Стефан Душан

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Стефан Душан
цар на сърби и гърци
Car Dušan, Manastir Lesnovo, XIV vek.jpg

Стефан Душан от църквата „Св. Архангел Михаил“ на Лесновския манастир
Лични данни
Управление 8 септември 13315 декември 1355
Коронация крал - 8 септември 1331
цар - 16 април 1346
Пълно име Стефан Урош IV
Други титли Крал на Рашка
Роден ок. 1308
Зета
Починал 20 декември 1355
Девол
Погребан в манастир „Свети Архангели“ край Призрен, днес — в църквата „Свети Марко“ в Белград
Предшественик Стефан Дечански
Наследник Стефан Урош V
Семейство
Династия Неманичи, Смилецовци, Тертеровци, Палеолози, Ангели, Капетинги, Асеневци, Дандоло
Баща Стефан Дечански
Майка Теодора Българска
Брак Елена Българска
Потомци Стефан Урош V
Ирина, омъжена за Алексий Ангел Филантропин с внучка Анна Филантропина
неизвестна по име дъщеря, за която няма данни
Стефан Душан в Общомедия
Елена, съпругата на Стефан Душан

Стефан Душан (сръбски: Цар Душан / Стефан Урош IV Душан Немањић / Стефан Душан / Душан Силни) е средновековен сръбски владетел от 8 септември 1331 до 20 декември 1355 г., създател на Душановото царство през 1346 г. По негово време Сърбия достига предела на своето териториално разширение, превръщайки се в най-силната балканска държава.[1] Стефан Душан издава Душановия законник, свидетелство за правното уреждане на обществения живот на Балканите през средните векове. Той е единственият владетел от династията на Неманичите, който не е канонизиран за светец.

Произход[редактиране | edit source]

Стефан Душан е първороден син на Стефан Дечански и Теодора Смилец, дъщеря на българския цар Смилец. По бащина линия е внук на Анна Българска, дъщеря на Георги I Тертер, и съпруга на Стефан Милутин.

Биография[редактиране | edit source]

През детството си бъдещият крал Стефан Душан прекарва седем години в Константинопол (13141320 г.), където учи гръцки, запознава се със старогръцката култура и изтънчен столичен живот, вниквайки в същността на Източната Римска империя (Византия). Сам по себе си той е повече войнствен, отколкото дипломатичен — като младеж се отличава с победите над босненския бан Стефан II Котроманич през 1329 г., и видинският цар Михаил III Шишман при Велбъжд през 1330 г. Независимо от воинските му качества и изяви, той остава през целия си живот обладан, и под влияние на византийския универсализъм, закодиран в имперската идея.

По ред причини е в конфликт с баща си (една от които е опасността престола да бъде наследен от неговия полубрат Симеон Синиша), когото сваля от трона с помощта на пробългарското православно духовенство, коронясвайки се за крал на 8 септември 1331 г. През 1332 се жени за Елена Българска, сестра на новия търновски владетел и бивш ловешки деспот Иван Александър, която оказва голямо влияние върху него, раждайки му ѝ син — наследилия престола Урош (Стефан Урош V), а също и две дъщери, една от които според някои изследователи се е казвала Ирина. [2]

Управление[редактиране | edit source]

През първите години от властването си Душан се бори срещу ромеите (1334 г.), като военните действия срещу тях продължават с малки и големи прекъсвания до смъртта му през 1355 г. На два пъти води война срещу унгарците, в голямата си част защитна. В мир е с Търновското царство, което дори му се притичва на помощ на няколко пъти. Използва гражданската война във Византия между невръстния Йоан V Палеолог и регента Йоан Кантакузин, за да завземе от 1342 г. нататък византийските земи от Стара планина до Кавала с изключение на Пелопонес и Солун, за офанзива срещу които проблем се оказва липсата на флот.

След тези успехи е провъзгласен за цар в Сяр и е тържествено коронован в Скопие на 16 април (Великден) 1346 г. за „цар и самодържец на сърби и гърци“ от въздигнатия специално за целта в печки патриарх сръбски архиепископ Йоаникий II (българин по произход) с изричното съгласие и благоволение на българския патриарх Симеон и архиепископа на Охрид Никола. Тъй като не подхожда на царството да е без патриаршия, за целта той издейства повишаването на дотогавашната сръбска църква на свети Сава от архиепископия в патриаршия, обдарявайки ктиторски атонските манастири и обявявайки се за владетел на Света гора и всички гръцки архиепископии, подчинени на Константинопол. За тези си деяния е анатемосан от Константинополската патриаршия.

Изправяйки се срещу силното Душаново царство, ромеите търсят помощ от турците, допускайки ги за първи път да стъпят в Европа. Първото сражение между сърбите и турците се провежда през 1345 г. и завършва трагично за първите. През 1348 Стефан Душан превзема Тесалия и Епир. Той вижда в турското присъствие на Балканите опасност, и търси начини да го отблъсне, но тези му намерения са прекъснати от маджарите, които през 1350 г. опитват да си върнат Хум (Захълмие).

Грандиозните имперски замисли на Душан (да основе една нова Византийска империя на южните славяни са осуетени от преждевременната му смърт на 20 декември 1355 г., която вероятно е настъпила вследствие от отравяне. Погребан е в манастираСвети Архангели“ близо до Призрен. След създаването на Югославия останките му са пренесени в Белград.

