се по всякакъв начин да изтръгнат и последната копейка. За да облекчат своята участ, много села преминали към мохамеданството. За да не последват примера им други, гръцките митрополити станали по-умерени.[17]

Тези сведения по-късно са потвърдени и от французина Еужен Пужан[18]:

В околностите на София живеят ренегати, познати под името помаци, които са прегърнали исляма вследствие на лошото третиране от страна на техния патриарх.[19]
Теза за приемането на исляма с цел излизане от неравностойно положение[редактиране | edit source]

Тъй като Османската империя изградена на основата на милиетска система, неприелите исляма биват дискриминирани, а приемането му води до получаване на пълни права. Това стимулира поданиците ѝ да приемат исляма. Автори (Константин Иречек, Стоян Райчевски, Михаил Хитрово) посочват, че след падането под османска власт някои боляри са приели исляма, за да запазят привилегиите си. Същото са направили много богомили, а вероятно и немалко православни християни през османското владичество.

Ислямизирани християни-сектанти[редактиране | edit source]

Според друга версия, помаците, торбешите и пр. са наименования, които се отнасят днес до част от потомците на едно българоезично население на Балканите, изповядвало християнски ереси (павликянство[20][21], богомилство[22] и др.), която се е ислямизирала по време на османското владичество. Павликяните са потомци на арменци-павликяни и техните последователи тондракити, преселени в Тракия и Родопите от иконоборските византийски императори през 8ми век и следващите императори до 10ти век включително, а богомилите са последователите на развилото се в средновековна България учение на поп Богомил, разпостранило се според академик Димитър Ангелов в Мизия, Тракия и Македония. Българите -- християнски еретици (павликяни, богомили и др.) не принадлежали към официалното православие, с което били непримирими противници, ненавиждали са се и са враждували взаимно. Били преследвани както от православната църквa, така и от пред-османските власти, но по-късно били толерирани от османските власти. В северна България през 1689 г., от военни съображения, османската власт заставила принудително българите -- християнски еретици от Ловешко, Тетевенско, Луковитско, бившата каза Мраморница и др.[23] да преминат към някоя от разрешените в османската империя религии, което било съпроводено с бурни религиозни сътресения за жителите. Едни от българите -- християнски еретици възприели неохотно ненавистното им дотогава православие (в някои случаи - католичество) и се приобщили към българите-християни, докато други преминали неохотно към исляма и започнали да се наричат помаци. Така че в северна България помаци станали онези от българите -- християнски еретици, на които по догматични, икономически, семейни или други причини им било невъзможно да минат към православието. С течение на времето както името, така и религията на българите -- християнски еретици (павликяни, богомили и др.) потънали в забрава. Подобна е и съдбата на част от павликяните от историческа Армения, които са приели Исляма от арабите по време на войните между Халифата и Византия още през 7ми и 8ми век и са се изселили в Близкия Изток.[24]

Ислямизирани бежанци от Полша[редактиране | edit source]

В средата на 19 век поляците лансират идеята, че помаците са потомци на бежанци от Полша. Това е било направено с цел спечелването на помаците на страната на окупирана Полша срещу Русия - нещо, което Османската империя принципно би трябвало да одобрява. Идеята не намира отзвук сред помаците, тъй като поляците не успяват да изложат никакви съществени доказателства в подкрепа на своята теза.[25]Тази версия има връзка с мемоарите на Садък Паша (Чайка Чайковски или Михаил Чайковски), който обаче е по-конкретен. Той споменава за преселване на павликяни в Родопите през 1672 г. от Полско-литовската държава (Жечпосполита), която тогава е частично завладяна от турците.

Обособен самостоятелен етнос[редактиране | edit source]

Тази теза лансира, че помаците са отделен етнос, който има свой собствен език, история и обичаи. Бива развивана сравнително отскоро предимно от непомашки среди в Гърция, наред с тезата за отделен каракачански етнос, и донякъде от среди в Сърбия, наред с тезата за отделен шопски етнос. Напоследък има и помаци привлечени в поддръжката на тази теза.

Версии за етимологията на названието „помаци“[редактиране | edit source]

Най-разпространеното название на българомюсюлманска общност, „помаци“, се развива от „помагач“, „помачен“ или „поляк“.

