Руско-турска война (1877-1878)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

--

Руско-турска война (1877-1878)
Конфликт: Източен въпрос (1875-1878)
Shipka-monument-bg.jpg
Паметникът на свободата
Период 12/24 април 1877-19 февруари/3 март 1878
Място Балкански полуостров, Кавказ
Резултат Победа за Руската империя.

Териториална подялба на османски владения между Великите сили, Карс става част от Руската империя.

Освобождение на България от османско иго и възстановяване на българската държава. Признаване на независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора.

Воюващи страни
Romanov Flag.svg Руска империя
Flag of Romania.svg Румъния
Flag of Stiliana Paraskevova.svg Българско опълчение
Flag of the Principality of Montenegro.svgЧерна гора
Civil Flag of Serbia.svg Сърбия
Ottoman flag.svg Османска империя
Командири
Romanov Flag.svg император Александър II
Romanov Flag.svg княз Николай Николаевич
Romanov Flag.svg княз Михаил Николаевич
Flag of Romania.svg крал Карол I
Civil Flag of Serbia.svg крал Милан I

Flag of the Principality of Montenegro.svg княз Никола I

Ottoman flag.svg султан Абдул Хамид II
Ottoman flag.svgАбдул Керим Надир паша
Ottoman flag.svgАхмед Мухтар паша
Сили
Въоръжени сили на Русия, Румъния, Сърбия и Черна гора – 350 000, 500 оръдия, Българско опълчение – 12 000 Въоръжени сили на Османската империя – 281 000
Жертви и загуби
11,905 руски войници (вкл. руснаци, украинци, белоруси и финландци) на Балканския фронт, 3,662 руски войници (вкл. руснаци, украинци, белоруси, грузинци и арменци) на Кавказкия фронт[1], 3,456 убити българи, 1,350 ранени и убити румънци, 718 убити сърби [2] Ранените руснаци са 57,652, от които умират 6,824.[3][4][5] 17,000 османски войници (вкл. турци, албанци, бошнаци, помаци, араби, кюрди и др.)[6]

Руско-турската война (1877-1878) между Руската империя и Османската империя е десета в поредицата от Руско-турски войни. Важна част от изострянето и решаването на Източния въпрос през 1875-1878 г.

Поводът за войната е Въстанието в Босна и Херцеговина (1875), Априлското въстание в България (1876) и Сръбско-турската война (1876).

Участници са Османската империя срещу Русия, Румъния, Сърбия и Черна гора.

Войната се възприема и е наречена Освободителна, тъй като довежда до освобождаването на част от българите от Османската империя и създаването на Третата българска държава. Подобно е отношението към нея в Румъния, Сърбия и Черна гора, които получават пълна независимост.

Навечерието на войната[редактиране | редактиране на кода]

Лятото на 1875 г. поставя началото на поредното изостряне на Източния въпрос. В Босна и Херцеговина започва антиосманско въстание, предизвикано от общата криза на финансово съсипаната Османска империя. Въпреки натиска на османската армия, въстанието продължава и след края на годината. През 1876 г. се води Сръбско-турска война, а на 20 април започва Априлското въстание в България.

Събитията засилват имперските амбиции на Великите сили.

На 26 юни/8 юли 1876 г. се подписва тайното Райхщадско споразумение, в което Австро-Унгария и Русия се съгласяват какви територии да бъдат разпределени на кои страни, след края на войната. Съгласно това споразумение, страните се съгласяват, че на Балканите няма да се създаде голяма славянска държава. През април Русия постига споразумение с Румъния за пропускане на руските войски през нейна територия. В него се включва и присъединяване към Русия на Южна Бесарабия (под руска власт и в периода 1812-1856) в замяна на обещание за присъединяване на Северна Добруджа към Румъния след войната. Райхщадското споразумение е разширено с Будапещенската тайна конвенция между Австро-Унгария и Русия[7], както и споразумението между Русия и Великобритания от 30 май 1878 г.[8]

Едновременно с това, Русия подготвя стратегически план за война с Турция. Негов автор е генерал-лейтенант Николай Обручев. Бруталното потушаване на Априлското въстание предизвиква широк отзвук в цяла Европа в подкрепа на българската национална кауза. През август 1876 г. османската армия нанася поражение на сръбските сили. Рязко намаляват възможностите за мирно решаване на кризата.

