Вакарел

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Вакарел
България
Red pog.png
Вакарел
Софийска област
Red pog.png
Вакарел
Общи данни
Население 1 800 (ГРАО, 2013-12-15)*
Землище 52,75 km²
Надм. височина 800 m
Пощ. код 2060
Тел. код 07143
МПС код СО (Сф)
ЕКАТТЕ 10029
Администрация
Държава България
Област Софийска
Община
   - кмет
Ихтиман
Калоян Илиев
(ГЕРБ)
Кметство
   - кмет
Вакарел
Росен Зашев
(БСП)
Изглед към Вакарел от железопътния надлез
Кметство Вакарел
Модерна фирма за строителни материали на териториата на Вакарел - РИФ ООД

Вакарел е село в Западна България. То се намира в Община Ихтиман, Софийска област.

География[редактиране | edit source]

Село Вакарел се намира във Вакарелска планина, която е част от Ихтиманска Средна гора, на 35 км от столицата София. Разположено е на най-висока седловина в с южно изложение. Има изглед към планините Рила, Родопи, Витоша и Стара планина. Селото е важен транспортен възел по железопътна линия София - Пловдив и отклонението за Мина Чукурово, а така също и на автомагистрала "Тракия". Надморското равнище при гара Вакарел е 822,037 м.

Вакарел като покрайнина[редактиране | edit source]

Основанията за определяне на по-голяма част от селищата във Вакарелската планина като покрайнина се крият в географското положение, историческото и етнографско развитие и административното им устройство. Съществуването на събраното село Вакарел е засвидетелствувано от пътешествениците до средата на 13 век. Съгласно данните от приписката на поп Вуче от 1738 г. става ясно, че селището е разорено през 1737 година по време на разгромяването на опита за въстание, ръководено от Самоковския митрополит Св. Симеон Самоковски по време на австро-турската война през 1736-1739 година. Окончателния му край е през 1792-1798 година и е настъпил с изтъпленията на кърджалиите и междуособните войни в Османската империя. В резултат на това по удобните, но отдалечени от пътя места на Вакарелската планина, възникват 24 селища-махали. Въпреки, че никое от селищата не носи името Вакарел, жителите им се опеделят като вакарелци и използват нарицателното “целия Вакарел” и когато говорят за себе си казват, че са от Вакарел и тогава уточняват махалата. Всички заедно през 1836 година построяват нова черква “Св. Николай” и погребват мъртвите си до 1900 година в гробището до нея. Избират един управител кмет (мухтар, чорбаджия). До Освобождението децата им учат в едно училище, основано през 1856 година.

Основание за определянето на населението във Вакарелската планина като една общност дават и еднаквите говорни особености, общите белези на облеклото, строежът на къщите и устното народно творчество. Административнато устройство е също едно доказателство за разгреждането на този район като една покрайнина. До 1921 и след 1959 година всички селища са обединени в една община – Вакарелска община.

Повърхнината на покрайнината представлява овал, който обхваща 153,9 кв. км От тях 12,2 кв. км влизат в Белишкия дял, а останалите 141,7 кв. км са от Вакарелския дял на Ихтиманска Средна гора. На тази територия, както бе отбелязано по-нагоре, възникват и се утвърждават след разпръсването през 1792-1798 година 24 селища обединени с названието „вакарелски селища или „вакарелски махали”. В ляво от Големия диагонален път по посока Пловдив, възникват махала Бърдо с двете си по-малки махали Горната и Долната, махала Джамузовци с махалите Козловци, Терзийци и Дошевци, махала Бузяковци, махала Пановци, махала Дошевци – разтурена през 1905 година, махала Обрадовци – разтурена през 1830, махала Ляовци – разтурена през 1870, махала Мечковци с махалите Митовци и Младеновци, махала Пореванци – разтурена през 1910, махала Богдановци, махала Ръжана с махалите Джаовци, Байкьовци и Токмаковци, махала Драгиовци с махалите Балабанци, Драгиовци, Маноиловци, Виделовци и Шараметовци, махала Корчаковци – разтурена през 1886, махала Ежовци – разтурена през 1885 и махала Селянин. От дясната страна на пътя възникват махалите Бальовци, Млечановци, Крушовица с махалите Горна, Средна, Пращиловци и Ушовци, махала Брънковци с махалите Сараошовци, Драслевата и Долния сокак, махала Семковци с махалите Семковци и Демировци, махала Яздирастовци, махала Полиовци с махалите Полиовци и Герджиковци, махала Поповци с махалите Поповци и Яйчовци, махала Банчовци и махала Кутрахци. В центъра на покрайнината, около пътя в близост до стражевата кула възниква махала Хановете, която се превръща в естествен център на покрайнината.[1][2]

Административно-териториално устройство на Вакарелските селища[редактиране | edit source]

