Рицар

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Статуетка на рицар.

Рицар (от немското Ritter с първоначално значение „конник“) е член на средновековно съсловие на професионални войници в Европа. По-късно през Средновековието „рицар“ става благородническа почетна титла. В съвременния език „рицар“ бива наричан и всеки тежковъоръжен конник.

Рицарството като военно и земевладелско съсловие възниква при франките във връзка с прехода през 8 век от народна пехотинска войска към конна войска от васали. Под въздействието на Църквата и поезията, то изработва нравствен и естетичен идеал на воин, а в епохата на Кръстоносните походи, под влиянието на възникналите тогава духовно-рицарски ордени, се затваря в наследствена аристокрация, осъзнаваща се като международен военен орден. Усилването на държавната власт, превъзходството на пехотата пред конницата, изобретяването на огнестрелното оръжие, създаването на постоянна войска превръщат феодалното рицарство, в края на средните векове, в политическо съсловие на нетитулуваната аристокрация.

Възникване[редактиране | edit source]

За първообраз на средновековното рицарство, в някаква степен, може да се счита съсловието на конниците в Древния Рим. След залеза на Рим, при франките през 7 век преобладава пешата войска от свободни селяни, а на коне са само свитата на краля (антрустионите); но по-късно във връзка с нападенията на арабите, конният строй прониква във франкската държава от вестготите. Тъй като свободните селяни не са имали възможността да носят конна служба в отдалечени походи, то се налага, за създаване на конница Каролингите да се опират на сеньората, на отношенията между сеньора и зависимите от него хора.

Потребността от конници при Карл Мартел и неговите синове води до раздаване на църковни земи като прекарии. Карл Мартел раздавал църковните земи на своите дружинници (газиндите) и изисква от тях конна служба. По-късно, при същите условия, започват да се раздават земи като бенефиции и на короната. През 8 век. се появява името васс, вассал, за обозначаване на газиндите. Свободният, но, поради липса на собственост, неспособен за носене на конна служба, човек можел като вассал, да получи бенефиция или, като заселник (Hintersasse) — парцел оброчна земя. Даването на оброчна земя преследвало стопански цели, а на бенефиций — военни. Във васални отношения влизали както свободни, така и несвободни хора. Свободният става васал по пътя на коммендацията (manibus iunctis se tradit) и давал на своя сеньор клетва за вярност (per sacramentum fidelitas promittitur).

В края на VIII в. клетва за вярност се изисква и от несвободните (servi), които получават бенефиции или длъжности (ministeria) или стават васали. Карл Велики все още използва в своите войни пехота; Людовик I и Карл II събират за поход само конница.

Рицарска конница в битката при Хейстингс

В 865 г. от собственика на 12 гуфи земя се изискват ризница или пластичната броня, т. е. принадлежност към тежката конница; леката конница е трябвало да се явява с копие, щит, меч и лък. Навсякъде зад тежките (с броня) свободни рицари (milites) стоят лековъоръжени конници, които не са свободни по произхождение (vavassores, caballarii). Всеки от оброчното население е можел да се издигне до министериал, получавайки длъжност в двора на сеньора, да се носи служба като лековъоръжен конник, а след това, заслужавайки съответна бенефиция, да премине в тежката конница и да стане рицар. По такъв начин при богатите феодали се е образувал привилегирован клас дворцови слуги (vassi, servi ministeriales, pueri) от средата на несвободните. С развитието на ленната система министериалите са получавали лен и били привличани към рицарска служба.

