Пейо Яворов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Яворов.

Пейо Яворов
Javorov.jpg
Роден 1 януари 1878 г.(1878-01-01)
Чирпан, Османска империя
Починал 29 октомври 1914 г. (на 36 г.)
София, България
Националност българин
Жанр поезия
Пейо Яворов в Общомедия

При представянето на фактологическата информация е използван юлианският календар (стар стил).

Пейо Тотев Крачолов, по-известен като Пейо Яворов, е български поет символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, смятан за един от най-големите български поети на 20 век. Използва псевдоними като Джемо, И. Крачев, Отело, Пейчо[1].

Биография[редактиране | edit source]

Къща-музей на Яворов в Чирпан

Роден е в град Чирпан на 14 януари (1 януари стар стил) 1878 година. Завършва V гимназиален клас в Пловдив. От 1897 до 1900 година работи като телеграфопощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало, София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия. След 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1901 до 1902 година редактира нейния легален орган вестник „Дело“. През 1902 година на Х македонски конгрес е избран за член на ВМОК Станишев-Карайовов.

За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 година. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“. Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904). На Кюстендилския конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. В 1909 година издава мемоарно-есеистичната си книга „Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902 – 1903“. Личен приятел на Пейо Яворов е и Пейо Гарвалов – драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан[2].

Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от него, е поемата „Калиопа“. През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от Пенчо Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).

Яворов през 1911 година.

Командирован на няколко пъти в чужбина за усъвършенствуване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1905 година става близък приятел с Дора Габе. През 1906 г. се влюбва в Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров, но скоро след това, при едно от своите пътувания (1910 година) изпраща към последния ѝ дом своята възлюбена, която умира от туберкулоза в санаториум и е погребана в Париж, Франция. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници“, която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скептицизъм и прозрения за вечните въпроси, що никой век не разреши, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане.

През март 1908 година, по време на Кюстендилския конгрес на ВМОРО, въпреки че не присъства лично, е избран единодушно от делегатите за съветник (допълнителен член) на нейното задгранично представителство. Няколко дни по-късно напуска работата си в Народната библиотека в София и се заема изцяло с проблемите на ВМОРО. [3]

През 1910 година излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците“, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, сравняван с този на Христо Ботев. Същата година участва във възстановяването на революционната организация и е избран за запасен член на нейния Централен комитет.[4]

При избухването на Балканската война през 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета №15, съставена от 9 души.[5][6] Придвижва се по долината на река Места и излиза на Бяло море при Кавала[7]. Награден е с кръст „За храброст“.[8] Става първият кмет на Неврокоп след освобождението му в 1912 година.[9]

Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 година, малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 година, когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 година поетът взема голяма доза отрова и се застрелва.

Творчеството и поезията на Яворов са пропити с трагизъм, породен от драматичния му живот, пълен с разочарования. Голямо разочарование му нанася решението на баща му да прекрати образованието му и да започне работа в телеграфната служба. В кръга „Мисъл“ той среща разбиране и получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява – той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, когато той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански. Последната капка за Яворов са смъртта на Мина Тодорова и обвиненията в убийството на Лора, които го довеждат до самоубийство. До края на живота си другарува и кореспондира с водача на ВМОРО Тодор Александров, а също и изпълнява негови поръчки.[10]Смята се, че отровата и пистолета, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия писател от Тодор Александров.[11] Дългогодишното им приятелство е крито дълги години от социалистическата историография.[12]

Родната къща на поета в Чирпан е превърната в музей през 1954 година. Домът му в София също е музей, и въпреки че самата сграда се нуждае спешно от ремонт, музеят продължава да получава голям брой посетители.

Творби[редактиране | edit source]

  • „Македония“
  • „Гоце Делчев“ 1904
  • „Подир сенките на облаците“
  • „В полите на Витоша“
  • „Хайдушки песни“
  • „Две хубави очи“ [14]
  • „Заточеници“
  • „Евреи“
  • „Градушка“
  • „Ще бъдеш в бяло“
  • „Сенки“
  • „Две души“
  • „Вълшебница“
  • „Обичам те!“
  • „Лист отбрулен“
  • „Арменци“
  • „Маска“
  • „Песента на човека“
  • „На нивата“
  • „Честит е“
  • „Калиопа“
  • „Напред“
  • „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“
  • „Хайдушки копнения“
  • „На Лора“
  • „Проклятие“
  • „Песен на песента ми“

Галерия[редактиране | edit source]

Издания[редактиране | edit source]

  • Пейо Яворов. Съчинения в седем тома. Т. 1: Стихотворения. С., Захарий Стоянов, 2010; Т. 2. Проза. С., Захарий Стоянов, 2011.

Критика за Яворов[редактиране | edit source]

  • Теменуги. Другият роман на Яворов (сб.), изд. Литературен вестник, София, 1998
Първата книга от поредицата „Тълкувания“ събира в книжно тяло критическия роман, разразил се на страниците на „Литературен вестник“ през 1994-95 г. Стихотворението на Яворов бе буквално галванизирано с каскада от сменящи се интерпретативни стратегии, което бе може би най-крайният пример на тълкувателна свобода по отношение към класиката в литературознанието на 90-те [15].

Външни препратки[редактиране | edit source]

Уикиизточник
Уикиизточник разполага с оригинални творби от:

Източници[редактиране | edit source]

Тази статия се основава на материал от Словото, използван с разрешение.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр.34, 43, 74, 76
  2. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 194.
  3. Николов, Н., Средков, Р. – „Война за национално освобождение и обединение 1912-1913“, София, 1989, Военно издателство, стр. 87
  4. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 15.
  5. ДВИА, ф. 422, оп. 1, д. 1, л. 145.
  6. Радев, Иван. Старши подофицер Пейо К. Яворов (Страници за участието му в Балканската война). // Електронно списание LiterNet, 21.02.2013, № 2 (159), 21 февруари 2013 г. Посетен на 2014-08-09.
  7. Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 – 1916, Торонто, 2006, стр.108
  8. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 812, 892.
  9. Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 – 1916, Торонто, 2006, стр.125
  10. Яворов купувал динамит за ВМОРО, вестник „Новинар“, 26.03.2004
  11. Дружбата между Яворов и Тодор Александров, Милка Марковска
  12. Пейо Яворов и Тодор Александров – Приятели в живота, съратници в борбата, Цочо Билярски, УИ „Св. Климент Охридски“
  13. Илюстрация Илинден, 1929-1930, бр.23, стр.2
  14. Стихотворението: Две хубави очи на http://liternet.bg/publish8/piavorov/poezia/dve.htm
  15. Издателство ЛВ, блог на Литературен вестник


Литературен кръг „Мисъл“
Д-р Кръстев | Пейо Яворов | Пенчо Славейков | Петко Тодоров


Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.