Вакарелската планина представлява както орографска, така и етнографска и говорна граница, поради което Вакарел винаги е бил крайно звено на административните и епархиални единици, които са обхващали този край, както това ясно проличава при проследяване на границите им. През всички големи и малки промени в административното деление, правени от турци и българи в тези части на България, Вакарел винаги е бил подчинен на най-близките градски селища Ихтиман или Самоков, като обикновени административни центрове, и на София като по-голям такъв. Малко преди Освобождението той се е числял към Ихтиманската нахия, Самоковската кааза, Софийския санджак и Одринския вилает. При по-старите турски административни деления той е принадлежал обикновено към Ихтиманската кааза, а когато такава не е съществувала, направо към Самоковската кааза, Софийски санджак. Вилаетската му принадлежност се е меняла според големите административни прегрупирания, правени от османците през разните епохи. Той е спадал и към Румелийското бейлербейство с главен град София, което е обхващало почти всички турски европейски владения, и към Нишкия вилает, и към Дунавския вилает с главен град Русе. От последния вилает Софийският санджак е бил откъснат през 1876 г. и присъединен към Одринския вилает, поради което по време на Освобождението Вакарел е принадлежал към него.

След като Берлинският договор разделя България на две части, Вакарел остава в Княжество България. Границата между нея и Източна Румелия минава на около 7 км южно от гара Вакарел. От Освобождението до 31 юли 1925 г. вакарелските селища са се числели към Самоковска околия, Софийски окръг, като не се смята, естествено, няколкомесечното съществуване през 1879-1880 г. на Самоковски окръг. На 31 юли 1925 г. се възстановява премахнатата през 1901 г. Ихтиманска околия, причислена към Софийски окръг. До 1921 г. всички вакарелски махали са съставяли една община, наречена Вакарелска. Нарасналите обаче нужди на отделните махали, постепенното оформяне на някои от тях в села, както и техническите и административните затруднения, съществуващи при една толкова голяма и с разпокъсани части община, налагат прегрупиране на махалите в повече общини. Като центрове изпъкват покрайните махали, които вече са имали свой обособен живот и характер на групирани села. Това важи особено за махалите Бърдо, Крушовица и Кутрахци (днес с. Пауново), обявени за села при отделянето им като самостойни общини. Първи образуват общини през март 1921 г. Бърдо и Кутрахци (днес с. Пауново), последната заедно с близката и махала Банчовци. Същата година през декември се отделят махалите Богдановци, Бузяковци, Джамузовци, Драгиовци, Мечковци, Пановци и Ръжана и образуват отделна община. Богдановци и става център и дава името си. През февруари 1923 г. Крушовица също така се отделя като самостоятелна община. Останалите девет махали, а именно Бальовци, Брънковци, Млечановци, Полиовци, Поповци, Селянин, Семковци, Хановете и Яздирастовци си остават още в старата голяма община, чийто център е село Хановете (днес Вакарел) и носи името Вакарелска община. Опит да образуват общини са направили през 1923 г. и махалите Поповци и Семковци, обаче указът, който е издаден за тази цел, се отменя от Върховния административен съд. Това административно-териториално устройство Вакарелските селища запазват до 1959 година, когато с нов закон околиите са премахнати и общините директно влизат в състава на окръзите. Следващата по-основна административна реформа е проведена през 1978 година, с окрупняване на общините. Вакарелската община е присъединена в състава на Ихтиманска община. На територията на бившата община са учредени четири кметства - Вакарел, Пауново, Брънковци и Бузяковци. През 1986 г. съставните махали на кметство Брънковци са ликвидирани като самостоятелни населени места и се превръщат като съставни части на новообразуваното село Костадинкино.

Вероизповедания във Вакарел[редактиране | edit source]

Традиционното вероизповедание на вакарелското население е православно и това налага да се посочи епархиалната принадлежност на вакарелките селища. Епархиалната принадлежност на Вакарел до 1557 г. е към Софийската епархия, до която година тя е подчинена на Охридската архиепископия. През 1557 г. е възстановена сръбската Печка патриаршия благодарение на застъпничеството на тогавашния велик везир Мехмед Соколович. В границите на новата патриаршия влизат освен сръбски земи и български покрайнини по Българска Морава, а също и Скопска, Кюстендилска и Самоковска епархия. Тогава именно от Софийската епархия, която остава подчинена на цариградския патриарх, се отцепва Самоковско и образува самостойна епархия, която обхваща и части от Радомирско, Дупнишко, Горноджумайско, Разлог, западната част на Витоша със село Владая, Ихтиманско с Василица, Мухово и Вакарел. Вакарел се пада точно в нейните граници и е следователно едно от най-източните селища в пределите на Печката патриаршия. Така оформена, Самоковската епархия запазва съществуването си и след разтурянето на патриаршията през 1767 г. Тогава тази епархия бива подчинена на Цариградската патриаршия. Печките патриарси признават българския характер на споменатите епархии. След основаването на Българската екзархията Самоковската епархия остава на нейно подчинение. Според едно специално постановление на екзархийския устав тя е присъединена на 1 януари 1908 г. към Софийската епархия, след смъртта на Доситей, последният и митрополит. Днес вакарелци се намират пак под духовното ръководство на софийския митрополит в състава на Ихтиманска духовна околия.[3]
Малка част от населението във Вакарел изповядва протестанско християнство и е обединено в църковна община към църквата "Ел Шадай"

