Български език

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Български език
Страна Република България,
Република Македония, Гърция, Сърбия, Турция, Румъния, Молдова, Украйна, Унгария, както и в емигрантските общности по света
Регион Балкански полуостров и
други райони с български общности.
Брой говорещи по оценки между 8 [1] и 9 млн. [2][3]
Систематизация по Ethnologue
-Индоевропейски
.-Славянски
..-Южнославянски
...-Източни южнославянски
....→Български
Официално положение
Официален в Flag of Bulgaria (bordered).svg България
Света гора Света гора - Зограф
Flag of Europe.svg Европейски съюз
признат за малцинствен език в:
Flag of Serbia.svg Сърбия
Flag of Ukraine.svg Украйна
в град Болград - официален
Flag of Romania.svg Румъния
Flag of Moldova.svg Молдова
Flag of Slovenia.svg Словения
Контролиран от Института за български език, БАН
Кодове
ISO 639-1 bg
ISO 639-2 bul
ISO 639-3 bul
Bul1.png
Част от серията статии
за българите
Coat of arms of Bulgaria.svg

Българска култура
Литература · Музика · Изкуство
Кино · Имена · Кухня
Хора · Носии · Спорт

По региони и страни
(включително диаспората)

Република Македония
Сърбия
Румъния · САЩ · Унгария
Гърция · Източна Тракия
Малоазийски българи
Банатски българи
Бесарабски българи
Карашовени
Българи-мюсюлмани (Помаци)
Горани · Гагаузи

Религия
Православие · Ислям
Католицизъм · Протестантство

Диалекти
на българския език

източни (рупски) · западни
(торлашки · шопски · македонски)
банатски

История · Владетели

Бъ̀лгарският езѝк е индоевропейски език от групата на южнославянските езици. Той е официалният език на Република България и един от 23-те официални езика на Европейския съюз. Българският език е плурицентричен език — има няколко книжовни норми. Наред с основната, използвана в България, съществуват македонска норма, която също използва кирилица, и банатска норма, която използва латиница.


Съдържание

История[редактиране | edit source]

Българският език е най-ранният писмено документиран славянски език. Историческото му развитие се характеризира с четири главни периода. Следва да се отбележи, че това делене е условно и имената не отразяват различни езици, а само периоди в развитието на българския език, за които се откриват характерни белези.

Дописмен (праславянски език)[редактиране | edit source]

Обхваща периода между славянското заселване на Балканите (5-7 век) и мисията на солунските братя Св. св. Кирил и Методий във Великоморавия през 60-те години на 9 век. Използвани са писмени знаци, но за тях няма много сведения.

Старобългарски (9–11 век)[редактиране | edit source]

Обхваща периода между приемането на славянския за официален език на България и края на Първото българско царство през 1018 година. Според някои езиковеди началото на старобългарския език е поставено малко по-рано със създаването на първата славянска азбука (глаголицата) през 862 г. от Константин-Кирил Философ (св. Кирил). През този период са написани най-старите глаголически и кирилски старобългарски писмени паметници. България става средище на славянската култура и писменост.

Среднобългарски (12–14 век)[редактиране | edit source]

Приблизително обхваща периода от възстановяването на Втората българска държава до падането под османско владичество.[4] Езикът на Второто българско царство е основа за създаването на руска, сръбска и влахо-молдовска редакция и добива значение на общ книжовен славянски език. Руският фонетичен вариант на среднобългарския език от епохата на Втората българска държава, пренесен в Киевска Рус от митрополит Киприан, и до днес е език на православните църковни богослужения в много славянски държави и е общ църковен език.

Новобългарски език и правописни реформи (от 15 век)[редактиране | edit source]

Най-ранните писмени паметници за новобългарския език са дамаскините от 17-18 век. Такъв например е Тихонравовският дамаскин от 17 век, който е един от най-ранните представители на новобългарската група дамаскини.[5]

След Освобождението народните представители решават, че официалният български език ще бъде по североизточните наречия, както е и до днес, според изказа на източната говорна група, най-вероятно защото населението на най-големите тогава градове в страната — Русе, Велико Търново, Шумен, Габрово, Стара Загора и Пловдив, са били в единна позиция по отношение на ятовата граница. С това се подчертава разграничението между литературния език и западните говори. Така особено ясно се отделят като диалекти шопският — Софийско, Пернишко, Кюстендилско, Самоковско и в Северозападна България, а също така и македонският диалект (който днес в Р. Македония се опитват да легитимират като отделен език от българския) в Разложко, Петричко, Струмишко, Благоевградско и други.

