Стефан II Милутин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Стефан II Милутин
крал на България и светец-покровител на София
Mladi milutin Sopocani.jpg

Крал Стефан Милутин, фреска от манастира Сопочани
Лични данни
Управление 12821321
Пълно име Стефан Урош II Милутин Неманич
Други титли крал на Дукля, Албания (наследена от Карл I Анжуйски), Рашка и на цялото Приморие [1]
Роден ок. 1253
днешна Сърбия
Починал 29 октомври 1321
Неродимле, Косово
Погребан в Бански манастир, днес в Света Неделя в София
Предшественик Стефан Драгутин
Наследник Стефан Дечански
Семейство
Династия Комитопули, Неманичи, Капетинги, Дандоло, Комнини, Ангели, Арпади
Баща Стефан Урош I
Майка Елена д'Анжу
Бракове Елена Йоанна Дукина
Елизабет Арпад
Анна Тертер
Симонида Палеологина
Потомци Стефан Константин, Стефан Дечански, Анна Неда
Стефан II Милутин в Общомедия

Стефан Урош II Милутин (ок. 1253 - 29 октомври 1321 г.) е рашки крал управлявал в периода 12821321. Представител е на редица средновековни управляващи династии - Неманичи, Капетинги, Дандоло, Комнини, Ангели. Той е пряк потомък на византийските императори Алексий I Комнин и Исак II Ангел, както и на българския цар Иван Владислав. По името на своята задужбина - Банския манастир, често е споменаван и като Бански крал. Мощите му са пренесени през 1460 г. в София и оттогава макар преминали през редица софийски църкви никога те не напускат столичните предели. През 2006 г. Сръбската православна църква предявява претенции към мощите, обаче само парченце от дрехата им получава президента на Сърбия Томислав Николич при официалното си посещение в София на 19 септември 2013 г. [2][3]

Решението за предаването на кралската илирийска власт от Драгутин на Милутин е взето в Дежево.

Стефан Милутин е изключително тачен като светец от Българската православна църква като покровител на столицата на България - София, като съвсем неслучайно мощите му се съхраняват в църквата носеща сред народа неговото име Свети Крал. Като пряк потомък на цар Иван Владислав той е и с българска кръв. Съгласно Битолският надпис (1015-1016) неговият предшественик на който е пряк потомък се зове "българин по род" и "самодържец български" ("блъгарінъ родомь" и "самодрьжъцемь блъгарьскомь").

Потомък на Комитопулите[редактиране | edit source]

Стефан Милутин е пряк потомък на комитопулите и по-специално на българският цар Иван Владислав. Дядо му по майчина линия Йоан Ангел е правнук от своя страна по бащина линия на Теодора Комнина (дъщеря на Алексий I Комнин).

Теодора Комнина е внучка по майчина линия на Мария Българска, която от своя страна е внучка по бащина линия на Иван Владислав.

Стефан Милутин също така само по бащина и кралска линия посредством своя прадядо Стефан Неманя вероятно също е пряк потомък на комитопулите по линия на Алусиан. Според немного ясни исторически данни, баба по бащина линия на Стефан Неманя е Анна Диогениса, която от своя страна е внучка на Анна Алусиан - друга внучка на Иван Владислав.

Стефан Милутин е и първи братовчед на севастократорът на Средец от 13 век - Калоян (севастократор).

Титулатура[редактиране | edit source]

Крал Милутин, противно на убъркването му от Паисий Хилендарски с брат му Драгутин, е бил Крал на България, т.е. на т.нар. западни български земи, попадали за Папството в диоцеза на префектура Илирик.

Крал Стефан Урош II Милутин е титулован, и се е титуловал, по различен начин, но най-представителен е титула му от 2 юни 1319 г. в катедралната църква на Барската архиепархия на цялата префектура Илирик. Този титул ни е инкрустиран за поколенията от майстор Вито, и е следния:

... Урош, крал на Рашка и Дукля, на Албания, на България и на цялото Приморие от Адриатическия залив дори до великата река Дунав ...

