Стефан Стамболов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за българския политик. За булеварда в София вижте Стефан Стамболов (булевард в София).

Стефан Стамболов
Стефан Стамболов
Мандат
1 септември 1887 – 31 май 1894
Избран от V ОНС
Предшественик Константин Стоилов
Наследник Константин Стоилов
Роден 12 февруари 1854 г.(1854-02-12)
Търново, днес България
Починал 18 юли 1895 г. (на 41 г.)
София, България
Съпруг(а) Поликсена Станчева
Полит. партия Либерална партия (1879-1886)
Народнолиберална партия (1892-1894)
Портал  Портална икона   Политика

Стефан Николов Стамболов е бележит български държавник, революционер, политик, поет и журналист. Апостол на Вътрешната революционна организация, през 1875 и 1876 година той ръководи подготовката на Старозагорското и Априлското въстание. След Освобождението на България се издига в средите на Либералната партия. С действията си по време на Съединението и в кризата след преврата от 1886 допринася за стабилизирането на страната и откъсването ѝ от руското влияние. Критикувано за диктаторските методи, управлението му начело на Регентския съвет от 1886 до 1887 и правителството от 1887 до 1894 (най-продължителното управление на български министър-председател след Станко Тодоров и Тодор Живков) поставя основите на подема на България през следващите две десетилетия. Основава и ръководи Народнолибералната партия (стамболовисти) до смъртта си.

Биография[редактиране | edit source]

Ранни години[редактиране | edit source]

Стефан Стамболов е роден на 31 януари (12 февруари нов стил) 1854 г. в Търново.[1] Потеклото му по майчина и бащина линия е от Трявна. Бащата е съзаклятник от Велчовата завера (1835) и съмишленик на капитан Дядо Никола. Стефан Стамболов расте в обкръжението на революционери като Христо Иванов-Големия, отец Матей Преображенски, Христо Караминков - Бунито.

Образованието си започва в родния си град. Учи в Духовната семинария в Одеса (18701872), но не я завършва, тъй като е изключен за връзки с руски революционери.[1] През 1873 г. за кратко е учител в Търново, след което заминава за Румъния.

Участие в националнореволюционните борби[редактиране | edit source]

По време на общо събрание на БЦБО през ноември 1876 г. - Стамболов е предпоследен на задния ред

Стамболов е делегат на Търновския революционен комитет на Общото събрание на Българския революционен централен комитет през август 1874. През есента на същата година е изпратен от БРЦК в България, за да съживи революционните комитети, разбити след гибелта на Васил Левски. Заедно с Христо Ботев през август 1875 Стамболов свиква ново общо събрание на БРЦК в Букурещ, което взема решение за въстание в България и го изпраща като апостол в Старозагорско. След неуспеха на Старозагорското въстание е принуден да се завърне в Румъния.[1] През ноември – декември 1875 г. Стамболов председателства Гюргевския комитет, което решава да организира нов опит за общо въстание в България през пролетта на следващата година. Определен е за главен апостол на Търновския революционен окръг.[2] Прехвърля се в окръга в края на януари 1876 г. Първоначално се установява в Горна Оряховица, а впоследствие в Самоводене, откъдето координира подготовката на въстанието в района между Търново и Русе. Конкретният му принос е в агитацията на населението, подбора на въстанически ръководители, събирането на парични средства и стратегическото планиране на въстанието, но усилията му за въоръжаване на населението остават без особен успех.[3] При вестта за преждевременното избухване на въстанието в Панагюрски окръг проявява колебание и забавя нареждането си за въстание в Търновско. Надеждата, че ще успее да проведе съвещание на революционните комитети, е провалена от турските власти. Благодарение на шпионската си мрежа, между 25 и 28 април полицията залавя лидерите на съзаклятието в Горна Оряховица, с което осуетява въстанието в почти целия окръг с изключение на района на Бяла черква и Мусина. Опитът на Стамболов да вдигне на бунт Самоводене също пропада и през следващите месеци той е принуден да се укрива в селото, преди да премине Дунав през август същата година.[4] В Румъния взема участие в ръководството на Българското централно благотворително общество и е редактор в основания от Ботев вестник „Нова България“.[1]

По време на Руско-турската война (1877-1878) е военен кореспондент на в-к „Новое время“. Участва в кампанията за доставка на храна и фураж за Действуващата Руска армия.

