Неманичи

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Неманичите или Неманчите са средновековна сръбска династия управлявала Рашка. Династията носи името на първооснователя ѝ - Стефан Неманя, велик жупан извоювал независимостта на Рашка от Византия през 1180 г., и положил основите за по-нататъшно утвърждаване и възход на държавата.

Средновековна сръбска монархия
Династия на Неманичите[1]
Grb Nemanjica mini transparent.png
Стефан Неманя, велик жупан на Рашка
Стефан Първовенчани, крал на Рашка
Крал Стефан Радослав
Крал Стефан Владислав

Крал Стефан Урош I

Крал Стефан Драгутин
Крал Стефан Урош II Милутин
Крал Стефан Урош III Дечански
Цар Стефан Урош IV Душан
Цар Стефан Урош V

Основател[редактиране | edit source]

Стефан Неманя е свързан по бащина и майчина линия с предходните две династии управлявали сръбските земиВукановичите и съответно Войславлевичите.

Владетели[редактиране | edit source]

Стефан Неманя, както и всичките му мъжки наследници на короната, носят името на Свети Стефан Първомъченик, понеже се стремeли всячески да закрепят правата вяра сред сърбите, които се наложило да бъдат покръствани няколко пъти според "за управлението на империята". Стефан Неманя подигнал събор на Петрова църква срещу ширещата се богомилска ерес по сръбските земи, но въпреки всичките си старания първомъчениците Неманичи не успели да укрепят вярата и наложат православието в Босна където се обособила местната Босненска църква, а след османското завоевание бошняците-патарени преминали към исляма.

Всичките единадесет владетели от династията носят малки имена Стефан — по името на първооснователя на династията Стефан Неманя, който по всяка вероятност е пряк потомък на зетския царски клон на комитопулите. Стефан II Милутин започва сродяването на династията с българските царски династии на Търновското царство. Не случайно мощите му почиват в църквата "Света Неделя", наричана още на негово име ѝ „Свети крал“ (свързвана най-вече с атентата в църквата "Света Неделя"). Впоследствие всички негови наследници на трона вземат за жени български принцеси, имайки за потомци на трона, синове от тях. Единственото изключение е за Стефан Урош V (оженил се за влашка принцеса), но той е последния владетел от династията, нямайки свои наследници, като по този начин тя завършва по мъжка линия с него.

Името на династията Неманя идва от първопроходникът - Стефан Неманя. За етимологията му има две версии - официална застъпвана и от Николай Велимирович, че то е библейското и транскрибирано към сръбската редакция на старобългарския език - на Неемия. [1]

Според алтернативната, династичното име е народно и прилепено название на Стефан, понеже за четвъртия син на Завида не е имало, т.е. е нямало бащино наследство - бащиния, тъй като Стефан бил на византийска служба при император Мануил Комнин. През 1166 г. по майчина линия на Пирошка Арпад, най-успешният византийски император от Комнините успял да издейства унгарския крал Стефан III да отстъпи на Византийската империя Босна, ведно с Далмация, Хърватия и Срем. [2] Предходно между 1162 - 1166 години император Мануил I Комнин дарил пограничната византийска област Дендра на сръбския жупан Деса. Тази област от векове била в границите на Първата българска държава. [3] Поради тези исторически сложили се обстоятелства за Стефан Неманя нямало бащиния, а същия бил натоварен като византийски областен управител с администрирането на новоприсъединената западнобългарска област към сръбските земи с цел да бъде използван като инструмент от византийската централна власт и дипломация по стар изпитан тертип срещу братята си в случай на тяхно неподчинение, което и на практика, обаче на обратното се случва. Преди да бъде победен и убит от Стефан Неманя в битка на Косово поле, Тихомир Завидович реално управлява част от сръбските земи, но номинално е пръв сред равни, т.е. начело на сърбите. Насетне следва събор на Петрова църква против богомилите концентрирали се век в сръбските земи и в частност в Босна, като управлението на сърбите и изкореняването на опасната ерес между тях е поверено от империума на наследниците на Стефан, известни от историята като Неманичи.

Крале[редактиране | edit source]

Синът на Стефан Неманя, който го наследява на престола — Стефан Първовенчани (прозвището му Първовенчани идва, защото първи установява традицията чрез династични бракове да се съхранява и опазва сръбската държавност до Душановото царство) получава през 1217 година кралска титла от папа Хонорий III. Впоследствие всички негови приемници на трона я наследяват. Последният притежател на кралската корона е Крали Марко.

С въздигането на Стефан Душан за цар, тази кралска титла преминава приживе в наследника му — Стефан Урош, а той от своя страна я дава в качеството му на съвладетел на Вълкашин Мърнявчевич, и тя остава в български ръце до смъртта на Крали Марко.

