Първа българска държава

Първа българска държава

България при цар Симеон Велики
Официален език	Гръцки и прабългарски (679-893) старобългарски (893-1018)
Официална религия	Паганизъм (679-864) Православно християнство (864-1018)
Столица	Плиска (679-893) Преслав (893-968/972) Скопие (972-992) Охрид (992-1018)
Ханове	Пръв: Аспарух Последен: Пресиян I
Князе	Пръв: Борис I Последен: Владимир-Расате
Царе	Пръв: Симеон I Велики Последен: Пресиян II
Съществувала	от 679 г. до 1018 г.
Държава-наследник: България

Първата българска държава, наричана още Дунавска България в отличие от Волжка България, е държава, а от коронясването на Симеон I Велики за цар - империя , просъществувала на Балканския полуостров и прилежащите му части от Югоизточна Европа от 679 до 1018 г. Неин основател е кан Аспарух от рода Дуло, който след разпадането на Велика България довежда част от прабългарските племена в днешните Бесарабия и Добруджа, формира обща войска с местните славянски племена, като принуждава Източната Римска Империя ( Византия ) да му плаща данък след категоричната победа в битката при Онгъла през 680 г. Първоначално столицата ѝ е в Онгъла, близо до днешното село Никулицел (Румъния) впоследствие се установява в Плиска, в края на 9^-ти век - във Велики Преслав, а след превземането му от Киевска Рус в края на 10 век, се премества в Скопие и Охрид.

Най-голямото си териториално разширение Първото българско царство достига през 9 век, когато към първоначалните територии по Долни Дунав са присъединени области в Тракия и Македония, части от днешни Албания, Сърбия и Румъния, а също и част от Северното Черноморие (до река Днепър). През същия период настъпва централизация на държавното управление. Тя е съпроводена с процеси на консолидиране на разнородните групи от населението в средновековната българска народност, общият език на която се развива въз основата на славянския. През 864-866 г. при княз Борис I православното християнство става държавна религия, което води до значителни промени в културния живот на държавата по времето на т. нар. Златен век на цар Симеон Велики. При същия владетел българите правят продължителни, но безуспешни опити да завладеят столицата на Източната Римска империя - Константинопол (Цариград).

Базиликата в Плиска e символ на мощта на Първата Българска държава, както и неин културен център.

Българо-византийските войни, наред с нашествията на унгарци (маджари), печенеги и руси, водят през различните периоди до разрастване и отслабване на българската държава.

Основаване и укрепване

Кубратовото наследство

През 632 година кан Кубрат успява да обедини българските племена, намиращи се под властта на Западнотюркския каганат, в собствена държава, наречена от византийските историци Стара Велика България (Η παλαιά μεγάλη Βουλγαρία). Сведения за тази държава черпим предимно от хрониките на византийския патриарх Никифор и Теофан Изповедник от IX век, преводите на хрониста Йоан Никиуски, съдържащи подробности за политическите отношения между Империята и Кубратова България, описът на българските племена в арменската географска книга „Ашхарацуйц“ от VII век, запазената кореспонденция на хазарския каган Йосифа непосредствено след превземането на Велика България, както и в по-малка степен от Именника на българските канове. За отношенията между Кубратова България и Византия говорят златните византийски и персийски предмети, открити в съкровището от Малая Перешчепина, датирано от VII-VIII век. В него са намерени златни пръстени с монограмите: „Кубрату“ и „Кубрату патрику“. Това се свързва с титлата патриций, с която Кубрат бива удостоен от императора в знак на признателност за оказваната военна помощ от страна на българите. Чрез изучаване на оскъдните записки на арменски и византийски летописци са установени приблизително границите на тази държава: долното поречие на Дунава на запад, Черно и Азовско море на юг, река Кубан на изток и река Дон на север. Скоро след образуването си Велика България води войни с хазарите, които завършват в началото на 70^-те години на VII век. До тогава хазари|хазарите съумяват да покорят териториите източно от Днепър.

В резултат синовете на българския кан повеждат големи части от населението към нови поселения:

