Санстефански мирен договор

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Санстефански мирен договор
Ignatiev signing treaty.JPG
Подписване на Санстефанския мирен договор от граф Игнатиев
Начало на преговорите 13 февруари, 1878
Подписан 3 март[1] 1878
Предшестван Руско-турска освободителна война
Последван от Берлински конгрес
Място Сан Стефано
Териториални клаузи виж долу
Военни ограничения
Репарации
Подписан между
Flag of Russia.svg Руската империя Osmanli armasi.svg Османската империя
Делегати
граф Николай Игнатиев
Александър Нелидов
Княз Алексей Церетелев
Сафвет Мехмед паша
Садулах бей

Санстефанският мирен договор е прелиминарен (предварителен) мирен договор между Руската империя и Османската империя, който слага край на Руско-турската война (1877-1878) г. и урежда, макар и неокончателно, обособяване на Трета българска държава след близо пет века османско владичество в България.

Договорът е подписан около 17 ч. на 3 март (19 февруари стар стил[2]) 1878 г. в Сан Стефано (днес квартал Йешилкьой, част от предградието Бакъркьой, разположено на 10 км. от историческия център на Истанбул), от граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руска страна и от външния министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей от страна на Османската империя.

Преговорите и решенията на Санстефанския договор изострят силно отношенията между Русия и останалите Велики сили. Споровете помежду им намират временно решение през юли 1878 г. с Берлинския договор, който преразглежда условията, договорени в Сан Стефано. Противоречията относно санстефанските клаузи са сред предпоставките за разпадането на Съюза на тримата императори седем години по-късно.

Край на Руско-турската освободителна война[редактиране | edit source]

Граници на България според Цариградската конференция; 1876-1877

След пленяването на армията на Осман паша в Плевен през декември 1877 г. Османската империя прави неколкократни постъпки към руската страна за примирие, но без успех. Преговорите в Казанлък през януари 1878 г. се провалят, тъй като османските пълномощници отхвърлят условието на Русия за създаване на самостоятелно българско княжество в границите на българския етнос, което да е по площ не по-малко от териториите, посочени от Великите сили на Цариградската конференция в края на 1876 г.[3]

Междувременно руските войски разбиват турците при Караагач, превземат незащитения Одрин и напредват към Цариград и Дарданелите. Молбите на Османската империя за помощ от Великобритания и Австро-Унгария срещат отказ от Лондон и Виена. На 23 януари британски бойни кораби получават заповеди да навлязат в Дарданелите, но часове по-късно инструкциите са променени. Единственото, което остава на Османската империя, е да приеме всички искания на Русия. На 31 януари 1878 г. в Одрин е подписано примирие.[4] Първата точка в протокола по примирието гласи:

България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите приети от Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османската армия там повече не ще се намира.[5]

Останалите искания са за независимост на Румъния, Сърбия и Черна гора.

Усложняване на обстановката в Европа[редактиране | edit source]

Уилям Гладстон
Ото фон Бисмарк
Александър II
Бенджамин Дизраели

Още в началото на Руско-турската война обстановката в Европа се нажежава. Въпреки съпротивата на опозицията начело с Уилям Гладстон[6] през май 1877 г. правителството на Великобритания взима решение да се включи във войната на страната на Османската империя в случай, че Русия обсади Цариград, проникне на територията на Египет и окупира Дарданелите или Персийския залив[7], и уведомява Петербург за решението си. Руското правителство бърза да увери Англия, че Египет и Персийският залив не са на прицела му.

Тъй като се опасява от съюза на Русия с Германия и Австро-Унгария (Съюз на тримата императори), британското правителство се заема да привлече Австро-Унгария на своя страна. През май 1877 г. британският премиер Бенджамин Дизраели изпраща таен меморандум до австро-унгарското правителство, с който насърчава претенциите на Виена за облаги от войната. Австрийското правителството дава да се разбере, че не би се съгласило на продължителна руска протекция над България.[8]

