Велбъжд

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Велбъжд.

Велбъждско деспотство (1373 - 1395)

Велбъжд или Велбужд е укрепен средновековен град на мястото на днешния Кюстендил, приемник на античния град Пауталия.

Име[редактиране | edit source]

В писмените извори от Средновековието името Велбъжд, което произлиза или от старобългарското название за "камила"[1] или е с етимология от старославянското "бел вожд", като се среща в исторически архиви още в следните форми: Велвуздиум (XIII век), Велбужд и Велбушка баня (XIV век), Велбондж (XV век), Врушка Баня (1499 - Арнолд фон Харф), Беобушка Баня (1502 - Феликс Петанчич), Констаница Баня (1530 - Венедикт Курипешич), Баня (1573 - Филип дьо Фреан-Капай), Баня-Кюстендил (1575 - Яков Соранс), Кюстендил (XVII век. - Евлия челеби). Velebusdus се нарича Велбъждката архиепископия по време на унията с Римокатолическата църква.

История[редактиране | edit source]

Първа българска държава[редактиране | edit source]

Писмени сведения за града през време на Първата българска дьржава (VII-XI в.) не са запазени. Не е известно кога Велбъжд е присъединен към новооснованата българска държава, но вероятно това става по време на царуването на хановете Кардам или Крум. По времето на хан Кардам (777-802) през 789 г. българските войски настъпват дълбоко в Струмския район и проникват в областта, населена от славянското племе струмци (стримонци). Предполага се, че това племе е обитавало и Велбъждската област. През 809 г. хан Крум (803-814) превзема Сердика (Средец), като по този начин разширява границите на българската държава в югозападна посока, към областта Македония. През IX в. Велбъжд е български град, като за известно време преминава към Византия. След покръстването, още при княз Борис I (852-89), се превръща във важен епископски център и остава такъв през цялото съществуване на Първата българска държава.

След окончателното присъединяване на Велбъжд към българската държава той постепенно придобива облика на останалите раннобългарски центрове. С местността „Хисарлъка", която се намира на височината южно от града. В градоустройствено отношение средновековният Велбъжд, както и през ранновизантийската епоха, се състои от две укрепени части: крепост на местния владетел на хълма „Хисарлъка" и град с крепост долу в котловината.

Към края на X и началото на XI в. Велбъжд се намира в границите на Самуиловата държава. Между изброените в апсидата на базилика "Свети Ахил" в Преспа епископски тронове, подчинени на Българската патриаршия е и епископският трон на Велбъжд.

Византийско владичество[редактиране | edit source]

През 1018 г. българската държава пада под византийска власт и Велбъжд е включен в пределите на Византийската империя. В дадената от император Василий II Българоубиец (976 – 1025) грамота, където се потвърждават привилегиите на заварените от времето на царете Петър І (927-969), и Самуил (997 - 1014) български епископства, е споменат и епископът на Велбъжд, в чието подчинение освен самия град Велбъжд се числят още укрепените градове Сътеска, Германея, Теример, Стоб, Долна Сътеска и Разлог.

За града и района от времето на византийското владичество почти няма писмени сведения. Известно е само, че към средата на XI в. настъпват значителни етнически и демографски промени, дължащи се на настаняването между Средец и Ниш на голям брой печенеги. Свидетелство за това са някои топонимични названия, запазени и до днес. Смътни спомени с легендарен характер за нахлуването на печенеги във Велбъждския край се съдържат в апокрифния разказ „Видение на пророк Данаил", където се говори за „каган Михаил", който след победа на печенегите намира спасение във Велбъжд.

През време на византийското владичество и по-късно във Велбъждска област се разпространяват богомилството и павликянството. Като косвени свидетелства за наличието на богомилско население във Велбъжд и неговата околност се сочат запазените и до днес топонимични названия, каквито са имената на селата Кутугерци, Богослов, Еремия, Илия, Недокръщеница (западно от Осоговската планина) и др. Велбъжд по това време е и важен епископски център. В епископските списъци от времето на император Алексий I Комнин (1081-1118) велбъждският епископ е споменат на трето място след тези на Кастория и Скопие и преди средецкия.

Велбъжд е и важен административен и стопански център. Като средище на голяма и плодородна област развива оживена търговия, за което свидетелствува интензивното монетно обращение. От града и околността произхождат многобройни находки от монети, сечени при императорите Алексий I Комнин (1081-1118), Мануил I Комнин (1143-1180), Андроник I Комнин (1183-1185), Исак II Ангел (1185-1195) и Алексий III Ангел (1195-1203).

