Марко Димитриев Балабанов е български юрист и политик от Консервативната партия, по-късно от Прогресивнолибералната партия. Той е първият външен министър на България и заема този пост на два пъти – през 1879 и през 1883-1884 година. През 1901 година е председател на XI Обикновено Народно събрание.
Марко Балабанов е роден в Клисура през 1837 година в семейството на абаджия. Първоначално учи в килийното училище в родното си село, а след това завършва гръцкото богословско училище на остров Халки. През следващите години учи право в Атина, медицина в Париж, философия в Хайделберг и в крайна сметка завършва право в Париж.[1]
От 1870 година работи като адвокат и журналист в Цариград и взима участие в създаването на независима Българска екзархия. Редактор е на вестник „Век“ в Цариград (1874-1876).[1] През есента на 1876 година, заедно с Драган Цанков, предприема обиколка в Европа, за да представи тежкото положение на българския народ след Априлското въстание.
По време на Временното руско управление Марко Балабанов е вицегубернатор на Свищов и Русе (1878–1879), след което се включва в Консервативната партия и е външен министър в първото правителство на България, водено от Тодор Бурмов. През следващите години е дипломатически представител в Османската империя (1880–1883). През 1882 година Балабанов преминава към воденото от Драган Цанков крило на Либералната партия, обособило се през 1884 година в Прогресивнолиберална партия. През 1883-1884 година отново е външен министър във втория и третия кабинет на Драган Цанков.[1]
Марко Балабанов преподава гръцки език и литература (1889-1898) и римско, византийско и канонично право (1892-1902) в новосъздаденото Висше училище, днес Софийски университет „Свети Климент Охридски“. От 1881 година е дописен, а от 1884 година - редовен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. През 1902-1903 година е дипломатически представител в Румъния, а през 1905 година - в Гърция.[1]
Марко Балабанов умира на 16 юни 1921 година в София,[1] според Данаил Крапчев „в немотия“.[2]
- „Турция и България“ (1869)
- сп. "Читалище", Г. I. Цариград, 1870
- „Що е народност“ (1880)
- „Войната за освобождението на България 1877–78“ (1881)
- „Домашни забавления“ (в три части; 1884)
- „Мемориал, поднесен в името на българския народ до шестте сили на Европа в 1876 г.“ (1885)
- „Елинска христоматия с обяснения на български и с елино–българско словарче“ (в две части; 1892–1896)
- „Завещанието на Сароглу пред атинските съдилища“ (1893)
- „Йон Братиану 1821–1891 и признателна България“ (1903)
- „Страница от политическото ни възраждане“ (1904)
- „Граф Игнатиев. Спомени“ (1909)
- „Българска колония в един остров“ (1910)
- „От Солун до Белград. Пътни бележки и наблюдения“ (1910)
- „Гаврил Кръстевич. Народен деец, книжовник, съдия и управител“ (1914)
- „Философски и социологически съчинения“ (1986)
- ↑ а б в г д Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 43-44.
- ↑ Крапчев, Данаил. Марко Балабанов, в: Изминат път. Избрани статии, София 1992, с. 220