„Помагач“[редактиране | edit source]

Свързва се с това, че по време на османската власт помаците играели спомагателна роля в управлението на районите, в които живеят. Поради тези причини наименованието „помак“ спекулативно се смята, че произлиза от глагола „помага“. В османския и в днешния турски съществува буква наречена меко „г“ която днес се изписва така – ğ. Когато това „г“ се намира в някоя дума то не се чете или изговаря. Поради тази причина се смята, че османлиите, когато са изговаряли българската дума „помагачи“ за населението със специален статут, състоящо се най-вече от средите на еретиците, да не са изговаряли буквата „г“ и тя да е придобивала формата „помаачи“, от където да произлиза и наименованието „помаци“.[26] При развитието на горната теза не се взема под внимание фактът, че глаголът "помагам" е български и вероятността османските власти да са го използвали в българския му вариант е нищожна. Далеч по удобно за властта е използването на турски еквивалент на подобен глагол, но такова обозначение досега не е известно, което навежда на съмнение относно правдоподобността на твърдението че етнонимът "помак" е производен на "помагач". Според Хамер и Цинкайзен още в най-раните периоди, когато османските гарнизони се настанили на Балканския полуостров, от страна на османската власт били полагани особени усилия за откриването на два вида „нестандартни“ населения, сред които са били тюрките заселили се на Балканския полуостров преди османското нашествие и еретиците, които не изповядвали християнството по начина, който бил изповядван от католиците и православните. В първата група влизат — куманите, печенегите, огузите и прочее, а във втората група са описаните в корана хора на писанията, които не съдружавали с Бог (Отец) назовавайки го троица, и които не се молели на кумирите — икони. Поради тази причина в османските архиви еретиците били записвани като кристияни за разлика от останалите християни записани като гербан или кяфир (неверник). Като след откриването на тези населения османската власт ги поставяла в привилегировано положение.Според регистъра на войнуците в Ловешко от 1548 г. със специален статут са били и т. нар. "ямаци", което в превод от османотурски език означавало "помагачи". При определянето на населението като по-ямак или по-ямаци има вероятност да е произлязло и наименованието помак и помаци.[27]Опитът обаче да се обясни думата “помак” като се привличат ресурси от два различни неродствени езици (българското “по-“ и османо-турското “ямак”) не е лингвистически издържан. Въпреки това независимо от произходът и трябва да се има в предвид, че османотурската дума била официална. Тя и до ден днешен се ползва в историческите извори и се цитира от историците. Бил термин, който обозначавал дадена група хора, подобно на днешните английски и френски термини, които наводниха българския говор. По-вероятно е названието помак идва от израза "пó ямак" (в смисъл на "по-голям ямак", подобно на "пó юнак"). Във връзка със споменатите тюрки е и едно обяснение на думата помак, като произлязла от диалектната туркменска дума - "парик", означаваща “човек преминал в друга вяра”[28].

В своя пътепис „В недрата на Родопите“ Иван Вазов дава друго обяснение на произхода на "помаци" от "помагачи" - там той дава пример с въоръжените групи на помаци участвали в потушаването на Априлското въстание през 1876 г. и по-конкретно в Батак и Брацигово. Такива са били помаците от с. Барутин, Доспатско и гр. Сърница. Участието на помаците в турската армия е било задължение произтичащо от верската им принадлежност и фактът, че помаци са участвали в потушаването на въстанието не е достатъчен за обосноваване на връзката на етнонима с глагола "помагам". Освен това широкоизвестен факт е, че по време на Възраждането формирането на българската нация е било основавано на верска, а не етническа принадлежност. Това довежда до допълнително противопоставяне на българите християни и българите мюсюлмани. В голяма част от Възрожденската литература и последващата политика на новоосвободената българската държава личи неприязънта към българите мюсюлмани. Това нарушава принципа за безпристрастност при търсенето на произхода и семантиката на етнонима "помак".

За неоснователността на подобна теза изказва мнение П.П.Карапетров в 1893 г. в неговия сборник "Материали за описвание на града Панагюрище и околните му села" посочвайки, че ако названието "помак" произтичаше от "помагач", то същото название трябва да е било отнасяно и към българите християни участвали в турската наборна войска. Известно е участието на българи християни във войните на Османската империя с австрийците, персите, кюрдите, маджарите и др. [29]

„Помачен“[редактиране | edit source]

Според тази версия, „помаци“ се развива от диалектизма „помака“ (мъчение, изтезание) и „помачен“ (измъчен, изтезаван).