През декември 1876 г. е свикана Цариградската конференция. Великите сили обсъждат границите на една или повече автономни български провинции в рамките на Османската империя. Изготвят проект за автономия на Босна и България. Османският външен министър уведомява делегатите, че в Османската империя е приета нова конституция, гарантираща права и свободи на всички етнически малцинства и българите ще се ползват със същите права, като всички други народности. Великите сили обявяват, че конституцията е само частично и незадоволително решение. След поредица от опити за постигане на компромис, конференцията приключва без споразумение.


Обявяване на войната[редактиране | редактиране на кода]

император Александър II
Връчване Самарското знаме на Българското опълчение, художник Николай Дмитриев-Оренбургски

Османското правителство отхвърля Лондонския протокол на Великите сили с предложения за реформи в Османската империя. В отговор на 12/24 април 1877 г., с издаден в Кишинев Манифест на император Александър II, Русия обявява война на Османската империя.

За участие във войната са привлечени Румъния, Сърбия и Черна гора. В състава на Въоръжените сили на Русия е Българското опълчение (12 Опълченски дружини) и финландска част (Лейбгвардейски Финландски Пехотен полк).

Разположение на силите[редактиране | редактиране на кода]

Русия[редактиране | редактиране на кода]

Русия е способна да мобилизира по-многочислена армия, която до известна степен е по-добре подготвена. Създадена е Действуваща Руска армия на Балканския полуостров. В началото на юни руските войски oт 276 000 войника (командир, великия княз Николай Николаевич) се съсредоточават на левия бряг на р. Дунав, като основното им ядро е в района на Зимнич. За действия на Кавказкия фронт е създадена Действуваща армия от 100 000 войника (командир, великия княз Михаил Николаевич).

Османска империя[редактиране | редактиране на кода]

султан Абдул Хамид II

Османските сили (командир, Абдул Керим Надир паша) имат в началото на м. юни 280 000 войника на Балканския полуостров. От тях 190 000 за преки действия срещу Русия, както и предимството на изградени преди войната крепости. Те разполагат и с пълен контрол в Черно море и патрулни кораби по р. Дунав. Преди войната са въоръжени със съвременно стрелково оръжие от Великобритания и САЩ, артилерийско въоръжение от Германия[9]. За действия на Кавказкия фронт е създадена армия от 70 000 войника (командир, Ахмед Мухтар паша).

Съюзници на Русия[редактиране | редактиране на кода]

На Румъния, Сърбия и Черна гора е отредена спомагателна роля във войната. Съставът на техните армии и задачите им са определени съобразно с това разбиране.

Десантът при Свищов, художник Николай Дмитриев-Оренбургски
Боят при Иваново чифлик, художник Павел Ковалевски

Балкански театър на военните действия[редактиране | редактиране на кода]

Район на военните действия[редактиране | редактиране на кода]

Настъпателен период (юни-юли 1877)[редактиране | редактиране на кода]

В началото на войната руската Дунавска флотилия унищожава османски кораби по течението на река Дунав и я минира [10]. Създадена е възможност за пресичането ѝ във всяка точка. На 10/22 юни Долнодунавският отряд под командването на генерал-лейтенант Аполон Цимерман форсира р. Дунав между Галац и Браила и заема Северна Добруджа. На 12/24 юни руската артилерия започва да обстрелва Русе и Тутракан, с което засилва увереността на османското командване, че основните руски сили ще преминат р. Дунав в този район.

На 15/27 юни, руски части (командир, генерал-майор Михаил Драгомиров), извършват десант през р. Дунав при Зимнич-Свищов. Създаден е сигурен плацдарм. Инженерните части (командир генерал-майор Александър Деп) построяват два понтонни моста при Свищов и прехвърлят Действуващата Руска армия на българския бряг.[11] В района няма значителни османски сили и централното командване нарежда на Видинския корпус (командир Осман паша) да се предвижи в направление Видин-Никопол и атакува флангово от запад руските сили. На Източнодунавската армия от района на Четириъгълника на крепостите Русе-Силистра-Варна-Шумен (командир Мехмед Али паша (Карл Детроа) е заповядано да застраши от изток руските сили.