Държавник[редактиране | edit source]

Политическа кариера до 1886[редактиране | edit source]

Стамболов през 1878 г.

Още по времето на Учредителното събрание (1879) Стефан Стамболов е сред най-активните привърженици на Либералната партия. Избран е за депутат и подпредседател във Второто през 1880-1881 и отново в Четвъртото обикновено народно събрание, което оглавява като председател от 1884 до 1886 година.[1]

По време на Режима на пълномощията (1881-1883) Стамболов се оттегля в Търново, където набира масова подкрепа и работи за привличане на руските генерали от правителството към каузата за възстановяване на Търновската конституция. При посещението на министър-председателя Леонид Соболев в града през септември 1882 организира няколкохиляден митинг в подкрепа на Русия и конституцията.[5] В началото на август 1883 Стамболов заминава за София в безуспешен опит да прокара собствен проект за помирение на либерали и консерватори, който предвижда решението за конституцията да бъде взето от Велико народно събрание, излъчено по демократичния избирателен закон от 1880, и задържане на Соболев на министър-председателския пост.[6] Предложението не е прието от княз Александър Батенберг, който прекратява пълномощния режим по договореност с партийните водачи Драган Цанков и Григор Начович, отстранявайки от власт руските офицери въпреки предупреждението дипломатическия представител на Русия в София.[7]

Макар и несъгласен с намеренията на Цанков да прокара консервативни изменения в конституцията чрез избрания през пълномощния режим парламент, в края на 1883 Стамболов парира стремежа на „непримиримите“ либерали за разцепване на Либералната партия. След изборите през май 1884 посредничи без успех за изглаждане на противоречията между умерения Цанков и водача на „непримиримите“, Петко Каравелов. Отхвърля предложението на Цанков да бъде избран за председател на парламента и подкрепя кандидатурата на Каравелов при окончателния разрив между двете крила на партията. Избран е за подпредседател, а след оставката на Цанков и заемането на министър-председателския пост от Каравелов става председател на Народното събрание.[8] Поддържа законодателните инициативи на каравеловото правителство, включително законите за държавна собственост и експлоатация на железниците и строежа на жп линията БеловоВакарел със средства от фиска и външни заеми.[9]

Участие в борбите срещу Берлинския договор (1878-1886)[редактиране | edit source]

Делегати от Македония и Тракия в Учредителното събрание. Стамболов е в центъра с бял калпак.

В края на август 1878 Стамболов става един от учредителите на търновския комитет „Единство“, който си поставя за цел да предотврати териториалното разпокъсване на България, решено от Великите сили на Берлинския конгрес. Търновският комитет образува организационна мрежа в цяла Северна България и сътрудничи с комитетите в южната част на страната за набиране на доброволци, оръжие, боеприпаси и храни в подкрепа на въоръжената борба за освобождаване на Македония.[10]

Като деец на Либералната партия и член на парламента Стамболов взема участие в съединистката акция от пролетта на 1880 година. Заедно с други политически представители в София съставя план за обединение на Княжество България и Източна Румелия, който предвижда организирана агитация в Южна България и подготовка на княжеството чрез закон за народното опълчение и държавен заем. През май заминава за Сливен, където съдейства за съставянето на таен централен комитет от румелийски общественици, но по инструкции от софийското правителство сдържа дейността му до приключване на дипломатическите сондажи в Европа. Неблагоприятните резултати от сондажите обричат акцията на неуспех.[11]

