Пловдив

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Пловдив.

Пловдив
Знаме    Герб
Plovdiv mosaic 1.jpg
Римски театърЕтнографски музей • Църква „Свето Успение Богородично“ • Кметство • Стар град • Пловдивски хълмове • Църква „Св. Св. Кирил и Методий“ • Римски стадион
България
Red pog.png
Пловдив
Област Пловдив
Red pog.png
Пловдив
Общи данни
Население 369 515 (ГРАО, 2014-12-15)*
Понижение 341 041 (НСИ)
Землище 101,981 [1] km²
Надм. височина 130 m
Пощ. код 4000
Тел. код 032
МПС код РВ (П)
ЕКАТТЕ 56784
Администрация
Държава България
Област Пловдив
Община
   - кмет
Пловдив
Иван Тотев
(ГЕРБ)
Адрес община
пл. „Стефан Стамболов“ №1
тел.: +359 32 634 240, факс: +359 32 260 790

Пло̀вдив е вторият по големина град в България. [2] Той се намира в западната част на Горнотракийската низина, на двата бряга на река Марица. Отстои на 15 km северно от Родопите и на 50 km южно от Стара планина. Градът е застроен в подножията на седем сиенитни тепета, поради което често е наричан „Градът под тепетата“. Пловдив е административен център на Област Пловдив, Община Пловдив, Община Марица, Община Родопи и се явява най-голямото икономическо ядро на Южен централен район.

По данни на НСИ към 31.12.2013 г., населението на Пловдив се изчислява на 341 041 души, което представлява около 4.6% от населението на България.

В Пловдив се провеждат Международният панаир, международният театрален фестивал „Сцена на кръстопът”, телевизионният фестивал „Златната ракла” и са запазени античният театър, римският одеон, агората (римският форум), римският стадион, късноантична сграда „Ейрене” и други.

Пловдив е градът от България, избран за Европейска столица на културата за 2019 година.[3] За тази година статутът е споделен с още един европейски град — Матера в Италия.[4]

Съдържание

Име[редактиране | редактиране на кода]

Град Пловдив съществува без прекъсване от II хилядолетие пр.н.е., но наименованието му до средата на IV век пр.н.е. не е изяснено. Според някои автори това име е Евмолпия, алтернативно име, споменато от Амиан Марцелин през IV век.[5]

През 342 година пр.н.е. градът е завладян от Филип II Македонски, който го укрепва с крепостни стени и в по-късните източници той носи неговото име - Филипополис. През следващите столетия градът е наричан на различни езици с варианти на това име. В античността се използва неговата тракииска форма Пулпудева или Пулпудава. След мащабните строежи на Флавиевата династия в града за известно време той е наричан Флавия Филипополис. В старобългарски източници се използват вариантите Пъпълдин, Пълдин и Плъдин, от които произлиза съвременното име Пловдив. От гръцката форма Филипополис произлиза и турското име на града - Филибе.[5]

В отделни периоди са използвани и други наименования на града, които остават нетрайни. Някои древногръцки автори го наричат Понерополис (буквално „град на крадците/измамниците“), пеойративно название, вероятно насочено към владеещите града македонци. През Римската епоха се използва и името Тримонциум („Трихълмие“ - заради трите хълма, на които е разположен града през Античността).[5]

Някои изследователи идентифицират с Пловдив античния град Одрюза, от който са запазени само отделни бронзови монети.[6]

На името на Пловдив са наречени различни обекти:

География[редактиране | редактиране на кода]

Местоположение[редактиране | редактиране на кода]

Изглед от Пловдив към Стара планина

Пловдив е разположен в централната част на Горнотракийската низина. През него преминава най-пълноводната река в България - Марица. Така по естествен начин градът се разделя на две части. На север от Марица е разположен единствено район „Северен“, известен още със старото си наименование Кършияка, а на юг се намира същинската част на града, включваща останалите пет района.

Административно устройство[редактиране | редактиране на кода]

Според Закона за териториалното деление на Столичната община и големите градове[7], територията на град Пловдив е разделена на 6 района. Кметовете на градските райони се избират чрез пряко гласуване сред жителите на града. На провелите се през 2007 г. местни избори, кметът на район „Тракия“ е избран на първи тур, а в останалите райони се води балотаж. Във всички районни кметства печелят представителите на Коалиция „ГЕРБ-ВМРО“. Кметът на Община Пловдив заедно с шестте районни кметове представляват местната изпълнителна власт.

През 1969 г. Коматево и Прослав са присъединени към административните граници на града. През 1987 г. с решение на централната държавна власт са обособени общините „Марица“ и „Родопи“, чийто административен център остава град Пловдив. В последните години, жителите на селата Ягодово и Крумово правят постъпки за административно присъединяване към Община Пловдив. [8].

На 1 февруари 1877 г. градът е определен за център на Пловдивската губерния. След 1879 г. Пловдив е столица на автономната провинция Източна Румелия и административен център на Пловдивския департамент. От 1885 г. е център на Пловдивското окръжие, а след 1901 г. - на Пловдивска област. От 1949 г. е седалище на Пловдивски окръг, а след 1987 г. - на Пловдивска област.

Климат[редактиране | редактиране на кода]

Климатът е преходно-континентален, типичен за доста централни южни части на Европа. Средната годишна температура е 12,3°С. Средната максимална температура през юли е 30,3°С, а абсолютният максимум е измерен на 5 юли 2000 г. +45,0°С. Средната годишна минимална температура е 6,5°С, а абсолютният минимум — минус 31,5°С е измерен в утрото на 24 януари 1942 г. в състояние на температурна инверсия. Средната годишна относителна влажност на въздуха е 73%, като най-висока е през декември – 86%, а най-ниска през месец август – 62%. Средната годишна сума на валежите е 540 мм, с максимум през май-юни – 69,2 мм и минимум през август – 31 мм. Средният годишен брой дни със снежна покривка в Пловдив е 33 дни. Средната височина на снежната покривка е между 2 и 4 см, а максималната между 6 и 13 см. В „града под тепетата“ преобладават слаби ветрове (0-5 м/сек), като ветровете със скорост до 1 м/сек са до 95% в годината. Мъглите са чести през по-хладните месеци, като дните с мъгли за една година средно са 33.[9]

Климатични данни за град Пловдив
Показатели ян фев мар апр май юни юли авг сеп окт ное дек годишно
Абсолютни максимални температури (°C) 22,5 25,6 29,8 34,2 36 39,8 45 42,2 38,7 36,8 28 22,1 45
Средни максимални температури (°C) 5 8 12 18 24 28 31 30 26 20 11 7 18,33
Средни температури (°C) 1 2,9 7,1 12,4 17,4 21,6 23,9 23,3 19,0 12,9 6,8 2,3 12,5
Средни минимални температури (°C) −3 −2 2 6 11 15 17 16 13 8 2 −1 7
Абсолютни минимални температури (°C) −31,5 −29,1 −17,9 −5,2 −0,3 4,5 8,2 5,6 0,2 −5,8 −17,4 −22,5 −31,5
Средни месечни валежи (mm) 42 32 38 45 65 63 49 31 35 43 47 49 539
Източник: MSN Weather и http://www.weatherbase.comhttp://www.stringmeteo.com/synop/bg_climate.php http://www.stringmeteo.com/synop/bg_tuti.php http://www.stringmeteo.com/synop/maxmin_month.php Сиракова, Сираков, Дончев Метеорология за всеки

Релеф[редактиране | редактиране на кода]

Пловдивското поле представлява алувиална низина, формирана от река Марица и нейните притоци. От северозапад, север и североизток се издигат възвишенията съответно на Ихтиманска, Същинска и Сърнена Средна гора, на изток са Чирпанските възвишения. От юг полето е оградено от склона на Родопа планина, който е стръмен и висок – около 1300 м н.в., прорязан от тесните долини на реките Въча, Стара река, Яденица, Чепинска и др. В града са разположени шест сиенитни хълма. До началото на ХХ век те са седем, но едно от тях — Марково тепе — е разрушено за направа на павета, с които са били павирани пловдивските улици. Традиционните имена на хълмовете са: Джендем тепе, Бунарджик, Сахат тепе, Небет тепе, Джамбаз тепе и Таксим тепе. Последните три възвишения образуват Трихълмието (Стария град) в централната част на Пловдив.[10]