Руското командване разделя частите, прехвърлени при Свищов на:

Чрез бързо придвижване на Предния отряд в Южна България и активни действия на Източния и Западния отряд се цели да се провали османския военен план. Започва настъпателния период на войната[12].

На 23 юни/5 юли руски войски под командването на генерал-майор Александър Арнолди освобождават Бяла и установяват контрол над стратегически важния Беленски мост над река Янтра, където се пресичат пътищата Русчук - Велико Търново и Шумен - Плевен. От 8/20 юли до 1/13 август там се установява главната квартира на руския император Александър II, който провежда два военни съвета - на 5 и 10 август. На 25 юни/7 юли части от Предния отряд влизат във Велико Търново, а на 4/16 юли преминават Стара планина през Хаинбоазкия проход. На 7/19 юли е установен контрол над Шипченския проход, имащ значение за връзките между Северна и Южна България (вж. Шипченска битка (юли 1877)). С тези действия пътят за настъпление към Цариград е открит, като генерал-лейтенант Гурко дори превзема Стара Загора.
На 4/16 юли Западният отряд успява да превземе Никопол (вж. Битка при Никопол). Придвижващият се към града Осман паша е принуден да се насочи към Плевен. По-малко от 24 часа след пристигането му е атакуван от руски сили. Осман паша организира успешна отбрана и отблъсква две руски атаки с цената на значителни жертви от двете страни (8/20 юли и 18/30 юли) (вж. Обсада на Плевен). Получава подкрепления и корпусът прераства в Западна армия[13].

Борбата за Самарското знаме при Стара Загора, художник Пeтър Морозов
В памет на зверствата над българското население

Русчушкият отряд постига равновесие на силите с най-мощната османска групировка, Източнодунавската армия, в района на Четириъгълника на крепостите Русе-Силистра-Варна-Шумен[14].

Междувременно османското командване прехвърля от Албания 20 хиляден Армейски корпус (командир, Сюлейман паша). Усилен с други части, формира Централна армия, която трябва да се съедини с войските блокирани в Плевен и да проведе контранастъпление. На 19/31 юли се води ожесточена битка при Стара Загора, вследствие на която градът пада в ръцете на османците. В сраженията се отличава Българското опълчение. Особено героична е защитата на Самарското знаме[15]. След превземането на града от редовната османска армия са извършени масови зверства спрямо мирното българско население по долината на р. Тунджа[16]. Независимо от успехите в битките при Нова Загора и Джуранли, Предният отряд се оттегля към Стара планина и се укрепява на Шипченския проход.

През настъпателния период главните руски сили са ангажирани с осигуряването на източния и западния фланг. Провален е османският план за едновременен двоен флангови удар. Същевременно дълбокото проникване на Предния Руски отряд в Южна България предизвиква появата на театъра на военните действия на Централната армия. Османските сили преодоляват първоначалния смут и дезорганизация[17]. Западната и Централната армия предприемат активни действия, чиято цел е да се съединят и преминат в контранастъпление[18].

Борба за надмощие (август-декември 1877)[редактиране | редактиране на кода]

Характерна черта на периода е провеждането на голямо-мащабни операции, в хода на които се решава изходът на войната[19].

Позиция на Шипка, художник Василий Верешчагин

Епопеята на Шипка осуетява плана на османското командване за прехвърляне на Централната армия в Северна България и съединяването ѝ със Западната армия. С особен героизъм в боевете за Шипченския проход се отличава Шипченският отряд. В състава му е Българското опълчение[20]. Решителна роля за отстояването му изиграва успешното командване на генерал-майор Николай Столетов и подкрепленията от части на Южния отряд (командир генерал-лейтенант Фьодор Радецки). Задържането на прохода е решаващо за изхода на войната (вж. Шипченска битка (август 1877), Шипченска битка (септември 1877)[21]).