Като председател на Народното събрание в началото на септември 1885 Стамболов е между първите лидери на Княжество България, които подкрепят Съединението, обявено в Пловдив от Българския таен централен революционен комитет и командирите на източнорумелийската милиция. Той съставя прокламацията, с която на 8 септември княз Александър приема сливането на двете български области и се нагърбва със защитата му.[12] След избухването на Сръбско-българската война се записва доброволец в армията.[13]

Регент (1886-1887)[редактиране | edit source]

Деветоавгустовският преврат заварва Стамболов в Търново. Като председател на Народното събрание и един от най-авторитетните общественици от това време, името му е включено в състава на правителството, обявено от заговорниците[14], но той самият им отказва всякакво съдействие и оглавява (15 август 1886) наместничеството, което с помощта на южнобългарските войски връща княз Александър Батенберг в София. Това става против волята на руския император Александър III, който в крайна сметка принуждава Батенберг да се откаже от престола. Не успял да задържи княза, едновременно с абдикирането му на 26 август Стамболов е назначен в тричленното регентство, което управлява страната почти цяла година в условията на остра външно- и вътрешнополитическа криза.[15]

Като регент Стамболов се опитва да използва абдикацията на Батенберг, за да подобри българо-руските отношения, но въпреки проруската си реч пред парламента от септември 1886 не спира репресиите на правителството на Васил Радославов над русофилите. Това и усилията на Русия да диктува условията за избирането на Велико народно събрание и новия княз чрез дипломатически натиск и военни демонстрации водят до разрив през ноември същата година[16] и проруски бунтове в страната. В края на юни 1887 за княз е избран Фердинанд Сакскобургготски, след като Стамболов принуждава Радославов (привърженик на Батенберг) да подаде оставка от премиерския пост.[17]

Министър-председател[редактиране | edit source]

Паметникът на Стамболов във Велико Търново

След избора на княза, Стамболов оглавява правителството на създадената от него Народнолиберална партия (1887 – 1894). Задачите, които си поставя, са: защита на българската независимост, умиротворяване на страната, ускоряване на стопанското развитие, укрепване на международното положение на България и защита на българската кауза в териториите, определени от Санстефанския мирен договор, но останали извън българската държава.

Дипломация[редактиране | edit source]

Възцаряването на Фердинанд води до вътрешна стабилизация, но международното положение на България остава несигурно заради категоричната позиция на Русия. В началото на 1888 руското правителство декларира, че няма да търси силово решение на българския въпрос, но същевременно отказва да признае избора на княза от Великото народно събрание. Останалите Велики сили следват руския пример, за да избегнат пряка конфронтация с Петербург.[18][19] Тайните преговори, които Стамболов води с руски представители между 1888 и 1891 за замяната на княза с общоприемлив кандидат, пропадат поради взаимно недоверие.[20]

Участник в подготовката на три безуспешни въстания за национално освобождение и обединение, като министър-председател Стамболов се опитва да защити българските интереси в Македония в рамките на Берлинския договор, контролирайки и направлявайки лично[21] усилията на външните министри Георги Странски (1887-1890) и Димитър Греков (1890-1894). Като основна заплаха за българските национални интереси в областта Стамболов схваща не османската власт, а претенциите на съседните балкански държави. Затова[22] той отбива постъпките от сърби (август 1889) и гърци (юни 1891)[23] за антиосмански съюз и подялба на Македония и търси разбирателство с Високата порта. Съчетавайки постъпките в подкрепа на Българската екзархия с натиск по редица въпроси от българо-турските отношения, той постига утвърждаване на българските училища и духовенство в областта. През юли 1890 султан Абдул Хамид II издава пълномощия (берати) за български владици в Скопската и Охридската епархия, след като българският министър-председател нарежда демонстративно спиране на изплащането на източнорумелийския дълг за Портата.[24] Заканата на Стамболов, че ще прекъсне преговорите за наема на железницата ВакарелСаранбей, спомага за издаването на берати за Велешко и Неврокопско през април 1894. По същото време султанът гарантира правото на българските митрополити и общини да откриват училища и да издават разрешителни за учителите в Македония.[25]

Вътрешна политика[редактиране | edit source]

Стамболов остро се противопоставя на всеки опит за вмешателство в българските дела, особено на Русия. За постигане на тази цел Стамболов предприема редица крути мерки, които се използват като доказателство за наличието на диктаторски режим. Приети са законите срещу разбойничеството и за ограничение на печата. Стамболов многократно опитва да подобри взаимоотношенията с Русия. Въпреки това на 6 ноември 1886 година Русия скъсва дипломатическите отношения с България. С подкрепата на Русия през февруари 1887 година избухва втори офицерски заговор (виж Офицерски бунт (1887)), който е потушен от правителствените войски.