При нея се изтъква най-вече верската страна на проблема — за това как и по какъв начин помаците са приели исляма. По този повод изтъкнатите османисти Махиел Кил, Иналджък и други иследвайки османските архивни документи, разясняват в своите публикации как се е развил този процес. Така например, според Махиел Кил, историци като Васил Кънчов, Марин Дринов и Петър Мутафчиев са считали за автентични летописите на поп Методий Драгинов от село Корово, отнасящ се за района на Чепинското корито. Летописите на поп Методий Драгинов са публикувани от Стефан Захариев, родом от Пазарджик, в неговото „Географско статистическо описание на Татар Пазарджишка каза“, отпечатано във Виена през 1870 г. Почти по същото време е отпечатан разказът „Второто разорение на България“ на известния руски историк Ламански, който също така е смятан за автентичен, а събитията се развиват по време на управлението на султан Селим I (1512-1520). Този разказ описва насилственото ислямизиране на населението от егейското крайбрежие до Неврокопско (Гоцеделчевско), както и на района около Крупник и по-голямата част от Дунавска България. Към смятаните за автентични документи се отнасят и „Исторически бележник“, съдържащ ужасяващи детайли за този процес в Централните и Източните Родопи, а също и „Хрониката на манастира Света Петка“, „Беловската хроника“ и „Дряновския препис“, който е служел като допълнение към „История славянобългарска“. Не на последно място тук могат да се причислят и сборниците с документи, публикувани през втората половина на ХХ в., сред които може да се причисли и историческия роман на Антон Дончев „Време разделно“ по която е създаден и филмът ”Време разделно” екранизиран през 1987 г., прожектиран нееднократно по кината и излъчван по телевизионните екрани. В книгата били събрани и подредени записките на двама души – на светогорски монах, наричан поп Алигорко и на френски дворянин, пленен при Кандия и приел исляма, наричан Венецианеца. И двамата описвали едно и също събитие свързано с разорението и помюсюлманчването на родопската долина Елинденя през лятото на 1668 година.Всички изброени дотук източници се смятали за автентични и на тях се е гледало като на основен източник на сведения за този период и от много наши съвременни историци. Оригиналите на историята на поп Методи Драгинов например, на „Второто разорение на България“ и на „Исторически бележник“ не са открити, за да се направи по-обстойна справка. Поради това те будят съмнение за автентичността си и често са смятани за възрожденски фалшификати. Изследваните от Кил османски архивни документи като цяло не дават ясна представа за разпространението на исляма сред помаците – дали то е било насилствено или доброволно. Това, което показват обаче, е много бавният процес на ислямизация. В този смисъл не може да се определи до каква степен думата „помак“ е свързана с думата „помъчен“, но е сигурно, че терминът се приема от авторите, които се базират и на споменатите по-горе източници. Тази етимология си е пробила път още по времето на Стою Шишков и е успяла да се наложи през 30-те години, достигайки и до наши дни.[30]

Интересна подробност е, че рефлексът на старобългарския голям юс в Рупските говори не е а за да даде помачен, а широко о(С мока се вади зоб на мож). Следователно рупчоският регионим, изведен от мъка би бил помоци. Рупските говори обхващат села населени предимно с българи християни — Смолянско, Чепеларско, Хвойна, Павелско, Широка лъка, Стойките. В същото време рефлекс на старобългарския голям юс в а откриваме в Девинския край, Гоце-Делчевско и Пиринска Македония. Това са райони, в които живеят голяма част от българите мюсюлмани. Там рефлексът е чисто а - С мака са вади заб на маж, р̀ака, каща, пат, васеница, ваглен, и т.н. Тук регионимът изведен от мѫка е помачен. (Срв. с диал. в с. Селча, Девинско). Отбелязаните езикови различия са свързани с диалектните особености на българския език, но не и с религиозните различия на населението. Независимо от диалектните форми в Родопите, официалната версия за произхода на наименованието е свързана със Северна България и по специално Луковитско и Тетевенско.

