Търновска конституция

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
За вестника с това име вижте Търновска конституция (вестник).

Корица на Търновската конституция


Търновската конституция (официално наименование: „Конституция на Българското княжество“) е първата българска конституция, приета на 16 април 1879 г. от Учредителното събрание във Велико Търново, след Берлинския конгрес (13 юни - 13 юли 1878 г.).

Създадена е след конституциите на Гърция, Сърбия и Румъния, но в традицията на българските интелектуалци от освободителните борби и с участието на юристи и други българи, получили висшето си образование в елитни Западноевропейски университети.

Проектът за Органически устав за държавното устройство на българското княжество е изготвен в канцеларията на Временното руско управление и съгласуван с български общественици и руска имперска комисия. Учредителното събрание, свикано на 10/ 23 януари 1879 г. внася големи промени в Проекта, вкл. промяна на наименованието му. При това обсъждане се формират две групи – либерали (младите) и консерватори (старите), като в повечето случаи се налагат схващанията на първите.

Първата страница (на Руски и Български)

Търновската конституция цели да закрепи юридически социално-икономическите и политическите изменения в българското общество след Освобождението през 1878 г. Съгласно член 4 „Българското царство е монархия наследствена и конституционна, с народно представителство.“ Конституцията определя функциите и компетентността на централните органи на държавна власт. Предоставят се широки пълномощия на монарха във вътрешния и международния живот на страната. С нея се прокламира министерска отговорност, депутатска неприкосновеност и общинско самоуправление.

Новаторска и прогресивна за времето си с либерален характер, Търновската конституция утвърждава принципа на личната неприкосновеност и частната собственост като основа на производствените и обществени отношения. Закрепени са свободата на печата и правото на сдружавания и др.

От друга страна, съобразно Конституцията си Българското княжество се определя като конституционна монархия, а не като парламентарна монархия – властта на монарха е вкарана в рамки, но той има водеща роля[1]. Той е титуляр и на законодателната (съвместно с Народното събрание), и на Изпълнителната (сам назначава министрите - чл. 152), а съдебната действа пак от негово име – принципът за разделение на властите не е последователно проведен. Няма глава за съдебната власт (като гаранция за правовата държава), няма и контрол за съответствие на законите с конституцията (чл. 49). Гражданите се именуват като „поданици“.

С измененията на Търновската конституция през 1893 г. и 1911 г. се намаляват правата на Народното събрание и се засилва монархическата власт. След обявяване на независимостта на Княжество България през 1908 година и последвалото дипломатическо признаване от страна на другите държави на този акт, с изменението на Търновската Конституция през 1911 година думите "Княжество", "Княз" и производните им са заменени с "Царство", "Цар" и производните им. След тези изменения Търновската Конституция става широко известна като "Сребърната конституция".

Конституционоустановеният ред в Княжество България е многократно потъпкван. През 1881 г. Конституцията е временно суспендирана, през 1923 г. е извършен военен преврат, а след 19 май 1934 г. дълги години държавата се управлява с наредба-закон при фактически суспендирана конституция.

Установеното с Деветосептемврийския преврат от 1944 година правителство на Отечествения фронт обявява намерението си да възстанови Търновската конституция, но то така и не е реализирано. На 4 декември 1947 г. тя е заменена с Конституция на Народна република България.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Друмева, Ем. Конституционно право. 3. прер. изд. София: Сиела, 2008, стр. 102.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за: