Първа българска държава

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Базиликата в Плиска e символ на мощта на Първата българска държава, както и неин културен център

Първата българска държава е държава на ранните прабългари и славяни, просъществувала на Балканския полуостров и прилежащите му части от Югоизточна Европа от 680 до 1018 г. Неин основател е кан Аспарух, който след разпадането на Велика България довежда част от прабългарските племена в днешни Бесарабия и Добруджа, подчинява местните славянски племена и принуждава Византия да му плаща данък през 681 г. Първоначално столицата й е в Онгъла, впоследствие се установява в Плиска, в края на IX в. - във Велики Преслав, а след превземането му от византийците в края на X в. държавното средище се премества в Охрид. Най-голямото си териториално разширение Първата българска държава достига през IX в., когато към първоначалните територии по Долен Дунав са присъединени области в Тракия и Македония, части от днешни Албания, Сърбия и Румъния, а също и част от Северното Черноморие (до река Днепър). През същия период настъпва централизация на държавното управление. Тя е съпроводена с процеси на асимилация и консолидиране на разнородните групи от населението в средновековната българска народност. През 864-866 г. при княз Борис І християнството става държавна религия, което води до значителни промени в културния живот на държавата и т. нар. Златен век на цар Симеон. При същия владетел българите правят продължителни, но безуспешни опити да завладеят столицата на Византия Константинопол. Войните с Византия, наред с нашествията на унгарци, печенеги и руси, водят до отслабване на държавата и падане на столицата Преслав под византийска власт през 971 г. Движението на комитопулите води до възраждане на държавността в Югозападна България, но близо половинвековната борба на цар Самуил с император Василий II Българоубиец завършва с окончателна победа на Византия и край на Първото българско царство.

[редактиране] Началото

През 632 година кан Кубрат успява да обедини българските племена, намиращи се под властта на Тюркския каганат, в собствена държава, наречена от византийските историци Велика България. С помощта на оскъдните записки на арменски и византийски летописци са установени приблизително границите на тази държава: долното поречие на Дунав на запад, Черно и Азовско море на юг, река Кубан на изток и река Дон на север. Скоро след образуването си Велика България води войни с хазарите, които завършват в началото на 70-те години на VII век. До тогава хазарите са завзели териториите източно от Днепър.

През 680 г. прабългарите, обединени със седемте славянски племена и северите, водят война с Византия в местността "Онгъл", и след поражението си, византийците подписват мирен договор с България през 681 г., като се задължават да ѝ плащат годишен данък. След войната България обхваща земите от северното черноморие и реките Днепър и Днестър на изток до р. Морава на запад, и от северните склонове на Стара планина на юг до южните склонове на Карпатите на север. От юг съсед ѝ била могъщата Византия, от запад - Аварския хаганат, от изток - хазарите, които били завзели териториите на Кубратова България. Столица станала славянската крепост Плиска.

Кан Аспарух починал вероятно някъде към 700 год. в битка с напиращите хазари от изток. Наследил го синът му Тервел, който установил преки политически отношения с византийската власт, като на няколко пъти помогнал на сваления император Юстиниан II да си възвърне престола. Заради тази помощ канът получил богатата и ценна област Загоре, на юг от Стара планина. Най-големият успех на кан Тервел е победата над арабите, обсадили Константинопол през 717 година, като това сложило окончателен край на опитите им да проникнат в Европа през Балканите. Победата му се равнява на постигната години по-късно победа над арабите на Карл Мартел при Поатие.

След смъртта на кан Тервел България изпаднала в политическа криза, като кановете се сменяли почти всяка година чрез преврати и интриги, като върха на всичко е управлението на кан Умор — едва 46 дена. Положението се стабилизирало към края на 8 и началото на 9 век, когато престола заел Крум. От този силен и енергичен прабългарски кан започва династията на най-силно изявените владетели на Първата българска държава, управлявали почти до самия ѝ край.

[редактиране] Крум и Омуртаг

След като предшественика на Крум, кан Кардам, успял да се отърве от византийските шпиони в България, той най-сетне имал възможност да предприеме офанзива на юг. Но преди това разгромил остатъците от Аварския хаганат, който бил попаднал под ударите на Франкската империя на Карл Велики. В териториите на България били включени богатите солници на Трансилвания, което ѝ позволило да се включи в напредъка на европейската икономика (тогава солта била скъпа колкото златото). През 808 г. Крум предприема походи по р. Струма, през 809 г. превзема важната крепост Средец (дн. София). През 811 г. император Никифор I предприема поход срещу България, като стига до нейната столица, Плиска, превзема я и я опожарява. След като решил, че това е краят на проблемите с българите, тръгнал обратно за Константинопол. Но на сутринта на 26 юли 811 г., по време на нощувката на армията и императора при Върбишкия проход, въоръжената българска войска изненадващо ги нападнала, като посякла повечето, и дори самият император намерил смъртта си там. При честването на победата Крум използвал чаша, направена от черепа на император Никифор, обкован със злато и сребро. Това не било варварска кръвожадна изява, а било свързано с религията на прабългарите, които вярвали, че по този начин се поема от божествената сила на владетеля, съсредоточена в главата.