Версията за произхода на “помаци” от диалектизма „помака“ и „помачен“ влиза в противоречие с факта, че има и не малко еретици - павликяни, които са приели без насилие исляма, видно от докладите на католическите мисионери.[31]

„Помáкан, помáчен (оземлен, стопанин)“[редактиране | edit source]

Според тази версия думата "помак“ възниква най-напред в българската християнско-еретическа езикова среда на северна България (Ловешко, Тетевенско, Луковитско, Белослатинско). Произлиза от някогашната диалектна северно-българска дума "мáка"[32] означаваща имот, собственост, стопанство,[33] чрез изразите "помáкан, омáкан, омáчен, помáчен" в смисъл на "оземлен, поземлен, стопанин", снабден с гарантирана "мáка", за разлика от българите-християни, които преди обявяването на Танзимата през 1839 г. не са притежавали гарантирана "мáка".[34]

„Поляк“[редактиране | edit source]

През 1672 г., когато османските турци завладяват областта Каменец Подолски (Подолие), по това време част от Полско-литовската държава (Жечпосполита), тамошни арменци-павликяни са преселени в Пловдивско, Родопите и на други места в европейската част на Османската империя. Тези павликяни приемат исляма и според Садък Паша - Михаил Чайковски (1804 г. - 1886 г.) - от името „поляк“ - „поляци“ се е добило разваленото име „помак“ - „помаци“. Привидно потвърждение на тази теза е и наличието на множество руси и синеоки хора сред помаците — признак донякъде характерен за поляците, но известна част от арменците-павликяни също имат подобен външен облик и следователно трудно е на тази основа да се правят някакви сериозни изводи особено като се има пред вид, че тук се прави опит само за едно обяснение на произхода на думата помак, което може да няма никаква връзка с етническата принадлежност на помаците. Това обяснение на думата "помак", свързано с преселването на павликяните от Полша, не е достатъчно аргументирано.

„Помакс“[редактиране | edit source]

Ненаучни тълкувания на гръцки ентусиасти извеждат произхода на името от някаква староогръцката дума Помакс, която означавала пиячи. Тракийското население, което живеело по тези земи, било известно със страстта си към виното и алкохола[35]. Такава дума обаче не е засвидетелствана в старогръцки текстове (нито впрочем в новогръцки). Тази теория е оборвана от известни със своята научна прецизност гръцки историци[36], които без никакво колебание приемат българската етимология на името. Дали такава дума е съществувала на старогръцки може да се провери във всеки речник на старогръцкия език[37]. Може да се провери и какво е отношението на исляма към алкохола, защото помаците изповядват тази религия.

Опити за обособяване[редактиране | edit source]

Източна Румелия след Топханенския акт

След Берлинския договор под влиянието на английският офицер от полски произход Сенклер Тъмръш заедно с други 20 помашки села от поречието на Въча и Девинския край отказват да признаят автономното управление на Източна Румелия със седалище в Пловдив и остават "непридадени" към нея. Под ръководството на Ахмед ага Тъмръшлията от село Тъмръш се образува така наречената „Помашка“ или „Тъмръшката република“. Привеждат се различни причини за отцепването: икономически, чуждо влияние и доминиращото в Източна Румелия православие.

Родопите са една дотолкова автономна област, че през 1880 година за желаещите да пътуват в областта, се издават визи от специален представител в Пловдив. След анексията на Източна Румелия от Княжество България през 1885 тези части на Родопите по силата на Топханенския акт са върнати на Османската империя, а по време на Балканската война (1912) са присъединени към България.

След 16 август 1913 г. е обявена Гюмюрджинската република. Турци и помаци провъзгласяват автономия за територията между Марица, Места и Арда и учредяват така нареченото „Независимо западно-тракийско правителство“, начело с ходжа Сали Ефенди (Хафъз Сали), помак от село Пандъджък.[38]

В края на август и началото на септември 1913 г. в района на Дьовлен (Девин) избухва въстание, което обхваща и околните села в Западните и отчасти Централните Родопи.[39]

От 1942 до 1946 г. в пограничните райони на Южните Родопи върлували помашки партизански чети подкрепяни от англичаните. Най-известният сред водачите на тези чети е Алиреза Кехайов от село Чавдар, Доспатско. След неуспеха на тези чети да отделят помашкия район на Родопите от България с помощта на англичаните, голяма част от партизаните сред които бил и Алиреза Кехайов, избягала в Турция. Това била и причината за започване на кампания за интернирване на пограничното помашко население в Северна България от 1949 до 1951 г.[40]

Промени на идентичността на общността в България[редактиране | edit source]

Мугленци от началото на 20 век

Българоговорещите мюсюлмани многократно са били подлагани от властите в България на опити за асимилиране в българската нация — покръствания, смяна на имена, принудителни преселвания. Същевременно сред тях има личности и групи, които са се стремели към по-голяма социална, културна, национална и дори религиозна интеграция.[41]