В развоя на новобългарския книжовен език се различават три главни периода: 1. От началото на XIX в. до Освобождението на България от османско робство; 2. От Освобождението до 9 септември 1944 г.; 3. От 9 септември 1944 г. насам. [6]

Особености[редактиране | edit source]

В хода на историческото развитие на българския език и контактите му със съседните неславянски езици на Балканския полуостров настъпват значителни промени в сравнение с останалите славянски езици. Те обхващат промени в морфологията и синтаксиса, характеризиращи се с почти пълно отпадане на падежните форми (падежни остатъци има при местоименията, личните имена, съществителните и прилагателни имена от мъжки род в именителен падеж), възникване и употреба на определителен член, запазване на славянските прости глаголни времена (минало свършено време и минало несвършено време) и развитие на нови, възникване на дублирано пряко и непряко допълнение, изчезване на инфинитива и развитие на несвидетелски форми при глаголите и др. Тези промени разграничават като цяло развитието на морфологията и синтаксиса в българския език от посоката на развитие на останалите славянски езици.

Макар че неговото измерение мъчно може да се определи, руското влияние върху българския език през епохата на Възраждането и при създаването на Третата българска държава е било много силно. Част от възприетата по това време лексика от руски език е от старобългарски произход и бива „върната“ в новоизграждащия се български книжовен език като църковнославянска и старобългарска. Паралелно с нея обаче навлизат и голям брой думи от чисто руски произход (предимно в обществено-политическата област).

През петвековното османско иго чрез османския турски навлизат много персийски и арабски думи, които и до днес се смятат погрешно за „турцизми“ (напр. шише, диван, хамам, турши(я), хамал, шалвар, диване и т.н.). След развитието на индустрията и техниката в българския технически език навлизат много немски думи (бинт, багер, бормашина и мн. др.), а след началото на 80-те години на XX век — английски, основно в областта на компютърните науки и информационните технологии (един от последните примери, влязъл най-напред в разговорна употреба, е „флашка“).

Разпространение[редактиране | edit source]

Българският език е най-разпространен в България. Той също се говори и в Българското землище в близост до България. Българският език също е разпространен там където има българи в други държави. Според Бюрото за преброяване на населението на САЩ 57 016 жители на страната говорят на български език. (2006 г. - 2008 г.)[7] Според същия източник, 21 129 от тези хора не говорят английски много добре.

Разпространение на българския език и неговите диалекти
Карта на ятовата граница, която определя изговора на старобългарския ят (ѣ) като е или я. На тази основа става и деленето на българските диалекти на западни и източни

Български диалекти[редактиране | edit source]

Признакът, въз основа на който българските диалекти се разделят на два вида — западни и източни, е ятовата граница. Тя се обособява в зависимост от това дали застъпник на старобългарската гласна ѣ е я (източни), или е (западни).

Бесарабският български, езикът на бесарабските българи, е запазил някои архаични думи и има още няколко разлики със съвременния български език.

Езикови норми[редактиране | edit source]

Понастоящем от БАН се приема, че съществуват три писмено-регионални норми на българския език — стандартизираният официален български език, банатската българска книжовна норма, която се използва от банатските българи, и македонската българска книжовна норма.[8]

Фонетична система[редактиране | edit source]

Гласни звукове[редактиране | edit source]

Гласните в българския език (според някои изследователи).

В съвременния български език гласните фонеми са 8 — включително потъмнените /ɐ/ и /o/[9]. Те се изписват с помощта на буквите а, ъ, о, у, е, и, като всички те представляват устнени гласни. В съвременния български език отдавна няма носови гласни, макар че буквата Ѫ (голям юс, голяма носовка), изразяваща в миналото звука /он/, /ън/, отпада от азбуката едва през 1945 г. Така например до реформата през 1945 г. вместо бъда се е пишело бѫда, чието произношение е било едно и също.