• Батбаян (най-големият Кубратов син) остава начело на остатъците от Велика България едва за три години (665-668 г.), след което приема властта на Хазарския каганат;
• Котраг (вторият син) успява да се пресели на север в Поволожието, където основава Волжка България, приела исляма като държавна религия, просъществувала до XIII век, а през 16-ти век окончателно завладяна от Иван Грозни, а сега там са така наречените Република Татарстан и Република Башкортистан;
• Аспарух (третият син) повежда българите към Балканите и се установява около устието на р. Дунав, впоследствие основавайки държава, наследник на която е днешна България;
• Кубер (за когото няма неоспорими доказателства, че е член на рода Дуло) повежда част от българските племена към Панония, в земите на Аварския каганат, но по-късно, заедно с ромейски бегълци, се заселва във византийската област Македония. През 685 г. заедно с местните славяни се опитва да превземе Солун. Обсадата на Солун е осуетена и начинанието се оказва неуспешно. Едно от доказателствата за дейността на Кубер е оловният печат на Мавър от 684-685 г., чрез когото Куберовият военачалник Мавър е удостоен с византийските титли „патриций и архонт на керамисиани и българи“.;
• Алцек, според Теофан Изповедник най-малкият син на Кубрат, се заселва в областта Беневентум (Италия) при краля на лангобардите Гримуалд, за което свидетелстват и хрониките на Павел Дякон. Историците не могат категорично да утъждествят кан Алцек с личността Алциок, който по същото време е бил предводител на древнобългарските орди в рамките на Аварския каганат, в крайна сметка намерил убежище в Италия с група бежанци.

Аспарух

Монограм на хан Аспарух

През 670 г. част от древните българи, водени от хан Аспарух, след като са прогонени от хазарите, се заселват в Малка Скития и с разрешението на византийските власти поемат охранителни функии по границата на империята. Впоследствие те се съюзяват с част от живеещите в Мизия славянски племена и де факто нарушават договореностите си с империята. В състоялата се през 681 г. битка с водената от василевса Константин IV Погонат 40-хилядна византийска армия е разгромена в битката при Онгъла. Като последица Империята е принудена да подпише мирен договор през 681 г. По силата на този договор Източната Римска империя (Византия) се задължава да плаща годишен данък на новата държава. Непосредствено след войната Аспарухова България обхваща земите от северните склонове на Стара планина на юг, до река Дунав на север и от р. Искър на запад до Черно море на изток. От юг съсед ѝ се явявала могъщата Византия, от запад - Аварски хаганат, от изток - хазарите, които били завзели териториите на Кубратова България. В престолен град се превръща укрепеното селище Плиска. Постепенно новата държава започва да се разширява териториално и да укрепва политически.

Тервел

Оловен печат на хан Тервел

Хан Аспарух умира вероятно някъде към 700 г. в битка с напиращите от изток хазари. Наследява го синът му Тервел, който установява преки политически отношения с византийската власт, като на няколко пъти помага на сваления император Юстиниан II Ринотмет (Носоотрязани) да си възвърне престола. Заради тази помощ ханът получава титлата кесар богатата и ценна област Загоре, на юг от Стара планина. Най-големият успех на хан Тервел е победата над армиите на Арабския халифат (огромна теократична мюсюлманска държава, простираща се от Испания до Персия), обсадили Константинопол през 717 година, като това слага окончателен край на опитите им да проникнат в Европа през Балканите. Победата му се равнява на постигнатата години по-късно победа над арабите на майордома Карл Мартел в битката при Поатие през октомври 732 г. Тази победа и възпирането на арабското нашествие към вътрешността на континента печели на Тервел прозвището Спасител на Европа. Според Паисий Хилендарски хан Тервел се явява първият български светец (Св. Тривелий).

След Тервел българския престол заемат Кормесий (721-738) и Севар (738-753), последните представители на рода Дуло. През 753 г., властта поема Кормисош от рода Вокил. България изпада в политическа криза, като хановете се сменят почти всяка година чрез преврати и интриги, като пример за настаналия хаос е управлението на хан Умор, продължило едва 40 дни. За 15 години се сменят седем владетели. В същото време Византия укрепва и, по времето на император Константин V Копроним, организира девет похода в периода 754 - 775 г срещу българската държава.

След смъртта на императора, Византия се отказва от активна военна политика спрямо България. При управлението на хановете Телериг (768-777) и Кардам (777-802) централната власт укрепва и стабилизира към началото на 9 век, когато престола заема хан Крум, от когото започва династията на най-силно изявените владетели на Първата българска държава, управлявали почти до самия ѝ край.