Първото масово покръстване се провежда през 1881 година от ловешкия епископ Натанаил Охридски, който изпратил мисионери да покръстят помаците в подведомствената му епархия, а правителството отпуснало специални поощрителни средства за целта. Две години по-късно сред помаците започнали да развиват дейност и протестантите-евангелисти, а по същото време в Предбалкана пристигнали суфии, изпратени от Истанбул. Набедени, че съдействат на помаците да емигрират, те били екстрадирани, за да не пречат на започналия процес на християнизация. В това отношение активна роля играели местните власти, църквата и училищният инспекторат. Приемането на християнството било свързано и с натиск и икономическа принуда. В началото правителството приело акта на покръстването с голямо удовлетворение и отпускало финансови средства. Но на заседанието си от 01.09.1881 г. Министерският съвет приел решение да не се дават никакви парични помощи на частни лица помаци. [42]

Второто масово, насилствено покръстване се провежда в разгара на Балканската война през 1912 г. - 1913 г., което е съпроводено с палежи на населените места и кланета на мирното население. Особено големи жестокости са извършени в селата Жижево, Црънча, Бръщен, Триград, Мугла и Тъмръш. Същите и други населени места впоследствие са заселени от избягали помаци от районите на днешна Северна Гърция от селата Тисово, Почен, Борен, Шурдилово, Манастир и други повече над 100 села, прогонени от гръцките власти през тези периоди които намират убежище в Турция и в България. Правителството на Васил Радославов обаче, с цел да спечели гласовете на мюсюлманите и да си обезпечи мнозинство в Народното събрание с оглед присъединяването на България към Централните сили по време на Първата световна война разрешава и позволява обратния процес за възстановяване на ислямската и етническата им принадлежност и самоопределяне.[43]

През 1917 година отново са проведени масови репресии над помаците от Гюмюрджинско, Драмско и Неврокопско. Населението е принудено да работи ангария, имуществото му е ограбено, жителите са отвличани, убивани и изнасилвани. Имотите и добитъкът са конфискувани. През тази година и период са предприети едни от най-масовите гонения и изселвания от тогавашните български власти на местното помашко население от тези територии към Турция. След подадени жалби и сигнали от пострадали жители от българските територии до Правителството и Народното събрание на България, репресиите на българските власти са преустановени, при което след Първата световна война част от помаците в пограничните територии и селата от Гърция поради гоненията от гръцките власти и от българските Михайловистки чети, навлезли на гръцка територия, започнали да се заселват в запустелите и опожарени села по южната граница в България. Голяма част от сегашното население на тези български села са бежанци или наследници на бежанците от заличените впоследствие села, находящи се понастоящем в северната част на Гърция. След окончателното поставяне на телените заграждения по границата, продължаващата тиха асимилация и натиск на властите, в знак на привързаност и носталгия по родните места, голяма част от бежанците в България се именували и приели фамилни имена на родното си място от което са прогонени, като Поченски, Тисовски, Буренски, Манастирски, Църънски, Драмски, Кавалски, Шурдилови и други подобни, до окончателната им промяна на фамилиите според съвременната именна българска система през следващите възродителни процеси.[44]

Третото масово покръстване е през 1942 година. То се подпомага от движението „Родина“, създадено от български интелектуалци сред които били учителите Ат. Караманджуков, Тодор Петков и завършилият Пловдивската духовна семинария Петър Маринов. След 9 септември 1944 година „Родина“ е набедена, че е фашистка организация и дейността ѝ се прекратява, като арабско-мюсюлманските имена на помаците са възстановени. Покръстването не е масов феномен, а отделни хора и семейства преминават към християнството. До насилствено покръстване не се прибягва, тъй като управляващите се страхували да не се получи същия ефект (въстание) като при покръстването от 1912-1913 година. Все пак членове на организация „Родина“ забраняват носенето на някои традиционни символи и насилствено сменят турските и арабските имена със славянски.[45]

Флаг на Помашката Тъмрашка република.[46]