История[редактиране | edit source]

През древността[редактиране | edit source]

На територията на Вакарелската покрайнина съществуват данни за наличие на уседнал живот от каменно-медната епоха (V-ІV хилядолетие пр. Хр.) В близост до м. Кутрахци (дн.с. Пауново) на десния бряг на р. Баба върху предната, надвесена над реката присойна част на един малък рид, наречен Язовина, са намерени останки от малко праисторическо селище. Открити са отделните късове от глинени съдове, обгоряла глинена мазилка от жилища, кости, останки от храна, дебелостенно керамично съдче (пота) за топене на метал, каменно приспособление за точене на каменни оръдия на труда, каменен хромел за смилане на брашно. В долината на р. Суха в близост до м. Селянин (дн.с. Селянин) са намерени каменни брадвички, тесли, длета, клинове, прешлени за вретено. Следи от древно рударство са открити в местността Милчовец, в близост до м. Бузяковци, Язовина, и Тесни рът до м. Бърдо (дн. с.Бърдо). В околностите на Бузяковци и в долината на р. Баба са открити стари шахти за добив на кварцова руда, от която чрез стриване, промиване и стопяване древните са извличали злато. В селището при Язовина са открити фрагмент от дръжка на бронзов меч и керамични фрагменти с черна гланцирана декорация от бронзовата епоха, което показва съществуването му и в този исторически период.

През късната бронзова и желязната епоха покрайнината е обитавана от тракийските племена трери и тилатеи, споменати от Тукидид, а по късно от сердите, които са обитавали територията на Софийското поле и Вакарелската планина, и одрисите. На югоизток са граничели с бесите. Във Вакарелския район са отбелязани повече от тридесет тракийски надгробни могили. В разкопаните могили са намерени урни, вътре с пепел и овъглени кости, обиколени наоколо със суха зидария или затрупани с чакълест материал. Най-големите могили имат 20 м диаметър като например тази при Байкьовските гробища под м. Ръжана. Най-висока, 4 м, е тази, която е северно от м. Пановци. Повечето от могилите са с диаметър, по-малък от 15 м.[4][5]

През античната римска епоха[редактиране | edit source]

Историята на Вакарел през римската епоха е тясно свързана с Големия диагонален път, свързващ древните селища, чиито наследници са днешните Белград, Ниш, Пловдив, Одрин и Цариград. Основното предназначение на пътя през римската епоха, а и след това, е бързото придвижване на войските на Империята, поради което получава още и името Военния път (Via militaris). Значението му пораства извънредно много след завладяването на Балканския полуостров от римляните, когато бива направена специална настилка. Народното предание и до днес още свързва строежа на този път с името на император Траян (97-117).

Пътят е бил широк 9 крачки (6 метра), в средата малко издигнат, постлан с многоъгълни камъни или посипан с пясък. Той е оразмерен: на всяка римска миля (1482 м) е имало пътна (милиарна) колона с означение на разстоянието от близкия град или благодарствен надпис. За пренощуване на пътниците са били устроени по-големи и укрепени селища (mansio); през деня конете и колата са се сменяли на някоя станция (mutatio). На много места е имало гостоприемници (tabernae). За защита на пътя са били изградени крепости (четириъгълни и околчести, наричани castella) и отделни кули (turres). През 3 и 4 век от Белград до Константинопол е имало 31 селища, 43 станции, а разстоянието е било 670 римски мили. През 1965 г. във Вакарел са открити две каменни колони с надписи, в които се изказва благодарност за отпуснатите средства за благоустрояване на пътя.

Писмени сведения за съществуване на крайпътна станция Спарата (mutatio Sparata) в местността Каелеица в близост до махала Ръжана се съдържат в Певтингерова карта / A. Tabula Peutingeriana / от ІІв., итинерария Бурдигалски пътеводител (Itinerarium Burdigalense ) от 333 г. след Христа и Земеописанието /Cosmographia/ на анонимният автор от Равена /Ravennatis anonymi/ от VІв[6] . Селището е маркирано според тези източници на 25 мили от Сердика, на 8 мили от станция Бугарака (mansio Bugaraca), в близост до Лесново и на 10 мили от станция Хелице (mansio Helice), близо до Ихтиман. На няколко декара пространство са намирани късове, а често и цели блокове от големи тухли, както и части от керемиди, от изпечена мазилка и глинени съдове. Останки от друго селище от тази епоха са открити в местността Асанско орниче, в близост до махала Поповци, на левия бряг на река Баба. Тук са открити при селскостопанска дейност части от дебели, големи тухли, парчета от глинени съдове, хромели и много монети, повечето от които от времето на император Юстиниан I (527-565) и монети от времето на император Йоан Цимисхий (969-976), което показва, че това селище е съществувало и през по-късната средновековна епоха. На около 1 км източно от античното селище, на малко ридче под м. Банчовци се намират останки от малка крепост, наречена Банчовото кале. То е от същата епоха, за което свидетелстват намерените там монети и фибула. Заградено е с ров откъм север, а от другите страни са стръмни склонове. Към изходната му част личат добре основите на четвъртита кула. На връх Брънкова китка са открити монети от времето на императрица Фаустина (средата на 2 век след Христа).[7]