Води[редактиране | редактиране на кода]

История[редактиране | редактиране на кода]

Древност и Античност[редактиране | редактиране на кода]

Римският одеон

Най-старите следи от обитаване на територията на днешния град Пловдив са няколко неолитни селища от VI хилядолетие пр.н.е., като това при Яса тепе в квартал Лаута. Най-ранното известно селище в Трихълмието е разкрито на Небет тепе. То възниква през бронзовата епоха (II хилядолетие пр.н.е.) и е обитавано без прекъсване оттогава до наши дни, поради което е смятано за началния етап от развитието на Пловдив. През желязната епоха селището на Небет тепе е укрепен пункт на тракийския народ беси, а през V век пр.н.е. е включено в Одриското царство.[11]

През 342 година пр.н.е. селището е завладяно от македонския цар Филип II, който му дава своето име - Филипополис - използвано в различни варианти и до днес. По това време градът е обграден със здрави крепостни стени, но към 320 година пр.н.е. Одриското царство възстановява самостоятелността си. По време на македонското управление и в последвалата Елинистическа епоха Филипополис е превърнат в град и един от важните центрове на Тракия.[12]

III-I век пр.н.е. е период на политическа нестабилност в Тракия — одриските царе изпадат в зависимост от Римската република, често избухват междуособици и масови въстания. През 183 година пр.н.е. Филипопол е превзет от македонския цар Филип V, но малко по-късно одрисите си го връщат. През 72 година пр.н.е. градът е завладян за кратко от римския пълководец Марк Теренций Варон Лукул по време на похода му срещу бесите, но траките скоро възстановяват властта си над града. В началото на I век тракийски бунтовници обсаждат във Филипопол поддържания от римляните цар Реметалк II.[13]

Филипополис окончателно попада в пределите на Римската империя при създаването на провинция Тракия през 46 година. През Римската епоха градът се превръща във важен пункт на пътя Виа Милитарис, свързващ Сингидунум с Византион. Тук той се пресича с пътища, водещи до Ескус край дунавския лимес и през Никополис ад Нестум до другия основен път на Балканите - Виа Егнация. Като главен град (метрополис) на провинцията в града е седалището на Съюза на траките (Κοινόν των Θρακων), в който членували представители на отделните градове.[14] Според широко разпространено мнение, градът получава титлата метрополис по времето на император Септимий Север[15], но съществуват и мнения, според които това е станало още в началото на управлението на Траян.[16]

От поне 220 г., Филипополис получава почетна неокорска титла, която дава право на града да има храм посветен на императорския култ.[17][14] Това става повод Перинт, седалище на управителя на Тракия, да подчертава своята двойна неокория.[18] За това свидетелстват отсечени в градската монетарница медальони на император Елагабал и официални надписи от времето на Александър Север.[14]

През Римския период във Филипопол се строят обществени сгради, съкровищница, храмове, бани, булевтерион (одеон), театри, мащабен стадион.[19] С разрастването си градът напуска очертанията на Трихълмието и се разпростира в низината, старите укрепления са построени отново, а през 172 г. император Марк Аврелий издига втора крепостна стена, за да обхване разрасналия се град.[19] Тримонциум има мащабна водоснабдителна система, включваща каптажи, резервоари, тръбопроводи и два акведукта, единствените подобни съоръжения в днешна България.[20] Разкопки в съвременния град днес разкриват само малка част от античното минало на старинния Пловдив.[19]

През 250 година, при първото голямо нашествие на готите на Балканския полуостров, те обсаждат Филипопол, защитаван от римския военачалник Приск. Опитите на император Деций Траян да помогне на обсадените за осуетени след поражение на армията му при Берое и градът е превзет, може би със съдействието на самия Приск. Градът е изцяло опожарен, много от жителите му, според Амиан Марцелин 100 хиляди души, са избити, а други са отведени в плен.[21]

След опожаряването на Филипополис от готите градът се свива в рамките на градските стени, а периферните квартали са изоставени. Едва към средата на IV век той възстановява предишните си размери. Много от унищожените обществени сгради са възстановени, често с по-големи размери от първоначалните.[22]

При реформите на император Диоклециан в края на III век провинция Тракия е разделена на няколко части и Филипополис става център на една от тях, обхващаща частта от Тракия на запад от Чирпанските възвишения, която запазва същото име.[23][24]

Средновековие[редактиране | редактиране на кода]

След разделянето на Римската империя в края на IV век Филипопол остава в Източната Римска империя, в границите на която е през по-голямата част от следващото хилядолетие. В средата на VI век, при император Юстиниан I, са възстановени и надградени крепостните стени около Трихълмието, а в околностите на града са построени десетки спомагателни укрепления. През следващите десетилетия Тракия е многократно нападана от българи, авари и славяни, а през 584 година самият Филипопол е подложен на неуспешна обсада от аварите.[25]

В началото на VII век около града е изградена втора крепостна стена, която обхваща кварталите на изток и на юг от Трихълмието. По това време в голяма част от Балканския полуостров масово навлизат различни славянски народи. Южно от Филипопол, чак до района на Солун, се установяват драговитите, за които по-късно е създадена Драговитийска епископия в рамките на Филипополската епархия. Няма сведения славяните да нападат града, но се предполага, че славяни се заселват в него по мирен път.[25]

Според източници от VII век Филипополската епархия обхваща епископии със седалище в Диоклецианопол (днес Хисаря) и неидентифицираните Севастопол и Диоспол, а митрополитът е наричан „екзарх на Тракия Драговица“. През VIII век подчинени на филипополския митрополит са още епископите на Берое, Маркели, Литопросопос, Декастера и Леведос.[25]

След създаването на Първата българска държава в края на VII век Филипопол се превръща във важен преден пост на византийското влияние на Балканите. По време на продължителните войни на Империята с България през VIII век в областта на Пловдив са заселени много колонисти от Армения и Сирия, сред които значителен брой привърженици на манихейството и павликянството.[26]

По време на походите на българския владетел Крум през 811-813 година, когато той разрушава много тракийски градове и отвежда жителите им на север, населението на Филипопол изоставя града и бяга в по-безопасни области на юг. През 836 година градът е завладян от българския владетел Маламир, като изглежда се предава и смяната на властта става без особени кръвопролития. Филипопол остава в границите на България до 970 година, когато е превзет от киевския княз Светослав I, който разграбва града и набива на кол 20 хиляди негови жители. След изтласкването на киевските войски от Балканите през следващата година Филипопол отново е присъединен към Източната Римска империя.[27]

Филипопол се възстановява бързо след руските кланета, като в града и околностите му отново са заселени павликяни и манихейци от Армения и Сирия. Той става една от основните опорни точки на император Василий II Българоубиец в продължителните му войни, довели до унищожаването на Първата българска държава. От средата на XI век градът е под заплахата на нападенията в Тракия на печенеги и кумани, както и на продължителното павликянско Въстание на Травъл, поради което около него са изградени допълнителни укрепления. Император Алексий I Комнин пребивава известно време във Филипопол, полагайки усилия за налагането на православието сред павликяните.[28]

През Филипопол сравнително мирно преминават Първият (1096) и Вторият кръстоносен поход (1149), като в града се обособява Латински квартал със западноевропейски търговци и занаятчии. При Третия кръстоносен поход през 1089 година гарнизонът и много жители изоставят града и той е завзет и разграбен от войските на император Фридрих I Барбароса, които остават там в продължение на шест месеца.[29]

През следващите години Филипопол е засегнат от засилващата се политическа нестабилност в региона. През 1193 година управителят на филипополската тема Константин Ангел Дука се обявява за император, но е заловен и ослепен. През 1196 година за управител на областта е назначен българският болярин Иванко, но през 1198-1200 година той управлява самостоятелно в съюз с България. През 1204 година Четвъртият кръстоносен поход превзема Константинопол и поставя началото на Латинската империя, а Филипопол става столица на васално на императора херцогство. През 1205 година кръстоносците са принудени да напуснат града, опожарявайки част от него, а малко по-късно той е превзет с нови разрушения от българския цар Калоян. Градът остава под български контрол до Филипополската битка през 1208 година, когато херцозите успяват отново да наложат властта си.[30][31]