((la))

... Urosius rex Rassie et Dioclie, Albanie, Bulgarie et totius marittime de Gulfo Adriatico a mari usque ad flumen Danubil magni ...

(източник: В. Макушев, Италиански архиви, Приложение към XIX том от Записките на Императорската академия на науките № 4, Спб. 1871 г., стр. 13)

Към 1319 г., след т.нар. дежевско споразумение, племенника на Милутин със същата кралска титла - Стефан Владислав II, се титулова като крал на латински: Regnum Serviae, т.е. на т.нар. Средновековно кралство Сърбия. Стефан Владислав II по предварителната уговорка следвало да бъде общ крал на българи и сърби, обаче уговорката от Дежево за това не била изпълнена от Милутин, и начело на общото българо-сръбско кралство застанал крал Стефан Дечански. През 14 век, от сръбските земи на и в това кралство се обособила земята на Войновичи.

Потомък на Капетингите[редактиране | edit source]

Стефан Милутин е втори син на крал Стефан Урош I (1243 — 1276) и кралица Елена д'Анжу, която е роднина на френския крал Луи IX (1226 - 1270) и Карл I Анжуйски (1266 - 1285) и пряка потомка на френския крал Луи VI и на Ярослав I.

Възкачване на престола[редактиране | edit source]

През 1282 г. Стефан Милутин се възкачва неочаквано на рашкия престол след абдикацията на по-големия си брат крал Стефан Драгутин, по силата на т.нар. Дежевско споразумение. Формалната причина за рокадата е, че Стефан Драгутин пада от коня и си чупи крака. Реалните причини за сключването на споразумението остават скрити за обществото, но се презумира тяхното външнополитическо естество. Характерът им е съществен, като при грешен ход последствията заплашват съществуването на Рашка като държава. По това време новият крал е на около 29 години. По силата на споразумението, след смъртта на Милутин престола остава за сина на Драгутин Стефан Владислав II, кръстен сходно както и първия Стефан Владислав /зет на Иван Асен II/ на Иван Владислав.

Териториално разширение в Македония и война с Византия[редактиране | edit source]

Във външната си политика крал Стефан Милутин се стреми най-вече към териториално разширение на кралството си за сметка на съседните владения на Византия и Унгария.

Така веднага след възкачването си на престола Стефан Милутин напада византийските владения в днешна северна Македония и завладява обширни територии в Северна Македония от Полога до Пиянец (в която има село Рашка Гращица), заедно с град Скопие, в който e преместена столицата на кралството. Византийският император Михаил VIII Палеолог започва приготовления за война срещу Рашка, но императорът умира преди края им. На следващата година войските на Стефан II Милутин, подкрепени от войски на Стефан Драгутин, отново нахлуват в македонските владения на Византия и достигат до Кавала. Вероятно действията са стиковани с България, която e стар съперник на Византия и също има интереси в населената предимно с българи Македония. За да получи подкрепа за действията си от многото българи нови поданиците на кралството през 1284 г. Стефан II Милутин сключва споразумение с българския цар Георги I Тертер скрепено с династичен брак с една от дъщерите му - Анна Тертер. Скоро Стефан Милутин успява да завладее и северните части на Албания заедно с град Дирахион. Войната между Византия и Рашка продължава с променлив успех и през следващите 15 години.

Война с Видинското деспотство[редактиране | edit source]

Крал Стефан Милутин, фреска от църквата в Студеница.

