Български език

	Част от серията статии; за българите
	Българска култура; Литература · Музика · Изкуство; Кино · Имена · Кухня; Хора · Носии · Спорт
	По региони и страни; (включително диаспората); Република Македония; Сърбия; Румъния · САЩ · Унгария; Гърция · Източна Тракия; Малоазийски българи; Банатски българи; Бесарабски българи; Карашовени; Българи-мюсюлмани (Помаци); Горани · Гагаузи
	Религия; Православие · Ислям; Католицизъм · Протестантство
	Диалекти; на българския език; източни (рупски) · западни; (торлашки · шопски · македонски); банатски
	История · Владетели

	Български език;
Страна	Република България,; Република Македония, Гърция, Сърбия, Турция, Румъния, Молдова, Украйна, Унгария, както и в емигрантските общности по света
Регион	Балкански полуостров и; други райони с български общности.
Брой говорещи	9 100 000
Систематизация по Ethnologue
	Индоевропейски; Славянски; Южнославянски; Източни южнославянски; Български;
Официално положение
Официален в	България; Европейски съюз; Атон;
Контролиран от	Института за български език, БАН
Кодове
ISO 639-1	bg
ISO 639-2	bul
ISO 639-3	bul
	; Землище на разпространение: Мнозинство от населението Значителна част от населението(включващо и македонският диалект)

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Направо към: навигация, търсене

Бъ̀лгарският езѝк е индоевропейски език от групата на южнославянските езици. Той е официалният език на Република България и един от 23-те официални езика на Европейския съюз. Българският език, подобно на персийския, е плурицентричен език — има няколко книжовни норми. Наред с основната, използвана в България, съществуват македонска норма, която също използва кирилица и банатска норма, която използва латиница.

Съдържание

1 История
2 Разпространение
- 2.1 Български диалекти
- 2.2 Езикови норми
3 Азбука и правописни реформи
4 Особености
5 Фонетична система
- 5.1 Гласни звукове
- 5.2 Съгласни звукове
6 Лексика
- 6.1 Древнобългарска лексика
7 Граматична система
8 Източници
9 Вижте също
- 9.1 Уикикниги
- 9.2 Наредби в Уикиизточник
10 Външни препратки

[редактиране] История

Българският език е най-ранният писмено документиран славянски език. Историческото му развитие се характеризира с четири главни периода. Следва да се отбележи, че това делене е условно и имената не отразяват различни езици, а само периоди в развитието на българския език, за които се откриват характерни белези.

[редактиране] Дописмен (праславянски език,прабългарски език до 9 век)

Основни статии: Праславянски език и Прабългарски език

Обхваща периода между славянското заселване на Балканите (5-7 век) и мисията на солунските братя Св. св. Кирил и Методий, във Великоморавия през 60^-те години на 9 век.Езика се формира при взаимодействие на прабългарски и славянски норми. Използвани са и писмени знаци, но за тях няма много сведения.

[редактиране] Старобългарски (9–11 век)

Основна статия: Старобългарски език

Обхваща периода между приемането на славянския за официален език на България и края на Първото българско царство през 1018 година. Според някои езиковеди началото на старобългарския език е поставено малко по-рано със създаването на първата славянска азбука (глаголицата) през 862 г. от Константин-Кирил Философ (св. Кирил). През този период са написани най-старите глаголически и кирилски старобългарски писмени паметници. България става средище на славянската култура и писменост.

[редактиране] Среднобългарски (12–14 век)

Основна статия: Среднобългарски език

Приблизително обхваща периода от възстановяването на Втората българска държава до падането под османско владичество. Езикът на Второто българско царство е основа за създаването на руска, сръбска и влахо-молдовска редакция и добива значение на общ книжовен славянски език. Руският фонетичен вариант на среднобългарския език от епохата на Втората българска държава, пренесен в Киевска Рус от митрополит Киприан, и до днес е език на православните църковни богослужения в много славянски държави и е общ църковен език.

[редактиране] Новобългарски и правописни реформи (от 15 век)

"Рибният буквар" на д-р Петър Берон

След Освобождението народните представители решават, че официалният български език ще бъде по североизточните наречия, както е и до днес, според изказа на източната говорна група, най-вероятно защото населението на най-големите тогава градове в страната — Русе, Велико Търново, Шумен, Габрово, Стара Загора и Пловдив, са били в единна позиция по отношение на ятовата граница. С това се подчертава разграничението между литературния език и западните говори. Така особено ясно се отделят като диалекти шопският — Софийско, Пернишко, Кюстендилско, Самоковско и в Северозападна България, а също така и македонският диалект (който днес в Р. Македония се опитват да легитимират като отделен език от българския) в Разложко, Петричко, Струмишко, Благоевградско и други.