През Средновековието[редактиране | edit source]

По време на османското нашествие по нашите земи Вакарел възниква като селище по времето на султан Сюлейман II заедно с Ветрен, като на територията на тези села е заселено християнско население, на което е вменено изпълняването на държавна служба – дервенджии, т. е. пазители на пътя. Заради тази повинност населението е освободено от многобройните данъци, с изключение на данъка испенче, който се плащал от християнското население, като в този случай е редуциран от 25 на 12 аспри, и натуралния данък йошур – по една крина ечимик и ръж от домакинство. Никой нямал право при минаването си по пътя да изземва насила и безплатно нито сено нито слама, нито няква храна или вино. Всичките нужди преминаващите по пътя пътешественици е трябвало да си осигуряват от местното население срещу заплащане. (Бертрадон де ла Брокиер, Вранчич, Рамберти, Герлах, Дерншвам – Иван Шишманов “Стари пътувания по България", с. 373)

Поради благоприятното си положение на пътя за Цариград и на разстояние един ден път с кон от София, Вакарел се превръща във важна станция по пътя за столицата на империята. Тук отсядали търговци, пътешественици, които заплащали престоя си. Така селището се замогва. На пътешественика Савиюр Люзиниян му прави впечатление следното:

къщите във Вакарел са по–добри от други места и имат такива правилни дворове и градини, щото човек би помислил, че живее в Европа.

Почти ежедневните срещи на населението с пътешественици от различни краища на Европа и империята направили вакарелци по-освободени при срещите им с чужденците. Те не ги избягвали като повечето българи от епохата, а напротив, търсели контакт с тях - факт, подчертаван от почти всички пътешественици, оставили ни писмени сведения за пребиваването си във Вакарел.

Върху това добре устроено и богато за тогавашните представи село, по време на неуспешната австро–турска война от 1737 г. османските войски си изливат желанието за мъст, като го опожаряват до основи. Селото се възражда много бързо, но за втори път е разорено през 1792 г. Населението отново го съгражда, като този път то е разпръснато в 23 махали. Третото опожаряване населението преживява по време на Априлското въстание от 1876 г., след което селото е възстановено отново.

До средата на 19 век Вакарел е сборно селище, включващо следните 22 населени места (махали и села): Пауново (в миналото Кутрахци), Поповци, Банчовци, Семковци, Брънковци, Крушовица, Полиовци, Яздирастовци, Млечановци, Бальовци, Селянин, Мечковци, Драгиовци, Балабанци, Маноиловци, Ръжана, Богдановци, Пановци, Бузяковци и Джамузовци. Освен тях към Вакарел са се включвали и отдалечените села Белица и село Бърдо по пътя за град Панагюрище.

След Освобождението[редактиране | edit source]

Вакарелки и софийската Баня Баши джамия

След Освобождението Вакарел получава силен икономически тласък първо поради това, че до 1885 година е гранично село с митница на границата с Източна Румелия. Втората причина е прокарването на железопътната линия Цариград - София - Белград - Виена. След откриването на митницата във Вакарел през 1879 г. се строят множество търговски къщи и се откриват представителства на кантори. За периода 1880–1885 година митницата е седма по внос и десета по износ сред 25 митници на Княжество България, като същевременно държи първенството по обем стокообмен сред митниците с Източна Румелия. Това търговско оживление изисква от своя страна наличието на обслужващи дейности. Към съществуващите 8 хана и странноприемници са прибавени още 5. Разкрити са 5 бакалници, 2 кафенета, 2 обущарници, 2 содо-лимонадени работилници, 1 бозаджийница, 4 кафенета, 2 шивашки и 4 плеташки работилници, 2 дърводелски и 1 тенекеджийска работилници. Изградени са 4 хотела, 2 – на братя Сребърникови от Самоков, един гръцки и 1 албански. Това допринася допълнително за икономическото замогване на населението.