Междувременно бившият крал Стефан Драгутин води неуспешна война срещу самостоятелното княжество на българските боляри Дърман и Куделин, които владеят Браничево. Налага се Стефан II Милутин да се притече на помощ на брат си и през 1291 г. рашките войски нахлуват в Браничевската област, която е присъединена към владенията на Стефан Милутин. Тези действия на рашкия крал предизвикват ответна реакция от страна на видинския "цар" Шишман I, на когото Дърман и Куделин са васали. В избухналия военен конфликт с Рашка видинският деспот е подкрепен от хана на Златната орда Ногай, на когото Шишман от своя страна е васал. Скоро обаче хан Ногай се отказва да се меси в конфликта, след като рашкия крал му изпраща богати дарове и група заложници като гаранция, сред които е и синът на краля, Стефан Дечански, който успява да избяга от татарски плен едва след смъртта на Ногай през 1299 г. Благодарение на този дипломатически ход Стефан Милутин успял да надвие видинския деспот Шишман и дори разграбва столицата му Видин. Мирът е въстановен, след като Шишман изоставя жена си, която е внучка на Иван Асен II и сключва политически брак с дъщерята на великия жупан Драгош, а дъщерята на краля Анна Неда е сгодена за наследника на Шишман - Михаил.

Мирен договор с Византия[редактиране | edit source]

През 1297 г. между Сърбия и Византия започват преговори за прекратяване на проточилата се близо 15 години война и за сключване на мирен договор между Стефан II Милутин и Андроник II, който договор трябва да бъде скрепен с династичен брак между рашкия крал и една от византийските принцеси. От византийска страна преговаря Теодор Метохит, който от началото на преговорите до официалното подписване на договора през 1299 г. посещава Расция пет пъти. По време на преговорите Византия се съгласява да признае за рашки владения всички територии в Македония и Албания на север от линията Круя - Охрид - Щип - Прилеп, които рашкият крал успял да завладее до 1284 г. За нова съпруга на Стефан император Андроник II предлага сестра си Евдокия, вдовицата на трапезундския император Йоан II (1280 - 1297). Евдокия обаче категорично отказва да живее в една варварска страна и остава в Трапезунд. Отказът на Евдокия поставя Андроник II в неудобна ситуация, тъй като не може да изпълни условието, което лично крал Стефан II Милутин поставя, за да се прекрати войната. Андроник II е принуден да предложи за съпруга на Стефан Милутин дъщеря си Симонида Палеологина, която е едва на пет години. Стефан II Милутин приема предложението, което доказва, че бракът за него има само политически характер — ставайки зет на византийския император, Стефан II Милутин престава да бъде просто един узурпатор на ромейски територии.

Срещу условията на договора категорично се обявява Вселенската патриаршия и църковния клир в собствената му страна, които отказвали да благословят брака между крал Стефан Милутин и Симонида тъй като, първо, петгодишната византийска принцеса според църковните канони била още дете, поради което няма право да встъпва в брак особено с тридесет години по-възрастен от нея мъж, което според Православната църква е равнозначно на блудство, и второ, Стефан II Милутин вече имал три предходни брака, а две от съпругите му били още живи. В започналите преговори с Цариградската патриаршия, която единствена има право да се произнесе по този сложен казус, се стига до компромис, според който, бракът между рашкият крал и Симонида Палеологина можело да бъде сключен (бракът на Стефан II Милутин и Анна Тертер бил разтрогнат още през същата 1299), при условие, че двамата бъдещи съпрузи консумират брака си едва след съзряването (в средновековния смисъл на думата) на Симонида. Самото венчание е извършено от охридският архиепископ Макарий, а не от представител на Цариградската църква.[4] Така била премахната единствената по-сериозна пречка пред подписването на мирния договор между двете страни.

Средновековна сръбска монархия
Династия на Неманичите[1]
Grb Nemanjica mini transparent.png
Стефан Неманя, велик жупан на Рашка
Стефан Първовенчани, крал на Рашка
Крал Стефан Радослав
Крал Стефан Владислав

Крал Стефан Урош I

Крал Стефан Драгутин
Крал Стефан Урош II Милутин
Крал Стефан Урош III Дечански
Цар Стефан Урош IV Душан
Цар Стефан Урош V

Друга опозиция срещу плановете на Стефан Милутин се оформя сред местните западнобългарски властели, част от които били за продължаване на войната срещу Византия, която им носела и материални облаги, а други настоявали Стефан II Милутин да се откаже от сродяване с Палеолозите и да се ожени за вдовицата на българския цар Смилец, Смилцена Палеологина, която освен ръката си му предлагала и обединение на двете държви, т.к. по-голямата част от рашките владения към онзи момент (1299) били населени с българи.