В периода след 1953 година властите започват кампания срещу ролята на мюсюлманската религия сред българските помаци. Тя започва с т.нар. паспортизация, която изисква жените да бъдат снимани с открити лица и продължава с редица други мерки срещу религията. С решението на Политбюро на ЦК на БКП от 17 ноември 1956 г. се предвиждат мерки за „народностното осъзнаване на българите с мюсюлманско вероизповедание“, като се акцентира на доброволността и на необходимостта от постигане на идейна убеденост. През този период се провежда кампания по "разфереджаване", която се засилва особено след 1959 г. и на някои места (Барутин, Аламовци, Доспат, Туховища и други) е насилствена. В края на 50-те и началото на 60-те години се засилват процесите на смяна на арабско-мюсюлманските имена на българите мюсюлмани с български християнски имена. Тя е предимно доброволна и обхваща главно местния елит и номенклатура, партийни членове, членове на казионни организации[47].

По време на т. нар. Възродителен процес през 70-те и 80-те, насилствено са сменени имената на всички помаци в България. Много помаци, вместо да приемат нови имена, емигрират в Турция.[48]

През 1989 г. се провежда кампания за насилствено премахване на традиционните носии на помаците в Тетевенско.[48]

След 1989 г. в Източните Родопи започва процес на покръстване на немалко българи мюсюлмани.[49] Роля в този процес има отец Боян Саръев, който е бивш мюсюлманин и полицай, приел християнството и станал свещеник. Първоначално Боян Саръев започнал да посещава по време на литургии църквата “Св. Георги Победоносец” в Кърджали. Там той се запознал с някой си Никола Ламбев, от който вземал християнска литература. След като изучил основните обреди, облякъл расото и с тамошният отец Иван Бонев започнали заедно да отслужват литургиите. По същото време покръстил двете си деца, а заедно с това сключил църковен брак и със съпругата си. През 1989 г. Христофор Събев, водач на Християнския съюз "Спасение" участващ в коалицията СДС, посетил Боян Саръев в църквата, където служел, и там те се запознали. Малко след което в медийното, а не след дълго и в интернет пространството той получил популярност. Втората среща между Хр. Събев и Боян Саръев се състояла на 10.11.1989 г. в София, където му се възложило задача свързана с помаците в Родопите, които той трябвало да призовава към “своите корени”. На 18.04.1990 се състояла среща между Боян Саръев, негови съмишленици и Иван Караджов, на която среща се взело решение да се създаде дружество “Св Йоан Претеча”. На 27.05.1990 г. бил обявен за дякон, а по-късно и за отец в Пловдивската епархия, а също бил назначен и за свещеник в църквата “Успение Пресвета Богородица” в кържалийския квартал Гледка.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Литература[редактиране | edit source]