След Съединението икономическото развитие не спира, защото е повлияно благоприятно от изграждането на жп линията Саранбей - София - Цариброд. През 1881 г. започват проучванията за строителството от руската финансово–предприемаческа група “Гинсбрук–Поляков”, чиито представител генерал Струве за известно време се установява във Вакарел. През 1883 г. се подписва конвенция за строителството на линията между Австро-Унгария, Сърбия, България и Османската империя. Строителството на линията Белово – Вакарел е възложено на италианското дружество “Виталис”, чийто представител инж. Бартел се установява във Вакарел. Строителството на линията Вакарел – Цариброд е възложено на българския предприемач Иван Грозев. И двете компании наемат много от мъжкото население за извършване на строителните работи. Имайки предвид географското положение на Вакарел и особеностите на експлоатацията на железницата във Вакарел са изградени гара, пикьорски участък и локомотивно депо за помощна служба. Всичко това допринася за икономическото развитие и благосъстоянието на вакарелското население. При своите проучвания Гунчо Гунчев установява, че един на всеки 5 човека осигурява доходите си извън земеделието – в железницата и обслужващите дейности. Икономическото развитие води до културни промени в бита на хората, които "погражданяват" облеклото си и ежедневието си.

При избухването на Балканската война през 1912 г. 3 души от Вакарел са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[8]

При преглед на всички писмени исторически извори оставени от пътешествениците преминали по Големия диагонален път се установява един безспорен факт. Всички те свидетелстват, че във Вакарел живее християнско население, като посочват, че на най-високата част на селото се намира черква, която се вижда от всякъде като наближиш селото. По тази именно черква, някои от тях именуват селото Шарената черква (на турски Аладжа клисе). За наличието на този християнски храм във Вакарел свидетелства и преписка от 1738 върху богослужебна книга (требник), съхранявана днес в Народната библиотека “св.св. Кирил и Методий”, принадлежала на поп Вуче, който разказва за опожаряването на Вакарел през 1737 г. и бягството му в село Рельово, Самоковско. За православния характер на населението говори и Дерншвам, който в своите пътеписи подчертава факта, че при пътуването си от София до Пловдив само при Вакарел вижда забит голям каменен кръст – свидетелство, че местните хора са християни. Християнския характер на населението се подчертава и от поменика на Зографския манастир, където на страниците за поклонници от Самоковска епархия са записани “йереите Димитър и Йоан свещеници и даскали във Вакарел”. Показателен факт за принадлежността на населението към християнската църква е и изграждането на черквата “св. Николай Чудотворец” при второто възстановяване на селото през 1836 г., посетена от видния руски учен – славист Виктор Григорович, който я е посетил 60 те години на 19 век и е открил в нея ценна ръкописна книга, съхранявана днес в личния му архив в Петербургската библиотека.

