Временно руско управление

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Временно руско управление в България (ВРУ) е управление от руски граждански и военни власти от юни 1877 г. до юни 1879 г. Разпростира се в окупираните от руските войски територии в хода на Руско-турската война (1877-1878). Берлинският договор определя продължителността му на девет месеца.[1][2]

По същото време в част от Западна България (Поморавието и районите на Кула, Берковица, Пирот, Сливница и Трън) тези функции са изпълнявани от сръбската войска. За целия период на Временното руско управление в България в тези области администрацията е сръбска.

Временно руско управление[редактиране | редактиране на кода]

По време на Руско-турската война (1877-1878)[редактиране | редактиране на кода]

Сградата в Пловдив, където се намира Временното руско управление от май до октомври 1878 година

Временното руско управление е създадено в хода на Руско-турската война (1877-1878). Наименувано е „Канцеларията за гражданско управление на освободените зад Дунава земи“ и е прикрепено към командването на Действуващата руска армия на Балканския полуостров. Начело на канцеларията е руският императорския комисар Владимир Черкаски, а след неговата смърт на 3 март 1878 г.  – Александър Дондуков-Корсаков.[1] Седалището на комисаря първоначално е в Пловдив (от 20 май до 10 октомври 1878 година), а след това е преместено в София.

Задачите на управлението са: да се изгради основата на българската държавно-правна организация, да се възстанови нормалния живот, да се оказва всестранно съдействие на руската армия. В освободените градове са създадени български административни учреждения. Създават се градски управителни съвети, съдебни и полицейски органи. Основна административна единица е губернията.

Ръководството на администрацията се осъществява от канцеларията на императорския комисар. Освен руски офицери и чиновници, в тях работят и голям брой българи, сред които Марин Дринов, Марко Балабанов, Димитър Греков, Тодор Бурмов, Васил Караконовски, Киряк Цанков, Илия Цанов, Христо Стоянов, Константин Кесяков, Иван Кишелски, Петър Оджаков и Димитър Карамфилович.[1] Санстефанският мирен договор определя срока на Временното руско управление на две години.

Руски императорски комисар Александър Дондуков

По силата на Берлинския договор[редактиране | редактиране на кода]

Временни правила по пощенската част

Берлинският договор ограничава продължителността на ВРУ на девет месеца, считано от деня на подписването на договора. Като главна задача е определена създаването на васалната държава Княжество България и автономната област Източна Румелия. Администрацията е ръководена от канцеларията на императорския комисар и от Съвет за управление, състоящ се от седем отдела.

Приети са голям брой нормативни актове (временни правила) за устройство на войската, съдилищата, училищата, полицията, медицинските управления и пощенското дело. Въвежда се задължително първоначално образование, задължителна военна служба за мъжете на възраст от 20 до 30 години, основана е Българската народна банка, а за официален език е определен българският.

Временното руско управление свиква Учредителното събрание, което приема Търновската конституция. През април 1879 г. свиква Първото Велико народно събрание, което избира Александър I Батенберг за български княз.

Временното руско управление и Европейската комисия за Източна Румелия устройват и автономната област Източна Румелия.

Паметната плоча на щаб-квартирата на Временното руско управление на България, 1878 година, Пловдив

На 19 май 1879 г. Временното руско управление предава властта в Източна Румелия на генерал-губернатора Алеко Богориди, а на 25 юни – в Княжество България на българския княз Александър I Батенберг. С тези си актове Временното руско управление прекратява своето съществуване.

Съгласно Берлинския договор, разходите по издръжката на Временното руско управление формират окупационния дълг на Княжество България и Източна Румелия. Дългът е изплатен частично до 1902 година и опростен от Русия след Първата световна война.[3]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Българските държавни институции 1879-1986. София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1987. с. 54-55.
  2. Николова В., Куманов М., Кратък исторически справочник, т. III, С., 1983, с. 148
  3. Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.I. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007. ISBN 978-954-90758-7-8. с. 491-492.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]