[редактиране] Разпространение

Разпространение на българския език и неговите диалекти

Карта на ятовата граница, която определя изговора на старобългарския ят (ѣ) като е или я. На тази основа става и деленето на българските диалекти на западни и източни

[редактиране] Български диалекти

Шопски диалект, Горно-Тракийски диалект, Черноморски диалект, Дунавски диалект

[редактиране] Езикови норми

[редактиране] Азбука и правописни реформи

Основна статия: Българска азбука

През 886 г. България приема глаголическата азбука, създадена от Св. св. Кирил и Методий през 60 те^-те години на 9 век. Глаголицата постепенно е заменена с кирилица - азбука, създадена в Преславската книжовна школа в началото на 10 век. Някои букви в кирилицата са заети от гръцката азбука; за онези звукове, които нямали гръцки съответствия, се използвали опростени варианти на глаголическите букви.

През 19 век Българското книжовно дружество утвърждава Дриновски правопис. След освобождението той е кодифициран с някои корекции в нормата известна като Иванчевски правопис с българската азбука от 32 букви. В 1921-1923 г., по време на земеделската власт, е въведен така нареченият Омарчевски правопис, много сходен с комунистическата реформа от 1945 г. С падането на земеделците от власт предишният правопис е възстановен. След Деветосептемврийския преврат е наложена Комунистическата правописна реформа от 1945 г., която е в сила и днес. От азбуката са премахнати буквите Ѣ (е-двойно) (е/я [æː]) и Ѫ (голям юс) (ъ^н/о^н [ɔ̃]).

Днес българският език се изписва на кирилица и само в специални случаи — на латиница. Правилникът за прилагане на Закона за движението по пътищата позволява надписите по пътните знаци в България да бъдат изписвани и на латиница^[2] и затова почти всички те се изписват и на двете азбуки. Същото се отнася и за табелите с имената на улиците.

Съвременната българска кирилица има 30 букви:

А а /a/	Б б /b/	В в /v/	Г г /g/	Д д /d/	Е е /ɛ/	Ж ж /ʒ/	З з /z/	И и /i/	Й й /j/
К к /k/	Л л /l/	М м /m/	Н н /n/	О о /ɔ/	П п /p/	Р р /r/	С с /s/	Т т /t/	У у /u/
Ф ф /f/	Х х /x/	Ц ц /ʦ/	Ч ч /tʃ/	Ш ш /ʃ/	Щ щ /ʃt/	Ъ ъ /ɤ/, /ə/	Ь ь /ʲ/	Ю ю /ju/	Я я /ja/

(съкратен вариант по отношение на произношението, вижте Фонология за по-пълен обзор на звуците)

При предаване на чужди собствените имена на кирилица, правилото е те да се транскрибират на български фонетично (освен утвърдените вече имена), доколкото това е възможно и не е в конфликт с някои от правилата за правопис в българския език (като например правилото ь да се пише само пред о). Звуци несъществуващи в българския език, като [ø], [y] и други, се предават на кирилица чрез букви или комбинации от букви означаващи близки звуци, в случая ьо, ю (пример: Гьоте за Goethe [gøte]).

Извън България за български език се използват и други азбуки. В банатската норма на българския език се ползва латиницата, основана на хърватската редакция, а в Република Македония се използва македонската кирилица.

[редактиране] Особености

В хода на историческото развитие на българския език и контактите му със съседните неславянски езици на Балканския полуостров настъпват значителни промени в сравнение с останалите славянски езици. Те обхващат промени в морфологията и синтаксиса, характеризиращи се с почти пълно отпадане на падежните форми (падежни остатъци има при местоименията, личните имена, съществителните и прилагателни имена от мъжки род в именителен падеж), възникване и употреба на определителен член, запазване на славянските прости глаголни времена (минало свършено време и минало несвършено време) и развитие на нови, възникване на дублирано пряко и непряко допълнение, изчезване на инфинитива и развитие на несвидетелски форми при глаголите и др. Тези промени разграничават като цяло развитието на морфологията и синтаксиса в българския език от посоката на развитие на останалите славянски езици.

Макар че неговото измерение мъчно може да се определи, руското влияние върху българския език през епохата на Възраждането и при създаването на Третата българска държава е било много силно. Част от възприетата по това време лексика от руски език е от старобългарски произход и бива „върната“ в новоизграждащия се български книжовен език като църковнославянска и старобългарска. Паралелно с нея обаче навлизат и голям брой думи от чисто руски произход (предимно в обществено-политическата област).

През петвековното османско иго, чрез турския навлизат много персийски и арабски думи, които и до днес се смятат погрешно за „турцизми“ (напр. шише, диван, хамам, турши(я), хамал, шалвар, билет, диване и т.н.). След развитието на индустрията и техниката в българския технически език навлизат много немски думи (болт, багер, бормашина и т.н.), а след началото на 80-те години на XX век — английски, основно в областта на компютърните науки и информационните технологии (един от последните примери, влязъл най-напред в разговорна употреба е „флашка“).