Буквите я и ю обозначават комбинации от по два звука (съответно й+а/ɐ/ъ и й+у/о) или, когато са след съгласна, омекотяването на предходната съгласна и гласен звук съответно а/ɐ/ъ или у/о. Присъщата ударена форма на звука „ъ“ [ɤ̞] отличава българския от останалите славянски езици, където този звук не присъства. Гласните звуковете а, ъ, о, у подлежат на потъмняване (редукция).

Буква Звук Бележка Примери
Под ударение Неударена форма Членна морфема или окончание
а ɑ[10] В неударена форма се редуцира до /ʌ/ (потъмняване), а в членна морфема и в някои глаголни окончания се произнася /ɤ̞/ жена̀ /ʒɛˈnɑ/, вода̀ /voˈdɑ/ ста̀вам /ˈstɑvʌm/ бра̀ва /ˈbrɑvʌ/

мъжа̀ /mɐˈʒɤ̞/
чета̀ /ʧɛˈtɤ̞/

е ɛ зѐле /ˈzɛlɛ/ пѐсен /ˈpɛsɛn/
и i син /ˈsin/ ѝстина /ˈistinɐ/
о ɔ В неударена форма се редуцира до /o/ ко̀тка /ˈkɔtkɐ/ боза̀ /boˈza/
у u В неударена форма се редуцира до /o/ сту̀д /ˈstut/ уста̀ /oˈsta/
ъ ɤ̞ В неударена форма се редуцира до /ɐ/ ъ̀гъл /ˈɤ̞gɐl/ ка̀мък /ˈkamɐk/
ю ju, ʲu Йотувано или омекотяващо /u/. В началото на сричка /ju/, в останалите случаи /u/ с омекотяване на предходната съгласна. В неударена форма се редуцира до /jo/ или /ʲo/ ю̀жен /ˈjuʒɛn/

дю̀ля /dʲˈulʲa/

ютѝя /joˈtija/

кюфтѐ /kʲoftˈɛ/

господа̀рю /gospoˈdarjo/
я ja, ʲa Йотувано или омекотяващо /a/. В началото на сричка /ja/, в останалите случаи /a/ с омекотяване на предходната съгласна. В неударена форма се редуцира до /jɐ/ или /ʲɐ/, а в членна морфема и в някои глаголни окончания се произнася /jɤ̞/ или /ʲɤ̞/ я̀то /ˈjato/

бя̀л /ˈbʲal/

ярѐм /jɐrˈɛm/

ба̀мя /ˈbamʲɐ/

деня̀т /dɛˈnjɤ̞t/

вървя̀ /vɐrˈvjɤ̞/

Предни Средни Задни
Тесни и /i/ у /u/
Полушироки е /ɛ/ ъ /ɤ̞/, /ɤ/ о /ɔ/, /o/
Широки а /a/, /ɐ/

Съгласни фонеми[редактиране | edit source]

Двубърнени Устнено-
зъбни
Зъбни/
Венечни
Зад-
венечни
Небни Заднонебни
Носови твърди м /m/ н /n/
меки мь /mʲ/ нь /ɲ/
Преградни твърди п /p/ б /b/ т /t/ д /d/ к /k/ г /ɡ/
меки пь /pʲ/ бь /bʲ/ ть /tʲ/ дь /dʲ/ кь /kʲ/ гь /ɡʲ/
Преградно-проходни твърди ц /t͡s/ дз /d͡z/ ч /t͡ʃ/ дж /d͡ʒ/
меки ць /t͡sʲ/
Проходни твърди ф /f/ в /v/ с /s/ з /z/ ш /ʃ/ ж /ʒ/ х /x/
меки фь /fʲ/ вь /vʲ/ сь /sʲ/ зь /zʲ/
Трептящи твърди /r/
меки рь /rʲ/
Полугласни меки й, ь /j/
Странични твърди л, /l/, /ɫ/
меки ль /ʎ/

Азбука и правописни реформи[редактиране | edit source]

През 886 г. България приема глаголическата азбука, създадена от Св. св. Кирил и Методий през 60-те години на 9 век. Глаголицата постепенно е заменена с кирилица - азбука, създадена в Преславската книжовна школа в началото на 10 век. Някои букви в кирилицата са заети от гръцката азбука; за онези звукове, които нямали гръцки съответствия, се използвали опростени варианти на глаголическите букви.