Филипопол вероятно е окончателно загубен от херцозите след битката при Клокотница през 1230 година, макар че херцогството продължава да съществува формално поне до края на 40-те години. През следващите 140 години градът осем пъти преминава по мирен или военен път от български под византийски контрол и обратно, като е в границите на България през 1230-1246, 1254-1256, 1257-1277, 1322-1332 и 1344-1371 година.[32]

Под османска власт[редактиране | редактиране на кода]

Часовниковата кула на Сахат тепе

Филипопол е завладян от Османската империя през 1371 година. След Черноменската битка войските на бейлербея Лала Шахин напредват към града, българският гарнизон го изоставя и жителите, водени от митрополита, се предават доброволно. Филибе е превърнат в султански хас в границите на паша-санджака на Румелийския еялет. Градът е тежко засегнат от войните през Османското междуцарствие - първоначално контролиран от Сюлейман Челеби, през 1410 година той е превзет от Муса Челеби, който разрушава крепостните стени, избива много от жителите, а други изселва от града.[33]

С разрушени укрепления и попаднал дълбоко във вътрешността на Османската империя, Филибе губи стратегическото си значение на крепост, но в средата на XV век османците извършват мащабно преустройство на града, съпътствано със значителни обществени строежи. Западно от Трихълмието е изграден главният мюсюлмански храм Джумая джамия, построен е нов мост през Марица, северно от който се образува квартала Карши яка. Близо до моста бейлербеят Шахбедин паша основава голям имарет, от който днес е запазена Имарет джамия. Между моста и Джумая джамия се оформя район с много нови ханове и пазари, който остава търговския център на Пловдив до края на османската епоха, но до голяма степен е унищожен през XX век.[34]

Освен значителното мюсюлманско население, установило се в града през този период, там се запазват и значителни ромейска, българска, арменска и павликянска общности, както и по-малка, но активна в стопанския живот група дубровничани. През XVI век в Пловдив се заселват голям брой сефарадски евреи, а през XVII век пристига компактна група арменци от Галиция. През XVII век част от павликяните приемат католицизма, а останалите постепенно губят идентичността си. По това време започва и по-бързото нарастване на българското население в града.[35]

Църквата „Св. Богородица“

През XVIII век Пловдив се утвърждава като водещ икономически център във вътрешността на Балканския полуостров с продължаващото разрастване на традиционното абаджийство и други текстилни производства. Градът не е пряко засегнат от безредиците на кърджалийството в края на столетието, но те довеждат до заселването на много бежанци — българи от Тракия и гърци от Епир и Тесалия.[36]

Краят на безредиците и относителната либерализация след Гюлханския хатишериф от 1839 година дават нов тласък на стопанския живот — абаджийското производство започва да се концентрира в по-големи предприятия, създадени са търговски къщи с мащабна дейност от Манчестър до Калкута, през 1845 година Михалаки Гюмюшгердан основава първата текстилна фабрика. Водеща роля в този процес имат българската, арменската и гръцката общност. През този период много от църквите в града са реконструирани, строят се и нови, основани са първите модерни училища на различните общности — българи, гърци, арменци, католици. В Пловдив работят много представители на Брациговската, Дебърската и Самоковска школа, формира се характерният стил на пловдивската къща.[37]

През 1850 година българската общност в Пловдив основава първото Класно училище, което през 1868 година става втората гимназия в България след Априловската гимназия в Габрово. През 50-те години градът е в центъра на българо-гръцкия църковен конфликт. Нежеланието на гръцката общност да разреши богослужението на български език в част от православните църкви в града довежда до отстраняването на прогръцкия митрополит Хрисант, физически сблъсъци между двете страни и въвеждане на богослужение на български в катедралата „Света Богородица“. След отделянето на Българската екзархия до 1906 година в Пловдив има двама православни митрополити — български и гръцки.[38]

Българската общност в Пловдив участва и в революционната дейност в края на XIX век. През 1869 година в града е създаден комитет на Вътрешната революционна организация. В плановете за Априлското въстание през 1876 година се предвижда запалването на голям пожар в Пловдив, който да предизвиква паника — опит за това е направен, но изгарят само няколко дюкяна. Някои участници в пловдивския комитет се включват във въстанието на други места. След потушаването на въстанието много жители на разбунтувалите се селища са отведени в Пловдив, където част от тях са съдени, а мнозина са обесени по улиците на града.[39]

По време на Руско-турската война Пловдив е завзет от руските войски в средата на януари 1878 година. Генерал Йосиф Гурко с командвания от него Западен отряд достига Кършияка на 15 януари. Самият Пловдив е превзет от един драгунски ескадрон, командван от капитан Александър Бураго, който пресича реката с разузнавателна мисия, но предизвиква паника сред османските сили и за няколко часа установява контрол над града.[40]

След Освобождението[редактиране | редактиране на кода]

„Съединена България“ - литография от Николай Павлович

При Временното руско управление губернатор на Пловдив е генерал Николай Веляминов, а от май до октомври 1878 година в града е седалището на цялата руска администрация в България, начело с княз Александър Дондуков-Корсаков. През този период е възстановен изгореният през войната мост над Марица, създадена е Дондуковата градина, основано е първото българско военно училище, преместено през ноември в София. От Виена в Пловдив е преместена печатницата на Христо Г. Данов, в която започва да се печата първия български вестник след Освобождението - „Марица“.[41]

През юли 1878 година е сключен Берлинския договор, който създава Източна Румелия - област с широка автономия, чиято столица става Пловдив. В града се установяват генерал-губернаторът, правителството, Областното събрание, централните съдилища и военното командване на областта. През следващите години са създадени първата публична библиотека с музей, първият български професионален театър, девическото училище е преобразувано в гимназия, католическото - във френски колеж. През 80-те години в Пловидв работят водещите български писатели - Иван Вазов, Петко Славейков, Захарий Стоянов, Константин Величков. Според проведеното през 1884 година първо преброяване Пловдив има 33 хиляди жители, половината от които са българи, а останалите главно турци, гърци, евреи и арменци. Той е най-големият град в Княжество България и Източна Румелия, следван от Русе с 26 хиляди жители.[42]

От пролетта на 1885 г. сформираният в града под ръководството на Захари Стоянов Български таен централен революционен комитет се заема с активно пропагандиране на обединението на Източна Румелия с Княжество България. На 5 септември няколкостотин въоръжени бунтовници от село Голямо Конаре (сега град Съединение) се придвижват към Пловдив. През нощта срещу 6 септември частите, командвани от Данаил Николаев, установяват контрол над града и отстраняват правителството и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Съставено е временно правителство, начело с Георги Странски и е обявена обща мобилизация. След като княз Александър I подкрепя Съединението и след края на последвалата Сръбско-българска война, България и Османската империя постигат споразумение, според което Княжество България и Източна Румелия имат общо правителство, парламент, администрация, армия. Днес 6 септември се чества като Ден на съединението и празник на град Пловдив.

Обновената главна улица „Александър Батенберг

След Съединението Пловдив остава и до ден-днешен вторият по големина град след столицата София. Първата железница е построена в Пловдив още през 1874 г., а след 1888 г. тя вече свързва града и със София. През 1892 г. Пловдив е домакин на Първото българско изложение с чуждестранно участие. Наследник на това начинание днес е Пловдивският международен панаир. След Освобождението в Пловдив е открита и първата пивоварна фабрика.

В началото на 20 век Пловдив израства като голям промишлен и търговски център със силно развита лека и хранително-вкусова промишленост. В града са инвестирани германски, френски и белгийски капитали и се развива модерна търговия, банково дело и индустрия. През 1939 г. в Пловдив има над 16 000 занаятчии и над 17 000 работници във фабрики, предимно в хранителната и тютюневата промишленост. В годините на Втората световна война се разширява тютюневата промишленост и търговията и износа на плодове и зеленчуци. Паметна за този период е 1943 г., когато са спасени от депортиране 1500 задържани евреи след застъпничеството на тогавашния Пловдивски митрополит Кирил, по-късно станал български патриарх.