Атака на Гривишкия редут, художник Николай Дмитриев-Оренбургски
Героите от Плевен. Паметник при Илинските врата в Москва

Неуспешните атаки за превземане на Плевен блокират настъплението на Руската армия. Към града са насочени поисканите от Румъния подкрепления. След нов неуспешен опит за превземане на града (26 август/7 септември-1/13 сетптември) на сцената на военните действия пристига извиканият от Русия генерал от инженерните войски Едуард Тотлебен. Под негово командване се извършват обсадни действия около Плевен. Наложен е плътен блокаден пръстен. [22]/. (вж. Битка при Ловеч, , Битка при Горни Дъбник, Битка при Телиш, Битка при Враца, Битка при Оряхово, Битка при Тетевен, Битка при Арабаконак и Битка при Елена). Започва дълга борба за изтощаване. Принуден от липсата на продоволствие, на 28 ноември/10 декември Осман паша се опитва да пробие обсадата в района при моста на река Вит. Претърпява поражение и капитулира с цялата Западна армия. Плевен е превзет.

На Източния фронт руските сили налагат волята и стратегическия си план в битките при Езерче, Кашъкбаир и Карахасанкьой, Кацелово и Горско Абланово, Чаиркьой и Мечка-Тръстеник[23].

Периодът на борбата за надмощие е с най-много усилия и жертви и за двете страни. Изчерпва почти всички възможности на Османската империя и нейните въоръжени сили за активни действия. Русия успява да мобилизира количествено и качествено по-големи ресурси за по-нататъшни настъпателни действия.

Заключителен период (декември 1877-януари 1878)[редактиране | редактиране на кода]

Действуващата Руска армия, наброяваща 314 000 души, започва настъпление срещу значително отслабените османски сили. В началото на периода решаващо значение има преминаването на Стара планина при много трудни зимни условия. Участват и Българските доброволчески чети. Заети са изгодни подстъпи към проходите в планината (вж. Битка при Арабаконак, Битка при Правец, Боевете при Етрополе). В бойните действия на този етап се включва Сърбия, която хвърля над 55 000 бойци към Ниш, Пирот, София и Видин.[24]

Бойното поле при Шейново, художник Василий Верешчагин

Пръв преминава Западния отряд (командир генерал-лейтенат Йосиф Гурко). На 23 декември/4 януари след като разгромява Орханийската армия [25] (командир Шакир паша) превзема София.

Последван е от Южния отряд (командир генерал-лейтенант Фьодор Радецки). Преминаването на Троянския отряд (командир генерал-лейтенант Павел Карцов) отвлича вниманието на османското командване от направлението на главният удар [26]. На 28 декември/9 януари, Южният отряд в Шейновска битка обкръжава и пленява Централната армия (командир Вейсел паша). На османските въоръжени сили са нанесени непоправими загуби.

Заключителното руско настъпление е осъществено изцяло и довежда до мълниеносен разгром на последната противникова сила в Южна България, групировката на Сюлейман паша. На 4/16 януари е превзет Пловдив, а на 8/20 януари руските войски влизат в Одрин[27].

Кавказки театър на военните действия[редактиране | редактиране на кода]

Русия и Османската империя разглеждат Кавказкия фронт като спомагателен за хода на войната. Основна задача на кавказките руски сили е осуетяване прехвърлянето на противникови сили на Балканския полуостров.

Край на войната[редактиране | редактиране на кода]

В началото на 1878 година действуващата руска армия е на 20-на км от Цариград. Победата е пълна. Великобритания изпраща в Мраморно море боен флот, който да предотврати превземането на османската столица. Под натиска на Великите сили и след претърпените загуби (66 000 убити и 140 000 ранени)[28] на 19/31 януари Русия сключва с Османската империя Одринското примирие, с което се прекратяват бойните действия.

На 19 февруари/3 март Русия и Османската империя подписват предварителния Санстефански договор. Според него Румъния, Сърбия и Черна гора получават пълна независимост. България се създава като автономно трибутарно княжество. Територии на Османската империя се поделят между Великите сили.

Съгласно предварителните договорености между Русия и Австро-Унгария,[29] както и между Русия и Великобритания, [30] няколко месеца по-късно Великите сили се събират, за да оформят окончателния договор по време на Берлинския конгрес. Берлинският договор от 1/13 юли 1878 между Великите сили и Османската империя ревизира Санстефанския и в началото на 1879 е потвърден с Цариградския договор между Русия и Османската империя.


Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. 156. «Военно-медицинский отчет за войну с Турцией 1877—1878 гг.» Дунайская армия, ч. 2, Спб., 1886, стр. 3. Итоговые данные. «Война с Японией 1904—1905 гг. Санитарно-статистический очерк», Пгр., 1914, стр. 248.
  2. «Рат Србиjе са Турском за ослободенье и независиност 1877—1878 године», Белград, 1879, стр. 449.
  3. Борис Урланис, Войны и народонаселение Европы, Часть II, Глава II http://scepsis.net/library/id_2140.html
  4. Генов Цонко, Освободителната война 1877-1878, София,1978, с.143
  5. Военно медицинский отчет за войну с Турцией 1877-1878 гг. Дунаская армия ч.2 стр. 513; Кавказская армия ч.1 стр. 19
  6. Борис Урланис, Войны и народонаселение Европы, Часть II, Глава II
  7. Тайна конвенция между Австро-Унгария и Русия (на руски език)
  8. Споразумение между Великобритания и Русия за изменение на Санстефанския договор (на руски)
  9. Генов Цонко, Освободителната война 1877-1878, Изд. "Наука и изкуство", София, 1978, с. 65-68
  10. Освободителната война 1877-1878,С.,1986,Хроника на войната, с. 7,8,9,10
  11. Освободителната война 1877-1878,ДИ "П.Берон", София, 1986, с. 10,87,134,162
  12. Георгиев Георги, Освободителната война 1877-1878, ДИ "П.Берон", София, 1986,с. 158-159
  13. Мартынов Е. Блокада Плевны, СПг., 1900
  14. Обзор действий Русчукского отряда, В:ВСб., 1879,6
  15. Вълков Георги, Българското опълчение, София, 1983
  16. Георгиев Георги, Освободителната война 1877-1878, ДИ "П.Берон", София, 1986, с. 55
  17. Беляев Н., Русско-турецкая война 1877-1878, М., 1957.
  18. Георгиев Георги, Освободителната война 1877-1878, ДИ "П.Берон", София, 1986, Хроника на войната,с. 7-40
  19. Освободителната война 1877-1878, ДИ "П.Берон", София, 1986, с. 52
  20. Дойнов Стефан, Българската общественост и Руско-турската освободителна война (1877-1878), София, 1978
  21. Генов Цонко, Освободителната война 1877-1878, Изд. "Наука и изкуство", София, 1978,с. 132-147
  22. Генов Цонко, Освободителната война 1877-1878, Изд. "Наука и изкуство", София, 1978,с. 170-175
  23. Генов Цонко, Освободителната война 1877-1878, Изд. "Наука и изкуство", София, 1978,с. 223-230
  24. Jовановић, Слободан. Влада Милана Обреновића. Књига 2. Београд, Геца Кон, 1934, стр. 182-184, 195-196
  25. Сборник материалов по Руско-турецкой войне на Балканском полуострове, Вып. 1-66, Санкт Петербург,с. 117-118
  26. Генов Цонко, Освободителната война 1877-1878, Изд. "Наука и изкуство", София, 1978, с. 199-207
  27. Генов Цонко, Освободителната война 1877-1878, Изд. "Наука и изкуство", София, 1978,с. 230-235
  28. Сборник материалов по Руско-турецкой войне на Балканском полуострове, Вып. 1-66, Санкт Петербург
  29. Покровский М. Русская история с древнейших времен. При участии Н. Никольского и В. Сторожева. — М., 1911, т. 5, с. 309—318.
  30. Договори между Русия и Австро-Унгария, по-специално: Райхщатският договор от 8 юли 1876 г. и Будапещенската тайна конвенция от 15 януари 1877 г., както и договорът с Великобритания за изменение на Санстефанския договор от 30 май 1878 г. Всички договори - тук: http://istmat.info/node/27109

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]


Flag of Russia.svg Руско-турски войни Flag of the Ottoman Empire.svg
17 векРуско-турска война (1676-1681)Руско-турска война (1686-1700)
18 векРуско-турска война (1710-1713)Руско-турска война (1735-1739)Руско-турска война (1768-1774)Руско-турска война (1787-1792)
19 векРуско-турска война (1806-1812)Руско-турска война (1828-1829)Кримска война (1853-1856)Руско-турска война (1877-1878)
20 векПърва световна война (1914-1917)