Битка при Поатие

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за арабското нашествие в Европа. За битката от Стогодишната война вижте Битка при Поатие (1356).

Битка при Поатие
Steuben - Bataille de Poitiers.png
Битка при Поатие през октомври 732 г., худ. Шарл де Стьобен
Период 10 октомври 732 г.
Място Северно от Поатие, дн. Франция
Резултат Решителна франкска победа
Територия Австразия
Воюващи страни
Меровингско кралство Омаядски халифат
Командири
Карл Мартел Абд ал Рахман
Сили
20 000 – 30 000 20 000 – 80 000
Жертви и загуби
1500 10 000

Битката при Поатие между арабските завоеватели от Омаядския халифат и франкско-бургундските сили под пълководството на майордомът на Меровингите Карл Мартел води до решителна франкска победа, която бележи края на арабското нашествие в Европа, а неговият внук Карл Велики започва реконкистата на завладените от арабите територии, завършила през 1492 г. Победата спомага за основаването на Каролингската империя и франкското господство в Западна Европа през следващия век.

Предходни събития[редактиране | edit source]

Битката при Поатие е следствие на двадесетгодишни арабски завоевания в Европа, започнали през 711 г. с нашествието на Тарик ибн Зияд във визиготските християнски кралства на Иберийския полуостров и нахлуват в Галия. Визиготският крал Родерик е убит в битката при Рио Барбате. Умаядския халифат е най-голямата военна сила за времето си. На изток арабските войски достигат Синд (дн. Пакистан). Арабската империя поглъща Персийската Сасанидска империя и големи територии от Византийската империя след пробива си в битката при Ярмук през 636 г. и през 718 г. достигат портите на Константинопол, откъдето са отблъснати с общите усилия на българите под пълководството на хан Тервел, който ги побеждава при Адрианопол, и византийците под пълководството на император Лъв III. През 720 г. окупират Сицилия, през 724 г. Сардиния, Корсика и Балеарските острови.

Арабският халифат

Франкското кралство, чиито майордом е Карл Мартел владее повечето територия на съвременна Франция, западна Германия, Белгия и Холандия и се опитва да изгради първата западноевропейска империя след падането на Римската империя.

Арабите на Ал Самх ибн Малик, главен управител на Андалусия, превземат Септимания през 719 г. след завземането на Иберийския полуостров. Ал Самх установява столицата си в Нарбона през 720 г. и завладява няколко града под контрола на визиготските графове, но през 721 г. херцог Одо Аквитански изненадва арабите при обсадата им на Тулуза, разбива ги и ранява смъртоносно самия Ал Самх ибн Малик. Това поражение обаче не прекратява арабските набези в Галия и през 725 г. те достигат Отун в Бургундия. През 730 г. Одо се съюзява с берберския халиф Утман ибн Наиса (наречен Мунуса от франките), владетел на Каталуния, дава му дъщеря си за съпруга и арабските набези на негова територия са прекратени. На следващата година обаче Утман въстава срещу управителя на Андалусия Абд ал Рахман, който бързо потушава бунта (Утман е принуден да се самоубие, а дъщерята на Одо е изпратена заедно с главата на съпруга си в Дамаск) и насочва вниманието си към Одо. Абд ал Рахман довежда огромен брой тежки арабски и леки берберски конници и войници от всички провинции на халифата в подготовка за похода през прохода Ронсево на север от Пиренеите. Според анонимен арабски източник „Тази армия минаваше из всички места като опустошителна буря.“ Одо събира армията си пред Бордо, но е победен и Бордо плячкосан. Избиването на християни в последвалата битка при р. Гарона изглежда е ужасно. Мозарабската хроника от 754 г. пише „solus Deus numerum morientium vel pereuntium recognoscat“ („само Бог знае броя на посечените“). Арабските конници тогава напълно опустошават част от Галия. Техните собствени истории казват, че „правоверните проникнаха в планините, стъпкаха пресечена и равна земя, плячкосваха надалече в страната на франките и удариха всички с меч, дотолкова, че когато Одо дойде да се бие с тях на р. Гарона избяга.“ Одо се обръща към франките за помощ, на което Карл Мартел склонява, след като Одо се е съгласил да му се подчини.