Както вече беше подчертано освен стабилно икономическо развитие и принадлежност на населението към ценностите на християнската цивилизация за културно –просветното развитие на дадено населено място трябва да има и формирана интелигенция, която да го провокира и организира. Неведнъж в казаното дотук бе изтъкнато значението на пътя и пътешествениците в развитието на Вакарел и културното израстване на местните хора. Фактът на участието в движението за премахване на ангарията организирано от Станоя Балабан на жители на Вакарел, изиграва значение за формиране на мнението на Епархийския съвет на Самоковската митрополия за вакарелци, като за сърцати хора – истински българи. Поради това след решението на съвета да се съберат будни българчета от селата, на които да се осигури издръжка за завършване на епархийското училище, от Вакарел са приети трима ученици Стамо Червенков, Тодор Стоилов и Стоян Ватралски, които ще бъдат пример на подражание, тема за разговор, и лични срещи и впечатления на мнозина вакарелци. Тримата завършват курс на обучение от 1874 до 1876година. Стамо Червенков се завръща във Вакарел, къде непосредствено след освобождението и след това в продължение на години заема различни общински и държавни служби. Тодор Стоилов и Стоян Ватралски продължават образованието си като учат в Американското училище в Самоков от 1878 до 1882 г., след което пътищата им се разделят. След Съединението от 1885 г. Тодор Стоилов е назначен за съдебен следовател в гр. Пловдив, където съдбата му се свързва през 1897 с най-нашумялата афера “Ана Симон”, в която е замесен гвардейския княжески ротмистър Бойчев, който с помощта на пловдивския градоначалник Карл Новелич и брат си, удавят любовницата му, мадата унгарска певица Ана Симон. В състава на съдебните власти занимаващи се със случая е и Тодор Стоилов. Убийците с оглед да не ги разкрият организирали атентат срещу следователите, като стрелят по файтона, с който пътуват за извършване на следствен експеримент. Тодор Стоилов е ранен в областта на долната челюст и поради невъзможност да бъде излекуван в София, заминава за лечение във Виена, където впоследствие се установява да живее. Най известен в наши и чужди среди е третият от тях Стоян Кръстев Ватралски. След завършване на Американското училище в Самоков,където приема евангелско протестантско изповедание от 1882 до 1884 година е проповедник в София и Хасково. През 1884 година заминава за САЩ, където най напред постъпва в Западната академия в Ню Джърси за изучаване на английски език. От 1886 до 1888 учи теология в Хауърдския колеж в столицата, а през 1888 постъпва като студент в Харвадския университет в Кеймбридж. Освен, че учи, Ватралски сътрудничи на различни вестници, пише и рецитира поезия и ораторства, като неведнъж печели конкурси за ораторско майсторство в университета и околните колежи. Малко преди завършването си през 1894 година печели конкурс за написване на бакалавърски химн, който и до днес се пее след завършване на бакалавърския клас. След завръщането си в Родината през 1900 г. Стоян Ватралски заема своето достойно място в обществения и политически живот в столицата и в страната. Той е един от създателите и ревностен деятел на Американското лоби в страната и дружеството на англоговорящите българи. Приятел е с Иван Вазов, Константин Величков, Симеон Радев, Пейо Яворов и други общественици и интелектуалци. Поддържа връзки с Джордж Уошбърн и Албърт Лонг, води оживена кореспонденция с ратя Бъксбтон, като с тегна помощ пътува в Англия през 1912 – 1913 година, където запознава английската общественост с българския въпрос. Освен като общественик и проповедник, Стоян Ватралски и познат и като литературен творец. Той пише проза и поезия на различни теми, които могат да се обединят в три отделни групи: Историческа (“България и съединените държави”, “Моето в Англия себепосланство”, “Америка и България”, “Английски и Американски държавници” , “Кирил и Методий”, “Балканско държавничество”); Нравствено – етична: ( “Първом правда”, “Миротворци”, “Щастие”, “Бистра водица”, “Пъстри сбирки от речи”, “Силата на правдата”, “Против никотина”, “Как се човек обезчовечава”, “Приятелство”); Религиозно – богословски : “Битие”, “Евангелски псалми”, “Проповедта на един християнски мирянин”, “Истина ви казвам”, “Бог и войната”, “Царят на правдата”) Висока оценка за неговото творчество дават видни писатели, учени, общественици. За него Иван Вазов казва “Неговите стихотворения могат с еднаква полза и наслада да се четат от стари и млади и и по своето възпитателно значение са от категорията на хубавите, но тъй редки у нас книги, които могат да бъдат препоръчани като четиво за днешното поколение”, а проф. Иван Шишманов допълва “Навред изпъква енергичната фигура на силния с христовото слово евангелски проповедник, който не напразно е чел библейските пророци и Емерсона. Но в римите му има и истински лирически акцент.” Стоян Ватралски е естествена гордост за своите съселяни, които са се тълпели да го срешнат и поприказват при посещенията му във Вакарел. В редица вакарелски къщи книгите му са поставяни на видно място. През 1934 година произведенията му са издадени в 17 тома “Поредица Стоян Ватралски”. Поради евангелското изповедание на автора, религиозните текстове, и англофилската нишка в книгите на Стоян Ватралски книгите му са обявени за насаждащи фашистки идеи и са почти унищожени. Няколкото екземпляра отделни книги, с които разполага народната библиотека, поради непознаването на автора и слабото ползване са в постоянни хранилища извън сградата и не са на разположение.

Краят на 19-тото столетие е бурен период в икономическото развитие на селото. Това са и годините на формиране на интелигенцията. Във Вакарел са определени 4 свещенически енории, в които са назначени младите свещеници, възпитаници на духовна семенария в Самоков – Тодор Ковачев, Константин Стоянов, Захари Гешаков и Паун Бонев, които играят важна роля в културния живот в селото. През 1900 година Вакарел става център на медицински участък, който се завежда от фелдшер. Веднага е назначен Костадин Георгиев , който посвещава на вакарелското население повече от 30 години от живота си. Важно място в културното израстване на хората и най- вече сред жените заема и неговата съпруга Севастица, сестра на Стоян Ватралски. Чиновниците от жп гарата, депото и пикьорския участък, високо образовани, повечето завършили технически науки в европейски училища търсят и се стремят да организират живота си по различен начин. Съществуващите кръчми и кафенета не ги удовлетворяват, затова се налага откриването на кафене с чайна, оборудвано с грамофон и маси за моникс и билярд, игри непознати на населението дотогава.

До 1957 г. с наименованието "Вакарел" са се наричали всичките населени места в този ареал. Днес това наименование се ограничава най-често до същинското село Вакарел.

И днес, когато се отиде в някое от тези махали, например в махалата Яздирастовци, местното население посреща с думите: "Добре сте дошле у Вакарел". Разстоянието между едноименното ново село и Яздирастовци е около 4 км. Така е навсякъде, във всички по-горе изброени населени места.

Вакарел - антропогеографски проучвания, Г.Гучев София 1933 г.