Душаново царство

Стефан Душан е най-великият владетел от средновековната владетелска династия на Неманичите, но след смъртта му, прекалено бързите териториални придобивки, скоро са загубени. Гръцките земи под негово владичество вследствие на оформеното си народностно самосъзнание и по-различна култура, постоянно са във вражески отношения с централната власт. Сръбските жупани и духовенство, също не са във възторг от него, и от изявите му. Етническата еклектика на владените от него земи, не предполага дълготрайност на завоеванията му. Душан не успява изцяло и систематично да стабилизира своите постижения (макар да предприема стъпки в тази насока — Душанов законник), което е една от причините за разпадане на неговото царство. Краят на Душановото царство настъпва след Чирменската битка и кончината на Стефан Урош.

Душанов законник[редактиране | edit source]

Душановият законник е най-важният закон на Душановото царство. Оригиналът му не е запазен, като днес съществуват 20 негови преписа. Някои от тях (загребския, раванишкия и софийския препис) започват с думите: „Законник на пречестният и христолюбивият македонски цар Стефан, владетел сръбски, български, угро-влашки, далматински, арбанашки, и на много други региони и страни“.

Кръстьо Мисирков за Стефан Душан[редактиране | edit source]

Българският публицист Кръстьо Мисирков намира Стефан Душан повече за западнобългарски цар отколкото за рашки (сръбски) [3], имайки предвид провежданата от него политика, а и деянията му, които разкриват неговите пробългарски настроения:

Средновековна сръбска монархия
Династия на Неманичите[1]
Grb Nemanjica mini transparent.png
Стефан Неманя, велик жупан на Рашка
Стефан Първовенчани, крал на Рашка
Крал Стефан Радослав
Крал Стефан Владислав

Крал Стефан Урош I

Крал Стефан Драгутин
Крал Стефан Урош II Милутин
Крал Стефан Урош III Дечански
Цар Стефан Урош IV Душан
Цар Стефан Урош V

Мисирков характеризира по следния начин Стефан Душан:

Цар Душан е една твърде интересна личност в българската история, искам да кажа в историята на българския народ и в оная сръбско-българска държава на Немановци. Официално за Византия, Унгария, Венеция, Дубровник, Източното българско царство, той е сръбски отначало крал, а сетне цар! Но фактически той е повече български, сиреч западно-български цар, отколкото сръбски крал. Поне такова е впечатлението от неговата политическа и културна дейност за сръбските му съвременници-властели и особено за духовенството на Пекската патриаршия. Съвременниците му сърби и следующите поколения на сръбската духовна и светска интелигенция са запазили едно явно осъждане на всичката му политическа и културна дейност, която се схваща от тях като измена на националната сръбска кауза за обединение на сръбските земи, за постигане на един империалистически блен от временен характер. Всички правдини и предимства, които получи местната българо-македонска аристокрация от Душановата империя, както и пренасянето на държавния център на етнически българска територия в град Скопие, който е бил след 1018 година резиденция на византийския управител на покорена тогава целокупна България, е увреждало националното чувство на съвременните на Душана патриоти, и е дало подтик след смъртта му те да се отметнат от оная създадена от Душана "сръбска" империя, в която македонските българи играеха ръководяща роля.

[4]

Символните градове на Душановата държава (просъществувала и след смъртта му — по времето на управление на сина му Стефан Урош), са все центрове, свързани с българската история, а не със сръбскатаПризрен (столица), Скопие (коронован за цар) и Сяр (след превземането му прогласява въздигането на държавата в царство). Неколкократно Стефан Душан се именува и поменава ѝ за български владетел на български земи. [5]

Вижте също[редактиране | edit source]

Родословие[редактиране | edit source]

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Крал Стефан Първовенчани
 
 
 
 
 
 
 
Крал Стефан Урош I
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Анна Дандоло
 
 
 
 
 
 
 
Крал Стефан Милутин
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Йоан Ангел
 
 
 
 
 
 
 
Елена д'Анжу
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Матилда дьо Вианден
 
 
 
 
 
 
 
Крал Стефан Дечански
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Витомир Тертер, син или племенник на хан Котян
 
 
 
 
 
 
 
Цар Георги I Тертер
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
неизвестна
 
 
 
 
 
 
 
Анна Тертер
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Деспот Яков Светослав
 
 
 
 
 
 
 
Мария
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
внучка на Иван Асен II
 
 
 
 
 
 
 
Стефан Душан
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Цар Смилец
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Теодора Смилец
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Андроник Дука Комнин Палеолог
 
 
 
 
 
 
 
Севастократор Константин Палеолог
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Теодора Ангелина Палеологина
 
 
 
 
 
 
 
Смилцена Палеологина
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Ирина Комнина Ласкарина Вранина
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Екатерина Евгениева Анастасова. Етничност, Традиция, Власт: Етюди за прехода, Акад. изд. „Проф. Марин Дринов“, 2006, стр. 49.
  2. Божилов, Иван. Фамилията на Асеневци (1186 — 1460). БАН, ISBN 954-430-264-6, 1985, 1994.
  3. Мисирков, Кръстьо. Бележки по южно-славянска филология и история (Към въпроса за пограничната линия между българския и сръбско-хърватски езици и народи), Одеса, 30.XII.1909 г.. Българска сбирка, 1910, 1911.
  4. Мисирков, Кръстьо. Сърбите и Душановата империя, София.. вестник Мир, XXV, бр. 5850, 8 март 1919.
  5. Иванов, Йордан. Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност с етнографска карта и статистика, София.. 1915, 1917.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Stefan Dušan“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.  
Стефан Дечански крал на Сърбия (1331 – 1346) Стефан Урош
цар на сърби и гърци (1346 – 1355) Стефан Урош