Не след дълго руският император разбира за тайните преговори между Виена и Лондон и уверява двете страни, че бъдещето на Балканите ще се решава от всички Велики сили.[9] За да засили съюза си с Австро-Унгария и Германия, Александър II им представя предварително документа „Основания на мира“. Британското правителство прави нови опити да внесе разкол в Съюза на тримата императори. Новото предложение на Дизраели е за мобилизация на австро-унгарската войска, но във Виена не се съгласяват. Тайните преговори не довеждат до пакт, но поне разкриват, че Австро-Унгария застава на английска позиция.[10]

Откритите антируски изказвания в Англия и несъгласието на Хабсбургите с „Основания на мира“ вдъхват надежди на Османската империя за дипломатическа и военна подкрепа.[11] Виена обаче отхвърля османската молба за помощ, защото не търси начин да спаси империята, а да завладее част от балканските ѝ владения. С тази цел австро-унгарците искат мирният договор след края на войната да бъде съгласуван между всички Велики сили. Обединеното кралство застава на същата позиция, но цели запазване на Османската империя.[12]

През февруари 1878 г. Германия заема страната на Русия, тъй като се интересува само от свободното корабоплаване по Дунав и Дарданелите, а освен това се застъпва за поробеното християнско население на Балканите. Канцлерът Ото фон Бисмарк предлага да посредничи за изглаждане на руско-британските разногласия.[13] В края на същия месец обаче външният министър на Австро-Унгария Дюла Андраши възразява остро срещу разпростиране на България на юг от Стара планина.[14] Междувременно Русия започва да изпитва затруднения и с балканските си съюзници. Румъния недоволства от преминаването на Южна Бесарабия в състава на руската империя, макар че тя получава Северна Добруджа като компенсация. По-късно всички тези обстоятелства, включително и фактът, че руската армия не освобождава Македония и Родопите, възпрепятстват реализирането на Санстефанския договор, който обаче е само предварителен по характер. Несъгласието на Великите сили с него ражда и Берлинският договор.

Подписване на Санстефанския мирен договор[редактиране | edit source]

Оригиналната карта на България от Санстефанския договор
Карта на Санстефанска България

След подписването на Одринското примирие започват мирните преговори между двете страни в конфликта. За пръв пълномощник от руската страна е избран граф Николай Игнатиев, който дълго време преди това е бил посланик в Цариград и именно заради това познава добре системата на Османската империя, запознат е и с исканията на българския народ.[15]

На 9 февруари 1878 г. Игнатиев пристига в Одрин. Той не е доволен от ранното примирие и спирането на военните действия - както се спомена по-горе, руската армия изобщо не е минала през земите на Македония и Родопите, които се очаква да бъдат включени в границите на българското княжество. Освен всичко евентуална окупация на Цариград от руските войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите. Всъщност бързото подписване на примирието е изискано от Петербург, който все още има притеснения от бъдеща война с Обединеното кралство.[16] Вторият руски представител е Александър Нелидов - началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Участие в преговорите взима и княз Алексей Церетелев, който е един от първите чужденци, видели намесата на османската войска след Априлското въстание през 1876 г. и е сред изработилите териториите на българската държава по време на Цариградската конференция. Церетелев, който е заместник на Найден Геров в руското консулство в Пловдив, познава добре проблемите на българите.

Поради опасността от война с Обединеното кралство и Австро-Унгария Русия е принудена да направи някои отстъпки спрямо турската страна, която поради изострените отношения на Русия с останалите Велики сили се възползва за да забави процеса по подписване на договора.[17]

Мирните преговори започват на 13 февруари след като в Одрин пристига първият член на турската делегация - външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият - Сабдулах бей, посланикът на Османската империя в Берлин. Точно тогава се извършва и споменатото вече нахлуване на британския флот в Мраморно море, което обнадеждава турската страна.

Още в началото на преговорите Сафвет паша заявява, че империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи, но той отхвърля условията за мир, защото подписване на договор щяло да има само ако бъде започнат конгрес на всички Велики сили. Сафвет протаква преговорите, но така че да не ги прекъсва, защото се страхува от ново руско настъпление към столицата. Османската империя все още се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.

