Богомилство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Богомили)
Направо към: навигация, търсене
Реставриран богомилски храм в Травник, Босна и Херцеговина

Богомилите са идейни последователи на еретическото учение на български свещеник, живял по време на царуването на цар Петър I (927-969), известен като Поп Богомил. Първите сведения[1] за появата на богомилството говорят за враждебното отношение на Цариградската патриаршия към него и за окачествяването му като вредна за интересите на църквата и държавата манихейска ерес, примесена с павликянство.[2]

Съвременните учени характеризират богомилството като дуалистично, антифеодално и реформаторско народно движение, възникнало в лоното на българската църква през Х век и бързо разпространено в българските земи — Мизия, Тракия и Македония, в бурните времена предшестващи византийското нашествие.[3]Корените му като цялостно социално по съдържание и религиозно по форма движение трябва да се търсят непряко в учението на дуалистичния гностицизъм и пряко в масовите депортации от Византия на арменци и сирийци, сред които има мнозина павликяни, в земите на Тракия и Македония.

Наименование[редактиране | edit source]

Названието на богомилите идва от името на поп Богомил, но широко разпространение придобиват и названията на богомилите торбеши, както и бабуни — от предполагаемото място, където живял и проповядвал учението си поп Богомил — планината Бабуна.

Интересен и уникален е случаят с Босненската църква, която институционализира богомилството, а по-после съдейства за трайната ислямизация на населението на Босна, което днес се идентифицира като бошняци, т.е. славяни-мюсюлмани. Според някои български учени (напр. Пламен Павлов) сходна е появата и на повечето от значимите локални групи на българите мюсюлмани (наричани традиционно българо-мохамедани или „помаци“) — тези българи и днес живеят по места, където богомилското учение е било особено силно (Западните Родопи съвпадат с богомилската „църква Драговичия“, Македония — с „църквата България“ според западните извори), което показва близостта в съдбата на „еретиците“ в Босна и българските земи.

Влияние и разпространение[редактиране | edit source]

Споровете за мястото на възникването на богомилското учение не са получили еднозначен отговор и до днес. Преобладава мнението, че това е станало в днешна Македония или в района на столицата Велики Преслав. Някои учени (Пламен Павлов, Петър Ангелов и др.) се опират на един показателен текст в Сръбския Синодик (1222 г.), създаден на основата на по-стари български и византийски извори — в него категорично се твърди, че поп Богомил е действал в „българска Македония при Филиповград“ — Пловдив и Тракия, което съответства на византийските представи от Средните векове.

Разпространено първоначално в Тракия и Македония, богомилското движение създава там първите си църкви. Въпреки преследванията, на които е била подлагана богомилската ерес, особено по времето на византийското господство, това религиозно учение просъществува в България чак до XV век. Голяма част от изповядващите го приемат исляма след османското нашествие: от тях произлизат днешните помаци, торбеши и пр. Последното наименование също е свързано с богомилството. Според Димитър Ангелов така били наричани част от богомилите в Македония. Само една част от павликяните запазили своето, макар и доста поизбледняло учение чак до XVII век, когато францисканците ги обръщат към католицизма.

В Рашка през XII век след събора на Петрова църква, богомилите са безмилостно преследвани от Стефан Неманя, а книгите им изгорени. Значително по-сигурно те се укрепват в Босна и Херцеговина. Някои от тях бягат натам след 1170 година, където намират сериозна подкрепа от босненските владетели /банове/ и по-късни крале. Владетелят бан Кулин бил страстен богомил и сектата наброявала десетки хиляди привърженици в страната. Оттам разпространението ѝ стига до сърцето на Западна Европа. В средновековна Македония богомилите са наричани бабуни, название което идва от планината Бабуна.

В Западна Европа[редактиране | edit source]

Според Житието на сръбския княз Иван Владимир, още по времето на българския цар Самуил „заблудените народи на масалианските и богомилските български еретици, (които) проникнали в Мизия, Албания, Далмация, Илирик и Сърбия.[4] През XI–XII в. се множат сведенията за разпространението на „българската ерес“ (Bulgarorum haeresis) в цяла Европа. На Запад, от Далмация до Атлантика, католическите папски наместници от бенедиктинския орден изучават византийския опит в борбата срещу еретиците, чиято мисионерска дейност се счита като основополагаща при възникването на западноевропейските религиозни общности на патарени, катари (албигойци) и валденси в Далмация, Италия, Германия, Фландрия, Англия, Франция, Лангедок и Арагон (обхващащ и днешна Каталония).