В годините на Народната република в Пловдив са построени мащабни индустриални предприятия като Комбинат за цветни метали, Текстилен комбинат, Електроапаратурен завод, Тютюнев комбинат, Консервен комбинат, Комбинат за мотокари и др. На 6 януари 1956 г. e открита първата тролейбусна линия в Пловдив. Също през 50-те е построен емблематичният за града хотел „Тримонциум”. През 60-те и 70-те години на века се извършва масирано строителство, оформят се съвременните жилищни комплекси. През 70-те и 80-те години са разкрити много от археологическите паметници в Пловдив, изцяло е реставриран Старият град.

През 1990 г. е завършен спортният комплекс „Пловдив”, включващ един от най-големите стадиони и най-голямата гребна база в България. През 1999 г. в „Града на хълмовете“ се провежда Европейският месец на културата.

Население[редактиране | редактиране на кода]

Брой на населението[редактиране | редактиране на кода]

Според данните на НСИ към 01.02.2011 Пловдив е вторият по големина град в България с 338 153 жители, а община Пловдив е трета в България след София и Варна. [43]

Етническа структура на града в Източна Румелия и Третата българска държава:

Население общо българи турци евреи гърци арменци роми други
1878 24 053[44] 10 909 5558 1134 4781 806 865 902
1884 33 442 (100%) 16 752 (50,09%) 7144 (21,36%) 2168 (6,48%) 5497 (16,44%) 979 (2,93%) 112 902 (2,70%)
1887 33 032 19 542 5615 2292 3930 903 348 492
1892 36 033 20 854 6381 2696 3906 1024 237 935
1900 43 033 24 170 4708 3602 3908 1844 1934 2869
1910 47 981 32 727 2946 4436 1571 1794 3524 983
1920 64 415 46 889 5605 5144 1071 3773 1342 591
1926 84 655 63 268 4748 5612 549 5881 2746 1851
1934 99 883 77 449 6102 5574 340 5316 2728 2374
1939 105 643 (100%) 82 012 (77,63%) 6462 (6,12%) 5960 (5,64%) 200 (0,19%) 6591 (6,24%) 2982 (2,82%) 1436 (1,36%)

Пловдив е вторият по големина български град преди и по време на Освобождението, на 2-ро място след Русе. [45] [46] [47] Според данни от 1880 г. в града живеят 24 053 души[48]. Стара Загора преди опожаряването е най-голям град с 25 480 жители[49], а столицата София има 20 501 жители по време на първото преброяване на Княжество България през 1880 г. След Съединението за няколко години става най-голям град с 33 032 жители, срещу 30 428 жители на София. Според преброяването от 1946 г. Пловдив е вторият по-големина град в България с 117 563 души, срещу 487 000 за София.

В Пловдив освен българи, живеят и турци, гърци, арменци, евреи и цигани. Етнически обособени квартали в Пловдив са „Хаджи Хасан махала”, „Шекер махала”, „Харман махала” и „Столипиново”.

Религии[редактиране | редактиране на кода]

Църквата "Св. Иван Рилски"
Църквата "Св. Неделя"

В града преобладава православието, като има население и от всякакви други клонове самоопределящи се като християнски — западнокатолици, източнокатолици, арменско-апостолическо изповедание, протестанти (баптисти, петдесятници и др.), мормони, адвентисти и др.

Пловдив е седалище на Пловдивската епархия на Българска православна църква. През 2007 г. за митрополит на епархията е избран негово високопреосвещенство Николай Пловдивски.

Покровител на града е свети апостол Ерм, един от седемдесетте апостоли на Иисус Христос.

В града има мюсюлманска и еврейска общност. Има храмове на всички религии.

Храмове[редактиране | редактиране на кода]

Църква Описание Снимка
Катедрален храм „Свето Успение Богородично“
(1844 г.)
На мястото, където днес се намира катедралната черква „Свето Успение Богородично“, според запазени до нас сведения още през ІХ–Х в. е имало красив и величествен храм, посветен на Божията майка Света Богородица. За величието на този храм споменава също Никита Хониат, виден византийски интелектуалец, писател и управник на Пловдивската област. St. Bogoroditza plovdiv.jpg
Храм „Свети Николай“
(1835 г.)
Предполага се, че черквата е строена по времето на българския владетел Иван Александър, някъде около 1355 г. и още тогава била посветена на свети Николай. За този стар храм споменава и Стефан Герлах в 1578 г., когато посетил града при своите пътешествия из Балканите. Sveti nikola plovdiv.JPG
Храм „Свети свети Константин и Елена“
(1832 г.)
Разположена е в Стария град, на прехода между Хълма на играчите и Хълма на стражите, точно до източната порта на античния акропол. Построена е през 1832 година на мястото на старата църква от майстор Петко Боз Saints Constantine and Helena Church Plovdiv Klearchos 1.jpg
Храм „Света Неделя“
(1832 г.)
Храм „Света Неделя“ е православна църква в град Пловдив, носеща името на света великомъченица Неделя-Кириакия. Намира се в Старинния град, под източната стена на градската крепост, в непосредствена близост до източната градска порта – Хисар капия. Църквата е известна като паметник на борбите за национална църква в Пловдив Sv.Nedelja Plovdiv2.JPG

Политика[редактиране | редактиране на кода]

Кмет на Пловдив[редактиране | редактиране на кода]

След местните избори, проведени през 2011 г., кмет на Пловдив е Иван Тотев.

Общински съвет[редактиране | редактиране на кода]

Общинският съвет, състоящ се от 51 общински съветници е избран по пропорционалната система чрез партийни листи. Настоящият му състав е определен след местните избори, проведени през 2011 г.

Разпределение на местата в Общинския съвет[50]

Международно сътрудничество[редактиране | редактиране на кода]

Чуждестранни дипломатически представителства
  • Флаг на Армения Армения, почетно консулство (ул. “Турист” №2) [51]
  • Флаг на Германия Германия, почетно консулство (ул. “Съборна” №7) [52]
  • Флаг на Гърция Гърция, генерално консулство (ул. “Преслав” №10) [53]
  • Флаг на Италия Италия, почетно консулство (ул. “Петко Каравелов” №26) [54]
  • Флаг на Руската Федерация Русия, почетно консулство (ул. “Тодор Самодумов” №8) [55]
  • Турция Турция, генерално консулство (ул. “Филип Македонски” №10) [56]
  • Флаг на Украйна Украйна, почетно консулство (ул. “Цар Калоян” №8) [57]
  • Флаг на Франция Франция, почетно консулство (ул. “Драган Цанков” №34А) [58]
Побратимени градове
Direction signs - Plovdiv's sister cities, Bulgaria.JPG

Икономика и инфраструктура[редактиране | редактиране на кода]

Икономическа характеристика[редактиране | редактиране на кода]

Пловдив е един от най-значимите икономически центрове на България. Благоприятни фактори за това са централното географско разположение и сравнително добрата инфраструктура. Пловдив има международно летище, в близост до града минава автомагистрала „Тракия“, има добре развита система от първокласни пътища и железопътна мрежа. През 1895 г. е основана Пловдивската търговско-промишлена камара. [2] По нейни данни, в региона работят над 24 хил. фирми. В града действат още Стопанска асоциация – Пловдив, Пловдивска стокова борса, Свободна безмитна зона.

Промишленост[редактиране | редактиране на кода]

Пловдив произвежда около 8,3% от брутния вътрешен продукт на страната по данни от 2006 г. [62] Най-бързо развиващите се отрасли на общината са търговията, транспортът, комуникациите, туризмът. От гледна точка на инвестициите с най-голям дял е промишлеността, следвана от търговията. Пловдивският панаир (основан 1892 г.) е сред най-големите дружества по показател печалба в общината. Сред големите компании са още EVN България, Либхер, Сокотаб, Шнайдер Електрик, Филкаб, КЦМ, ЕАЗ, Агрия, производителят на опаковки Дунапак Родина, производителят на мотокари Балканкар Рекорд, производителят на обувки Флавия, тектилният комбинат Марицатекс (основан 1890 г.), стъкларският завод Дружба.