Две години по-късно, през 813 година, Крум подготвил невиждан дотогава поход към Константинопол. Смъртта му на 13 април 813 година обаче предотвратила замисленото дело. Крум положил големи усилия за укрепването на държавата. Присъединил важни територии към страната и наложил общи закони за всички поданици, за да осигури вътрешната стабилност. Законите били строги и не правили разлика между прабългари, славяни и други. Това била първата крачка към обединяването в единна нация на иначе различните по бит и култура етноси.

Наследникът му, Омуртаг, сключил 30-годишен мирен договор с Византия, като се заел с вътрешната обстановка в страната си. Започнал повторно изграждане на столицата, която била опожарена при похода на Никифор, построил и укрепил редица градове. Затвърдил българската власт на северозапад, където франките опитали да отделят 3 славянски племена от България.

[редактиране] Борис

При наследниците му, Маламир (831 - 836) и Пресиян (836 - 852), продължило разширяването на юг и югозапад, като към България влезли Беломорска Тракия без Солун и цяла Македония. В началото на управлението на кан Борис (852 - 889) България води неуспешни войни срещу Византия и Немското кралство. Борис решава да приеме християнството като официална религия за България, и след редица спорове и политически събития прави това чрез византийското духовенство през 863 - 865. Актът на покръстването предизвиква езически реакции и се стига до бунт, в който петдесет и два аристократични рода тръгват срещу столицата, но са разгромени и наказани, като са избити всичките членове на рода. След покръстването си, Борис приема титлата княз, както и името на своя кръстител, византийския император Михаил. След като учениците на Кирил и Методий пристигат в България и донасят славянската писменост, Борис изгонва византийското духовенство и започват проповеди на славянобългарски език, който става и официален за страната.

През 879 - 880 Деветият вселенски събор решава да изключи българските епархии от Константинополската църква, като по този начин създава независимата (автокефална) българска архиепископия. След оттеглянето си от светската власт, Борис Михаил отива в манастир, от където продължава църковното си дело. Синът му Владимир-Расате който бил езичник обаче решил да премахне християнството и да върне езичеството. След като разбрал това, Борис свалил сина си от престола, ослепил го и го хвърлил в тъмница. Свикал народен събор през 893 година, на която се решило за княз на българите да бъде избран Симеон, а столицата да се премести от Плиска в Преслав.

[редактиране] Симеон Велики и Петър I

Симеон I продължава църковното и просветително дело на баща си, като подпомага усилено книжното дело в столицата, основава книжовни центрове из цялата страна и сам пише заедно за просветителската общност в Преслав. На външната сцена постига множество военни успехи, като успява да разшири територията на България на юг почти до Коринт, а на запад достига земите на днешна Албания. На югоизток териториите достигат до Одринското поле, като обхващат и северната част на Дарданелския пролив. Симеон си поставя за цел създаването на Българо-византийска империя, която като не успява да постигне чрез дипломатически начини (трябвало е да бъде обяване за регент (василиопатор) на малолетния император на Византия, но императрицата-майка проваля договора), опитва чрез война. Води преговори с арабите за военноморска помощ при щурм срещу Константинопол, но първия път делегацията е била отвлечена от пирати и продадена като роби в Константинопол, а втория път не се стига до нищо съществено. Симеон умира внезапно на 27 май 927 г.^[1] в разгара на приготовленията за обсада на Константинопол. Преди смъртта си, той се обявява за "Цар и самодържец на всички българи и ромеи", титулува се с титлата "цар", която била равна на императорската, и обявява българския църковен глава за патриарх — най-високият ранг в Източната православна църква.

След смъртта му, на престола сяда синът му, Петър. Той сключва мир с Византия, която признава официално царската му титла и патриаршеския ранг на Българската църква. При управлението на Петър България изпада в криза, най-вече заради нападенията на руси и маджари от север. Започва разпространението на ереси, най-известна от която била богомилството, по името на своя водач — поп Богомил. То става основа и на албигойството, появило се по-късно в Южна Франция, както и на катарите.

[редактиране] Последни борби с Византия

След смъртта на Петър през 969 политическата криза се задълбочава, като се сменят няколко царе на престола, и почти през цялото време реално страната е била управлявана от Самуил, обявен за цар през 997 г. Византийците завладяли цяла Тракия и Мизия, като паднала и столицата Преслав. След като станал цар, Самуил обявил за столица град Охрид в Македония, която все още била под скиптъра на българския цар. Самуил починал на 6 октомври 1014 г., след получен сърдечен удар.

Наследникът му Гаврил Радомир пък станал жертва на преврат, огранизиран от братовчед му Иван Владислав, който управлявал от 1015 до 1018 година, когато паднала и последната българска крепост под ударите на император Василий II. Това бил краят на Първата българска държава, попаднала под византийска власт, продължила до 1185 година.

[редактиране] Бележки

↑ Златарски, Васил, История на българската държава през средните векове, том 1, част 2, Академично издателство "Марин Дринов", София 1994, ISBN 954-430-299-9, с. 513