През XIX век Българското книжовно дружество утвърждава Дриновския правопис. След Освобождението той е кодифициран с някои корекции в нормата, известна като Иванчевски правопис с българската азбука от 32 букви. В 1921-1923 г., по време на земеделската власт, е въведен така нареченият Омарчевски правопис, много сходен с правописа, въведен с комунистическата реформа от 1945 г. С падането на земеделците от власт предишният правопис е възстановен. След Деветосептемврийския преврат е наложена комунистическата правописна реформа от 1945 г., която е в сила и днес. От азбуката са премахнати буквите Ѣ (е-двойно) (е/я [æː]) и Ѫ (голям юс) (ънн [ɔ̃]).

Днес българският език се изписва на кирилица и само в специални случаи — на латиница. Правилникът за прилагане на Закона за движението по пътищата например позволява надписите по пътните знаци в България да бъдат изписвани и на латиница[11] и затова почти всички те се изписват и на двете азбуки. Същото се отнася и за табелите с имената на улиците.

Съвременната българска кирилица има 30 букви:

А а
/a/
Б б
/b/
В в
/v/
Г г
/g/
Д д
/d/
Е е
/ɛ/
Ж ж
/ʒ/
З з
/z/
И и
/i/
Й й
/j/
К к
/k/
Л л
/l/
М м
/m/
Н н
/n/
О о
/ɔ/
П п
/p/
Р р
/r/
С с
/s/
Т т
/t/
У у
/u/
Ф ф
/f/
Х х
/x/
Ц ц
/ʦ/
Ч ч
/tʃ/
Ш ш
/ʃ/
Щ щ
/ʃt/
Ъ ъ
/ɤ/, /ə/
Ь ь
/ʲ/
Ю ю
/ju/
Я я
/ja/
(съкратен вариант по отношение на произношението, вижте Фонология за по-пълен обзор на звуците)

При предаване на чужди собствени имена на кирилица правилото е те да се транскрибират на български фонетично (освен утвърдените вече имена), доколкото това е възможно и не е в конфликт с някои от правилата за правопис в българския език (като например правилото ь да се пише само пред о). Звуци, несъществуващи в българския език, като [ø], [y] и други, се предават на кирилица чрез букви или комбинации от букви, означаващи близки звуци, в случая ьо, ю (пример: Гьоте за Goethe [gøte]).

Извън България за български език се използват и други азбуки. В банатската норма на българския език се ползва латиницата, основана на хърватската редакция, а в Република Македония се използва македонската кирилица.

Граматика[редактиране | edit source]

Морфология[редактиране | edit source]

Съществително име[редактиране | edit source]

Скланянето (флексията) на съществителните имена почти изцяло е изчезнала, затова днес се наблюдават остатъци от падежни форми. С преминаването си от синтетичен към аналитичен строеж езикът е установил един общ падеж (casus generalis), който най-често е наследник на именителния падеж (номинатив).

При съществителните, прилагателните имена, притежателните местоимения и други съществува изкуствено разграничаването по падеж при членуваните форми в м.р. ед.ч., където в именителен падеж се поставя пълен член, а във винителен падеж – кратък член. Това изкуствено разграничение всъщност е много удобно за прилагане на правилото за пълен и кратък определителен член. Когато съществителното (или прилагателното) се намира в именителен падеж (номинатив), то е вършител на действието и отговаря на въпроса „Кой?“, а когато се намира във винителен падеж (акузатив), тогава отговаря на въпроса „Кого?“. Пример:

Мъжът вдигна масата и я захвърли в края на стаята.
Иван помоли мъжа да се отдръпне.


мъж (м.р.) котка (ж.р.)
Именителен [„Кой?“] мъжът котката
Винителен [„Кого?“] мъжа котката
Дателен [„Кому?“, „На кого?“] на мъжа, мъжу (остар. или диал.) на котката
Родителен [„Чий?“] на мъжа на котката
Звателен мъжо котко или котке

Звателният падеж в българския език продължава да съществува и има много широка употреба — както в разговорната реч, така и в художествената литература и народното творчество. Формите „брате“, „земьо“, „майко“, „либе“, „душо“ са форми в звателен падеж.