Културни и природни забележителности[редактиране | edit source]

Вакарелският манастир "Св. Петка"

На 2 км. южно от село Вакарел се намира Вакарелския манастир "Св. Петка". Манастирът е сравнително нов. Основан е през 20 век, Бил е женски манастир. Храмовият му празник се чества на 14 октомври. деистващ е и има постоянно пребиваваща монахиня

"Св. Петка" представлява комплекс от църква и жилищна сграда. Църквата е еднокорабна, едноабсидна сграда. Манастирът е част от Ихтиманската духовна околия. името му идва от Вакар=сериозно, ел=място

Личности[редактиране | edit source]

  • Петър Стоилов- (неизв.)-народен певец , живял в годините около Освобождението.Бил е сляп.
  • проф. Трендафил Атанасов Митев - историк - завършил с отличие Великотърновски университет, в момента преподавател по политология в УНСС,председател на Македонския научен институт.Специализирал в Киевсия университет и н Стандфорския университет в САЩ. Автор на множество монографии,студии и статии посветени на историята на българската емиграция в САЩ и Канада. Издал биографични книги посветени на генерал Никола Иванов и генерал Георги Вазов
  • Стоян Кръстов Ватралски – първият българин, завършил Харвард.
  • Алисия - известна българска поп-певица.

Починали във Вакарел

Редовни събития[редактиране | edit source]

Най-значимото събитие във Вакарел е съборът "Пресвета". Главен организатор при откриването му е читалище "Заря".

Основно училище "Христо Смирненски" Вакарел[редактиране | edit source]

Около свещениците в Шарената черква, впоследствие в стаичка до обществения хамбар за събиране на йошура, в построената през 1836 година черква “св.Николай” постоянно съществуват училища, познати ни от историческата наука като килийни. В тях младите хора получават някои чисто практически умения. Научават се да пишат, да четат, наизустяват Псалтира и Деянията на апостолите, усвояват умението да смятат “рокам” на рабоши. По времето когато проф. Гунчо Гунчев прави своите проучвания за монографията си “Вакарел – антропо-географски проучвания” среща възрастни хора, които му разказват, че са посещавали такова училище при майстори кюркчии (кожухари). Всичко това обаче постепенно става недостатъчно и се търсят форми и начини за разкриване на друг тип училище. От 30 те до 60 те години на 19в. Вакарел се управлява от вилаят чорбаджия (кмет) Йоан Павлев от м. Бузяковци. Той убеждава населението да поеме издръжката на едно училище и иска от Епархийския съвет в Самоков да бъдат изпратени учители. За такива са назначени братята Сотир и Димитър Попови и от 1856 в селото е открито училище, което има светски характер. За издръжката на училището родителите на всеки ученик плащали по три гроша и една каруца дърва. Учебните занятия се провеждали през зимата. Буквите се изписвали първоначално в съндъчета пясък, а впоследствие на специална глинена плоча с калем. Четенето са преподава по богослужебни книги и четива със светски характер. Преподава се смятане, като се усвояват простите алгебрични действия. Учи се и землеописание, като по този начин се усвояват начални знания за заобикалящата ни среда. Освен братя Попови от този период са известни имената на учителите Паун Бонев и Цене Дойов. След Освобождението и засиленото икономическо развитие на селото и съставните му махали почти навсякъде се разкриват начални училища. От 1886 до 1930 г са основани 15 училища, като само Банчовци, Драгиовци, Млечановци, и Пановци остават без училища и децата посещават близките махали. Постепенно се формира и учителско съсловие със своите интереси, което започва да влияе на развитието на селото. Появяват се и първите учители родом от Вакарел, като Христо Бонев, Величко Ежов, Цветан Георгиев, Славко Владимиров, Борис Гешаков, Никола Поптодоров, Стоят Попконстантинов. През 1915 година се решава във Вакарел да бъде отрито прогимназиално училище, но поради участието във първата световна война замисълът е реализиран през 1918 г., когато са формирани два прогимназиални класа. Назначени са и първите жени – учителки Елисавета Серафимова и Павлина Велковска. През 1920 г. прогимназията е разширена с откриване на трети прогимназиален клас и числото на прогимназиалните учители става 5. Същата година Севастица а – съпругата на медицинския фелдшер, дарява 1000 лв., които да се внесат в лихвен фонд, като от лихвата да се учреди награда, която да се връчва на най-добрия ученик от последния клас. Тази награда е давана до 1948 г. след което е прекратена. През 1924 г. се учредява фонд бедни ученици от който се подпомагат нуждаещите се и се разкрива обществена трапезария. Първата вноска във фонда е направена от неизвестен оператор на пътуващ кинематограф. През 1927 – 1928 година е построена училищна сграда по идея на училищното настоятелство с председател Атанас Янев и общинския кмет Найден Червенков. Сградата е строена със средства на Вакарелската община, Читалището, Кооперацията и дарения на населението От 1929 до 1944 г. директор на училището е Васил Стоименов. Освен директор на училището е и общественик. От 1929 г. член и Председател на читалището, а от 1938 – председател на кооперацията. Като директор на Прогимназията Стоименов въвежда редица новости в образователното дело.По негово предложение началното училище се слива с прогимназията. Редовно започват да се провеждат административно – педагогически конференции на учителите от Вакарелския платежен пункт. Като средищен директор Васил Стоименов фактически ръководи просветното дело в цялата покрайнина. Редовно посещава училищата по различните махали, подпомага ги при решаването на различни административни въпроси, дава съвети при организацията на педагогическата работа. От казаното дотук следва да направим извода, че от средата на 19в до средата на 20в. образователното дело във Вакарел се развива възходящо и по това време са поставени основите и завършен облика на модерното училище във Вакарел, развитието на което продължава и до наши дни, на което всичко ние сме свидетели.