Пловдивският Завод за пишещи машини е известен с производството на пишещи машини „Марица“, „Хеброс“, както и ксерографи. През 70-те и 80-те години на XX век, като част от българската компютърна индустрия, в града работят Завод за сензори и сензорни устройства (ЗССУ), произвеждащ компютри „Пълдин“. Заводът за запаметяващи устройства (ЗЗУ) произвежда ЗУМЛ, завод за периферни устройства (ЗПУ) - флопи-дискови устройства (ЗУГМД), завод „Кочо Цветаров“ - гъвкави магнитни дискове (дискети). Предприятието „Оптела — Лазерни технологии“ и днес е водещ производител на мощни CO2 индустриални лазерни източници и на двуосни индустриални лазерни системи [63].

През 60-те години на XX век в Пловдив се произвеждат автомобили Булгаррено и Булгаралпин. От 1986 г. българо-руското съвместно предприятие „Автоелектроника“ произвежда електронни модули и микропроцесорни системи за автомобили. Авиоремонен завод „Георги Бенковски“ е специализиран в капитални ремонти и производството на резервни части за летателни апарати и авиационни двигатели. През последните години в предприятието се реновират самолети МиГ-21, МиГ-29, вертолети Юрокоптър Кугар.

Поради разположението си в най-плодородната част на Тракийската низина, пловдивският регион развива лозаро-винарството, производството на розово масло, плодове и зеленчуци, консервна промишленост. Сред най-големите компании в хранително-вкусовата индустрия са Пловдив-БТ, козметична компания Ален мак, Белла България (с марките хранителни продукти Сачи, Леки, Народен и др.), предприятие за майонеза Краси, захарен комбинат Кристал, консервен комбинат Филикон, пивоварна Каменица, Винпром Пещера (със седалище в Пловдив).

Търговия[редактиране | редактиране на кода]

В града действат девет традиционни пазара за селскостопански стоки, които се управляват от общинско предприятие „Общински пазари“ [64]: Понеделник пазар, Четвъртък пазар, Събота пазар, пазари Тракия-1, Тракия-2, пазар „Чайка“, пазар „Олга Скобелева“, пазар „Панорама“ и пазар „Смирненски“.

Районните универсални магазини (РУМ) са приватизирани в началото на 90-те и днес работят като търговски центрове или супермаркети: РУМ „Дружба“, РУМ „Тракия“, РУМ „Родопи“, РУМ „Изгрев“. По подобен начин се развиват и сградите на Мебелна къща, магазин „Детски свят“, магазин „Евмолпия“, магазин „Молдавия“, а на мястото на магазин „Направи си сам“, който беше разрушен, сега има нов модерен търговски център. В града работят нови търговски центрове, филиали на всички големи търговски вериги, както и местните вериги.

Транспорт[редактиране | редактиране на кода]

Автомобилен[редактиране | редактиране на кода]

Пловдив е един от важните транспортни центрове на България. Още от древността Тримонциум е главен град по римския път Виа Милитарис (Виа Диагоналис) с връзка към Виа Игнация и Бяло море. Днес през града минават основни автомобилни пътища с международно значение: Автомагистрала А1 - „Тракия”, част от Европейски път Е80, Паневропейски транспортен коридор 4 и Паневропейски транспортен коридор 8 преминава на 5 km северно от Пловдив.

Най-големите транспортни съоръжения в Пловдив са пътен възел „Родопи”, Коматевски транспортен възел, надлезите на Асеновградско шосе, Карловско шосе и Цариградско шосе, „Бетонния мост” на Кичук Париж. В центъра на града са построени два тунела. Река Марица, протичаща през Пловдив се преодолява чрез шест моста.

Железопътен[редактиране | редактиране на кода]

Пловдив е основен център на железопътния транспорт в Южна България. От 1874 г. през Пловдив преминава железопътната линия Любимец - Белово, разширена в началото на 20 век до София и Истанбул. Пловдив е център на ЖП управление за Южна България, а оттук започват линиите за Стара Загора и Бургас, Карлово, Панагюрище, Пещера, Хисаря и Асеновград.

Обществен транспорт[редактиране | редактиране на кода]

Вътрешноградският транспорт в Пловдив [65]се осъществява по 29 автобусни и 7 маршрутни линии. До Октомври 2012 г. в града имаше тролебусен транспорт обслужван от 4 линии - 3, 14, 19 и 134. Автобусна линия 5, която също беше спряна с тролейбусния транспорт също изпълняваше тролейбусен маршрут, но поради липса на добра контактна мрежа беше автобус. Автобусите в града са с номера: 1, 4, 6, 7, 9, 10, 11, 12, 15, 16, 17, 18, 20, 21, 22, 24, 25, 26, 27, 29, 36, 37, 44, 66, 93, 99, 113, 116 и 222, а маршрутните линии са с номера 1, 2, 3, 4, 5, 6 и 8. Автобусна линия 22 пътува до села в община Марица — село Катуница, село Ягодово и село Караджово. Маршрутна линия 2 е с маршрут до село Крумово. Маршрутна линия 5 е с маршрут до село Труд. Маршрутна линия 6 е с маршрут до село Войводиново. Маршрутна линия 8 е с маршрут до село Рогош, село Маноле и село Скутаре.

Въздушен[редактиране | редактиране на кода]

Медии[редактиране | редактиране на кода]

Радио и телевизия[редактиране | редактиране на кода]

Пловдив се обслужва с ефирен радио- и телевизионен сигнал чрез предавателните станции на връх Ботев, край хижа Здравец (РРТС Здравец) и на Сахат тепе (РРС Пловдив). С обикновена антена в града се приемат над 20 УКВ-радиостанции и 6 телевизии [66]. Лицензираните оператори на кабелна телевизия са Blizoo (бившите Евроком кабел и Кейбълтел), N3 (Entry), Digital Cable Company (DCC).

Регионални радиостанции
Регионални телевизионни канали

Печатни издания[редактиране | редактиране на кода]

Здравеопазване[редактиране | редактиране на кода]

МБАЛ Пловдив

Пловдив разполага с 12 ДКЦ-та, които са с държавно и общинско участие, пет частни болници — Медлайн Клиник, Каспела, Торакс, Пълмед и Тримонциум, 16 поликлиники (10 от които стоматологични) и 5 диспансера. На територията на града функционират и около 600 частни лекарски кабинети, над 30 държавни и над 120 частни аптеки.

Образование и наука[редактиране | редактиране на кода]

Висши училища[редактиране | редактиране на кода]

Основни училища[редактиране | редактиране на кода]

Професионални училища[редактиране | редактиране на кода]

Средни общообразователни училища[редактиране | редактиране на кода]

Езикови гимназии[редактиране | редактиране на кода]

Култура и забавления[редактиране | редактиране на кода]

Опера, театър и културни домове[редактиране | редактиране на кода]

Музеи[редактиране | редактиране на кода]

Регионалният етнографски музей - Пловдив

Археологическият музей е създаден през 1882 г. като Народен музей на Източна Румелия. Неговото узаконяване се извършва с указ на НВ Цар Борис III от 1921 г. През 1928 г. музеят е настанен в сградата на пл. „Съединение”, построена през осемдесетте години на 19 век от видния пловдивски архитект Йосиф Шнитер. Музеят представлява най-голямата съкровищница на археологическото богатство на древна Тракия. Трите отдела - „Праистория”, „Античност” и „Средновековие”, съдържат ценни находки от старокаменната епоха (палеолит) до ранноосманския период в българската история (15-16 век).

Исторически музей - Пловдив е създаден през 1951 г. като научен и културен институт за събиране, опазване, научно изследване и популяризиране на историческите свидетелства за миналото на Пловдив и Пловдивския край за периода от XV до ХХ в. Експозициите на музея са разположени в три отделни сгради — паметници на културата.