Род[редактиране | edit source]

В българския език има три граматически рода: мъжки, женски и среден. Родът на съществителното име до голяма степен може да бъде установено по окончанието. Тези от мъжки род обикновено окончават на съгласна (нулево окончание, zero ending): например мъж [mɤʃ], син [sin], град [grat]. Тези от женски род обикновено окончават на или : например жена [ʒɛˈna], дъщеря [dɐʃtɛrˈja], улица [ˈulitsɐ]. Съществителните, завършващи на или , почти винаги са от среден род: например дете [dɛtɛ] и езеро [ˈɛzɛro], като в редки случаи думи, окончаващи на , или , са от среден род (обикновено заемки): цунами [tsoˈnami], табу [tɐˈbu], меню [mɛˈnju].

Прилагателно име[редактиране | edit source]

Числително име[редактиране | edit source]

Числителното име е дума, с която се означава броят на обектите от дадено множество или поредното място на даден обект в редица обекти от същия клас. Числителните имена се употребяват обикновено заедно с изброими съществителни имена. Според значението си се поделят на бройни (едно, две, три и т.н.) и редни (първи, втори, трети и т.н.), а според състава — на прости (две, три), сложни (петнадесет, двадесет) и съставни (триста петдесет и осем). Особени числителни имена са дробните числителни (една втора, две трети, три пети, половина, третина, четвъртина и др). Ясно е, че всяко дробно числително се състои всъщност от две числителни, следователно е съставно - в числителя стои бройно, а в знаменателя редно. С разговорен стилистичен оттенък са: половина, половин, половинка; третина, третинка; четвърт, четвъртина, четвъртинка. Стотинка пък е субстантивирано дробно числително име, което означава \frac{1}{100} от лева.

Местоимения[редактиране | edit source]

Глагол[редактиране | edit source]

Наречие[редактиране | edit source]

Предлог[редактиране | edit source]

Съюз[редактиране | edit source]

Междуметие[редактиране | edit source]

Частица[редактиране | edit source]

Частиците са служебни думи без граматическа форма и без ясен словообразувателен строеж, поради което на много от тях произходът е мъгляв и неясен. Все пак има и такива, чиито корени са известни. Така например се и си водят началото си от възвратното местоимение се, си; частицата дали е образувана от частиците да и ли; частицата де е същевременно компонент на частицата недей и е във връзка със старобългарския глагол дєѣти; частицата ще, с която се образува формата за бъдеще време на глагола, произхожда от старобългарския глагол хотѣти - хощѫ; частицата би произхожда от старобългарския глагол быти.

В българската морфология се различават три вида частици: такива, които видоизменят или променят смислово-синтактичното съдържание на изречението или на отделни думи в него; такива, с които се образуват граматични форми; такива, с чиято помощ се образуват нови думи.

Често грешен е правописът на частиците по- и най-, които се пишат разделно, когато се отнасят до глаголи и съществителни имена (пó обичам, най умея, пó майстор, пó на изток) и полуслято с думите, към които се отнасят (по-хубав, най-добър).

Синтаксис[редактиране | edit source]

Синтактическите отношения на думите в българското изречение поради аналитичния характер на българския език не всякога се изразяват чрез формите, присъщи на другите славянски езици със запазена падежна система. Типични за българския са някои предложни конструкции, да-изречения, сказуемно определение след преходни глаголи, словоредни особености и пр.

Несъмнено изречението е главният обект на изучаване от синтактичната наука. Изречението в българския език се характеризира с четири главни структурно-граматически признака: предикативност (сказуемост), модалност, интонация и граматическа оформеност. По състав и по граматическа структура изреченията биват прости и сложни. Простото съдържа едно предикативно ядро и изразява относително завършена мисъл, въпрос или волева подбуда, например: В безбрежните снежни полета потъват нивя и села (Б. Овесянин). Сложното изречение се състои от две или повече прости изречения и образува граматическо, смислово, и интонационно единство. Разликата между прости и сложни изречения има структурен характер. Простото се изгражда само около един предикативен център, а сложното около два или повече. Глаголните времена в сложното изречение са обикновено в съотношение с глаголното време на главното изречение в сложното съставно изречение или във взаимно съотношение и съответствие в сложното съчинено изречение.