В Германия министериалите от XI в. съставляват особено съсловие от динстмани (Dienstmannen), стоящо по-високо от гражданите и свободното селско население, веднага след свободните рицари. Признак за тяхното несвободно състояние е невъзможността да захвърлят службата без разрешение. Преимуществата на съсловието на министериалите подбужда свободните, а от средата на XII в. — даже и знатните доброволно да се подчиняват на сеньорите, като министериали. Това е повишавало положението на класата в общественото мнение. Първо място сред министериалите принадлежи на динстманите на краля и духовните князе (Reichsdienstmannen); след това били министериалите на светските князе. Прелатите, неравни с князете, и свободните феодали по — ниско от князете, държали ако не дистмани, то поне несвободни рицари, стоящи по-ниско от министериалите. В Южна и Западна Германия такива milites (eigene Ritter) били срещани даже на служба при динстманите. През втората половина на XIII в. херцогските динстмани в Австрия и Щирия успяват да се изравнят с местното дворянство (те са станали Dienstherren); тяхното място, като динстмани, заемат несвободни рицари (Eigenmannen). В Северна Германия, където князете раздавали ленове предимно на динстманите, благородническото съсловие от средата на XII в. масово започва да преминава в министериали. През XIV век вече е забравено за несвободното произхождение на дистманите, памет за което до XV в. се съхранява за eigene Ritter. В XII в. свободните рицари и рицарите-министериали се различават като ordo equestris maior et minor. Преминаването на нови слоеве несвободни класове или свободно но невоенно население в рицари е задържано в средата на XII в.; след Хоенщауфените немеското рицарство се затваря в наследствено съсловие. Постановлението на Фридрих I от 1156 г. (Constitutio de расе tenenda) забранява на селяните да носят копие и меч; дори търговеца не смеел да опаше меч, а трябвало да го вързва към седлото. Тази конституция въвежда и понятието за рицарско произхождение (Ritterbürtigkeit); miles (конника) има право на двубой, ако може да докаже своето рицарско произхождение (quod antiquitus cum parentibus suis natione legitimus miles existat). По Саксонският зерцал, и бащата, и дядото на истинският рицар (von ridderes art) трябва да са рицари. Друга конституция на Фридрих I (Constitutio contra incendiarios, 118788 гг.) забранява на синовете на свещениците, дяконите и селяните да опасват меч по рицарски.

Във Франция за благородници се считали собствениците на благороднически земи, т.е. феоди (fief-terre); втори признак за благородност станало допускането до посвещение в рицарство. Макар и понякога прости хора да са ставали рицари, преобладаващо правило е било, че в рицарство се посвещава владетел на лен. Получилите земя (лен) министериали, т.е. хора в несвободно състояние (sergent fieffé, serviens), приравнявали към вавасорите, т.е. към ниските благородници. Докато владеенето на феод е главен признак за благородничество, гражданите и даже селяните можели да стават благородници със закупуване на ленове. В края на XIII век купуването на феоди от простолюдието било затруднено от изискванията за подбор (droit de franc-fief), но в това време е било възможно да се стане благородник и чрез ръкополагане (lettre d’anoblissement) от суверена; правото на ръкополагане на благородници става привилегия на краля.

В Англия правото на посвещение в рицарство (knight) рано става прерогатив на короната. Хенрих III и Едуард I изисквали задължително посвещаване за всеки ленник, с доход по голям от 20 фунта. Фактът за владеене на ценз взема връх над произхождението.

Влиянието на Църквата върху военното съсловие отначало е чрез клетвата за вярност, а по-късно чрез клетвата към светския или Божия свят, а накрая чрез обреда за освещаване на оръжието преди връчването му на воина, достигнал зрялост. „Верността“ включва в себе си изпълнението на християнския дълг да се служи на Бог, съблюдаване на държавния мир по отношение на църквите, вдовиците, сираците, задължението да се отстоява справедливостта и т.н. Земният и Божият мир (treuga и pax), скрепявани с клетвата, се определят от владетеля и събори. Pax охранява от насилие цялото невоенно население — търговци, жени, чиновници, селяни; treuga ограничава разприте между самите рицари.

Ритуал на посвещение[редактиране | edit source]

Още във времената на Тацит връчването на оръжие на младия германец, в присъствието на народното събрание, означавало признаване на неговото пълнолетие; оръжието връчва или някой от вождовете, или бащата, или роднина на юношата. Карл Велики през  791 г. тържествено опасва с меч своя 13- годишен син Людовик, а Людовик, през  838 г. — своя 15- годишен син Карл. Този германски обичай ляга в основата на средновековното посвещаване в рицарство, но бил прикрит с римски термин — „поставяне на воински пояс“ (на латински: cingulum militare).