През януари 1890 година майор Коста Паница прави неуспешен опит за преврат с подкрепата на Русия. Стамболов настоява за решителни мерки срещу подобни действия и през юни Паница е екзекутиран. Това предизвиква недоволството на проруските кръгове и на македонската емиграция, представители на която организират неуспешен опит за неговото убийство през март 1891 година.

Стопанска политика[редактиране | edit source]

Стамболов следва енергично политика за икономическо развитие на страната на базата на три основни принципа: протекционизъм, строга данъчна политика, промишлено и гражданско строителство. Той развива активна законодателна дейност с подчертано протекционистичен характер. Приема закон за насърчаване на производството на местни тъкани, закон, който определя железниците за собственост на държавата. Така предотвратява опасността от изпадане на страната в икономическа зависимост. Развива банковото и застрахователното дело, поставя основите на общинските здравни служби и пенсионното дело.

Падане от власт[редактиране | edit source]

Русофобската политика на Стамболов е в разрез с амбициите на Фердинанд I за официално признание. Фердинанд I, търсейки дипломатическата подкрепа на Русия, отстранява правителството на Стамболов през 1894 година. Именно при такава обстановка настъпва краят на 8-годишното управление на Народнолибералната партия и нейния лидер Стамболов, приеман за най-значимия български държавник.

За това помагат грубите действия на властта, насилията, полицейският произвол, засилили общественото недоволство срещу управлението на Стамболов.

В началото на 1894 година Стамболов попада в центъра на шумен публичен скандал, след като на 11 март 1894 година Мария Милкова, съпруга на капитан Тодор Матров и балдъза на военния министър Михаил Савов, обвинява министър-председателя Стефан Стамболов в любовна връзка със самата нея и със съпругата на Савов. Михаил Савов реагира изключително остро и се опитва да организира дуел със Стамболов, в резултат на което е отстранен от правителството. Случаят предизвиква силно недоволство срещу Стамболов, особено в офицерските среди. И след развода на Савов скандалът продължава, включително с публикуване на частна кореспонденция във вестниците, и става повод Стамболов на няколко пъти да подава оставката си, която в крайна сметка е приета от княз Фердинанд на 20 май. Според съвременни изследователи, като Георги Марков, в основата на скандала стои княз Фердинанд, който се опитва да си осигури подкрепата на армията за отстраняването на Стамболов.[26]

Управлението на Стефан Стамболов е характерно с активна законодателна и практическа дейност за осигуряването на икономическата независимост на България и преодоляване на общата и многопосочна изостаналост на страната. С тези стъпки е поставено началото на държавен протекционизъм в българската икономика. В годините 1887-1894 е поставена основата на онези процеси, които превръщат България в най-динамично развиващата се балканска държава.

Последни месеци[редактиране | edit source]

Убиецът Михаил Ставрев - Хальо

И след отстраняването му от правителството княз Фердинанд и новото правителство на Константин Стоилов продължават да се опасяват от влиянието на Стамболов и търсят начини за неговото компрометиране. На 24 август 1894 година той е арестуван за кратко, заради критики към княза в интервю за германски вестник, а след освобождаването му е замерван с камъни на улицата от привърженици на правителството. Военният министър Рачо Петров организира разследване, опитващо се да докаже, че Стамболов е организирал атентата срещу самия себе си през 1891 година, при който загива финансовия министър Христо Белчев. След като следствието не открива доказателства за това, то е прекратено в края на годината.[26] Стамболов отказва да напусне родината си, въпреки заплахите за разправа и опита за убийство.