Договорът между Византия и Рашка e подписан на ничия територия край река Вардар през април 1299 г. Според клаузите там на византийците са предадени:

  • Анна Тертер, бившата съпруга на крал Стефан Милутин;
  • политическите бегълци от Византия;
  • ромеи, които били държали като военнопленници;

Бунтът на Драгутин[редактиране | edit source]

След подписването на договора с Византия настъпва рязко влошаване на отношенията между Стефан Милутин и брат му Драгутин, който управлява като самостоятелен владетел и унгарски васал обширните области Белград, Браничево и Мачва с център Белград, които за първи път в историята владеели макар и като негови васали. Това били северозападните български земи. Междувременно Драгутин се признал за васал на унгарския крал и приел католицизма. Причина за раздора между двамата братя е двувековния българо-унгарски спор за северозападните български земи, а не отрицателното отношение на Драгутин към договора с Византия, което всъщност изразява отношението на Унгарското кралство към външнополитическата линия на Стефан Милутин. Напрежението между Милутин и Драгутин ескалира и прераства в гражданска война, която с периодични прекъсвания продължава до 1314 г. През това време Стефан Милутин поверява управлението в Зета на сина си от Анна Тертер - Стефан Дечански.

След смъртта на Драгутин през 1316 г. Стефан Милутин завладява земите му заедно със средновековния български Белград и залавя сина на брат си Стефан Владислав II, който е хвърлен в тъмница. Това предизвиква ответната реакция на Унгарското кралство, което през 1319 завзема Белград и Мачва, а в ръцете на Милутин остава само Браничево, като бивше владение на Дърман и Куделин.

Заговорът на Стефан Дечански[редактиране | edit source]

През 1314 г. синът на Стефан Милутин, Стефан Дечански, който управлява в Зета, организира заговор срещу баща си с цел да се възкачи по-рано на престола. Стефан Милутин с помощта на верни войски успява да потуши бунта на сина си. Стефан Дечански е заловен и откаран в Скопие, където по заповед на баща си е ослепен и хвърлен в тъмница. Скоро след това ослепеният син на Стефан Милутин заедно с цялото си семейство е изпратен в изгнание в Константинопол. Поради по-късното "проглеждане" на Стефан Дечански в случая "неговото ослепяване" вероятно е инсцинирано или е извършено по начин позволяващ възстановяване на зрението поне частично. Кралят лишил сина си от престолонаследие в полза на другия си син Стефан Константин, който управлява Хум.

Спореда едната от версиите за развитието на конфликта Милутин - Дечански през 1320 г. Стефан Милутин позволява на сина си Стефан Дечански и семейството му да се завърнат в Рашка, където Стефан Дечански получава прошка от баща си, който му връчва управлението на жупанството Бихор (регион) по река Лим в т.нар Полимие, което охранявало по Тифранската клисура пътя от Босна и Херцеговина накъм западните български земи. Според другата версия Стефан Дечански след като разбира за смъртта на баща си в Константинопол обявява, че свети Никола му е възвърнал зрението и веднага пристигнал в Рашка, където предлага на брат си Стефан Константин да си поделят властта (според сръбския превод на Житието на Стефан Дечански от среднобългарски преписи).

Църковна почит[редактиране | edit source]

В своето историческо минало българският народ винаги е верен на православието. Владетелите от династията на Неманичите и в частност Урошите, са известни със своята набожност. Неманичите ревностно покровителствали първата православна Печка патриаршия, чиято духовна и никога непостигната цел била налагането на християнската вяра във всички сръбски земи. Всички по-важни държавни събития получавали благословение.

Особено набожен се е показал Свети крал Стефан Милутин. При него Рашка отвоювала българските земи на северна Македония от Византия. Разширил се в посока Македония и диоцезът на Печката патриаршия.

В Хилендарския манастир (Света гора) Стефан Милутин построил голям и красив храм, както и кула за защита на манастира от пиратски нападения. Кралят подарява на светата обител воденици.