Преговорите започват да вървят мъчително, руското правителство започва да усеща намеренията на османската империя и затова решава да предприеме по-твърди мерки с цел по-скорошно подписване на договора. На 24 февруари се изпраща отряд от 10 000 души край Цариград, а Главната руска квартира се мести от Одрин в Сан Стефано - тази тактика на сплашване не дава резултат и османските пълномощници продължават да печелят време до желаната помощ или конгрес на Великите сили.

Делегацията на Османската империя възразява срещу границите на България и Сърбия, които откъсват значителни части от териториите на империята. Руските представители не искат да отстъпят позициите си, тъй като откъсване на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста от селищата там (голяма част от населението ще се предвижи към свободните български земи) и ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.

Къщата, в която е подписан договорът, в Сан Стефано (днес Йешилкьой)

На 25 февруари в Сан Стефано пристига великият везир Ахмед Вефик. Продължават обсъжданията относно границите на България, но не се постига споразумение. Преговорите са прекъснати на 28 февруари. На същата дата граф Игнатиев уведомява главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич, че примирието трябва също да бъде прекъснато, а настъплението - подновено. Николаевич изпитва притеснение, че подобни действия биха довели до война с Обединеното кралство.

На 1 март двамата руски представители - Игранев и Нелидов - поставят ултиматум на османската делегация да подпише, или военните действия ще бъдат подновени. Руската армия в околностите на Сан Стефано се строява на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите са възобновени.

Договорът е подписан на 3 март 1878 г., клаузите на мира са представени след ратифицирането му, което става две седмици по-късно — на 17 март. Решенията на договора влизат в сила на 18 март след като съдържанието му е съобщено с циркулярна нота от руския канцлер княз Александър Горчаков на останалите велики сили.

Клаузи[редактиране | edit source]

Засягащи Черна гора, Сърбия и Румъния[редактиране | edit source]

Според договора Черна гора удвоява територията си за сметка на Османската империя, като включва градовете Никшич, Подгорица и Антивари (Бар) (Член 1). Високата порта признава независимостта на княжеството (Член 2).

Сърбия е призната от Портата за независима държава и за участието си във войната анексира поморавските градове Ниш и Лесковац, Прокупле и Куршумлия както и части от Новопазарско (Член 3). Частта от Поморавието влиза в границите на Западната българска автономна област, предвидена от Цариградската конференция на Великите сили от 1876 г.[18]

Румъния също е призната от Цариград за независима държава (Член 5).

Засягащи България[редактиране | edit source]

Свободна България; литография на Георги Данчов

Договорът създава автономно, трибутарно княжество България с християнско правителство и правото да има войска. Окончателните граници на Княжеството трябва да се определят от смесена руско-турска комисия, но размерите на България, определени в общи линии на приложената карта, трябва да служат за основа на окончателното разграничение.

Територията на България ще обхваща земите от река Дунав по новоустроената сръбска граница и оттам по западната граница на казата Враня до планината Карадаг. Оттам границата ще мине по западните граници на казите Куманово, Кочани, Калканделен до Кораб планина. След това границата се спуска на юг по Черни Дрин и после по западната граница на казите Охрид, Старово и Корча стига до планината Грамос. Оттам границата тръгва на изток през Костурското езеро, стига до река Мъгленица и се спуска до Солунския залив. Границата заобикаля Солун и през Бешичкото езеро излиза на Орфанския залив. От Буругьол границата извива на север към Родопите до Чепеларе, откъдето завива на изток и се спуска по Арда, после минава през Източна Тракия до Черно море, като оставя Одрин в Османската империя, а Лозенград, Люлебургас и Малко Търново - в България. Границата напуска морския бряг при Мангалия и през Добруджа излиза на Дунава при Расово (Член 6).

Така територията на новото княжество България обхваща Видинско, Врачанско, Търновско, Русенско, Силистренско, Варненско, Софийско, Пиротско и Вранско в Поморавието, почти цяла Македония (без най-южните области), части от Косово (Качаник) и Албания (Корчанско), част от Източна Тракия и Южна Добруджа.