Разпространението се осъществявало от търговци и занаятчии, предимно тъкачи[5], пътешественици и богомолци, а идейната им връзка с трубадури и минезингери им осигурила широка гласност и достъп до управата на свободните градове в Северна Италия и кралските дворове на Южна Франция и Арагон. През XI в. се появяват първите новини за присъствието им, а през XII в. сведенията за тях „заливат цяла Европа“, назовавайки ги с различни имена: бугри (българи), бабуни (в Босна), катари, манихеи, павликяни, патарени, албигойци и т.н. Самите те се наричали просто християни, а хората ги определяли като „добри хора“ и „добри християни“, заради скромния им начин на живот, простотата с която се обличали и мисионерския им жар, които ярко се отличавали от помпозността и претенциозността на папския двор и висшия католически клир, и разпуснатостта и невежеството на провинциалното католическо свещенство.

В Ломбардия (Северна Италия) движението било добре организирано още през XII в. Негово средище бил град Милано, а самите еретици били наричани патарени според името на предградието Патария. Горе-долу по същото време се появяват новини за значимо присъствие на еретици в Лион, Шампан и Фландрия, където учението изглежда обхващало най-често тъкачните работилници. Главните му средища в Рейнската област били Страсбург и Кьолн.

Във Византия[редактиране | edit source]

Въпреки гоненията от страна на църковната и светска власт, появилата се в различни краища на Византийската империя ерес не могла да бъде заглушена и намерила свои идейни поддръжници в самата византийска столица. Един от най-значимите от тях е мислителят Йоан Итала — ученик на именития философ, историограф и писател Михаил Псел, свободно проповядвал сходно на богомилството и павликянството платоническо учение в края на XI в. до възкачването на престола на Алексий I Комнин. През 1081 г. бива изправен на съд в Цариград. Възгледите му, противоречащи на църковните догми, били осъдени и проклети с анатема в Синодика в неделята на православието. Десет години по-късно, през 1092, пред същото синодално съдилище бива изправен нов обвиняем — Нил, за когото се предполага, че бил особено популярен сред арменското население монофизит. Наскоро след това започнал процес срещу свещеника Влахернит, поддържащ връзки с ентусиастите, т.е. евхитите (масалианите), за когото Ана Комнина твърди, че измамил много люде и докарал до гибел знатни семейства в столицата. Подобно свидетелство дава и за проповядващия из балканските земи Василий, за когото разказва и Евтимий Зигавин в своята Паноплия Догматика. Други ценни сведения се откриват във византийските хронисти Йоан Зонара и Михаил Глика, а също и в Бориловия Синодик(1211 г.). Задържането и разпитите на богомилския „патриарх“ Василий, послужили на императора за опознаването на основната еретическа доктрина и излавяне, и разправа с по-отявлените ѝ последователи. След напразните опити да бъде сломен и върнат към правоверието[6] , се решава, за назидание, да бъде изгорен на клада на хиподрума, в близост до двореца и църквата „Св. София“, ок. 1111 г. Следващата новина за процес срещу богомилски проповеди се появява едва през 1140 г., по времето на Мануил I Комнин. Споменати са Константин Хризомала, Георги Памфил и други двама монаси. Книгите на Хризомала — Господни златни слова, се ползвали с голямо уважение сред монасите в манастирите „Св. Никола“ и „Св. Атеноген“. Само две години по-късно пред Цариградския синод са обвинени двама висши духовници от Кападокия: епископите на Сазимон и Балибоса Климент и Леонтий. Непосредствено след това бил изправен пред същия съд монахът Нифон, от Кападокия. Различни свидетелства за тези събития дават Йоан Кинам и Никита Хониат. Запазено е и едно известие на правния тълковател Тодор Васалмон (1170-1180), което гласи, че по онова време в пределите на империята имало „цели крепости и области“, заразени от богомилската ерес.

