Временно руско управление

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене


Временно руско управление в България е управление от руски граждански и военни власти от юни 1877 г. до юни 1879 г. Разпростира се в окупираните от руските войски територии в хода на Руско-турската война (1877-1878). Берлинският договор го узаконява и определя неговата продължителност на девет месеца.[1][2]

Временно руско управление[редактиране | edit source]

По време на Руско-турската война (1877-1878)[редактиране | edit source]

Сградата в Пловдив, където се намира Временното руско управление от май до октомври 1878 година

Временното руско управление е създадено в хода на Руско-турската война (1877-1878). Наименувано е „Канцеларията за гражданско управление на освободените зад Дунава земи“ и е прикрепено към командването на Действуващата руска армия на Балканския полуостров. Начело на канцеларията е руския императорския комисар Владимир Черкаски, а след неговата смърт на 3 март 1878 г.  Александър Дондуков-Корсаков.[1] Седалището на комисаря първоначално е в Пловдив (от 20 май до 10 октомври 1878 година), а след това се премества в София.

Задачата на управлението е: да се изгради основата на българската държавно-правна организация, да се възстанови нормалния живот, да се оказва всестранно съдействие на руската армия.

В освободените градове се учредяват български административни учреждения. Създават се Градски управителни съвети, съдебни и полицейски органи. Основна административна единица е губернията. Ръководството на администрацията се осъществява от канцеларията на императорския комисар. Освен руски офицери и чиновници, в тях работят и голям брой българи, сред които Марин Дринов, Марко Балабанов, Димитър Греков, Тодор Бурмов, Васил Караконовски, Киряк Цанков, Илия Цанов, Христо Стоянов, Константин Кесяков, Иван Кишелски, Петър Оджаков, Димитър Карамфилович и други.[1] По силата на Санстефанския мирен договор срока на Временното руско управление е определен на две години.

Руски императорски комисар Александър Дондуков

По силата на Берлинския договор[редактиране | edit source]

Временни правила по пощенската част

Берлинският договор определя неговата продължителност на девет месеца считано от деня на подписването на договора. Като главна задача е определена създаването на васалната държава Княжество България и автономната област Източна Румелия. Ръководството на администрацията се осъществява от канцеларията на императорския комисар и създадения Съвет за управление състоящ се от седем отдела.

Приети са голям брой нормативни актове (временни правила) за устройство на войската, съдилищата, училищата, полицията, медицинските управления, пощенското дело и др. Въвежда се задължително първоначално образование, задължителна военна служба за мъжете на възраст от 20 до 30 г., основава се Българската народна банка, а за официален език е определен българския.

Временното руско управление свиква Учредителното събрание, което приема Търновската конституция. През април 1879 г. свиква 1 Велико Народно събрание, което избира Александър I Батенберг за български княз.

Временното руско управление и Европейската комисия за Източна Румелия устройват и автономната област Източна Румелия.

Паметната плоча на щаб-квартирата на Временното руско управление на България, 1878 година, Пловдив

На 19 май 1879 г. Временното руско управление предава властта в Източна Румелия на генерал-губернатора Алеко Богориди, а на 25 юни в Княжество България на българския княз Александър I Батенберг. С тези си актове Временното руско управление прекратява своето съществуване.

Разходите по издръжката на Временното руско управление са определени от Берлинския договор и трябва да бъдат поети от бъдещите Княжество България и Източна Румелия, което създава т.нар. Окупационен дълг. Той е изплащан нередовно и окончателното му уреждане отнема почти половин век. Княжество България обслужва редовно дълга от 1883 до 1885 година, когато отношенията между България и Русия са прекъснати. През 1890 година е направена една вноска, но редовното изплащане е подновено през 1896 година. Окупационният дълг на Княжество България е окончателно погасен през 1902 година със средства от големия външен заем, емитиран чрез Банка Париба.[3]

Окупационният дълг на Източна Румелия е наследен от Княжество България след Съединението през 1885 година. Неговото изплащане е многократно отлагано до 1912 година, когато България и Русия договарят план за погасяването му. Планът не е изпълнен, поради започването на Първата световна война. Дългът е опростен след войната със споразумение между правителството на Царство България и правителството на РСФСР .[3]

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в Българските държавни институции 1879-1986. София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1987. с. 54-55.
  2. Николова В., Куманов М., Кратък исторически справочник, т. III, С., 1983, с. 148
  3. а б Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.I. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007. ISBN 978-954-90758-7-8. с. 491-492.

Литература[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]