Териториално разширения при Крум и Омуртаг

България при хан Крум

След като хан Телериг, успява да се отърве от византийските шпиони в България, Крум,най-сетне получава възможност да предприеме офанзива на юг. Но преди това успява да разгроми остатъците от Аварския каганат, който същевременно попада и под ударите на Франкската империя на Карл Велики. Аварският каганат бива своеобразно „поделен“ между България и Франкската империя в 805 г. Известно е, че българският хан събира пленените аварски управници и щателно ги разпитва за вътрешнодържавните и външни причини, довели до края на някога могъщата аварска държава. Това свидетелства за неговата прозорливост и качествата му на държавник, които ще се проявят в идните години. В териториите на България са включени богатите солници на Трансилвания, което ѝ позволило да се присъедини към напредъка на европейската икономика (тогава солта била скъпа колкото златото). През март 808 г. Крум предприема походи по р. Струма, през март 809 г. превзема важната крепост Средец (дн. София),която е трета по важност във Византийската империя след столицата Константинопол и Солун. През 811 г. император Никифор I Геник предприема поход срещу България и когато стига до нейната столица - Плиска, успява да я опожари и плячкоса. След като решава, че това е краят на проблемите с българите, поема триумфално обратно към Константинопол. Но на сутринта на 26 юли 811 г., по време на нощувката на армията и императора във Върбишкия проход, въоръжената българска войска изненадващо ги напада от засада, посичайки повечето, като дори и самият император намира смъртта си. При честването на победата Крум използва бокал, направен от черепа на император Никифор, обкован със злато и сребро. Това е свързано с религията на прабългарите деяние, които вярвали, че по този начин се поема от божествената сила на владетеля, съсредоточена в главата.

Крум след победата над Никифор I от 811 г. - миниатюра

Златен медальон с образа на хан Омуртаг, намерен във Велико Търново

Две години по-късно, през 813 г., хан Крум (получил прозвището Крум Страшни) подготвя невиждан дотогава поход към Константинопол. Смъртта му на 13 април 814 година осуетява замисленото дело. За своето управление Крум полага големи усилия за укрепването на държавата. Присъединява важни територии към страната и налага общи закони за всички поданици, за да осигури вътрешната стабилност. Законите били строги и не правели разлика между прабългари, славяни и други. Това била първата крачка към обединяването в единна нация на иначе различните по бит и култура етноси в обширната държава. Освен със своите победи над Източната римска империя, разширяването на границите, превземането на стратегически твърдини и пословичното си законодателство, хан Крум остава в историята и със своята владетелска далновидност.

Наследникът му, Омуртаг, сключва 30-годишен мирен договор с Византия, като се заема с вътрешната обстановка в страната си. Започва повторно изграждане на столицата, която е опожарена при похода на Никифор, построява и укрепява редица градове. Затвърждава българската власт на северозапад, където франките неуспешно се опитват да отделят 3 славянски племена от България.

Покръстване при Борис I Михаил

Покръстването на българите (миниатюра)

При наследниците на Омуртаг, Маламир (831 - 836) и Пресиян (836 - 852), продължава разширяването на юг и югозапад, като към България влизат Беломорска Тракия, без Солун, и цяла Македония. В началото на управлението на кан Борис (852 - 889) България води неуспешни войни срещу Византия и Немското кралство.

Борис решава да приеме християнството като официална религия за България. Това е мъдър ход, имайки предвид разположението на езическа България между християнския Запад и католицизма, и Изтока, начело с православната Византия (Източната римска империя). Християнизацията спомага и за допълнителното обединение между прабългарите и славяните, които дотогава почитат свои собствени богове. След редица спорове, политически събития и колебание между преминаване в лоното на римокатолицизма или източноправославието, той прави това чрез византийското духовенство през 863 - 865 г. Актът на покръстването предизвиква езически реакции и се стига до бунт, в който петдесет и два аристократични рода тръгват срещу столицата, но са разгромени и наказани, като са избити всички членове на родовете „до девето коляно“. След покръстването си, Борис приема името на своя кръстител, византийският император Михаил, и се назовава Борис-Михаил. Също така приема и титлата „княз“.

В покръстването на българите византийската власт съзира възможността да покори сравнително младата държава чрез асимилация въз основа на религия, писменост и култура. В първите години след приемането на християнството службите в църквите се провеждат на гръцки от византийски свещеници, а богослужебните книги са изцяло на гръцки език. Българският владетел предусеща заплахата пред съхраняването на българската идентичност и с охота приема учениците на Кирил и Методий, които пристигат в България и намират убежище в двора на Борис, откъдето славянската писменост бива доразвита от глаголица в кирилица и разпространена. Българският владетел прогонва византийското духовенство и започват проповеди на славянобългарски език, който става и официален за страната.

През 879 - 880 г. Деветият вселенски събор решава да изключи българските епархии от Константинополската църква, като по този начин създава независимата (автокефална) българска архиепископия. След оттеглянето си от светската власт, Борис-Михаил отива в манастир, от където продължава църковното си дело. Синът му Владимир-Расате, който е езичник, решава да премахне християнството и да върне езичеството. След като разбира това, Борис сваля сина си от престола, ослепява го и го хвърля в тъмница. Свиква народен събор през 893 година, на който се решава за княз на българите да бъде избран Симеон (по-малкият син на Борис, обучен в държавно и политическо дело в най-престижния за времето си университет - Магнаурската школа в Константинопол), а столицата да се премести от Плиска в Преслав.