  • Каролина Суходолска. Българите в неиздадените мемоари на Чайка Чайковски. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 10, 1894, с. 445.
  • Петров, П. Помохамеданчването на Ловешкия край. Ловеч, 1964.
  • D. Hupchik, The Bulgarians in the 17th Century: A Slavonic Christian Culture under Foreign Domination, Ann Arbor (MI), 1986, pp. 39-52.
  • Seyppel, Tatjana. 1989. "The Pomaks of Northwestern Greece: an endangered Balkan population," Journal, Institute of Muslim Minority Affairs, 10,1 (1989), pp. 41-49.
  • Ангел Вълчев. Тъмръш. С., 1973.
  • Васил Кънчов. Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско. С., 1975.
  • Георги Арнаудов. Светлини над Рупчос. С., Земиздат, 1989.
  • Пашев, Георги. От далечността. Пловдив, Христо Данов, 1983.
  • Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II. София, Национален музей на българскатакнига и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0.
  • Покръстването на българите-мохамедани 1912-1913 г. С., Изд.проф. М. Дринов, 1995.
  • Мехмед Дорсунски, История на помаците - ахряните. С., 1995.
  • Христов, Хр., А. Караманджуков, Дружба “Родина” и възрожденското движение в Родопа (1937-1947). С. 1995.
  • Evangelos Karagiannis, Zur Ethnizität der Pomaken Bulgariens, Münster, 1997 (Spektrum, 51).
  • Kucukcan, Talip. "Re-claiming identity: Ethnicity, religion and politics among Turkish-Muslims in Bulgaria and Greece," Journal of Muslim Minority Affairs, 49,1 (1999), pp. 49-68.
  • Бюксеншютц, Улрих. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци 1944-1959. С., Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, 2000.
  • Груев, Михаил. Между петолъчката и полумесеца. Българите мюсюлмани и политическият режим (1944-1959). С., 2003.
  • Mary Neuburger, The Orient Within: Muslim Minorities and the Negotiation of Nationhood in Modern Bulgaria, Ithaca and London: Cornell University Press, 2004.
  • Ива Кюркчиева, Българските мюсюлмани в Тетевенско, ИМИР, София, 2004 (Общи Балкани, 3)
  • Арденски, Владимир. Загаснали огнища. София, ИК „Ваньо Недков“, 2005. ISBN 954-8176-96-3.
  • Васил Дечев, „Миналото на Чепеларе“ , София, кн.I, 1928 г. и кн.II, 1936 г.
  • Карахасан-Чънар, Ибрахим. Етническите малцинства в България. С., ЛИК, 2005, 121-144.
  • Салих Бозов, В името на името. С., 2005.
  • Петър Япов, Помаците. С., Сдружение Мостове, 2006.
  • Steinke, Klaus; Voss, Christian (ed.): The Pomaks in Greece and Bulgaria. A model case for borderland minorities in the Balkans, Südosteuropa-Studien 73, München 2007, ISBN 978-3-87690-963-9.
  • Живко Сахатчиев. Якоруда — българската драма. С., Тангра ТанНакРа, 2007.
  • Хюсеин Мехмед. ПОМАЦИТЕ И ТОРБЕШИТЕ В МИЗИЯ, ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ, София, 2007, с. 167.
  • Mitrinov, G. Die Mundartensituation in den Rhodopen. - In: the Pomaks in Greece and Bulgaria. München. 2007: 149-159.
  • Митринов, Г. Из Южните Родопи (Ксантийско). По стъпките на патриарх Кирил 65 години по-късно. - сп. Родопи.2007, № 5-6, с. 32-51; Из Ксантийско. - Родопи, 2008, № 1-2, с. 71-94; Из Южните Родопи (Гюмюрджинско). - Родопи, 2008, № 3-4, с. 86-95.
  • Митринов, Г. Южнородопските български говори в Ксантийско и Гюмюрджинско. С., 2011, ISBN 978-954-92064-4-9.

