Протестантство в България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Част от серията статии
за българите
Coat of arms of Bulgaria.svg

Българска култура
Литература · Музика · Изкуство
Кино · Имена · Кухня
Хора · Носии · Спорт

По региони и страни
(включително диаспората)

Република Македония
Сърбия
Румъния · САЩ · Унгария
Гърция · Източна Тракия
Малоазийски българи
Банатски българи
Бесарабски българи
Карашовени
Българи-мюсюлмани (Помаци)
Горани · Гагаузи

Религия
Православие · Ислям
Католицизъм · Протестантство

Диалекти
на българския език

източни (рупски) · западни
(торлашки · шопски · македонски)
банатски

История · Владетели

Протестантството в България се появява в началото на 19 век, като най-активни в разпространението му са представителите на „Британското и чуждестранното библейско дружество“ в Лондон и на „Американския съвет на пълномощниците на мисиите в чужбина“ в Бостън. След Кримската война американските мисионери пристъпват към изграждане на първите си станции в българските земи (Пловдив, Стара Загора и т.н.). На 22 октомври 1860 американски мисионери откриват в Пловдив мъжко училище.

В усилията си да просветят библейски българите и да ги просветят по отношение на реформаторското учение (или учението на Реформацията) мисионерите успешно използват различни средства, сред които и създаването на светски мъжки и девически училища.

В протестантската литература съществуват съвсем ясни разграничителни белези за да се определи дали дадена група е протестантска или е култова (в България по-скоро е наложен терминът "сектантска", който най-често се използва твърде неясно). Също за хора с консервативни протестантски възгледи се използва алтернативен термин - евангелисти или евангелски вярващи, с което се подчертава стриктното придържане на такива групи към историко-граматическото тълкувание на Библията и богословието от времето на Реформацията. В България някои от така наречените (често обидно) "евангелистки" или консервативни протестантски църкви са:

В рамките на протестантството една група църкви от горния тип се нарича не изповедание, а деноминация. Това е общоприет световен термин. Общите черти в богословието на тези църкви са много повече от техните различия, които се проявяват в тълкуванието на четири основни доктрини: кръщението, Светия Дух, Господната вечеря и църковното ръководство. По отношение на всички останали учения църквите са в единство. Поради това в много отношения тези църкви работят съвместно по цял свят, както и в България, организират общи мероприятия, конференции и т.н.

Между евангелските протестантски вярващи думите „лутеранин“, „баптист“, „методист“, „петдесятник“, „конгрешанин“, „харизматик“ и „реформиран“ обозначават определени богословски възгледи и деноминационна принадлежност, но не и някаква различна религиозна принадлежност. Съществуват протестантски вярващи, които не изявяват някакви тясноденоминационни убеждения и се наричат „надденоминационни“ или „неденоминационни“. За голяма част от протестантските вярващи чисто деноминационните убеждения са изгубили реален смисъл. Тази тенденция се изявява и по отношение на протестантското богословие, което има тенденцията да излиза извън някакви тясно църковни схващания и да дава алтернативни възгледи и мнения по много въпроси на вярата, като изхожда от всички съвременни научни достижения и от църковната история и писанията на отците на църквата.

Отношение на православните българи към протестантите[редактиране | edit source]

В края на 19, началото на 20 век протестант и протестантин са традиционни обидни думи, обозначаващ разпътен, неморален човек.

Днес често хора от православно или католическо изповедание наричат протестантите "сектанти", тъй като смятат изповеданието, към което принадлежат, за единствената истинска църква.

Вижте също[редактиране | edit source]

Литература[редактиране | edit source]

  • Ериксън, Милард. Християнско богословие. Изд. „Нов човек“, София, 2000
  • Макдауел, Джош и Дон Стюарт. Заблудата. В какво вярват сектите и култовете и как примамват последователи. Изд. „Сдружение „ДАР“, София, 1993[2]
  • Петков, Тодор. Пътеводител на духовните общности. Изд. „Литавра“, София, 1998 г.[3]
  • Стефанов, Павел, архим. Американските мисионери в Шумен от сборника Българо-американски културни и политически връзки през XIX – първата половина на ХХ век. Съст. Ив. Илчев и Пл. Митев. С., 2004, 39-46
  • Стоянов, Маньо. Начало на протестантската пропаганда в България от Известия на Института за история. Том 14-15, 1964.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Първата петдесятна църква в България се заражда в Бургас през 1920 г.
  2. С одобрение на Министерството на науката и образованието — Писмо 92-00-123/10.09.93 — и препоръка за разпространение в българските училища. И двамата автори са протестанти.
  3. 54 въпроса към 31 духовни общности в България, някои от които са протестантски.