Гробът на Стефан Стамболов в Софийските централни гробища

На 3/15 юли 1895 година Стефан Стамболов е жестоко посечен на улицата от Михаил Ставрев - Хальо и други македонстващи, близки до Наум Тюфекчиев[27], и след три дни умира от раните си. Повод за убийството му е отмъщение за смъртта на Коста Паница - бивш съратник на Стамболов, който със съдействието на Русия прави опит за военен преврат и в резултат е екзекутиран. Стамболов е нападнат два дни преди делегацията за помирение с Русия да бъде приета от Николай II.

Семейство[редактиране | edit source]

Стефан Стамболов се жени през 1888 г. за Поликсена Станчева. От брака си имат трима сина Константин, Асен и Стефан, и една дъщеря - Вера.

Творчество[редактиране | edit source]

Стамболов е автор на двадесетина стихотворения, които са много популярни сред националреволюционерите. През 1875 година публикува в съавторство с Христо Ботев стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“, а през 1877 свои „Песни и стихотворения”.[1]

Стефан Стамболов се изявява и като преводач. Сред публикуваните му преводи се откроява брошурата на Я. А. Макгахан “Турските зверства в България”. В края на живота си, след като пада от власт, Стамболов публикува популярния роман на Р. Джованьоли “Спартак”, без да посочи името си като преводач. Стамболов е търсил възможност да издаде свой превод на знаменития роман на Н. ЧернишевскиКакво да се прави”.[28]

Литература[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в г д е Енциклопедия „България“. Том 6. София, Издателство на БАН, 1988. Стр. 397
  2. Косев, Константин, Николай Жечев, Дойно Дойнов. История на Априлското въстание 1876 г. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1996, стр. 202-203, 206
  3. Косев, Жечев, Дойнов. История на Априлското въстание, стр. 225-227, 240-245
  4. Страшимировъ, Димитъръ Т. История на Априлското възстание. Томъ III. Пловдивъ 1907. Стр. 283, 294-296
  5. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 1. София, Български писател, 1990. Стр. 345-346
  6. Радев 1990, с. 383-384.
  7. Радев 1990, с. 389-392.
  8. Радев 1990, с. 409, 426-430.
  9. Радев 1990, с. 440-441.
  10. Стателова, Елена и др. Съединението на Княжество България и Източна Румелия 1885 година. София, Издателство „Просвета“, 1995. ISBN 954-01-0672-9. Стр. 16
  11. Стателова 1995, с. 26-29.
  12. Радев 1990, с. 526.
  13. Военноисторически сборник, „Стефан Стамболов - доброволец от Сръбско-българската война 1885 г.“
  14. Пантев, Андрей. Българската криза 1886-1887. Във: Димитров, Илчо (ред.). Кратка история на България. София, издателство „Наука и изкуство“, 1983. Стр. 253-254
  15. Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7. Стр. 91-93
  16. Стателова 1999, с. 94-97.
  17. Стателова 1999, с. 102-103.
  18. Стателова 1999, с. 105, 109.
  19. Танкова 1994, с. 125-127, 145-146.
  20. Спасов, Людмил. Държавният национализъм на Стефан Стамболов. Във: Александров, Емил (ред.). История на българите. Том IV: Българската дипломация от Древността до наши дни. София, Издателство „Знание“, 2003. ISBN 954-621-213-X. с. 269-271.
  21. Танкова 1994, с. 127, 154.
  22. Танкова 1994, с. 158-159.
  23. Спасов 2003, с. 274.
  24. Танкова 1994, с. 136-139, 145-151.
  25. Танкова 1994, с. 171-175.
  26. а б Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878-1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 55-58.
  27. Благов, Крум, „50-те най-големи атентата в българската история“, Убийството на Стамболов
  28. Николай Аретов - Поетът Стефан Стамболов

Външни препратки[редактиране | edit source]