Златен век при Симеон Велики и Петър I

България при цар Симеон I

Симеон I продължава църковното и просветително дело на баща си, Борис I, като подпомага усилено книжното дело в столицата, основава книжовни центрове из цялата страна и пише сам, заедно с просветителската общност в Преслав. На международната сцена постига множество военни успехи, като успява да разшири територията на България на юг почти до Коринт, а на запад достига земите на днешна Албания. На югоизток териториите достигат до Одринското поле, като обхващат и северната част на Дарданелския пролив. Най-голямата Симеонова победа над Империята и една от най-кръвопролитните битки в Средновековието е на 20^-ти август 917 г, и е известна като Битката при Ахелой. Предвожданата от магистъра Лъв Фока огромна византийска армия претърпява поражение с десетки хиляди жертви. Хронистът Лъв Дякон пише 75 г. по-късно в своята „История“ следното:

„	...И даже днес могат да се видят купищата кости край Ахелой, където бягащата ромейска войска бе позорно посечена.	“
—Лъв Дякон, „История“, 75 години по-късно

Тази победа превръща Симеон в неоспорим хегемон на почти целия Балкански полуостров, с изключение на подстъпите към Константинопол и самия град. Българският монарх си поставя за цел създаването на Българо-византийска империя, която след като не успява да постигне по дипломатически начини (трябвало е да бъде обявен за регент (василиопатор) на малолетния император на Византия, но императрицата-майка проваля договора), опитва чрез война. Води преговори с арабите за военноморска помощ при щурм срещу Константинопол, за да подсигури отрязване на достъпа до Златния рог по море откъм Мала Азия, но първия път делегацията бива отвлечена от пирати и продадена като роби в Константинопол, а втория път при преговорите не се стига до нищо съществено.

Българската победа в Битката при Ахелой; миниатюра

Симеон умира внезапно на 27 май 927 г. в разгара на приготовленията за обсада на Константинопол. Преди смъртта си, той се обявява за „Цар и самодържец на българи и ромеи“, титулува се със званието „цар“, което е равно на император, и обявява българския църковен глава за патриарх — най-високият ранг в Източната православна църква. След Златния век в историята на Първото българско царство, достигнат именно под скиптъра на цар Симеон Велики, следват години на колебливо развитие и упадък, вероятно породени от огромните количества ресурси, изразходени по време на военните му кампании срещу Византия.

След смъртта му на престола сяда синът му - Петър I. Той сключва мир с Византия, която признава официално царската му титла и патриаршеския ранг на Българската църква. При управлението на Петър България изпада в криза, най-вече заради нападенията на руси и маджари от север. Започва разпространението на ереси, най-известна от която била богомилството, по името на своя водач — поп Богомил. То става основа и на албигойството, появило се по-късно в Южна Франция, както и на катарите.

Последни борби с Византия

Битолският надпис на цар Иван Владислав

След смъртта на Петър I през 969 политическата криза се задълбочава, като се сменят няколко царе на престола и почти през цялото време реално страната се управлява от Самуил, обявен за цар през 997 г. Византийците завладяват цяла Тракия и Мизия, като пада и столицата Преслав. След като става цар, Самуил обявява за столица град Охрид в Македония, която все още била под скиптъра на българския цар. Самуил почива на 6 октомври 1014 г., след получен сърдечен удар, вероятно дължащ се на гледката с ослепените от василевса хиляди български воини.

Наследникът му, Гаврил Радомир, става жертва на преврат, организиран от братовчед му Иван Владислав, който управлява от 1015 до 1018 година. Последния владетел на Първата българска държава е Пресиян II, когато под ударите на император Василий II пада и последната българска твърдина. Това бил краят на Първата българска държава, като тя попада под Византийско владичество, продължило до 1185 година.

Използвани източници

• Андреев, Й., Лазаров, Ив. и Павлов, Пл., „Кой кой е в средновековна България (Второ издание)“, Издателство „Петър Берон“, София, 1999 г. ISBN 954-402-047-0.
• Божилов, Ив., „Цар Симеон Велики (893-927): Златният век на средновековна България“, София, 1983 г.
• Заимов, Й., „Битолски надпис на Иван Владислав, старобългарски паметник от 1015-1016“, София, 1969 г.
• D'Amico, Vincenzo. I Bulgari trasmigrati in Italia nei secoli VI e VII dell’era volgare e loro speciale diffusione nel Sannio. Campobasso, 1933.
• Fine, Jr., John V.A. (1987). The Late Medieval Balkans. Ann Arbor: University of Michigan Press. ISBN 0-472-08260-4.

Вижте също

• Българо-византийски войни
• Византийско владичество над българските земи
• Второ българско царство
• Плисковско-Преславска култура

Външни препратки

• История на България - факти, открития и снимки (с подкрепата на НБУ)