Източен въпрос

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Източният въпрос е условен термин, използван в науката, публицистиката и литературата, с който се обозначават противоречията между европейските Велики сили от края на XVIII век до Първата световна война, които са свързани с разпадането на Османската империя и съперничеството на европейските държави за подялбата на нейните територии и контрол на Балканите, в Мала Азия и Близкия Изток.

Фактори за поява[редактиране | edit source]

Обсадата на Варна от руските войски по време на Руско-турската война от 1828-1829

През втората половина на XVIII век Османската империя изпаднала в трайна вътрешнополитическа криза, която се отразила върху международното ѝ положение. Това съвпаднало със зараждащото се на Балканския полуостров национално-освободително движение на балканските народи. Тези събития активизирали политиката на страните, заинтересовани от отслабването на Османската империя и прогонването на турците от Европа. Въпросът за османското наследство е от изключителна значимост за Русия, която от началото на XVIII век неведнъж разширила териториите си за сметка на Османската държава. Поради това Руската империя станала най-активен и значим фактор, от който в най-голяма степен зависило развитието на Източния въпрос.

В резултат на успешните войни с Османската империя, през първата половина на XIX век Русия придобила все по-нарастващо влияние на Балканите и в Ориента. През този период западноевропейските държави не обръщали особено внимание на руската външна политика спрямо Високата порта, тъй като били заети с революционните процеси обхванали Европа след Френската революция. Към средата на века обаче европейските страни предприели търговска експанзия в османските земи. Нарастващото руско влияние в Източното Средиземноморие застрашило икономическите интереси на Западна Европа и комуникациите на Великобритания с Индия. Влиянието на Русия на Балканите не се нравело и на Австрийската империя която имала апетити към някои балкански територии, сред които и Македония. Всичко това обяснява и причината поради която по-голямата част от европейските страни били негативно настроени спрямо балканските националноосвободителни движения. Поради това част от тях поели курс към покровителство на Османската империя и запазване на целостта ѝ.

Политическите интереси, териториалните претенции и противоречия на държавите от Европа по т.нар. Източен въпрос са причина за разгръщането на нестабилност и остра политическа криза в региона. След Кримската война в средата на ХІХ век амбициите за политическо влияние и териториални претенции на Балканите нарастват и Източния въпрос решаван донякъде с дипломатически и военни средства се превръща в Източна криза с ясно изразени противостоящи страни.

Развитие[редактиране | edit source]

Берлинският конгрес от 1878 г. изиграва важна роля за съдбата на Източния въпрос

Като политическо понятие Източният въпрос се споменава за първи път на Веронския конгрес от 1822 г. състоял се по повод Гръцкото освободително въстание от 1821-1829 г. В своето развитие той преминава през няколко етапа. Най-ранният е свързан с балканските проекти на Екатерина II и началото на освободителните движения в Сърбия, Влашко, Молдова и Гърция. Втората фаза протекла в периода до Кримската война, когато Русия наложила своето влияние над Османската империя в резултат на Египетските кризи от 1833-1841 г. Това ускорило реформите в многонационалната държава и улеснило налагането на колективно влияние на всички Велики сили над нея. След загубата на Русия в Кримската война от 1853-1856 г. славянската държава престанала да бъде главен фактор в Източния въпрос. Тя преориентирала външната си политика от агресивни методи срещу ислямската империя към културно и просветно влияние сред балканските народи, с цел подпомагане на национално-освободителните движения на Балканите.

През 60-те и 70-те години на XIX век българския народ изградил свое национално-освободително движение, благодарение на действията на Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Стамболов и други български патриоти. То намерило завършен вид с Априлското въстание от 1876 г. Жестоките репресивни методи които османската армия наложила над въстаналото българско население и избиването на около 30 хил. българи предизвикало бурни реакции сред обществеността в Европа. Това довело до поредната Руско-турска война от 1877-1878 г. След приключването ѝ по силата на Берлинския договор било създадено автономно Българско княжество, а Сърбия и Румъния получили независимост. Берлинският конгрес от 1878 г. стабилизирал международното положение в Европа за период от 40 години.

Последната фаза от развитието на Източния въпрос започнала с анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария и обявяването на независимостта на България през 1908 г. Действията на Австро-Унгария изострили до крайност отношенията ѝ с Русия и се превърнали в допълнителна причина за присъединяването на Русия към Антантата през Първата световна война. В крайна сметка Източният въпрос не бил разрешен в полза на Русия поради резултатите от Първата световна война, които коренно променили международната обстановка и го премахнали от дневния ред на европейската дипломация.


Вижте също[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  • История и цивилизация за 11 клас; Автори: А. Николов, М. Делев, А. Иванчев, В. Янчев; Урок 18: Българското националноосвободително движение през XVIII и първата половина на XIX век. София, 2002, стр.222.

Външни препратки[редактиране | edit source]