В Мала Азия[редактиране | edit source]

За разпространението му и в византийска Мала Азия разказва цариградският монах Евтимий от Акмония (след 1034 г.), според когото някой си Йоан Чурила бил първият разпространител на ереста в областта на Опсикион, Кивереотон и Тракезион. Център на дейността му била Смирна, а активен негов съратник — Рахей. „Лъжесвещениците“ на учението наричали себе си апостоли и се смятали за християни. Наричали се още христополити (поданици на Христа), но и богомили, както и на „други места“, свидетелства Евтимий. Противниците им в тема Опсикион ги наричали фундагиагити (фундаити), т.е. торбоносци или торбеши [7], с цел да осмеят водачите им, които се посвещавали на митарства (мисионерска дейност) и се оставяли да бъдат поддържани от последователите си.[8]

В Киевска Русия[редактиране | edit source]

Важна предпоставка за проникването на богомилството в Киевска Русия през XI в. оказват покръстването ѝ в православната вяра (988 г.) и безспорните ѝ културни, исторически и народностни сходства с България, както и оживените ѝ по това време търговски и политически контакти с Балканските страни и Византия. С разпространяването на славянската писменост в сравнително новопокръстената държава, навлиза значителна по обем религиозна книжнина, както на официалната литература, така и с апокрифно или еретическо съдържание. За широкото разпространение на този вид народна литература, способствали не само живият спомен от доскоро изповядваното езичество, но и лесният и разбираем език и иносказателната форма на творбите ѝ. Съдейки по многобройните преписи, широко разпространение получили дошлите от българските земи апокрифи, сред които: Видение Исаево, Енох, Варух, Животът на Адам и Ева (с епозода за Аврамовия запис), Йоановия апокалипсис, Томиното евангелие, Прението на Христа с дявола, Ходене на Богородица по мъките и Повест за кръстното дърво на поп Йеремия, ползвало се с голяма популярност, както и легендата за Тивериадското море. С течение на времето тези разкази станали известни в Русия с характерното название “български басни".

Бурната обществена среда, от своя страна, ознаменувана с народни вълнения през целия XI в., също спомогнала за навлизането на антицърковните и антифеодални настроения, силно повлияни от дуалистичното мировъзрение на павликяни и богомили. Има сведения, че двама от водачите на едно селско въстание в Ростовска област (1071 г.), представящи се за „влъхви“ (магове, мъдреци), изповядвали докетични становища и спорели, че „дяволът сътвори човека, а Бог вдъхна в него душа“. Сведения за подобни вярвания се появяват и в Новгород, а представителите на официалното християнство не се поколебавали да назоват произхода му, наричайки еретиците „българи“, както и западноевропейските им единоверци. Пример за това е полемичното съчинение Слово некоего христолюбеца и ревнителя по правой вери съставено по същото време, което обявява отстъпниците за езичници и хора по-лоши от еретиците, и от евреите. Друга полемична творба с антиеретическо съдържание е Слово Йоанна Златоустаго, ценни сведения дава и руският Номоканон (Кръмчая книга), а първият индекс със забранени книги, преведен от гръцки, е поместен в Светославовия сборник (1073). През XIV в. е публикуван собствен разширен и пригоден за нуждите на руското духовенство индекс на неподходящите за четене и вредни книги. Често използвана и цитирана била „Беседа против богомилите “ на Презвитер Козма, позната в Киевска Русия още през 60-70-те г. на XI в. Не по-малко популярно било и Житието на непримиримия борец срещу павликяни и богомили Иларион Мъгленски.

В Банат[редактиране | edit source]

Според произведения на св. Герард в Банат през XI век при управлението на православния княз Ахтум са активни местни еретици, които особено почитат архангел Уриил. Най-вероятно се имат предвид богомили, проникнали от Северна България. В една църква до с. Гиген, Никополско, е намерен лапидарен надпис, писан от Анания, срещу еретиците (богомилите). Той датира от същото време — първата половина на XI век.

Доктрина[редактиране | edit source]

Когато се поставя въпросът за идейните традиции, които усвоява и развива поп Богомил, трябва да се обърне внимание на вече разпространените в България дуалистични ереси — павликянството и масалианството.