Втора българска държава[редактиране | edit source]

През 1204 г., при управлението на крал Калоян (1197-1207) Велбъжд е превзет от българската войска и отново става част от българската държава. И през този период градът продължава да е един от важните административно-стопански и епископски центрове. По това време той принадлежи към Прилепската или към Скопската хора (според Дубровнишката грамота на цар Иван Асен II (1218-1241) от 1230 г.). За известен период от време, през царуването на цар Михаил II Асен (1246-1257), когато много родопски крепости и цяла Македония са завоювани от никейския император Теодор II Ласкарис (1254-1258), Велбъжд става пограничен град на българската държава. След смъртта на цар Иван Асен II и настъпилия временен упадък на българската държава Велбъжд за известно време е присъединен към Византийската империя от император Йоан III Дука Ватаций (1222-1254).

През време на Втората българска държава Велбъжд се радва на голям икономически разцвет. В околностите му и по склоновете на планината Осогово се експлоатират различни рудни находища — главно за добиване на цветни метали и желязо. Значението на Велбъжд като духовен център е подчертано и от римския папа Инокентий III (1198 - 1216). Чрез своя легат, представител на апостолическата църква в България, той изпраща палиум на митрополитите Анастасий Велбъждски, Сава Преславски и на търновския архиепископ Василий Търновски.

Рашка и Душаново царство[редактиране | edit source]

Под предводителството на протосеваст Хрельо в края на 13 и началото на 14 век, крал Стефан II Милутин и кралица Анна Тертер отвоюват Велбъжд и околността от властта на нововъзстановената Византия. Войските на краля нахлуват по долините на реките Вардар и Струма и завладяват Велбъжд, който за дълги години попада под властта и влиянието на Неманичите.

На 28 юли 1330 г., в битката при Велбъжд между българската войска, водена от цар Михаил III Шишман Асен (1323-1330) и войската на кралство Рашка, предвождана от крал Стефан Урош III Дечански (1321-1331), войската на Търновското царство претърпява тежко поражение, а цар Михаил Шишман е тежко ранен и три дни по късно умира.

Велбъждско деспотство[редактиране | edit source]

Към средата на XIV в. в Югозападна България се формира ново държавно образувание с център Велъбжд начело с фамилията на Деяновци (Драгаши). Родоначалник на Деяновци е севастократор и деспот Деян Драгаш. Владенията на неговите синове Йоан Драгаш и Константин Драгаш се простират между реките Вардар и Струма, а за столица е избран главният град на областта Велбъжд. При Константин Драгаш деспотството има голямо териториално разширение, но изпада във зависимост от Османската империя. Константин Драгаш загива заедно с Крали Марко /също османски васал/, сражавайки се на страната на Баязид I в битката при Ровине срещу влашкия владетел Мирчо Стари през 1395 година. Последен владетел на Велбъжд е Юсуф (или Стефан, с рождено име Яков), вероятно помохамеданчен син на Константин Драгаш. По името на Константин Драгаш след покоряването му от османските турци градът е наречен Кюстендил според практиката на османските завоеватели да назовават завладените градове по името на последния християнски владетел.

Османска власт[редактиране | edit source]

След окончателното покоряване на града християнското население е прогонено, избито и помохамеданчено. На негово място в града се заселва турско население от Мала Азия. Името Велбъжд се заменя по името на Константин Драгаш който е дядо на последния владетел на Константинопол - Константин XI Палеолог - с Константил-или (Константинова земя), което преминава в Кьостендил, а оттам в Кюстендил.

Велбъждска епископия[редактиране | edit source]

С прекъсването на сведенията за Пауталия през ранното средновековие, спират и сведенията за Пауталийската епископия, която под името Велбъждска епископия се споменава едва във времето на края на Първата българска държава. Още в първата грамота на византийския император Василий II (976-1025), касаеща църковната уредба на завладените български земи и датирана в 1019 г., на седмо място е поставена епископията Велбъжд, подчинена на архиепископа на България. От императорската грамота е видно, че епископията се е намирала между средацката, нишката и брегалнишката епископии, като е обхващала на изток Германия (дн.Сапарева баня) и Разлог : "...и епископът на Велбъжд да има в самия Велбъжд, и в Сътеска, и в Германия, и в Теример, и в Стоб, и в Долна Сътеска, и в Разлог 15 клирици и 15 парици...". Това е най-ранното упоменаване на Велбъждската епископия, но безспорен е изводът, че грамотите на Василий II утвърждават вече съществуващото положение в църковната уредба на българската държава .