Посвещение. Едмънд Лейтън, 1901

Дълго време всеки можел да стане рицар. През първите години на рицарството, по германска традиция, то било давано на 12, 15, 19 години, но в XIII век се забелязва стремеж към отлагане към пълнолетието, т. е. към 21-та година. Посветяването най-често се извършва през големите църковни празници Коледа, Великден, Петдесетница; оттук произтича обичая „нощна стража“ в навечерието на посвещението (veillée des armes). Всеки рицар е можел да посвещава в рицарство, но най-често това са правели роднините на кандидат- рицаря; сеньорите, кралете и императорите се стремили да получат това право изключително за себе си.

Между 9 и 12 век германският обичай на връчване на оръжие съдържал само обредите за поставяне на златни шпори, поставяне на броня и каска, изкъпване преди обличането; colée, т. е. удара с длан по шията, влиза в употреба по- късно. Към края на обряда рицарят скача на коня, без да се докосва до стремето, язди в галоп и с копие поразява манекени (quintaine), поставени на стълбове. Понякога самите рицари се обръщали към Църквата за осветяване на оръжието; по този начин започва проникването на християнското начало в обряда.

Идеализирано изображение на средновековен рицар: Хартман фон Ауе

Под влиянието на Църквата германският военен обред бил религиозен (Църквата благославя меча (bénir l’epée, през XII в.) ), а по-късно и направо литургически( Църквата и опасва рицаря с меч (ceindre l’epée, в XIII в.) ). В древните епископски обрядници различаваме Benedictio ensis et armorum (благословия на оръжието) и Benedictio novi militis (посвещаване на рицар). Най-древните следи за посвещаване на рицар от Църквата са намерени в римски ръкопис от началото на XI в., до XIII в. няма други следи за Benedictio novi militis; вероятно този обред е възникнал в Рим и е разпространен оттам.

Удар при посвещението в рицарство за пръв път се споменава в началото на 13 век при Ламберт Арденски (Lambertus Ardensis), в историята на графовете де Гин и д’Ардре. Алапата проникнала и в църковния обред Benedictio novi militis. По епископския обредник на Гийом Дюран, епископа, пристъпва към благословение на меча, който изваден лежи на жертвеника; след това епископът го взема и поставя в дясната ръка на бъдещия рицар; накрая, поставяйки меча в ножницата, опасва посветения, с думите: „Accingere gladio tuo super femur etc.“ (да бъдат опасани твоите чресла с меч); братски целува новия рицар и дава alapa, във вид на леко докосване с ръка; старите рицари привързват на новия шпори; всичко завършва с връчване на знаме.

Рицарският удар се е разпространил във Франция от север. В него виждали изпитание за смиреност. За несвободните конници приемането при рицарите било равносилно на освобождаване, а поради това, вероятно, именно при тяхното посвещение се появява за първи път colée — удара, който трябва в този случай да се съпостави с римската форма за освобождаване per vundictam, съхранила се до VIII в. (формулата за освобождаване на роб Църквата е съставена по формулата за освобождаване per vindictam; в англо-нормандското право се среща освобождение чрез връчване на оръжие пред народното събрание на графството).

В Германия древният обред при посвещение в рицарство бил само опасване с меч при пълнолетие (Schwertleite); съществуването на „удар“ (Ritterschlag) до XIV в. не е доказано. Граф Вилхелм Холандски все още не бил посветен в рицарство, когато през 1247 г. бил избран за римски крал.

При Йохан Бек (около 1350 г.) се съхранило описание за неговото посвещение в рицарство. Рицарят трябва да е „ m. i. l. e. s.“, т. е. magnanimus (великодушен), ingenuus (свободно роден), largifluus (щедър), egregius (доблестен), strenuus (войнствен). Рицарската клетва (votum professionis) изисква, между другото: ежедневно да се слуша обедната литургия, животът да се подлага на опасност в името на католическата вяра, да се пазят църквата и духовенството от грабители, да се пазят вдовиците и сираците, да се избягва несправедлива среда и нечисти доходи, да се отива на двубой за спасяването на невинен, да се посещават турнири само заради военните упражнения, да се служи почтително на императора в мирските дела, да не се отчуждават имперските ленове, да се живее безупречно пред Господ и хората.