Павликянството поддържало дуалистичната идея на старото манихейство за съществуване в света на две начала — добро и зло, които са във вечна непримирима борба. Невидимият свят те отдавали на доброто начало, а материалният, видим свят считали създание на злото начало. Водени от това свое разбиране за света, те не признавали църковните обреди, отхвърляли кръста и иконите, били против църковната иерархия. Особено важна е поддържаната от тях мисъл, че за тълкуването на Евангелието не са нужни Божии наместници — свещеници, че това могат да вършат всички хора.

Друго учение, чиито традиции усвоява поп Богомил, е масалианството. Възникнало в III в. в Мала Азия, то се разпространява и в други краища на Византийската империя. Според него злата сила, която е внедрена в човешката душа и плод на която е видимият свят, може да бъде победена чрез дълбоки и искрени молитви и аскетичен живот. Тогава човек щял да се освободи от властта на сатаната и щял да получи в себе си благодатта на Светия Дух, издигайки се над останалите хора с „духовно съвършенство“. Масалианите отричали земните блага, богатствата, считайки ги пречка за духовно извисяване.

Поп Богомил създава стройна система от разбирания за света и живота, за поведението на човека, за устройството на обществото, възприемайки творчески предходните дуалистични учения, на които придава определена социална антифеодална насоченост. В духа на гностическите традиции богомилството се стреми да опознае света и човешката природа и съобразно с това да обоснове поведението на човека в живота.

Богомилството продължава манихейската есхатология. То поддържа идеята за съперничество на две извечни начала — добро и зло, като накрая ще победи доброто начало.

Богомилите се делели на различни категории според съвършенството си в зависимост от степента на преодоляване в себе си властта на злата сила, дявола. Най-високо в моралната йерархия стояли съвършените богомили, които чрез дълбоко усвояване на учението, чрез молитви и аскетичен живот се издигали до носителя на Светия Дух и се приготвяли за свещеническа и богослужебна дейност. След съвършените богомили идвали вярващите и след тях — слушателите. Вярващите били членове на братствата, можели да участват в религиозния им живот, били обвързани с определени аскетични задължения. Слушателите живеели извън богомилските общества и можели да присъстват на проповедите. От една категория в друга богомилите преминавали след специален обред.

Богомилите имали по-друго отношение към жената в сравнение с православното християнство. Те отделяли еднакво място на мъжа и жената, допускало се и жени да бъдат съвършени, да стават учители и проповедници.

Проповедта на богомилите е придобивала и определена политическа насоченост, изразявала се в призив за неподчинение към представителите на привилегированата класа, които са имали власт над прикрепените към тях селяни. В издадената през 1935 година книга "Богомилското учение", роденият в Етрополе Антон Глогов аргументирано се противопоставя на твърдението за дуализма на философията на богомилите. Пак там авторът охарактеризира доктрината като монистична и самостойно възникнала у нас и нямаща нищо общо с наистина дуалистичните манихейство и павликянство. По отношение на наименованието Глогов твърди, че самите те се наричали „общинари“.

Твърдения за приноси към общочовешката култура[редактиране | edit source]

В старите доктрини преди 1898 г. се твърди, че богомилите са предшественици на Реформацията, борещи се за религиозна свобода, свещенодейно равноправие на половете, реформация на феодалния ред и прочие.[9]