[редактиране] Фонетична система

[редактиране] Гласни звукове

Гласните в българския език

В съвременния български език гласните звукове са 8 (включително потъмнените /ɐ/ и /o/). Те се изписват с помощта на буквите а, ъ, о, у, е, и, като всички те представляват устнени гласни. В съвременния български език отдавна няма носови гласни, макар че буквата Ѫ (голям юс, голяма носовка), изразяваща в миналото звукът /о^н/, /ъ^н/, отпада от азбуката едва през 1945 г.

Буквите я и ю обозначават сливането на два звука (съответно й+а/ɐ и й+у/о). Присъщата ударена форма на звука „ъ“ [ɤ̞] отличава българския от останалите славянски езици, където този звук не присъства. Гласните звуковете в българския език подлежат на потъмняване или редуциране (без „е“ и „и“).

Буква	Звук	Бележка	Примери
Буква	Звук	Бележка	Под ударение	Неударена форма	Членна морфема или окончание
а	a	В неударена форма се редуцира до /ɐ/ (потъмняване), в членна морфема може да се произнася като ɤ̞	жена̀ /ʒɛˈna/, вода̀ /voˈda/	ста̀вам /ˈstavɐm/	мъжа̀ /mɐˈʒɤ̞/
е	ɛ		зѐле /ˈzɛlɛ/	пѐсен /ˈpɛsɛn/
и	i		син /ˈsin/	ѝстина /ˈistinɐ/
о	ɔ	В неударена форма се редуцира до /o/	ко̀тка /ˈkɔtkɐ/	боза̀ /boˈza/
у	u	В неударена форма се редуцира до /o/	сту̀д /ˈstut/	уста̀ /oˈsta/
ъ	ɤ̞	В неударена форма се редуцира до /ɐ/	ъ̀гъл /ˈɤ̞gɐl/	ка̀мък /ˈkamɐk/
ю	ju	В неударена форма се редуцира до /jo/	ю̀жен /ˈjuʒɛn/	юнѝца /joˈniʦɐ/	господа̀рю /gospoˈdarjo/
я	ja	В неударена форма, окончание или членна морфема се редуцира до /jɐ/ (потъмняване)	ня̀кой /ˈnjakoj/	чинѝя /ʧiˈnijɐ/	мо̀ят /ˈmɔjɐt/

	Предни	Средни	Задни
Тесни	и /i/		у /u/
Полушироки	е /ɛ/	ъ /ɤ̞/, /ɤ/	о /ɔ/, /o/
Широки		а /a/, /ɐ/

[редактиране] Съгласни звукове

		Двубърнени		Устнено- зъбни		Зъбни/ Венечни		Зад- венечни		Небни	Заднонебни
Носови	твърди	м /m/				н /n/
Носови	меки	м^ь /mʲ/								н^ь /ɲ/
Преградни	твърди	п /p/	б /b/			т /t/	д /d/				к /k/	г /ɡ/
Преградни	меки	п^ь /pʲ/	б^ь /bʲ/			т^ь /tʲ/	д^ь /dʲ/				к^ь /kʲ/	г^ь /ɡʲ/
Преградно-проходни	твърди					ц /t͡s/		ч /t͡ʃ/	дж /d͡ʒ/
Преградно-проходни	меки					ц^ь /t͡sʲ/		ч /t͡ʃ/	дж /d͡ʒ/
Проходни	твърди			ф /f/	в /v/	с /s/	з /z/	ш /ʃ/	ж /ʒ/		х /x/
Проходни	меки			ф^ь /fʲ/	в^ь /vʲ/	с^ь /sʲ/	з^ь /zʲ/	ш /ʃ/	ж /ʒ/
Трептящи	твърди					/r/
Трептящи	меки					р^ь /rʲ/
Полугласни	меки									й, ь /j/
Странични	твърди					л, /l/, /ɫ/
Странични	меки									л^ь /ʎ/

[редактиране] Лексика

[редактиране] Древнобългарска лексика

Сред запазените древнобългарски думи са: белег, верига, губер, катък, кърчаг, пале, тояга, шейна и др.

[редактиране] Граматична система

[редактиране] Източници

↑ Lewis, M. Paul (ed.). Bulgarian. // Ethnologue: Languages of the World, Sixteenth edition. SIL International, 2009. Посетен на 27 май 2010.
↑ „Правилник за прилагане на Закона за движение по пътищата“, Чл. 39. (3), kat.mvr.bg

[редактиране] Вижте също

[редактиране] Уикикниги

[редактиране] Наредби в Уикиизточник

[редактиране] Външни препратки

Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за

Български език.

[0] Lewis, M. Paul (ed.). Bulgarian. // Ethnologue: Languages of the World, Sixteenth edition. SIL International, 2009. Посетен на 27 май 2010.

[1] „Правилник за прилагане на Закона за движение по пътищата“, Чл. 39. (3), kat.mvr.bg

[1]

[2]