Пунктуация[редактиране | edit source]

Лексикология[редактиране | edit source]

Речников състав на езика[редактиране | edit source]

Съвременният български език притежава около 200 000 думи.[12] Домашната лексика се състои от праславянски, прабългарски, старобългарски и от създадени по-късно думи. Освен славянското словно богатство, българският език включва и чужди думи, които обикновено преминават през процес на приспособяване, побългаряване и по този начин стават български по форма и употреба. Такива са думи от гръцки и латински произход, от турски, арабски и персийски (ирански), както и от черковнославянски[13] и руски произход.

Сред запазените прабългарски думи са: белег, верига, губер, катък, кърчаг, пале, тояга, шейна и др.[14]

С посредничеството на скитския език проникват много ирански лексеми в угро-финските, особено много в унгарския, удмуртския и в мордовските езици, и славянските езици. В славянските езици такива са например: *bogъ — „бог“, *rajь — „рай“, *sъto — „сто“, *kǫpati — „къпя“, *gъpanъ — „пан, господин“, *baranъ —„овен“, *toporъ — „топор“, *xvala — „хвала“, *stribogъ — славянски бог на вятъра, *xъrsъ — славянски бог на слънцето, в България се среща като топоним — Хърсово, и др.

Съвременната българска лексика се състои предимно от славянски думи, като заемки идват особено от гръцкия и османския език. От османския, освен турски, навлизат и доста персийски и арабски думи (диван, тефтер, хамал, пазар, душман, мегдан, кафез[15]). От средата на 19 век голяма част от турцизмите се заменят със славянски, които навлизат в българския най-вече от руския език, като неговото влияние се засилва особено по време на Комунистическа България. Тези усилия оказват най-вече влияние върху писмения език, като и до днес в разговорния език се използват турцизми. С индустриализацията навлизат и много технически термини от френския (асансьор, монтьор) и немския (аутобан, шайба, щепсел, фойерверк, щаб и др.). В по-ново време с напредъка на информационните технологии в българския език навлизат и много англицизми (компютър, лаптоп, дисплей, хардуер и др.).

Съвременна българска фразеология[редактиране | edit source]

Фразеологическите (устойчивите) словосъчетания са несвободни и не се създават в потока на речта, а се употребяват като неразчленена синтактическа цялост, която се явява като готова фразеологическа единица. Това означава, че цялостното значение на фразеологическата структура не се извежда от значенията на отделните думи, а от общото им взаимодействие, в което пораждат семантичната цялостност. Например, да вземем следното изречение: "Избягалият конник вдигна на крак турците в цялата каза" (П. Спасов). Под „вдигна на крак“ в никакъв случай не се разбира буквалният смисъл, който е физическото повдигане на крака, а фразеологическият смисъл от взаимодействието на думите в словосъчетанието. Последното може да бъде изравнено по смисъл със съответна единствена дума: в случая подходяща е мобилизирам. Първото значение е "привеждам в бойна готовност, мобилизирам", а второто - "подтиквам към бързо, енергично действие, мобилизирам за действие".[16]

Фразеологическа единица, която по своя семантичен и синтактичен строеж отразява редки и специфични особености, се нарича идиом. Много често са непреводими на други езици: бие на очи - "прави впечатление", от кол и въже - "отвсякъде", от игла до конец - "от край до край".

Според лексикалния им строеж фразеологизмите биват разделяни на фразеологизирани изречения (преди всичко пословици и поговорки - Блага реч железни врати отваря.) и фразеологически съчетания (на вятъра, на вересия). Според семантичния им строеж биват фразеологически сраствания, фразеологически единства и фразеологически съчетания.[17]

Източници на българската фразеология са народното творчество, като едни от тях са с диалектен белег, а други са общонародни, публицистиката, народните пословици, народните приказки, професионалните изрази, чужда фразеология и словосъчетания с международна употреба (ахилесова пета), християнството.

Юридически статут[редактиране | edit source]

Според Конституцията на Република България[редактиране | edit source]

Според Конституцията на Република България официалният език в републиката е българският[18] и „изучаването и ползването на българския език е право и задължение на българските граждани“.[19] Конституцията позволява гражданите, за които българският език не е майчин, да изучават и ползват и своя език, в допълнение към българския.[20] Конституцията дава право чрез закони да се определят случаи, в които се използва само официалният език, т.е. българският език.[21][22]

Празници, посветени на българския език[редактиране | edit source]

Международни състезания по български език[редактиране | edit source]

Министерството на образованието на Република България организира Национална олимпиада по български език и литература. За най-престижнo се смята участието в III кръг, където участват първите 50 ученици от България. Първите трима ученици получават званието "лауреат на Национална олимпиада".