През 1377 година босненският бан Твърдко I приема сръбската кралска корона. Твърдко е коронясан в Милешево над гроба на св. Сава, а тази друга кралска титла му е призната от Дубровник, Венеция и Унгария, титулувайки се „крал на Босна, Хърватско и Далмация“. [4]

Царе[редактиране | edit source]

Последните четирима Неманичи сродяват династията с всички управлявали Втората българска държава царски династии - Тертеровци, Смилецовци и Шишмановци, а чрез тях и Асеневци. Последните двама Неманичи посредством българската държава придобиват титлата цар, въздигайки Рашка в империя, наричана още и Душанова империя по името на основателя ѝ, и пръв неин цар.

Българска титулатура[редактиране | edit source]

Първият от управлявалата Рашка династия на Неманичите който е бил известен като „rex Bulgarorum“ и „dux Bulgarorum“ e Стефан Урош I, явно поради владението му на някои български земи с поданици — българи. [5] Впоследствие неговия по-малък син, и по същество династичен приемник, крал Стефан Милутин се величае като „Urosius Rex Rassie et Dioklie, Albanie, Bulgarie et totius maritime de Gulfo Adriatico a mari usque ad flumen Danubi magni“, т.е. „Урош, крал на Рашка, Дукля, Албания, България, и на цялото Приморие /от сръбските земи/ от Адриатическия залив до голямата река Дунав“ в известния негов ктиторски надпис от 1319 година в римокатолическата църква в град Бар. Известно е, че при Милутин от 1284 година започва присъединяването на българските земи в Северна Македония към рашкото кралство, които за последно преди това присъединяване са били под властта на Византия. Неговия син и следващ сръбски владетел /според повечето историографи му е втори син, а не първи, с майка Анна Българска/ Стефан Урош III Дечански се именувал и като „господар на цялата сръбска земя, и на Приморието /Адриатика/, а също и на областите Овчеполски /Щипски/ и Велбуждски /Кюстендилски/“ според една негова грамота съхранявана в Хилендар. [6]

Стефан Душан вече многократно се титулова като български владетел. По своеобразен начин победата във Велбъждската битка, както и преимуществено българския произход на този пръв сръбски цар, му дават основание непрекъснато да се изтъква като български господар /според Мисирков той е повече западнобългарски цар отколкото сръбски, пък и царска титла никога преди и след Стефан Душан, и сина му от сестрата на цар Иван АлександърСтефан Урош, не е сръбско притежание/. За историческата наука има запазени шест исторически паметника в които Стефан Душан се именува за български владетел [7] — три от тези паметници са от времето преди да приеме царското достойнство, а другите три — след коронясването му за цар. Стефан Душан се сочи в абвиетурата към царската титла и за български владетел, въпреки че, неговия тъст Иван Александър е български цар. Основанията за това са както самия той изтъква в обстоятелството, че е „обладател на не малка част от българската земя и господар на почти цялата Романия /т.е. с това название тогава се означавала Тракия с Родопите, впоследствие Румели-Румелия/“ — „Stephanus dei gratia Servia, Dioclie, Chilminie, Zente, Albanie et maritime regionis rex, nec non Bulgarie imperii partis non modice particeps, et fere totius imperii Romanie dominus“, т.е. „По божията милост Стефан — крал на Сърбия, Диоклия /областта около стария римски град в Дукля/, Захълмия, Зета, Албания и Приморието, и обладател на не малка част от българската земя и господар на цялата почти Романия /европейските владения на Византия към онзи период — 1345 година/“. Известно е, че с тези си титулатури Стефан Душан е търсел флотска помощ от Венеция и нейния дож Андреа Дандоло с цел превземане на Константинопол и основаване на империя — по примера на Симеон Велики. Още на следващата година Стефан Душан е коронясан за цар със съдействието на Търновското царство.

Хронология[редактиране | edit source]

Владетели[редактиране | edit source]

Владетели и години на управление (1168-1371):

Архиепископи[редактиране | edit source]

Архиепископи и години начело:

Източници[редактиране | edit source]

  1. Велимирович, Николай. Животът на Свети Сава, стр. 17-21 - Неманя. Фондация "Покров Богородичен", ISBN 978-954-9700-86-2, 2009, София.
  2. Енчев, Велизар. Югославия - последната балканска империя. ИК "Ренесанс", ISBN 954-91612-1-8, 2005, София.
  3. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
  4. Хронологична енциклопедия на света, том VI, Велико Търново.. ЕЛПИС, ISBN 954-557-003-X, 1991.
  5. Мисирков, Кръстьо. Бележки по южно-славянска филология и история (Към въпроса за пограничната линия между българския и сръбско-хърватски езици и народи), Одеса, 30.XII.1909 г.. Българска сбирка, 1910, 1911.
  6. Иванов, Йордан. Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност с етнографска карта и статистика, София.. 1915, 1917.
  7. Ангелов, Петър. Названията „България“ и „българи“ в титулатурата на сръбските крале от XIV век. списание „Векове“, книжка № 2, 1979.

Вижте също[редактиране | edit source]

Литература[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]