Начело на държавата трябва да застане княз, който да бъде свободно избран от народа, утвърден от Високата порта и одобрен от Великите сили, като никой член на властващите в Европа династии не може да бъде избран на българския престол. Събрание от български първенци, свикано в Пловдив или Търново, трябва да обсъди и приеме основен закон на страната, по примера на тези в Дунавските княжества от 1830 г. (Член 7)

Османските войски трябва да напуснат държавата, а руската военна окупация ще продължи две години (Член 8). Уточняват се въпросите, свързани с наличието на османски държавни, обществени и лични имоти в България и плащането на годишния данък на княжеството към Портата (Член 9, 10, 11).

Засягащи Русия и Османската империя[редактиране | edit source]

Османската империя обещава реформи в Босна и Херцеговина (Член 14), Крит, Епир и Тесалия (Член 15).

В замяна на репарациите по войната Високата порта предава на Русия територии в Кавказ, включително Батуми и Карс, както и Северна Добруджа, която Русия отстъпва на Румъния в замяна на Южна Бесарабия (Член 19). Северна Добруджа е предвидена от Цариградската конференция да влезе в състава на източната българска автономна област[18].

Проливите - Босфорът и Дарданелите са обявени за открити, както във война, така и в мир, за търговските съдове на неутралните държави, отправящи се в или отплаващи от руски пристанища (Член 24).

Предпоставки за преразглеждане на договора[редактиране | edit source]

Реакция на Великите сили[редактиране | edit source]

България след Берлинския конгрес

С подписването на Санстефанския предварителен мирен договор Османската империя приема исканията на Русия, съдържащи се в него. Въпреки това обаче Високата порта се надява, че поне частично ще въздейства на възстановената българска държава.

Първите впечатления за договора са налице, веднага щом той става известен за западните Велики сили. Обединеното кралство и Австро-Унгария се обявяват против него, заявявайки че Русия сама е решила Източния въпрос в своя полза, без да се допита до западните Велики сили.

Заедно с Обединеното кралство, Италия и Франция се обявяват силно против излаз на България на Бяло море, под претекст че ще бъде използван от Русия, за да окаже влияние над Средиземноморието и морските сили в Европа.[19] Готово да покаже настойчивостта си, Обединеното кралство започва да се готви за война. Започнати са мерки за съставянето на два експедиционни корпуса за военни действия срещу русите и превоз на английски войски от Индия, през Суецкия канал в Средиземно море.[20]

Австро-Унгария изявява недоволство от създаването на българска държава, която включва в пределите си Македония,[21] за която Виена отдавна има апетити.

Германия не е пряк противник на договора, но настоява пред Русия да вземе под внимание исканията на Австро-Унгария, като така косвено я подкрепя.

Тази криза в отношенията със западните Велики сили карат Русия да мисли, че надвисналата война с Обединеното кралство и Австро-Унгария ще се състои.[22][23] Руската армия не е способна на втора война, веднага след приключилата, а флотът за бъдещи военни действия в Черно море срещу Обединеното кралство, освен всичко сред войските върлува тиф. Мненията в Русия са противоречиви, народът не би одобрил нова продължителна война.

В края на март 1878 г. от Русия в Австро-Унгария е изпратен граф Игнатиев, който трябва да постигне разбирателство по спорните въпроси. Той среща упреци от страна на австро-унгарския министър на външните работи Гюла Андраши и императорът Франц Йосиф, че Русия не спазва предварителните договорености и съставя договора без да обърне внимание към останалите Велики сили.[24] Възражения са отправени и към решенията за Средна и Западна Македония, които според Санстефанският мирен договор влизат в територията на България, както и към границата между Сърбия и България. С цел да парира исканията на Сърбия относно Босна и Херцеговина (идеите на Австро-Унгария са да присвои териториите на Македония към себе си, като така да си усвои собствен излаз на Бяло море, което обаче включва отнемането на земи от техния съюзник - Сърбия, за което искат да си осигурят компенсации за сърбите на изток към българските територии) Австро-Унгария поставя искания градовете Пирот, Трън и Враня да минат под сръбска власт.[25]

Граф Игнатиев

Неуспехът на граф Игнатиев за смекчаване на положението води до нови притеснения в Петербург. По това време пристига телеграма от Берлин, в която Германия предлага посредничество между британската и руската страна, с цел избягване на голяма всеобща война. Условията са и двете сили да изтеглят войските си на равно разстояние от Цариград, което бива прието.[26]