Разпространението на colée в Германия е може би свързано с френското влияние при Карл IV. Рицарски удар получава този, който вече владее оръжие, докато в по-стари времена, връчването на оръжие при пълнолетие и посвещаването в рицарство винаги съвпадали. Връчване на оръжие остава задължително за всеки воин; тържественото освещаване на меча, златните шпори и „удара“ станали признак за приемане на воина в рицарски орден. Младият човек, получавайки оръжие, става оръженосец (scutarius, Knappe, Knecht, armiger, écyyer). Но понеже рицарството в социално отношение се затваря във висшия слой на военното благородничество, то от „оръженосци“ в рицари попадат само синовете на рицарите (chevalier, Ritter, knight). Рицарството става идеал за цялото военно съсловие в средните векове. Затова най-ярко образите на рицарите са показани в поезията, а не в летописите.

Рицарските добродетели[редактиране | edit source]

Изображение на турнир. Валтер фон Клинген (Codex Manesse)

Рицарските доблести —

  • мъжество (pronesse)
  • вярност(loyauté)
  • щедрост (largesse)
  • благоразумие (le sens, в смисъл умеренност)
  • изтънчена общителност, куртуазност (courtoisie)
  • чувство за чест (honneur)

Рицарските заповеди — да бъдеш вярващ християнин, да пазиш църквата и Евангелието, да защитаваш слабите, да обичаш родината, да си мъжествен в битката, да се подчиняваш и да бъдеш верен на сеньора, да казваш истината и да държиш на думата си, да си щедър, да се бориш против злото и да защитаваш доброто и т. н.

По- късно романите за „Кръглата маса“, поетизират придворното рицарство на XIII в. Сред конниците-министериали и оръженосците, заслужили рицарски шпори в двора на сюзерена, е възможно възникване на култ към дамите; дълг за подчинение и уважение по отношение на жената на сеньора, като същество по-високо, който се е преобразувал в поклонение към идеала за жена и служене на дамата на сърцето, в повечето случаи омъжена жена, стояща по-високо в общественото положение. Стогодишната война между Франция и Англия в XIV в. внася идеята за „националната чест“ в средата на рицарите от двете враждуващи страни.

Въоръжение и тактика[редактиране | edit source]

Въоръжение на рицар. Metropolitan Museum of Art, Ню Йорк

Между 9 и 12 век основната защита на тялото при тежката кавалерия е ризницата. През 13 век се появяват и кованите доспехи, покриващи цялото тяло, които са емблематични за образа на рицаря днес. Всеки тежковъоръжен рицар е взимал със себе си в битка три коня и един, двама или трима оръженосци, които обикновено се набирали от васалите или рицарските синове, не получили рицарско звание; тези оръженосци отначало се били пешком и по време на схватките оставали на задна линия, с резервни коне и оръжие. По -късно биват набирани и от леката конница. Броят на рицарската войска е вървял по „копия“, броейки три конника за едно копие.

Обикновено строят на отряд рицари в средните векове е бил клин (cuneus). В такъв „клин“ понякога е имало няколкостотин рицари, а понякога и няколкохиляди. Най-често рицарската войска се е построявала в три бойни редици, една зад друга, а всяка бойна линия се разделяла на „клинове“ и имала център и две крила. За тренировка на военните умения във Франция се зараждат турнирите — оттам проникват и в Германия и Англия (couflictus gallici).

Замъци[редактиране | edit source]

Паметници на средновековното рицарство остават замъците от XIIXIV век. С появяването на рицарството такива замъци са се превръщали понякога в разбойнически гнезда, опорни пунктове за систематичен грабеж на съседи и пътници.

Вижте също[редактиране | edit source]

Литература[редактиране | edit source]

  • Gautier. La Chevalerie. — P., 1884.
  • Schreckenstein R. von. Die Ritterwürde und der Ritterstand. — Freiburg im Br., 1886.
  • Schulz A. Das höfische Leben zur Zeit der Minnesinger. — 1879—1880. — (2. Aufl. — 1889.).
  • Köhler Die Entwickelung des Kriegswesens und der Kriegführung in der Ritterzeit.
  • Henne am Rhyn. Geschichte des Rittertums. — Leipzig.

Източници[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]