След една победа на кралските с византийските войски над османците в Мала Азия, Милутин построява църкви в Йерусалим, Цариград и Солун, както и странноприемница за поклонниците българи в Йерусалим.

Кралят покрива своята страна с църкви и манастири, от които най-хубавите са Грачаница (до Прищина) и Банският манастир „Св. Стефан“. Тъй изпълнява едно дадено свое обещание — колкото години царува, толкова църкви да построи.

Щедри дарения от него получават и църквите и манастирите в Македония.

Римокатолическата църква употребява много усилия да спечели чрез уния на своя страна Стефан Милутин, но не успява.

Бракове[редактиране | edit source]

Стефан Милутин. Фреска от църквата "Света Богородица Левишка".

Стефан Милутин се сгодява пет пъти и се жени четири, поради което остава в народната памет и епос със своите сватби и разводи.

Първият му брак е с Елена Йоанна Дукина, дъщеря на Йоан I Дука и внучка на Михаил II Комнин от извънбрачни връзки на баща си и дядо си. Тя е от византийската династия Комнин Дука, която произлиза от Йоан Дука Ангел, който пък е внук на Ирина Дукина от династията на комитопулите.

Вторият му династичен брак е с маджарската принцеса и с куманска кръв Елизабет Арпад, но трае по-малко от година. Брат му Стефан Драгутин пък е омъжен трайно за сестрата на Елизабет - Каталина Унгарска, а племенниците му по маджарска линия и по т.нар. дежевско споразумение остават като властели в Босна и Херцеговина.

От третия му брак с Анна Българска се ражда бъдещият престолонаследник Стефан Дечански и дъщеря му - Анна Неда, съпруга на Михаил Шишман и майка на бъдещия български цар Иван Стефан.

Бракът му със Симонида Палеологина, противно на популярните литературно-художествени виждания, не е консумиран и има само дипломатическа стойност и значение в международното право, в смисъл да узакони завоеванията на Стефан Милутин с Хрельо от Византия над Северна Македония с Полога, Скопие, Охрид, Велбъжд, като и разтрогне в очите на империята династичния му трети брак с Тертеровци от Търново.

Стефан Милутин сродява Неманичите с българските царски династии управлявали Търновското царство, управлявайки по-голямата част от т.нар. западни български земи, като сръбските земи са оставени за управление от децата на брат му Стефан Драгутин.

Мощите на краля[редактиране | edit source]

Крал Стефан Милутин умира на 29 октомври 1321 г. Погребан е в Банския манастир. Малко по-късно Печката патриаршия го обявява за светия.

След Косовската битка, станала в 1389 г., мощите му са пренесени от Банския манастир в близкото рударско село Трепча. Към 1460 г. в изпълнение на личното желание завещано от Светеца Крал са пренесени в София — тогава столица на европейската част на Османската империя и седалище на румелийския бейлербей.

И днес те се пазят благоговейно в софийската църква Света Неделя, дълго време наричана от софиянци „Свети Крал“. Нетленните останки на Стефан Милутин не намират покой и в София. Между 1797 и 1804 г. мощите са пренесени в Люлин планина при Горнобанския манастир, за да бъдат скрити от ордите на Осман Пазвантоглу, след което се върнати на старото им място в града. През 1925 г. църквата е взривена при комунистическия атентат, организиран от Коста Анастасов Янков, Марко Хаим Фридман и др., в който загиват 213 души и са ранени още 500.

По стар обичай Софийската митрополия всяка година чествува паметта на Свети крал Стефан Милутин на 30 октомври. Нетленните мощи на Стефан Милутин от 1460 г. почиват в София. Веднага след падането на Смедеревското деспотство (1459) под властта на Османската империя те неслучайно са пренесени от Банския манастир в средновековния български средищен град и днешна столица на България - София, чийто покровител е Светия Крал.

Почитта на българския народ към Стефан Милутин[редактиране | edit source]

Мощите на Стефан Милутин се намират от над половин хилядолетие като закрилящи българската столица, която някога била любим град на Константин Велики, роден в съседния Ниш.