През 732 г. арабите напредват на север към р. Лоара. След като е унищожила съпротивата в тази част на Галия нахлуващата армия се е разделила на няколко части. Възможна привлекателна точка за арбите според вторият продължител на Фредегарската хроника е абатството Сен Мартен де Тур, най-престижното и свято място в Западна Европа за времето си. Научавайки за приближаването на арабите Карл Мартел събира армията си и поема на юг с надеждата да изненада арабите. Тъй като възнамерява да използва фалангова формация е от първостепенна важност за него да избере бойното поле, за предпочитане залесена равнина.

Битката[редактиране | edit source]

Подготовка[редактиране | edit source]

Арабите имат недостатъчно разузнаване и са изненадани да се натъкнат на присъствието на голяма вражеска сила на пътя им за Тур, недалеч от Поатие. В продължение на седем дни двете армии се следят прибягвайки само до малки схватки. Абд ал Рахман чака да се съберат всичките му сили, което се случва, но все още е обезпокоен. Отлагането обаче дава възможност и на Карл да събере пехотните си ветерани от краищата на кралството. Някои от тях служат под неговото командване още от 717 г. Той също свиква опълчение, но то се оказва полезно само за събиране на храна и тормозене на арабите. Никой от двамата пълководци не желае да нападне, но накрая Абд ал Рахман се чувства задължен да заповяда нападение преди по нататъшно застудяване и срама от отстъплението. Арабите трябва да се изкачват по горист хълм, за да стигнат франките, което неутрализира част от преимуществото им в численост и тежка конница.

Карл знае, че освен него няма кой да спре мюсюлманското завоевание на Западна Европа. Неговата тежка пехота е сформирана във фаланга на възвишение и сред дървета, което им помага да устоят на арабското конно нападение.

Сражението[редактиране | edit source]

Young Folks' History of Rome illus442.png

Абд ал Рахман вярва в тактическото преимущество на тежката си въоръжена с копия и мечове конница, но неколкократните им устреми заповядани от арабския командир се разбиват във вътрешността на дисциплинираната франкска пехотна формация. „Мюсюлманските конници се втурваха яростно и често срещу батальоните на франките, които мъжествено се съпротивляваха и мнозина паднаха мъртви и от двете страни“. [1] Издръжливите и опитни войници на Карл постигат това, което е смятано за непостижимо на времето – устояване на пехота срещу атака на тежка кавалерия.

Обратът[редактиране | edit source]

Арабите, които успяват да пробият квадрата на франките се опитват да убият Карл, но неговите феодали го заобикалят и не допускат нападателите. Изходът на битката все още е неясен, когато според франкските истории сред арабите тръгва слух, че франките заплашват плячката, която се домъкнали от Бордо. Някои от арабите веднага се втурват към лагера, за да защитят имуществото си. Според мюсюлманските разкази за битката по средата на боя на втория ден (франкските извори дават за продължителност на битката само един ден) франкски разузнавачи, изпратени от Карл, започват да извършват набези срещу арабския лагер и керван с провизии (включително роби). Карл бил изпратил разузнавачи да предизвикат хаос в арабския лагер и да освободят колкото се може повече роби с надеждата това да отвлече вниманието на враговете му. Опитът е успешен и мнозина араби се връщат в лагера си. За останалите това изглежда като пълно отстъпление и скоро се превръща в такова. Западните и мюсюлманските истории се съгласяват, че докато се опитва да спре отстъплението Абд ал Рахман е обкръжен и убит. „Цялото войнство избяга пред врага“, откровено пише един арабски източник, „и мнозина погинаха в бягството“. Франките възстановяват формацията си и остават на мястото си през нощта, мислейки, че боят ще начене отново на следния ден.