ученически вестник

Народно читалище "Заря" Вакарел[редактиране | edit source]

В края на 19в. във Вакарел са налице за създаване на втория и не по-малко важен стълб на културно – просветното дело – читалището. Идеята за възникване на читалището намира почва в кръга около учителя Цветан , фелдшера Костадин Георгиев и свещениците Тодор Ковачев и Константин Стоянов. Учредителното събрание на читалището е проведено на 25 март 1902 година. Освен посочените по-горе активно участват Паун Попов, Никола Стоименов, Захари Гешаков, Зашо Ковачев, Найден Червенков, Владимир Стоицов и други на бой 50 човека. Сред общия ентусиазъм се решава да се основе читалище с име “Заря”. Приетият устав е регистриран в Самоковския съд със заповед 616 от 31 май 1902 г. Почти веднага след основаването започва културно – просветната дейност. Фелдшерът Костадин Георгиев изнася беседи на теми “Вредата от чрезмерното употребление на алкохола”, “Коремният тиф”, “Каква хигиена трябва да пазим за да не се явяват заразителните болести”. Учителят Цветан Георгиев говори за “Важността и целите на земеделските сдружения”, “Икономическата политика на общинския съвет”. Свещеник Костадин Стоянов подчертава в сказка “Средствата за ограничаване пожарите в селото”. Захари Гешаков изнася беседи на теми: “Злото от разграбването на общинската мера и как то да се премахне”, развитие на скотовъдството на запад и у нас”. Един бегъл анализ на първите сказки на читалищните дейци показва, че те имат чисто практическа насоченост и целят да облекчат живота на селяните. Почти веднага след основаването на читалището се взема решение за абонамент на периодични издания “Ден”, “Дневник”, “Българан” списанията “Веселушка”, “Македонска звезда”, “Съвременник”, “Картинна галерия”,”Демократичен преглед”, “Земеделие”,”Самообразование”, “Културно наследство”, “Слънчоглед”. Започва получаването на Научни издания в различни области като “Българска мисъл”, “Българска историческа библиотека”, “Природа”, “ Народно здраве” ,”Земеделски уроци”, “Българско овощарство”, “Земеделие и скотовъдство” Поставя се началото на публична библиотека, като се взема решение за закупуване на книги да се отделят 10% от приходите, а за подвързване и ремонт на книги – 5% . Доставят се книги от български и чужди автори, статистически справочници, и др. По този начин през 1910 година има библиотечен фонд от 200 тома, който до наши дни нараства на 14000 т. Редовно започва организирането на забави и Вечеринки, като се слуша музика, и се изнасят самодейни театрални постановки. Първата постановка е Под игото. Играят се по две постановки на година от наши и чужди автори. Активни участници са чиновниците от железниците, учителите и по-големите ученици. Организирано е читалищно кафене, редовна се правят честитки за именни дни. През 1920 година се организира обсъждане на творчеството но Цанко Церковски в присъствието на автора. През 1930 година е организирано тържество по случай 70тата годишнина на Стоян Ватралски. и това е последното му посещение в родното село. През 1935 година с помощта на ихтиманската популярна банка започва изданието на списание “Вакарелска камбана” от което има запазени няколко броя в хранилищата на Народната библиотека. През 1946 г. читалищното ръководство закупува 16 мм. киномашина “Киноп” едно магаре и каручка, назначен е оператор Ангел Атанасов. По такъв начин са уредени постоянни кинопрожекции в селото и съставните махали. След 50 те години читалището променя дейността си в посока изучаване и разпространение на българския фолклор наред с библиотечната дейност и работата с младите хора. В наши дни читалището с помощта на новите информационни технологии се стреми да се превърне в информационен посредник за вакарелското население.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Гунчо Гунчев "Вакарел - антропогеографски проучвания" С, 1933 г.
  2. М. Варенска "Сравнителна географска характеристика на социално-икономичиското развитие на селата Костенец и Вакарел, СУ ГГФ, София 1988 г.
  3. Гунчо Гунчев "Вакарел-антропо-географски проучвания" София 1933 г.
  4. Гунчо Гунчев "Вакарел - антропо-географски проучвания" София 1933г
  5. Веселка Гълъбова "История на Ихтиман, том І", София 2007 г.
  6. ЛИБИ том І, София 1958, с. 20, 41, 395
  7. Гунчо Гунчев "Вакарел-антропо-географски проучвания" София 1933 г.
  8. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.832.