На 27 април 1878 г. руското правителство взима решение да изпълни исканията на Австро-Унгария относно България, с цел да избегне конфликт. Главни противници на решението са граф Игнатиев и канцлерът Александър Горчаков, но мненията им не се поставят на дневен ред.[27]

След преговори с британското правителство се стига до споразумение за Южна Бесарабия, Карс и Батум и преминаването им в състава на Русия, за това обаче британците искат България да бъде разделена на две части, по билото на Стара планина, по настояване на Англия по-късно южната част е наречена Източна Румелия. Искането за разделяне на новосъздадената България е прието след подписване на тайна конференция между Англия и Русия.[28]

Отношение на балканските държави[редактиране | edit source]

Санстефанският мирен договор среща неодобрението и на съседните на княжество България балкански държави.

Сърбия иска Видин и изявява претенции за Македония. Подтиквана от Австро-Унгария, Сърбия насочва стремежите си за териториално разширение на изток, към българските земи. По това време сърбите целят да възстановят териториите на „Велика Сърбия“ от времето на Стефан Душан, в която влизат земите на цялата македонска област и градовете Щип, Велес, Горна Джумая, Белоградчик, Кюстендил и други.[29]

Румъния също не остава доволна от договора. Обсъждане по тези въпроси между граф Игнатиев и румънският крал Карол I, има още през февруари 1878 г. Тогава монархът протестира относно преминаването на Южна Бесарабия в Русия и на Северна Добруджа в Румъния. Така се нарушава целостта на румънския народ, а румънската държава получава чужди земи с чуждо население (Северна Добруджа). По-късно тези несъгласия дават отражение и в Берлинския конгрес. [30]

Гърция също има териториални недоволства относно включването на Македония и Тракия в българската държава.

Историческо значение на Санстефанския договор[редактиране | edit source]

Санстефанският договор слага край на османското владичество и дава началото на Княжество България. Датата трети март е формализирана от парламента като дата за национален празник на България. След като на Берлинския конгрес през юни-юли 1878 г. Великите сили ограничават териториите на българската държава, Санстефанска България се превръща в символ на националното единение и основен национален идеал на българите за години напред. Опитите за постигане на този идеал водят до обединяването на Княжество България с Източна Румелия, Балканските войни през 1912-1913 г. и участието на България в Първата и Втората световна война.

Границите на България съгласно Санстефанския договор се отличават от тези на двете български автономни области, предвидени от Великите сили на Цариградската конференция от 1876 г. Според договора бъдещото българско княжество получава значителна част от Егейска Македония, но губи Нишко и Северна Добруджа. Така започналото разделяне на земите, международно признати за български от Цариградската конференция[31], продължава с даването на нови части от Поморавието и Добруджа на други балкански страни с Берлинския договор. [32]

Предаването от страна на Русия на Северна Добруджа на Румъния предизвиква протести на местното българско население, което в свой апел до руския император отбелязва, че с този акт се създават предпоставки за бъдещи българо-румънски раздори[33]. С него се появява т.нар. добруджански въпрос в българския национален въпрос. Придобиването на територии по десния бряг на Дунав от Румъния е една от предпоставките за бъдещите ѝ стремежи към Южна Добруджа.[34] Замяната на Южна Бесарабия със Северна Добруджа не е приета добре и от част от румънската общественост, поради заложените в анексията бъдещи конфликти с България[35][36].

Галерия и карти[редактиране | edit source]