Регионалният етнографски музей - Пловдив е открит през 1917 г. На 14 октомври 1943 г. новият дом на музея — Куюмджиевата къща — е открит за посещения. През 1949 г. Общинската къща-музей се преименува в Народен етнографски музей, а през 1952 г. е наредена постоянна експозиция, обновена изцяло през 1962 г. Над 40-те хиляди предмети в неговите хранилища са разделени във фондовете: Селско стопанство, Занаяти, Тъкани и облекло, Мебели и интериор, Музикални инструменти и обреден реквизит, произведения на изобразителното изкуство. Оформени са фототека, научен архив и библиотека. В последните години екипът на Етнографски музей Пловдив работи по преструктурирането на експозицията с акцент върху градската културна област, в която е огромният потенциал на тази институция.

Природонаучният музей е открит през 1955 г. в старинната сграда на някогашната Пловдивска община, построена през 1880 г. Началото на музея се поставя от богатите колекции на бившия френски колеж „Св. Августин”. Днес музеят е един от най-значимите в страната, с богати сбирки в разделите Палеонтология, Минералогия, Ботаника. Няколко зали са посветени на животинския свят, а в приземието се намира най-големият сладководен аквариум в България с над 40 вида декоративни риби и някои земноводни. Особено ценна е сбирката от родопски минерали.

Музеят на авиацията е открит на 21 септември 1991 г., намира се на територията на авиобаза Крумово, на 12 km от Пловдив. Музеят притежава приблизително около 6800 експоната, 59 летателни апарата, разположени в две вътрешни и една външна експозиции, два ремонтно-възстановителни хангара и архивохранилище.

Изобразително изкуство и галерии[редактиране | редактиране на кода]

Пловдив е развит център на иконописта още от Средновековието. През Възраждането в града идват да работят майстори зографи от цялата страна, сред които са Димитър Зограф и синът му Зафир (Станислав Доспевски), Захари Зограф, Георги Данчов и др. След Освобождението, когато Пловдив е столица на Източна Румелия, тук работят големият български художник от чешки произход Иван Мърквичка и един от първите преподаватели в Държавното рисувателно училище Антон Митов. През 1912 г. е организирана изложба, на която са поканени всички художници от Южна България, с което се полага началото на Дружество на художниците с център Пловдив. В изложбата участват 16 автори, които стават и основатели на дружеството. В Дружеството участват основните фигури в българското изобразително изкуство по онова време, като Христо Станчев, Сирак Скитник, Живка Пейчева, Николай Райнов, Давид Перец, Даниел Дечев, Цанко Лавренов, Димитър Павлов, Златю Бояджиев, Владимир Рилски, Борис Ангелушев и др. През 50-те години Дружеството на пловдивските художници се включва в Съюза на българските художници.

Характерен възход е отбелязан през 60-те и 70-те години с изявите на цяло поколение творци с национално значение: Иван Кирков, Колю Витковски, Йоан Левиев, Димитър Киров, Георги Божилов - Слона, Ана Гребенарова, Енчо Пиронков, Христо Стефанов и др. Като силно начало на 90-те се явява дейността на едно от първите в страната младежки авангардни сдружения — група „Ръб”, а в началото на новото хилядолетие и Сдружението за съвременно изкуство „Изкуство днес”. [67]

  • Още в края на 19 век в Пловдив се създава втората в страната Държавна художествена галерия след Националната в столицата. Днес фондът на Държавна художествена галерия ­ Пловдив, наброява над 6000 оригинални художествени произведения, експонирани в 4 различни сгради: Постоянна експозиция, къща музей „Златю Бояджиев” и Иконна сбирка на ул. „Съборна”, Постоянна експозиция на Цанко Лавренов на ул. „Княз Александър I”. През 1981 г. бе открита Постоянна експозиция на мексиканското изкуство, дарение от мексиканските художници в чест на 1300-годишнината от основаването на българската държава. Пловдивската художествена галерия днес е арт музей, който съхранява, опазва и показва част от най-ценните образци на средновековното, възрожденското, следосвобожденското и съвременно изкуство на България. В галерията се пази най-старото кавалетно произведение на българското изкуство - „Портрет на Софроний Врачански“ от 1812 г., а също се съхранява и колекция от произведения на старата венецианска, френска, немска, холандска и фламандска живопис.
Къщата на Киркор Месробович, строена 1846 г., помещаваща музейните експозиции на Цанко Лавренов и на Мексиканското изкуство
Център за съвременно изкуство "Баня Старинна"
  • Градска художествена галерия Пловдив

Тел.: + 359 32 624221 Адрес: ул. Княз Александър І Батенберг № 15 (на Главната улица)

Тел.: + 359 32 626086 Адрес: ул. Съборна № 22

Тел.: + 359 32 628745 Адрес: ул. Артин Гидиков № 14А (в Стария град)

Тел.: + 359 32 628745 Адрес: ул. Артин Гидиков № 14А (в Стария град)

Тел.: +359 32 638055, Адрес: ул. В. Кънчев № 1 (в Стария град)

Тел.: + 359 32 635322 Адрес: ул. Съборна № 14А (в Стария град)

Галерията е учредена на 31 май 1996 г. и е разположена във фамилната къща на известния пловдивски фабрикант и търговец на тютюн Петър Дяков. Това е една малка и уютна галерия. Тя е отворена за посетители всеки ден, освен неделя.

Тел.: + 359 32 271 068 Факс: + 359 32 271 068 Адрес: ул. Ангел Букурещлиев 17

Изложбена зала на Дружество на пловдивските художници
Адрес: ул. "Гладстон" №32 тел: +359 886 972737

Библиотеки и читалища[редактиране | редактиране на кода]

Читалище „Възраждане“
  • Народна библиотека Иван Вазов
  • Читалище „Алеко Константинов”, бул. „Шести септември“ 160
  • Читалище „Г. Търнев”, бул. „България“ 146
  • Читалище „Възраждане”, ул. „Стоян Чалъков“ 1
  • Читалище „Захари Стоянов”, ул. „Равнища“ 4
  • Читалище „Иван Вазов”, ул. „П. Р. Славейков“ 33
  • Читалище „П. Р. Славейков”, ул. „П. Д. Петков“ 42
  • Читалище „Съвременник-1986”, ж.к. „Тракия“ бл. 141; тел.: 032/68 28 32 www.savremennik.com
  • Читалище „Христо Г. Данов”, бул. „Шести септември“ 128
  • Читалище „Христо Ботев”, ул. „Даме Груев“ 1; тел.: 032/692 858; 692 705, www.chitalishtebotev.hit.bg
  • Читалище „Христо Смирненски”, ул. „Копривките“ 15
  • Читалище "Иван Вазов", кв. "Коматево"
  • Читалище "Младост", ж.к. "Тракия"

Литература и книгоиздаване[редактиране | редактиране на кода]

Пловдив има сериозни основания да се гордее като родно място на българската книга, книгоиздаване, книгоразпространение и периодичен печат и като първия голям литературен център. През 1855 г. тук е създадено първото българско издателство от възрожденеца Христо Г. Данов.

Музика[редактиране | редактиране на кода]

Пловдивският симфоничен оркестър е първият извънстоличен държавен оркестър. Създаден е през 1945 г., а корените му са от 100-годишната оркестрова традиция в Пловдив. Пловдивската опера и балет са създадени през ноември 1953 г. През 1964 г. в Пловдив се създава Академията за музикално и танцово изкуство. Тя е второто висше учебно музикално заведение в България след Националната музикална академия в София. Пловдивското музикално училище, както и Певческото дружество са също с исторически традиции.

Международно известни са Хор на пловдивските момчета, младежи и мъже "Стефка Благоева", Камерен хор "Иван Спасов", хор "Детска китка" и хор "Евмолпея".

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

През 1999 г. в Пловдив се провежда „Европейски месец на културата“, част от инициативата „Европейска столица на културата“, организирана от Европейския съюз. В това събитие Пловдив е партньор на немския град Ваймар.

Спорт и спортни съоръжения[редактиране | редактиране на кода]

Най-големият стадион в България (не се играят мачове на него в момента)
Гребна База Пловдив

В Пловдив е построен най-големият спортен център в България - спортен комплекс „Пловдив”. Разположен в северозападната част на града, комплексът включва стадион за 55 000 зрители, най-голямата гребна база на Балканите, закрит плувен басейн, открити и закрити тенискортове и лекоатлетическа писта.