Деятели[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. 1. Две писма (загубени) на българския цар Петър до цариградския патриарх Теофилакт, в които се интересува какво отношение да възприеме към новопоявилото се по българските земи учение. Запазено е второто писмо на Теофилакт в отговор на запитването, в което обстойно се разглеждат наказанията и мерките за борба с движението и, особено, с идейните му водачи. 2. Първото споменаване на Поп Богомил се намира в беседата на Презвитер Козма. 3. В анатема на Бориловия синодик са проклети освен Богомил и ученика му Михаил, още няколко техни верни последователи: Тодор, Добри, Стефан, Василий и Петър. Друга анатема гласи: "за поп Богомил, който възприе при Петър, българския цар, манихейската ерес и я разпространи в българските земи.
  2. Димитър Ангелов, Богомилството, Булвест-2000, София, 1993.
  3. Кръстина Гечева, Богомилството. Библиография, ИК „Гутенберг“, София, 2007.
  4. Виж по-горе, Д. Ангелов, с. 270.
  5. Според Св. Бернард от Клерво, който ги смята за манихеи и ариани и свидетелството на бенедиктинския монах Екберт от Шьонау — така са ги наричали във Франция, докато в Германия са били познати като катари: „Hos nostra Germania Catharos, Flandia Piphles, Galia Texerant ab usu texendi appellat“. Съвременни изследователи смятат (Duvernoy, Anne Brenon, O'Shea), че прозвището им „катари“, не идва от гр. със значение „чисти, пречисти“, а от kati със значение на котка, заради някаква старогерманска подигравателна игра на думи, според която практикували ритуална целувка на котешки задници (Stephen O'Shea, The Perfect Heresy, 2000 и Anne Brenon, Les femmes cathares, Perrin, 2005).
  6. Той гледаше с пренебрежение на всяко наказание и заплаха. Докато беше по-далеч от кладата, почна да се надсмива и да говори странни неща, казвайки, че някакви ангели ще го грабнат отсред огъня, и пееше известния Давидов псалм „Но при тебе няма да се приближи. Само с очите си ще гледаш“ (Ана Комнина у Д. Ангелов, 1993, с.314-323.)
  7. Оттам и разпространяваните за тях клевети за ритуално практикуване на детоубийства идва митът за Торбалан, с когото се плашат децата.(Виж по-долу)
  8. Виж, по-горе: Димитър Ангелов и Кръстина Гечева, Богомилството. Библиография. За имената, с които били познати, както на Запад, така и на Изток, има известни основания да се смята, че определяйки се като продължители на „Богу милия“ си учител, са предизвиквали яростното отношение на официалното християнство. Така, например, Презвитер Козма сочи в увода на беседата си, че „в годините на правоверния цар Петър… се яви поп на име Богомил, а по-точно казано Богунемил, който пръв започна да проповядва ерес в българската земя.“, затова Рачки отбелязва, че "богомилите в България, Италия, Франция и на Изток се наричали „християни“. Това име те си определили сами, а всички останали наименования им били дадени от техните неприятели католиците„ (Фрањо Рачки, Богомили и патарени, Белград, 1931, стр. 358)
  9. Богомилското учение .Антон Глогов България ISBN 9545781904 . Първо издание през 1915 г., преиздадена през 1935, 1943, 2000 и 2006
  10. www.clubabagar.com „Богомилското учение“, предговор към изданието, Автор: Издател: "Мария Арабаджиева" ISBN: 978-954-584-403-4, посетен на 07.12.2013

Библиография[редактиране | edit source]

Исторически източници[редактиране | edit source]

    • ПРЕЗВИТЕР КОЗМА, Беседа срещу Богомилите.
    • ИВАНОВ, ЙОРДАН. Богомилски книги и легенди. София: Наука и изкуство (фототипно от 1970), 1925.
  •  *ПЕТКАНОВА, Донка. Стара Българска Литература. Апокрифи. София: Български писател, 1982.
  • На чужди езици:
    • MONETA. Adversus Catharos et Waldenses libri quinque. Romae: Ricchini, 1743.
    • ZIGABENOS, EUTHYMIOS. «Panoplia Dogmatica.» Patrologia Graeca, 130, col. 1317B. s.f.
    • TORQUEMADA, JUAN DE. Symbolum pro informatione manichaeorum: (el Bogomilismo en Bosnia). Burgos: Seminario Metropolitano de Burgos: Universidad de Navarra, ed. Nicolás López Martínez y Vicente Proaño Gil, 1958.
    • DONDAINE, A. «Les Actes du Concile Albigeois de Saint Félix de Caraman. Essai de critique d’authenticité d’un document medieval.» Miscelanea Giovanni Mercati. Roma, 1946. 324-355.
    • Le livre secret des cathares, Interrogatio Iohannis apocryphe d'origine bogomile. Ed. BOZOKY, EDINA. Paris: <http://www.aissca.it/aissca/sanctorum/soci/bozoky.html>, 1980.
    • Écritures cathares: NELLI, RENÉ (ed.), BRENON, ANNE(rev. ed.). Paris, 1995.
    • "LE CHRISTIANISME BOGOMILE CATHARE — fondement de nos cultures, fondement de l'histoire (à la lumière des contes européens et slaves), MICHEL MOUNIÉ, Toulouse, oct. 2009. mounie-michel@wanadoo<fr

Изследвания[редактиране | edit source]