Следващ ден[редактиране | edit source]

Когато на следващия ден арабите не възобновяват нападението си франките започват да се страхуват от засада. Карл мисли, че oмeядите се опитват да го примамят да слезе от хълма. Само след подробно разузнаване на умаядския лагер, в който са останали дори палатките при прибързаното напускане, франките разбират, че арабите са се отправили обратно към Иберия с колкото плячка могат да носят.

Последвали събития[редактиране | edit source]

През 735 г. новият управител на Андалусия Укба ал Хаджадж нахлува във Франция, прекосява р. Рона, превзема и плячкосва Арл. От там продължава нашествието с в Прованс, където превзема Авиньон, въпреки силната съпротива. Неговите сили остават във Франция около 4 години. Карл Мартел възвръща повечето от завзетата от арабите територия в походите си през 736 и 739 г. с изключение на гр. Нарбона, който пада през 759 г.

Арабската армия отстъпва назад през Пиренеите. След смъртта на Одо през 735 г. Карл желае да присъедини неговото херцогство и отива в Аквитания, но местните благородници провъзгласяват сина на Одо Хунолд за херцог и Карл го признава, когато арабите нахлуват в Прованс в съюз с херцог Мауронт на следващата година. Хунолд първоначално се противи да признае Карл за свой феодален господар, но заплахата от юг не му остава избор. Карл вярва, че не бива да се допуска арабите да се установят в Галия. Той тръгва на поход срещу нашествениците, побеждава ги при Арл, превзема и опустошава града, побеждава също в битките при Авиньон и Ним, а основната умаядска армия сразява в битката при р. Бер, недалече от Нарбона. Опитът му да превземе Нарбона обаче се проваля. Управителят на Нарбона Юсуф ибн ал Рахман ал Фикри се споразумява със съседните визиготски градове за общи действия срещу Карл Мартел, който разширява владенията си в областта. Арабите остават във владение на Нарбона и Септимания още 27 години, но не могат да разширят територията си.

Победата при Поатие дава претекст за елиминирането на Меровингите и установяването на Каролингите като управляващата династия. Името Мартел („чук“, от френски „marteau“) Карл получава след победата си срещу арабите.

Арабският халифат изпада в гражданска война през 750 г., довел а до битката при Заб. Синът на Крал Мартел Пипин Къси подчинява Нарбона през 759 г. Умаядската династия е изгонена в Андалусия, където Абд ал Рахман I основава емирство в Кордова и се противопоставя на Абасидския халифат в Багдад. Франките си вземат поука от сблъсъка си с тежката арабска конница и създават собствена тежка кавалерия, дала начало на западното рицарство.

Внукът на Карл Мартел Карл Велики започва това, което по-късно е наречено реконкиста, възвръщането на завладените от арабите територии в християнски ръце. В североизточна Испания франкските императори основават Марка Испаника в част на днешна Каталуния, завладявайки Жирона през 785 г. и Барселона през 801 г.

Памет[редактиране | edit source]

Битката при Поатие не се превръща незабавно в символ на сблъсъка между християнската и ислямската цивилизации. Карл Велики засенчва дядо си, а и църквата, която е основният производител на ръкописи не е особено благосклонна към незаконнородения победител от Поатие, който е присвоил нейни имущества. [2] Споменът за Карл Мартел и Поатие е възроден по времето на кръстоносните походи за освобождаване на Йерусалим от арабите, както и при османското нашествие в централна Европа през 16 век. [3]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. From the Anon Arab Chronicler: The Battle of Poitiers, 732
  2. Élisabeth Carpentier. Les Batailles de Poitiers. Charles Martel et les Arabes. en 30 questions. Geste éditions, La Crèche, 2000. стр. 34-35
  3. Élisabeth Carpentier. Les Batailles de Poitiers. Charles Martel et les Arabes. en 30 questions. Geste éditions, La Crèche, 2000. стр. 35-36