Други по значими спортни съоръжения и атракциони в Пловдив са стадион „Христо Ботев”, стадион „Локомотив” с картинг-писта „Лаута”, стадион „Марица”, стадион „Тодор Диев”, хандбална зала „Локомотив”, спортните зали „Дунав”, „Строител”, „Чайка”, „Академик”, „Total Sport”, водния комплекс Акваленд.

Пловдив е сред най-футболните градове в България с 4 отбора в професионалния футбол - „Ботев” (основан 1912), „Марица” (1921), „Локомотив” (1936) и „Спартак” (1947).

Международният боксов турнир "Странджа" се провежда ежегодно в Пловдив от 1949 г. В изданието за 2007 г. в турнира взимат участие 96 боксьори от 20 страни. Край Пловдив са разположени клубове по конен спорт „Аркан” и конно-спортна база „Хан Крум”.

В българското волейболно първенство участват отборите на „Локомотив“ и „Виктория волей“ (мъже) и „Марица“ (жени). Членове на Българска федерация по баскетбол от Пловдив са клубовете: „Марица”, „Марица 1991”, „Марица Кършиака”, „Академик” и „Академик-жени”.

Гребната база е спортно съоръжение, предназначено за упражняване на спорта гребане.

Представлява канал, дълъг 2200 метра, широк 120 метра и дълбок 3 метра. Намира се сред зелени площи.

През 2011 г. е извършен ремонт на стойност 1,6 млн. лева. Обновяват се хангарите на гребците, съблекалните, изгражда се нова трибуна за около 800 зрители.

Това е най-голямата подобна база на Балканите, където могат да се провеждат състезания по гребни спортове.

Забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Античен град[редактиране | редактиране на кода]

Античният театър, погрешно известен и като Амфитеатъра, е най-голямо постижение в областта на реставрацията на паметниците от античността у нас. Построен е в началото на 2 век, по времето на римския император Траян. Театърът е разположен в естествената седловина между Джамбаз тепе и Таксим тепе. Театронът е разчленен на два ранга от по четиринадесет реда седалки, отделени с хоризонтална пътека (диазома). Вероятно театърът е побирал около 3500 зрители. От южната страна на полукръглата орхестра се издига триетажната сценична постройка, украсена с фризове, корнизи и статуи. Театърът е проучен археологически от ст.н.с. Лилия Ботушарова, консервиран и реставриран под ръководството на арх. Вяра Коларова в периода 1968-1984 г. Тук се провеждат редица културни прояви, сред които Верди фестивал и Международният фолклорен фестивал.

Римският Одеон е реставриран през 2004 г. Построен е през 2-5 в. и е вторият (или малкият) античен театър на Филипополис със седалки за 350 зрители. В действителност сградата е строена като булевтерион — седалище на градското събрание и по-късно е била реконструирана и пригодена за нуждите на покрита театрална сграда.

Римският форум от времето на император Веспасиан през 1 в. и доизграден през 2 в. се намира до днешната Централна поща в град Пловдив и в непосредствена близост до Римския одеон. Заема площ от 11 ха и е бил заобиколен от магазини и обществени сгради. Тук са се фокусирали главните улици на Древния Филипопол. Форумът е бил средоточие на административния, икономическия, културния и религиозния живот на античния град. Провеждали са се събрания, дебати, празници, държавни дела. Комплексът има почти квадратен план с размери 143 на 136 метра[68].

Обновеният Античен стадион към месец май 2012 г.

Античният стадион е най-значителният паметник на античния град. Разположен е между източния склон на Сахат тепе и западния склон на Таксим тепе, в рамките на укрепения античен град. Простира от днешния площад „Римски стадион” до площад "Каменица" - стълбичките със статуята на Мильо. Построен е през II в. по времето на император Адриан, по модел на Делфийския стадион. Стадионът има дължина приблизително 240 метра и широчина 50 метра. Дължината на пистата е един римски стадий (около 600 римски стъпки). Съоръжението е побирало до 30 000 зрители, които са наблюдавали спортни състезания — Питийски, Александрийски и Кендрисийски игри. Понастоящем се виждат северната дъга на стадиона с 14 реда седалки, засводеният северен вход (сфендона), подземна улица и част от пистата.[69]

Археологически комплекс „Ейрене” се намира се в южното подножие на Трихълмието, от северната страна на античната улица в подлез „Археологически”. Комплексът представлява останки от представителна сграда, строена през IIIIV в. и по всяка вероятност ползвана като резиденция от виден гражданин на Филипопол. Съществуват няколко версии коя е Ейрене, изобразена на подовата мозайка в представителната зала на богатия дом. Името на собственичката, името на богинята на — Ейрене (мир). Ейрене е християнското име и на Пенелопа – девойка от гр. Мегадон, приела християнството през II в. В представителната част на сградата помещенията са с многоцветни подови мозайки, които впечатляват със своите геометрични и фигурални изображения.

На хълма Небеттепе се намират останки от първото праисторическо селище на Трихълмието, което през 12 век пр.н.е. в прераства в древнотракийския град Евмолпия, един от първите градски центрове в Югоизточна Европа. Разкритите здрави крепостни стени, ограждащи светилище и аристократичен дворец, са основните компоненти, характеризиращи селищата през тази епоха. Най-старата част на крепостта е изпълнена без каквато и да е спойка, с големи сиенитни блокове, в т.нар. циклопски градеж. Стражите са си осигурили достъп до водата на река Марица от крепостта по едва забележими врязани в лицето на стръмната скала стъпала.

Архитектурно-исторически резерват Старинен Пловдив[редактиране | редактиране на кода]

Къщи строени през Възраждането от дървена скелетна конструкция с пълнеж от непечени тухли-кирпич или тънки плоски печени на глина, на два ката паянта върху каменно-хоросанови темели и приземие.

Повишените икономически възможности на населението през 17-ти век водят до появата на нов тип градско жилище, т.нар. "пловдивска къща"[70]. В развитието си през 18-ти и 19-ти век тя преминава през два основни периода — несиметричен и симетричен. Най-старите образци на пловдивската къща датират от средата и края на 18-ти век и са представители на несиметричния архитектурен стил. По-забележителни паметници на несиметричния стил са Фурнаджиевата къща, къщата на ул. "д-р Стоян Чомаков", къща "Клианти" и др. Появата на пловдивската симетрична къща се отнася към 30-те години на 19-ти век. Богаташките са симетрични (овален салон с по четири стаи в ъглите) и раздвижени с еркери и клюкарници на горния етаж. "[71]. Типични симетрични сгради в Пловдив са домовете на Куюмджиоглу, на Георгиади, на Георги Мавриди, на д-р Стоян Чомаков, на д-р Димитър Бирдас и др.[72].

Най-богатите имат в двора гивгирена (сиреч масивно засводена, огнеупорно-негорима) мааза за ценни стоки (Андреа Георгиади къща на СУБ и др.; единствената останка от Чалъковата къща, превъзхождала Куюмджиоглу по великолепие е гивгирената ѝ мааза на Янгънлъка/пожарището на Таксим тепе, северозападно над античния театър); имат гивгирена щерна (цистерна, резервоар за дъждовната вода от покрива за пране и къпане) с изваян мраморен кладенец, бакърен капак и кован чекрък; някои имат към кухненската слугинска пристройка дори и турска баня с пералня (Хиндлиян, Хаджи Драган Калофереца).

Многоцветно изписани както отвън, още повече отвътре, някои стенописи са високохудожествени, като пейзажно изографисаните "алафранга" ниши. Така също дърворезбените слънца на таваните, шашарма юклуците (дълбоки долапи с орнаментални врати), стълбищните парапети, мраморните чешмяни корита и плочи са всепризнати шедьоври на майсторството.

Криволичещите по стръмнините на трите тепета улички изненадващо разкриват несравними гледки; множеството църкви са солидно изградени от камък и засводени, в неделя сутрин отвсякъде ехти камбанен звън. След края на "народната власт" градът е обезлюден от обитателите-кореняци, от бабичките с дантелите, насядали на бяло сладко в клюкарника; от старите семейства с бебетата им.