Допълнителна литература[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Горан Благоев, "Курбанът в традицията на българите мюсюлмани", Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2004.
  2. Васил Кънчов, "Македония. Етнография и Статистика", Бълг. Книжовно Д-во, София, 1900, I. Етнография B. Народи въ Македония 2. Българи мухамедани.
  3. Стоян Райчевски, "Българите мохамедани", издателство "Български бестселър", 1998.
  4. Йорданъ Ивановъ. „Българитѣ въ Македония. Издирвания за тѣхното потекло, езикъ и народность“, София, 1917, стр. 55: „Помацитѣ, които сами се наричатъ турци, у околното население сѫ познати съ разни имена...“
  5. СТРУКТУРА НА НАСЕЛЕНИЕТО ПО ВЕРОИЗПОВЕДАНИЕ
  6. Стойков, Съби. Все повече българи мюсюлмани се самоопределят като помаци. // Балкан Медия, 2012-05-06. Посетен на 2012-06-03.
  7. Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония., С., 2007, c. 32.
  8. Йорданъ Ивановъ. „Българитѣ въ Македония. Издирвания за тѣхното потекло, езикъ и народность“, София, 1917, стр.55.“
  9. Названието няма нищо общо с чеченците от руската кавказка република.
  10. Национален статистически институт. Окончателни резултати от преброяване 2001. Структура на населението по вероизповедание
  11. Θεοφάνης Μαλκίδης. "Οι Πομάκοι στη Θράκη"
  12. Таня Мангаракова, Нашите в Гърция — сред помаците в Западна Тракия, С 2011, стр.6
  13. Таня Мангаракова, Нашите в Гърция — сред помаците в Западна Тракия, С 2011, стр.119
  14. Apostolov, Mario. „The Pomaks: A Religious Minority in The Balkans “, 1996, Institute on East Central Europe, Columbia University
  15. Селищев, Афанасий. Полог е его болгарское население. Исторические, этнографические и диалектологические очерки Северо-Западной Македонии, София 1929, с. 406, прим. 2
  16. Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. второ издание. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-930-851-0. с. 16.
  17. Априлов, Васил. Деница новобългарского образования. Одеса, [1941]. с. 87.
  18. Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. второ издание. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-930-851-0. с. 25.
  19. Poujade, E. Etudes economiques sur l´Orient. Les finances de la Turque. Revue contemporaine, 5 annes, Tome 25, Paris, 1856, p. 176
  20. Виж конкретни данни в докладите на католическите мисионери, някой от които цитира Йовков, М. в кн. Павликяни и павликянски селища в българските земи XV-XVIII в. Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София, 1991 - 193 с.
  21. Йордан Иванов. Богомилски книги и легенди, София, 1925 (фототипно изд. С., 1970), с. 36: http://www.kroraina.com/knigi/ji/ji_uvod_5.htm
  22. Pears, Edwin. Turkey and its People. New York, George H. Doran Comp., 1912, p. 149: http://www.archive.org/stream/turkeyitspeople00pearrich/turkeyitspeople00pearrich_djvu.txt
  23. Gozler, Kemal. Les villages pomaks de Lovca. Publishing House of the Turkish Historical Society, Ankara, 2001,. //
  24. Dadoyan, S. B. The Fatimid Armenians: Cultural and Political Interaction in the Near East. Islamic History and Civilization, Studies and Texts 18.
  25. Стoян Райчевски - „Българите мохамедани“. София 2004, стр. 93. ISBN 954-9308-51-0
  26. Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония., С., 2007, с. 34
  27. Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония., С., 2007, с. 25, с. 32
  28. Edouard Selian. The Pomaks: an Islamized People of Europe http://archive.is/20120718231718/www.americanchronicle.com/articles/view/134152
  29. - Материали за описвание на града Панагюрище и околните села
  30. Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония., С., 2007, 34-35.
  31. Йовков, М. Павликяни и павликянски селища в българските земи XV-XVIII в. Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София, 1991 - 193 с.
  32. Т. Тонев, История на един род, София, 1965 (ръкопис)
  33. Български Етимологичен Речник, София
  34. Мантран, Робер. История на Османската империя. Рива. ISBN 978-954-320-369-7. с. 472-535.
  35. THE POMAKS
  36. Петрос Георгандзис, Значение на имената "Ахриани" и "Помаци", на гръцки език
  37. Резултат от търсенето на думата πομαξ (транскрибирано на латиница pomax в речници на старогръцки език
  38. Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония., С., 2007, 39-45; 99.
  39. Хюсеин Мехмед. ПОМАЦИТЕ И ТОРБЕШИТЕ В МИЗИЯ, ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ, София, 2007, с. 90.
  40. Имам, Ибрахим и др. Абланица през вековете. 2008. ISBN 978-954-395-004-1. с. 64-66.
  41. BULGARIAN HELSINKI COMMITTEE, „The Human Rights of Muslims in Bulgaria in Law and Politics since 1878“, Sofia, 2003
  42. Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония., С., 2007, 48-49
  43. Арденски, Владимир. Загаснали огнища. София, ИК „Ваньо Недков“, [2005]. ISBN 954-8176-96-3. с. 58-97.
  44. Арденски, Владимир. Родопите обезлюдяват. // Загаснали огнища. София, ИК „Ваньо Недков“, 2005. ISBN 954-817-696-3. с. 124.
  45. BULGARIAN HELSINKI COMMITTEE, „The Human Rights of Muslims in Bulgaria in Law and Politics since 1878“, Sofia, 2003, pp. 34-35
  46. http://www.crwflags.com/fotw/flags/bg_pomak.html
  47. Груев, Михаил. Между петолъчката и полумесеца. Българите мюсюлмани и политическият режим (1944-1959), София 2003, с. 202-211, 236-237
  48. а б Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. София, Институт за изследване на близкото минало; Фондация „Отворено общество“; Сиела, [2008]. ISBN 978-954-280-291-4.
  49. Сайт на Български хелзинкски комитет, изследване "Промяна на знаците: Медии и религия", Снежана Попова, "Героите на медийния разказ", 1997 година: "Като своеобразна инстанция на православието е представен и отец Боян Саръев, посветил се на своята свещеническа дейност и покръстил в последните години немалко българи мохамедани (българи, приели насилствено исляма преди векове) в Родопите." Оценката на броя на покръстените е противоречива и варира от десетки (Вестник "Сега", "Отец Саръев: Разочарован съм от плиткоумни генерали и политици", 08. 11. 2005 г.) до хиляди (Вестник "Стандарт", [http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2008-08-10&article=243508 "Отец Боян Саръев: Не съм добър съпруг"], 10 август 2008 г.).