Източници[редактиране | edit source]

  1. Lewis, M. Paul (ed.). Bulgarian. // Ethnologue: Languages of the World, Seventeenth edition. SIL International, 2014. Посетен на 4 август 2014.
  2. UCLA Center for World Languages - UCLA International Institute, Bulgarian.
  3. BBC - Languages across Europe, Bulgarian.
  4. Историческа граматика на българския език: учебник за учителските институти, Кирил Мирчев, "Народна просвета", 1955 г., с. 30
  5. Употреби на лексемата „един“ в Тихонравовския дамаскин (в съпоставка със съвременния български език), Десислава Йорданова Тодорова, БФ на СУ
  6. Български език (учебник за институтите за начални учители), К. Попов, Ст. Стоянов, М. Янакиев, Държавно издателство „Народна просвета“, София, 1980 г.
  7. Езикова употреба, Бюро за преброяване на населението на САЩ, http://www.census.gov/hhes/socdemo/language/, секция Подробен език говорен вкъщи и възможност за говорене на английски език за населението над 5 годишна възраст по щат 2006-2008 г., име на файл Подробни таблици
  8. Институт, за български език. Единството на българския език в миналото и днес. БАН, 1978.
  9. Това становище не се споделя от всички езиковеди, които изучават българския език. Според някои гласните фонеми са 6, а потъмнените /ɐ/ и /o/ представляват вариантни алофони съответно на /a/ (или ɤ̞) и /ɔ/ (или /u/). Освен това статусът на звуците /j/ и /ʲ/, както и на разликите между /ɤ̞/ и /ɤ/, не е добре изследван по отношение на предполагаемото им присъствие в българския език; самите явления потъмняване и редуциране (редукция) също се тълкуват по различен начин от различните езиковеди, които изучават българския език.
  10. Бояджиев, Тодор и др. Граматика на съвременния български книжовен език. Том I. Фонетика. София isbn = 954-584-235-0, Абагар, 1998. с. 29.
  11. „Правилник за прилагане на Закона за движение по пътищата“, Чл. 39. (3), kat.mvr.bg
  12. Това твърдение не е подкрепено с доказателства. Според неофициални данни в съвременния български език има поне над 10 000 000 думи.
  13. "Черковнославянският" език се счита от много езиковеди за вариант на старобългарския (или на среднобългарския) език, който е запазил някои традиционно архаични лексикални и синтактични единици и фонологически особености.
  14. Източник?
  15. Източник?
  16. Български език (учебник за институтите за начални учители), К. Попов, Ст. Стоянов, М. Янакиев, Държавно издателство „Народна просвета“, София, 1980 г.
  17. Това условно деление на фразеологизмите на подкатегории (според това дали са фразеологизирани изречения или фразеологически съчетания) е спорно и не се поддържа от всички изследователи на българския език.
  18. Конституция на Р. България, Глава първа, чл. 3. - „Официалният език в републиката е българският.“
  19. Конституция на Р. България, Глава втора, чл. 36., ал. 1.
  20. Конституция на Р. България, Глава втора, чл. 36., ал. 2. - „Гражданите, за които българският език не е майчин, имат право наред със задължителното изучаване на българския език, да изучават и ползват своя език.“
  21. Конституция на Р. България, Глава втора, чл. 36., ал. 3. - „Случаите, в които се използва само официалният език, се посочват в закона.“
  22. Конституция на Република България, обн., ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г., в сила от 13.07.1991 г., изм. и доп., бр. 85 от 26.09.2003 г. изм. и доп., ДВ. бр.18 от 25.02.2005 г., бр. 27 от 31.03.2006 г., бр.78 от 26.09.2006 г. - Решение № 7 на Конституционния съд от 2006 г., бр. 12 от 6.02.2007 г.

Вижте също[редактиране | edit source]

Уикикниги[редактиране | edit source]

Закони и наредби в Уикиизточник[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]