Вижте също[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. 19 февруари стар стил.
  2. Датите в статията са предадени по новия стил.
  3. Генов, Ц., Освободителната война 1877-1878 г., Изд. "Наука и изкуство", София 1978, с. 262-263
  4. Генов, Освободителната война 1877-1878 г., с. 265
  5. Россия и национально-освободительная борьба на Балканах 1875-1878, Москва, 1973 г., стр. 359-360
  6. Gladstone, William Ewart (1916), "The Eastern Question, May 7, 1877", „Gladstone's Speeches, Descriptive Index and Bibliography by Arthur Tilney Bassett with a Preface by Viscount Bryce, O.M. and Introduction to the Selected Speeches by Herbert Paul“, London: Methuen & Co, pp. 470-504, http://archive.org/stream/gladstonesspeech00gladuoft#page/470/mode/2up 
  7. Seton-Watson, R. W. „Disraeli, Gladstone and the Eastern Question“, London, 1935 г., стр. 199
  8. Sumner, B. H. Russia and the Balkans, 1870-1880. Hamden, 1962 г., стр. 321
  9. Buckle, G. E. etw. F. Monypenny „The Life of Disraeli“, London, 1920 г., стр. 173
  10. Милютин Д.А., Дневник Д.А. Милютина, Москва, 1949 г., стр. 16
  11. Seton-Watson, R. W. „Disraeli, Gladstone and the Eastern Question“, London, 1935 г., стр. 329
  12. Татишев, С. С., Император Александър II, его жизнь и царствование, Москва, 1911 г., стр. 429
  13. Косев, К. „Източният въпрос и българското освобождение“, София, 1978 г., стр. 409-419
  14. Die grosse Politik der europaischen Kabinete 1871-1914, Berlin, 1922 г., стр. 326-331
  15. Сан Стефано. Записки графа Н.П. Игнатьева., Петроград, 1916 г., стр. 26-28
  16. Сан Стефано. Записки графа Н.П. Игнатьева., Петроград, 1916 г., стр. 77
  17. Сан Стефано. Записки графа Н.П. Игнатьева., Петроград, 1916 г., стр. 91
  18. а б Александров, Ем. (ред.), История на българите, том IV: Българската дипломация от древността до наши дни, Изд. "Знание", София 2003, ISBN 954-621-213-X, с. 213
  19. АВПР, Ф. Канцелярия, д 92, л. 32
  20. Sumner, B.H., Russia and the Balkans. 1870-1880, 1962 г.
  21. Хр. Христов, Освобождението на България и политиката на западните държави. 1876-1878, София, 1968 г., стр. 169
  22. Милютин Д.А., Дневник Д.А. Милютина, Москва, 1949 г., стр. 26
  23. Газенкампф М.А. Мой дневник на войне 1877-1878 годой.-ВЕ, 1906 г.
  24. Сан Стефано. Записки на графа Н.П. Игнатьиева, стр. 33
  25. Сан Стефано. Записки на графа Н.П. Игнатьиева, стр. 357
  26. Милютин Д.А., Дневник Д.А. Милютина, Москва, 1949 г., стр. 36, 46
  27. После Сан Стефано, Записки графа Н.П. Игнатьева, стр. 659
  28. Татишев, С.С., Император Александър II, его жизнь и царствование, Москва, 1911 г., стр. 486
  29. Ристиħ, Јов. Дипломатическа историја Србије, Београд, 1898 г., стр. 113
  30. Хр. Христов, Освобождението на България и политиката на западните държави. 1876-1878, София, 1968 г., стр. 145
  31. История на България. Том 6. Българско Възраждане (1856-1878). София: Издателство на БАН, 1987. стр. 428-431.
  32. История на България. Том 6. Българско Възраждане (1856-1878). София: Издателство на БАН, 1987. стр. 471-476.
  33. Попов, Жеко. Българите в Северна Добруджа 1878 - 1913, София 1993, с. 52
  34. пак там., с. 486
  35. Кузманова, Антонина. Румънските представи за българския характер на Добруджа през 1878-1940 година, Добрич 1992, с. 7
  36. Из статия във вестник „Стяуа Ромънией“... в: „Българите в Румъния XVII-ХХ век. Документи и материали“, София, Академично издателство Марин Дринов, 1994, стр.207-209.

Общи и други източници[редактиране | edit source]

  • Цонко Генов, „Освободителната война 1877-1878“, София, 1978 г.
  • Хенри Кисинджър „Дипломацията“, София, 1997 г., ISBN 594-528-069-7
  • Сотир Нанев, „Македония 1941 Възкресение“, София, 2003 г. ISBN 954-528-366-1


Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:

Външни препратки[редактиране | edit source]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за


Goldenwiki 1.5.png Тази статия е включена в списъка на избраните на 16 февруари 2008 г.. Тя е оценена от участниците в проекта като една от най-добрите статии на български език в Уикипедия.