  • На български език:
    • АНГЕЛОВ, Д. , ПРИМОВ, Б., БАТАКЛИЕВ, Г. Богомилството в България, Византия и Западна Европа в извори. София: Наука и изкуство (233 стр.), 1967.
    • АНГЕЛОВ, ДИМИТЪР. Богомилството. София: Булвест 2000 (495 стр.), 1993.
    • . Богомилството в България. София: Наука и изкуство (561 стр.), 1969.
    • . Българско средновековие — идеологическа мисъл и просвета. София: Народна просвета, 1982.
    • АНДРОВСКИ, И. Сведения за поп Богомил в летописите на волжките българи. - В: Същият. Българско средновековие. С., Симолини, 2011,
    • АТАНАСОВА, В. "Измерения на религиозното пространство на източния мистицизъм в България (до средата на ХХ век)" – В: Религия и църква в България. Ред. Г. Бакалов и др. София: 1999.
    • БЛАГОЕВ, Н.П. Правни и социални възгледи на богомилите. София: Царска придворна печтница, 1912.
    • БОЕВ, Б. Мисията на богомилството, Велико Търново: 1992.
    • ВАСИЛЕВ, ГЕОРГИ. БЪЛГАРСКИ БОГОМИЛСКИ И АПОКРИФНИ ПРЕДСТАВИ В АНГЛИЙСКАТА СРЕДНОВЕКОВНА КУЛТУРА. Образът на Христос Орач в поемата Уилям Лангланд "Видението на Петър Орача". София: Издателство "Корени", 2001.
    • ГЕНОВСКИ, М. "Нравствените норми на богомилите", Философски преглед 1, 1934.
    • ИВАНОВ, ЙОРДАН. Богомилски книги и легенди. София: Наука и изкуство (фототипно от 1970), 1925.
    • КАЙМАКАМОВА, М. Поява и същност на българското богомилство - В: Из историята на българската народност и държава. С. 1993, с. 28-50.
    • КЕПОВ, И. Българската общественост през Х век, София: 1938.
    • КИРИЛОВ, ИВАН. "Истината за богомилите — документална хроника", София, изд. ХРИКЕР, 2000.
    • МУТАФЧИЕВ, П. "Поп Богомил и Св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история", Философски преглед, год. 6, 2, 1934, с 97-112.
    • НИКОЛОВА, ВИДКА. Богомилството — предобрази и идеи. Българското новозаветно мислене. София: М8М, 2004. Книгата е ненаучна.
    • ОБОЛЕНСКИ, Д. Богомилите. Студия върху балканското новоманихейство, София: 1998.
    • ПЕТКАНОВА, Донка. Стара българска литература. Апокрифи. София: Български писател, 1982.
    • ПЕТКОВ, Д. За богомилите и протестантите в България. Търново: 1884.
    • ПРИМОВ, БОРИСЛАВ. БУГРИТЕ — книга за поп Богомил и неговите последователи (383 стр.). София: Издателство на ОФ, 1971.
    • —. Българското народностно име в Западна Европа във връзка с богомилите. - Известия на Института за история, 6 (1956): 3 y ss.
    • СТЕФАНОВ, Павел, архим. Ялдаваот. История и учение на гностическата религия. София: Омофор, 2008.
    • -. Нови сведения за българското влияние в Унгария през ХІ век. – В: Християнската култура в средновековна България. Материали от национална научна конференция, Шумен 2-4 май 2007 година по случай 1100 години от смъртта на св. княз Борис-Михаил (ок. 835-907 г.). Отг. ред. П. Георгиев. Велико Търново, 2008, 345-353.
    • СТОЯНОВ, Юри. Другият Бог. Дуалистичните религии от Античността до катарската ерес. София: Кралица Маб, 2006.
    • ТАБАКОВА, БОЕВ, ДИМКОВ, КОНСТАНТИНОВ, Богомилство. Славянство. Възраждане. По Беинса Дуно – Петър Дънов, Варна: 1995.
    • ТОПЕНЧАРОВ, Владимир. Две жарави един пламък. София, 1982.
    • ФИЛИПОВ, Н. Богомилство (произход и същност). София: 1946.
  • На чужди езици:
    • БЕГУНОВ, ЮРИЙ. КОЗМА Презвитер в славянских литературах. София, 1973.