В епархийските списъци на Константинополската патриаршия от времето на император Алексий I Комнин (1081-1118) е представена и епископията на Велбъжд, подчинена на архиепископа на България, като този път с поставена на трето място, след Кастория и Скопие. В следващите епархийски списъци, които се датират в годините на властвуване на Мануил I Комнин (1143-1180), но в които името на архиепископия България е архаизирано и е наречена Юстиниана Първа - епископията Велбъжд отново е поставена на трето място. От XI-XII век до наши дни са достигнали имената на няколко велбъждски епископи : Никифор Велбъждски, Гавраил Велбъждски и Йоан Велбъждски.

За нарастналото място и роля на Велбъжд в църковната администрация в годините на възстановяването на българската държава можем да съдим от факта, че при подписването на унията между българската църква и Ватикана в 1203 г., палиуми от от римския папа Инокентий III (1198 - 1216) освен примаса на България - архиепископ Василий Търновски, получават само още двама архиепископи - Анастасий Велбъждски и Сава Преславски. Епископ Анастасий Велбъждски играе активна роля в сключването на унията с Римокатолическата църква по време на царуването на крал Калоян (1197-1207). Споменат е в Бориловия синодик, заедно със своите приемници - епископите Епифаний Велбъждски и Димитрий Велбъждски.

В края на XIII век Вълбъжд е завладян от византийци, а впоследствие е включен в границите на държавата на Неманичите. През втората половина на XIV век Велбъжд става център на ново държавно образование Княжеството на Драгаши, известно и като Велбъждско деспотство. Като административен център Велбъжд запазва значението си на духовен център на Велбъждската епископия. От XIV век са известни имената на двама велбъждски епископи - Калиник Велбъждски и Григорий Велбъждски.

До падането на Велбъждкото деспотство под османско владичество Велбъждката епархията е била подчинена първоначално на Цариградската патриаршия, а от 1018 г. до 1557 г. е под юрисдикцията на Охридската архиепископия.

Католическа архиепископия Велбъжд[редактиране | edit source]

За кратко в началото на XIII в. по време на унията с Рим, Велбъжд е католическа архиепископия на Римокатолическата църква. При подписването на унията между Българската църква и Ватикана в 1203 г. римския папа Инокентий III (1198 - 1216) изпраща палиум на велбъжския архиепископ Анастасий Велбъждски. През царуването на Иван Асен II (1218 - 1241) г.българската църква отново се връща в лоното на православието.

От 1953 г. Велбъжд е титулярна (без съответния диоцез и юрисдикция) католическа архиепископия с титулярен епископ.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Adrian Room, "Placenames of the World" ISBN 0-7864-2248-3 McFarland & Company (2005)

Литература[редактиране | edit source]

  • Иванов, Йордан, „Северна Македония. Исторически издирвания“, с образци и карти, София, 1906 г., 420 с.;
  • Миков, Васил, Стари пътешествия през българските земи, преведени на български език. сп.Архив за поселищни проучвания, София, І, кн.1, 1938 г., с.107 и сл.
  • Ангелов, Димитър, Средновековният Велбъжд (VII-XIV), В : Сб.Кюстендил и Кюстендилско, София, изд.ОФ, 1973 г., с.62-84;
  • Енциклопедичен речник КЮСТЕНДИЛ А-Я, София, 1988 г., изд.БАН., с.99-100;
  • Дончева-Петкова, Людмила, „За духовния живот на средновековния Велбъжд”, в Известия на Исторически музей, Кюстендил, т.VII, 1997 г.;
  • Петров, Петър, „Кюстендил и Кюстендилският край през Средновековието (политическа и църковна история)”, в Известия на Исторически музей, Кюстендил, т.Х, 2005 г.;
  • Дончева, Стела, „Към средновековното архитектурно наследство на Кюстендил и околностите.”, в Известия на Исторически музей, Кюстендил, т.Х, 2005 г.
  • Атанасовски, Александар, „Имотите на манастирот „Св. Георги Горг Скопски” во Велбужд и околината”, в Известия на Исторически музей, Кюстендил, т.XVI, Велико Търново, 2010 г., с.25-36.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]