Главната улица на Пловдив[редактиране | редактиране на кода]

"Главната" е основната пешеходна зона в центъра на град Пловдив с множество забележителности. Най-големият парк - "Цар Симеоновата градина" е основан от Люсиен Шевалас през 1862 г. и е в самото начало на централния комплекс. Много пловдивчани и гости на града се радват на поддържаните зелени площи, като в самия парк се намира една от атракциите - "Пеещите фонтани" - любимо място през летните горещини. Самата улица започва от централния площад пред сградата на Централна поща и продължава с една от емблемите на града — Фонтанът - "Копчетата" (кръстен на седалките около фонтана), който вечерно време се осветява и създава неповторима атмосфера. По продължение на "Главната" от двете и страни стоят прекрасни старинни сгради от края на 19-ти век с множество модерни магазини. Има голям брой павирани разклонения, като местните ги наричат с общото наименование "Капана" - място за пазаруване. Централната улица е разделена на две части от малкия площад "Римски стадион" (Джумаята), като под него се намира едноименният реставриран старинен комплекс. В близост са Старият град със запазена възрожденска архитектура, множество археологически разкопки и уникалният Античен театър.

Пловдивските хълмове[редактиране | редактиране на кода]

Пловдивските хълмове — Хълма с часовниковата кула (Сахат тепе или още Данов хълм), Хълма на изворите (Бунарджик) и Хълма на духовете (Джендем тепе или Младежки хълм) през 1995 г. са обявени за природно защитени територии. Хълмът на духовете има надморска височина (кота терен) 307 м. В центъра на града се намират „Цар Симеоновата градина” и „Дондуковата градина” , които са сред първите паркове в България.

Личности, свързани с Пловдив[редактиране | редактиране на кода]

Родени в Пловдив
Починали в Пловдив
Други личности

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Л. Ботушарова, К. Колев, Хр. Джамбов, В. Коларова: „Археологически проучвания за историята на Пловдив и Пловдивския край”, „Хр. Г. Данов”, 1966.
  • Е. Кесякова: Филипопол през римската епоха. С., 1999.
  • А. Данчева-Василева. Пловдив през Средновековието (IV-XIV в.). С., Изд. на БАН, 2009.
  • Пл. Павлов. Пловдив — хилядолетният град. С., "Борина", 2012 (на бълг., англ., нем., фр., рус., исп., итал.).

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. "" Община Пловдив официален сайт
  2. Справка в базата данни на ГД „ГРАО“
  3. Plovdiv to be 2019 European Capital of Culture in Bulgaria, Europa.eu, 05.09.2014
  4. Matera to be 2019 European Capital of Culture in Italy, Europa.eu, 17.10.2014
  5. а б в Кесякова 1999, с. 21.
  6. К. Кисьов, Поселищен живот в Пловдивско и долината на река Стряма през I хил. пр.Хр.", Сф, 2004 г., вестник Марица от 10 август 2006 г., стр. 10 - разкопки на Небет тепе в Пловдив, проведени от д-р Иво Топалилов и съобщение за новонамерена монета на град Одрюза (Филипопол).
  7. Закон за териториалното деление на Столичната община и големите градове, посетен на 16 ноември 2007 г.
  8. на 2007-ма година: „Ягодово“ - квартал на Пловдив, Plovdiv24.com, посетен на 3 февруари 2008 г.
  9. Общински план за развитие на Пловдив 2005 - 2013 г., посетен на 10 ноември 2007 г.
  10. milarodino.com 2015.
  11. Кесякова 1999, с. 17, 20-21.
  12. Кесякова 1999, с. 21-22.
  13. Кесякова 1999, с. 23.
  14. а б в Р. Иванов 2002, с. 183.
  15. Burrell 2004, с. 243.
  16. "PHILIPPOPOLIS. The city from the 1st to the beginning of the 7th c." Ivo Topallov стр. 7
  17. Neokoroi: Greek Cities and Roman Emperors
  18. Burrell 2004, с. 241.
  19. а б в "" PlovdivCity.net, посетен на 10 ноември 2007 г.
  20. Кесякова 1999, с. 73-76.
  21. Кесякова 1999, с. 47-48.
  22. Кесякова 1999, с. 48-49.
  23. Кесякова 1999, с. 23-24.
  24. Vagabond Media 2014.
  25. а б в Кесякова 1999, с. 85-87.
  26. Кесякова 1999, с. 87-89.
  27. Кесякова 1999, с. 89-93.
  28. Кесякова 1999, с. 93-96.
  29. Кесякова 1999, с. 96-99.
  30. Кесякова 1999, с. 100-102.
  31. Валансиен 2009, с. 31-39.
  32. Кесякова 1999, с. 103-105.
  33. Кесякова 1999, с. 111.
  34. Кесякова 1999, с. 112-114.
  35. Кесякова 1999, с. 115-117.
  36. Кесякова 1999, с. 120-121.
  37. Кесякова 1999, с. 122-124.
  38. Кесякова 1999, с. 124-129.
  39. Кесякова 1999, с. 130-132.
  40. Кесякова 1999, с. 132-134.
  41. Кесякова 1999, с. 135-137.
  42. Кесякова 1999, с. 134, 138-146.
  43. http://www.nsi.bg
  44. ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ МЕЖДУ ЕВРОПА И ОРИЕНТА, посетен на 17 януари 2008 г.
  45. История на София
  46. Populstat
  47. Население – градове в България (1887-1946) – „БАН“
  48. Източна Румелия между Европа и Ориента
  49. На 23 септември 1879 година (5 октомври нов стил) Алеко Богориди - генерал-губернатор на Източна Румелия - в присъствието на Търновския митрополит Климент, на кмета на Стара Загора Иван Салабашев, на служебни лица и много граждани полага основния камък за възстановяване на Стара Загора
  50. Състав на Общински съвет, посетен на 23 юни 2011 г.
  51. Почетен консул на Армения
  52. Почетен консул на Федерална Република Германия в Пловдив
  53. Генерално консулство на Гърция
  54. Почетен консул на Италия
  55. Възстановеното консулство на Русия приема и документи за визи
  56. Генерални консулства на Турция
  57. Генерални консулства на Украйна
  58. консул на Франция
  59. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч ш щ ю Побратимени градове. // Официален сайт на Община Пловдив. Посетен на 12 декември 2014.
  60. www.sister-cities.org
  61. ((bg))  Пловдив се побратими с китайския Шънджън. // в. „Дневник“, 24.03.2014. Посетен на 24.03.2014.
  62. http://news.plovdiv24.bg/31885.htm Пловдив възвръща изгубените си позиции в бизнеса — Plovdiv24.bg
  63. http://www.optela.com/ „Оптела — Лазерни технологии АД“
  64. [1]
  65. Карта на обществения градски транспорт http://zaednoeuro.hit.bg/Plovdiv.jpg
  66. http://predavatel.com/bg/3/plovdiv.htm Радио и телевизия в Пловдив — Predavatel.bg
  67. Анализ на вестник Култура, 10 септември 2010
  68. Пловдив-перлата на Тракия, Евгени Петров и др., Пловдив, 2006
  69. http://antichen-stadion-plovdiv.bg/?p=12&l=1
  70. Пловдив-перлата на Тракия, Евгени Петров и др., Пловдив, 2006
  71. Старият Пловдив – резерват и сцена на културни събития, 20 октомври 2008, bnr.bg
  72. Пловдив-перлата на Тракия, Евгени Петров и др., Пловдив, 2006
Цитирани източници
  • ((bg)) Валансиен, Анри дьо. История на император Анри. София, Полис, 2009. ISBN 978-954-796-029-9.
  • ((bg)) Иванов, Румен. Римски и ранновизантийски градове в България. София, Издателство „Иврай“, 2002.
  • ((bg)) Кесякова, Елена и др. Книга за Пловдив. Пловдив, Издателство „Полиграф“, 1999. ISBN 954-9529-27-4.
  • ((en)) Burrell, Barbara. Neokoroi: Greek Cities and Roman Emperors. BRILL, 2004. ISBN 9789004125780.
  • ((bg))  Пловдив. // milarodino.com. milarodino.com, 2015. Посетен на 2015-01-31.
  • ((en))  History 5. // romanplovdiv.org. Vagabond Media, 2014. Посетен на 2014-12-07.