Първите мощи закрилящи София са на християнския покровител на българския народ - Свети Иван Рилски. Мощите на рилския пустиножител прекарват в Средец от времето на цар Петър I до 1195 г., когато са пренесени в новата българска столица - Търново. От 1460 г., т.е. от покоряването на целокупните български земи под османска власт, покровител на столичния град на румелийското бейлербейство е Светия Бански Крал. Той е пряк потомък на владетелите на най-могъщите средновековни държави на запад и изток - френския крал Луи VI и на руския владетел Ярослав I. Също така е пряк потомък на последния български цар на Първото българско царство - Иван Владислав.

Пренасяне и спорове за мощите[редактиране | edit source]

Инициативата за пренасяне на мощите е на султанската вдовица на Мехмед II Мара Бранкович, дъщеря на деспот Георги Бранкович. Мария (по популярна сред народа като Мара Султанката) е дадена за жена в харема на Мехмед II по политически причини (династичен брак), за да може деспотството на баща ѝ да оцелее политически като буферно образувание при военните сблъсаци между Османската империя и Унгарското кралство. Мария Бранкова е потомка на рода Бранкович [5], чийто родоначалник е най-верния властел на цар Стефан Душан - Бранко Младенович, който получава севастократорска титла от царя за верноподаничество и управлява Охрид.

Мария е привърженичка на османската, а не на унгарската (респективно босненската), политическа линия през последните години от съществуването на деспотството на баща ѝ. Брака ѝ със султан Мехмед II е политически и не е консумиран, за сметка и на което, както и по ред други причини се ползва с голяма почит и уважение от неговия син и следващ султан Мехмед II. Това обстоятелство обуславя възможността Мария да има възможности за влияние върху Мехмед II. Мария Бранкова умира бездетна прекарвайки последните години от живота си в бившите владения на царица Елена край село Ежово, Сярско.

Мара Султанката използва най-рационално възможностите си за влияние върху Мехмед II издействайки през 1469 г. пренасяне мощите на закрилника на България и най-почитан български светец Иван Рилски от старопрестолния Търновград в Рилския манастир. Пренасянето на мощите е описано в единственото авторско съчинение на средновековния български писател Владислав Граматик. Целта на връщането на мощите на Иван Рилски е те да са там където е живял и е погребан светеца. Връщането на мощите осигурява възможност за общение, както и за отдаване на почит на най-тачения български светец и от българите от западните български области, които туко що са паднали под османско робство (1459), както свидетелства Владислав Граматик.

През лятото на 1469 г. в София при пренасянето на мощите на Иван Рилски на път от Търново към Рилския манастир се случва най-знаменателното събитие в историята на средновековния град. Един до друг в старата църква "Света София" са сложени телата на Иван Рилски и Стефан Милутин. По свидетелството на Граматик това било незапомнено събитие за православните български християни и благовонието дълго се разнасяло над софийските улици.

Стефан Милутин е почитан от българите, тъй като поема защитата на българските интереси срещу Византия в Македония в труден за Търновското царство момент непосредствено след въстанието на Ивайло (1277). Съюзът е скрепен с династичен брак между царската дъщеря Анна Тертер и Стефан Милутин. С оглед на последвалите исторически събития за управлявалата Рашка династията Неманичи Стефан Милутин е първовенчан за България по аналогия с дядо му Стефан Първовенчани, който въвежда това неотменимо династично правило за Неманичите. По тази причина Стефан Милутин е повече тачен от българите от неговите потомци Стефан Дечански и Стефан Душан, които са с търновска царска кръв по майка. Свети крал Стефан Милутин се счита за покровител на град София. По негово име църквата "Света Неделя" е кръщавана "Свети Крал". Стефан Милутин е първи братовчед по линия на дядо му Стефан Първовенчани и със софийския севастократор Калоян.

