Българска екзархия
Българската екзархия е върховна национална организация на Българската православна църква. Учредена е със султански ферман от 28 февруари 1870 г. и просъществувала до 1953 г.
Съдържание |
[редактиране] История
[редактиране] Църковна борба и установяване на Българската екзархия
Спорът за установяването на българската национална църква продължава 40 г. Започва през 1830 година и завършва на 28 февруари 1870 година когато със султански ферман, издаден в Цариград, се узаконява възникването на българската екзархия.
Най-напред е поставено изискването на българския народ сам да избира свещниците си, които да са от българска националност. Първите градове, който изразяват това желание са Скопие и Самоков през 1833 година. На тези желания остро се противопоставя Вселенската патриаршия. Изискването за български свещеници се допълва с отслужване на собствена литургия и изграждане на училища. Гръцките свещеници в българските епархии често са прогонвани със сила. Това става в много градове на Тракия, Македония и Мизия.
Ферманът на султана от 1870 година обявява за български следните епархии: Търновска, Доростоло-Червенска, Варненско-Преславска без Варна и 20 селища, разположени между Варна и Кюстенджа), Пловдивска (от Пловдив само махалата „Св. Богородица“ и без Станимашката кааза и някои села и манастири), Софийска, Видинска , Нишка, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Врачанска , Ловчанска, Сливенска, Охридска, Скопска, Нишавска (Пиротска).
Параграф 2 на чл. 10 от фермана разрешава и други епархии да бъдат признати за български, ако най-малко 2/3 на християнското население в нея го желае. Съобразно този параграф се извършва плебисцит в Македония под контрола на турските власти и Вселенската гръцка патриаршия. Резултатът от този референдум е включването на голяма част от Македония в границите на Българската екзархия. Това са Скопска, Охридска и Битолска епархии. След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те години на 19 век).
Скоро след това се прекъсва процесът на установяване на българските епархии в Южна Македония. Причина за това са Априлското въстание от 1876 г. и Руско-турската война от 1877-1878 г.
[редактиране] Създаване на Екзархията
Създаването на Българската екзархия е резултат от дългогодишната борба на българския народ за извоюване на църковна независимост. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковно-народния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.
В устава и са утвърдени две начала:
- съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и
- изборност.
Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион.
Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година Иларион Ловчански подава оставка и на негово място е избран видинският митрополит Антим I.
Цариградската патриаршия от своя страна се обявила против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявила за схизматична, тъй като не признавала върховенството на патриарха. Някои съвременни православни богослови и историци се опитват да ревизират историческото значение на борбата за църковна независимост, интерпретирайки я като несъвместима с църковните канони (изпадането в схизма).
До освобождението на България от османско иго екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. екзарх Антим I е свален от своя пост и заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия.
За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I.
[редактиране] Дейност на Българската екзархия след Освобождението
След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор (1878 г.) остават отново в пределите на Османската империя.
По настояване на българите от Македония и с одобрението на цялото българско обществено мнение, в началото на 1880 г. екзарх Йосиф се завръща в Цариград, за да действа за укрепване и запазване на екзархийското ведомство в останалите под османска власт български земи.
Наред с грижите за поддържане на българските черкви, тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области. До избухването на Балканската война (1912-1913 г.) влиянието на Българската екзархия в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управляват от български владици, а останалите - от екзархийски наместници.
След разгрома на България в Междусъюзническата война (1913 г.) екзарх Йосиф I премества седалището си в София. В продължение на 30 години след смъртта на Йосиф I (1915) г. Българската екзархия се управлява от Свети синод, начело на който стои наместник-председател. За този период постът "наместник-председател" е заеман последователно от общо 6 митрополити, последният от които е бъдещият екзарх Стефан I.
На 21 януари1945 г., в катедралната църква „Света София“ в столицата Народно-църковен събор избира Софийския митрополит Стефан за - както се оказва впоследствие - последен Български екзарх. След като той е принуден от атеистичния комунистически режим да подаде оставка на 6 септември 1948 г., следва още един период от историята на БПЦ, през който тя се управлява от Свети синод, начело с наместник-председател. На този пост се изрежат общо трима владици, последният от които този път е бъдещият патриарх Кирил.
На 10 май 1953 г. свиканият църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия. За патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил, а след неговата смърт през 1971 г. – ловчанският митрополит Максим.
[редактиране] Български екзарси
- Иларион - 12 февруари 1872 - 16 февруари 1872
- Антим I - 16 февруари 1872 - 14 април 1877
- Йосиф I - 24 април 1877 - 20 юни 1915
- Стефан I - 21 януари 1945 - 6 септември 1948
[редактиране] Вижте също
[редактиране] Източници
- Агенция Фокус от 21 януари и 21 февруари 2006 г.
- Димитров, И., „Съединението 1885 - енциклопедичен справочник“, София, 1885, Държавно издателство „д-р Петър Берон“.
- Маркова, Зина. Българската екзархия 1870 - 1879, София, Издателство на БАН, 1989.