    • ВАСИЛЬЕВ, А. А. История византийской империи (от начала Крестовых походов до падения Константинополя). - СПб. 592 с. Алетейя “Византийская библиотека”, раздел “Исследования”, 1998.
    • СИДОРОВА, Н. А. Очерки по истории раней городской культуру во Франции. Москва, 1953.
    • ANGELOV, D. Der Bogomilismus auf dem Gebiete des byzantinischen Reiches II, Sofia: 1950, 14 ff.
    • GIBBON, Edward. The History of the Decline and Fall of the Roman Empire. London: ed. J. B. Bury, 1897. Ed. facsimil <http://oll.libertyfund.org/ToC/0214.php>; <http://www.his.com/~z/gibbon.html >.
    • MENÉNDEZ Y PELAYO, MARCELINO. Historia de heterodoxos españoles, vol. I-III Madrid: 1880 - 1882. Публикувана във Виртуалната библиотека Сервантес: <http://www.cervantesvirtual.com/servlet/SirveObras/01361608688915504422802/index.htm>.
    • MERLO, GRADO GIOVANNI. Eretici ed eresia medievali. Bolonia, 1989.
    • —. Heresy and Literacy, 1000-1530. Cambridge: edd. P. BILLER — A. HUDSON, 1994.
    • MITRE, EMILIO y CRISTINA GRANADA. Las grandes herejías de la Europa cristiana (380-1520). Madrid: Istmo, 1983.
    • MOUNIÉ, MICHEL. "LE CHRISTIANISME BOGOMILE CATHARE — fondement de nos cultures, fondement de l'histoire (à la lumière des contes européens et slaves), Toulouse, oct. 2009. mounie-michel@wanadoo<fr
    • NELLI, RENÉ. Écritures cathares: Anne Brenon (rev. ed.) Paris, 1995.
    • Les cathares, Paris.
    • OBOLENSKY, DMITRIJ. A History of Bogomilism in Bulgaria. Diss. Cambridge, 1943.
    • —. The Bogomils. A Study in Balkan Neo-Manichaesm (XIV, 317 p.). Univ. Press, Cambridge, 1948.
    • OSTROGORSKI, GEORG . Geschichte des byzantinischen Staates, 1952, 297.
    • PRIMOV, BORISLAV. Les Bougres — Histoire du pope Bogomile et de ses adeptes. Ed. Payot — Coll. Bibliothèque Historique, 1997.
    • PUECH, HENRI-CHARLES. Quête de la Gnose, I. Paris: Gallimard, 1978.
    • RHAN, OTTO. Kreuzzug gegen den Gral. Die Tragödie des Katharismus.
    • RUNCIMAN, ST. The Medieval Manichees, Cambridge: 1947, 69 ff.
    • SCHMAUS, ALOIS. - "Der Neumanichäismus auf dem Balkan", in: Saeculum 2, 1951, 271 ff.
    • SOUTHERN, R. W. Western Society and the Church in the Middle Ages. New York: Penguin, 1970.
    • VASSILEV, GEORGI. Dualist Ideas in the English Pre-Reformation and Reformation (Bogomil-Cathar Influence on Wycliffe, Tyndale, Langland and Milton). Sofia: Bul- Koreni Publishing House, 2005.
    • —. «Bogomils and Lollards: Dualistic Motives in England during the Later Middle Ages.» Etudes Balkaniques 1 (1993): 97-111.
    • —. «Bogomils, Cathars, Lollards, and the High Social Position of Women during the Middle Ages.» Facta Universitatis. Series Philosophy and Sociology 2.7 (2000): 325-36.
    • —. «Traces of the Bogomil Movement in English.» Etudes Balkaniques, 3 (1994): 85-94.
    • VASSILIEV, ANATOLI. Histoire de l'Empire Byzantin, Vol. 1-2.
    • VENTURA SUBIRATS, J. «El catarismo en Cataluña.» Boletín de la Real Academia de Buenas letras de Barcelona, 28 (1960): 75-168.
    • —. «La Valdesía de Cataluña.» Boletín de la Real Academia de Buenas letras de Barcelona, 29 (1961-62): 275-317.

Външни препратки[редактиране | edit source]

  1. [1]Попруженко, М. Козма Пресвитер. Болгарский писатель Х века (Български старини, XII). София, 1936