По време на османското робство, както ни предава Йордан Иванов, мощите на Стефан Милутин обикалят почти всички софийски църкви по една или друга причина, но никога не напускат София. Опитите на сърбите да отнемат останките на краля датират още от времето на Иван Грозни (пряк потомък на Деяновци) при когото изпращат нарочна делегация от Печката патриаршия. Първоначално сърбите пробват да ходатайстват пред султана за пренасяне на мощите, но удрят на камък. След този първи неуспешен опит, искат съдействие и ходатайство и от първия руски цар, който обаче наясно с династичното родословно дърво на Милутин - отхвърля просбата да се застъпи за пренасяне на мощите пред османския султан, тъй като се пада далечен потомък по майчина линия на Деяновци (от Велбъжд) и Бранкови (от Охрид). Последният опит на сърбите за пренасяне мощите на Стефан Милутин извън София е от 2006 г., след като става неизбежна косовска, последвана и от черногорската независимост. Българската православна църква отклонява и този пореден и засега последен опит на Сръбската да изземе и си присвои като свои мощите на светеца.

По време на освобождението на София през зимата на 1878 г. е отслужена специална панихида пред генерал Гурко в чест на крал Стефан Милутин за спасението на града от опожаряване и по случай освобождаването му. В спасяването на града участват евреите, ходатайствали пред своя сънародник и главнокомандващ европейските военни сили на империята Сюлейман паша. В случай на опожаряване на града подобно на Стара Загора те са щели да загубят собствеността си.

Отец Паисий и мощите на краля[редактиране | edit source]

Паисий Хилендарски в "История славянобългарска" бърка останките на Стефан Милутин в София с тези на брат му Стефан Драгутин. Като "просветен по българската история" и след като ходил до немската земя (има предвид Сремски Карловци, Войводина - тогава владение на Хабсбургите), за да се запознае с "Царството на славяните" на Мавро Орбини хилендарският монах укорява българския народ освен за незнанието на собствената си история, а и за бъркането според него на Стефан Драгутин със Стефан Милутин.

Родословие[редактиране | edit source]

По майчина линия Стефан Милутин освен, че е роднина на френския крал Луи IX и на неаполитанския крал Карл I Анжуйски е и пряк потомък на велемощия комит Никола посредством Ирина Дукина, която е царска правнучка /на Иван Владислав/. Посредством нея и в редица комит НиколаАронИван ВладиславТраян БългарскиМария БългарскаИрина ДукинаТеодора КомнинаАндроник АнгелИсак II АнгелЙоан АнгелЕлена д'АнжуСтефан Милутин е пряк потомък и наследник на комитопулите. Този факт му дава право по средновековните норми да владее рашката земя, предвид на обстоятелството, че Рашка по времето на цар Самуил е в патримониума на България. Стефан Милутин по майчина линия е потомък и на византийските императори Алексий I Комнин и Исак II Ангел, първия родоначалник на династията Комнини, а втория виден представител на Ангелите. По майчина линия Стефан Милутин е потомък и на унгарския крал Бела III, който е известен с това, че отмъква в Унгария мощите на Иван Рилски от софийската ротонда "Свети Георги".

По бащина линия крал Стефан Милутин чрез прадядо си Стефан Неманя е по всяка вероятност също пряк потомък и наследник, чрез зетския клон на комитопулите, и в частност на цар Самуил. По бащина линия Стефан Милутин е и пра-правнук на видния венециански дож Енрико Дандоло от фамилията Дандоло, който е главния идеолог за превземането на Константинопол през 1204 г. от кръстоносците.

Галерия[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Ангелов, Петър. Названията "България" и "българи" в титулатурата на сръбските крале от XIV век. списание "Векове", книжка № 2, 1979.
  2. Сърбия иска мощите на св. крал Стефан Милутин ("Фокус", 18.12.2006 г.)
  3. Сръбският президент Томислав Николич се поклони на мощите на свети крал Стефан Милутин ("Св. Синод на БПЦ", 19.09.2013 г.)
  4. Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия, т.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1995, [1924]. с. 212.
  5. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография — по Нил Попов, 1917.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Стефан Драгутин крал на България (1282 – 1321) Стефан Дечански