Тамплиери

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Тамплиери
Hughes de Payns.svg
тамплиерски кръст
Пълно име Бедните рицари на Христос и Соломоновия храм
Латинско име Pauperes commilitones Christi Templique Solomonici
Друго име рицарите на Храма, храмовници
Подчинен на римския папа
Църква Римокатолическа църква
Покровител св.Бернар от Клерво
Основател Юг дьо Пайен и Жофроа дьо Сент Омер
Дата на основаване Според различните теории 1099/1118/1123/1125 г.
Тип духовно-рицарски орден
Функция защита на поклонниците
Участие в Кръстоносните походи
Отличителни знаци бяла мантия с червен кръст
Съвременен статут недействащ
Численост 15000 - 20000, 10 % от които били рицари
Известни ръководители Юг дьо Пайен, Еврар дьо Бар, Жак дьо Моле
Рицари-тамплиери

Тамплие́ри (на френски: templiers от "temple" - храм, "храмовници") или Бедните рицари на Христа и Соломоновия храм (на латински: Pauperes commilitones Christi Templique Solomonici) са членове на духовно-рицарски орден, основан в Светите земи през 1119 г. от група рицари, начело с Юг дьо Пайен, след Първия кръстоносен поход[1].

Създаване на ордена[редактиране | edit source]

Точните обстоятелства на създаването на ордена са неизвестни. Средновековните френски грамоти ползват разнородни системи на датиране, затова се предполага, че орденът е възникнал в периода между 1118 г. и 1121 г. Най-вероятно е създаден от бургундския рицар Хюго Пайен и седем други френски рицари. Целите на новосъздадения орден били да поддържат новото кралство Йерусалим срещу враждебните мюсюлмански съседи, както и безопасността на християнските поклонници, посещаващи Светите места. Кралят на Йерусалим Балдуин Втори дал на рицарите помещение, намиращо се под неговия дворец, който според легендите бил построен на мястото на древноюдейския храм на Соломон. Рицарите се обединили в орден под името "Бедните рицари на Иисус от Соломоновия храм (по други източници "Бедните братя от Ерусалимския храм"). Въпреки това орденът е познат повече под другото си име - рицари тамплиери или храмовници, произхождащо от първоначалната им резиденция в Храма. С течение на времето Орденът на тамплиерите се превръща не само в мощна икономическа, но и в политическа структура, оказваща значително влияние над коронованите глави в средновековна Европа.

Организация на ордена[редактиране | edit source]

Уставът на Ордена според предания е съставен от свети Бернар от Клерво и е одобрен на църковен събор във френския град Троа на 14 януари 1128 г. На 29 март 1139 г. папа Инокентий II с папската була Omne Datum Optimum (в превод от латински : Всеки дар е съвършен) утвърждава ордена, като отнема юрисдикцията на епископите и поставя рицарите в подчинение и зависимост само от римския папа.

За основа на Устава послужил Уставът на Ордена на цистерианците - един от най-строгите монашески ордени. Забранявало се употребата на месо, мляко, зеленчуци, плодове и вино. Храната на рицарите се ограничавала с хляб и вода. Облеклото било изключително скромно. При встъпването си в Ордена, рицарите приемали монашески обет за послушание, безбрачие и бедност. Тамплиерите били добре организирани и бързо се превърнали във водеща сила в международната политика в периода на Кръстоносните походи. Скоро били осигурени с няколко извънредни папски були, които им позволявали, наред с другите неща, да събират данъци и десятък от земите под техен пряк контрол, което допълнително облекчило тяхното превръщане във важна институция. От 1139 г. орденът бил директно подчинен на папата. Постепенно към края на 12 век. тамплиерите разширили задачите на ордена с банкерство. Била въведена система за изпращане на пари и ценности към Йерусалим, както и система за даване на заеми. Приписват им се способности за добра счетоводна организация и създаване на чеково разплащане, напомнящо днешните банкноти.

Орденът има строго изградена йерархия, отразяваща реалните съсловия на средновековното общество (oratores, bellatores, laboratores). Членовете се делели на четири съсловия:

  • рицари, въоръжени като тежка кавалерия. Произхождали предимно от феодалните родове.
  • сержанти, въоръжени като лека кавалерия и считани за по-нисша социална класа от рицарите. По произход били от гражданството.
  • земеделци, които управляват имотите на Ордена;
  • свещеници, които извършват обредите и свещенослуженията.

За разлика от членовете на Тевтонския орден, при Тамплиерите всички членове полагали обет и изпълнявали устава. Генералния капитул е съставен от 12 души - 8 рицари и 4-ма сержанти, където се решавали важните въпроси и само от тях се избирал Велик магистър и другите длъжностни лица на Ордена. Глава на ордена на тамплиерите бил Великият магистър, който бил избиран пожизнено. Действал и съвет на сановниците ( "правителството" на тамплиерите), в което влизали сенешал (заместник на великия магистър), маршал, (който се занимавал с оръжията и военните дела), велик командир на Ерусалимското кралство (отговарял за домакинските дела) и др. Местните отделения на тамплиерите в различните страни били разбити на провинции (оглавявани от велики командори) и на окръзи (оглавявани от прецептори или приори). Тамплиерите получили правото да строят свои църкви и да имат свои гробища. Рицарите не можели да бъдат отлъчвани от Църквата, а самите те получили правото да свалят наложено от Църквата отлъчване. Цялото им движимо и недвижимо имущество било освободено от църковни данъци. Нито един друг рицарско-духовен орден нямал такива привилегии. Тамплиерите не признавали никаква власт над себе си. Орденът имал своя полиция и трибунал.

Дейност[редактиране | edit source]

Обсадата на Акра 1291 г.

Когато през 12 в. рицарите тамплиери полагат основите на новата монашеска структура, те за кратко време поемат контрола над земите на Латинската империя. Рицарите се занимават с всичко, което носи някаква печалба - охраняват поклонници, дават заеми, преговарят с мюсюлманите, дори се твърди, че именно те са измислили чековото разплащане.

Разбира се, участват и в бойни действия, когато се налага. Постепенно рицарите тамплиери ориентират дейността си към Европа. Те създават мощна организация в Югозападна Франция със седалище замъка Монсегюр в областта Лангедок. Интересен е въпросът откъде са идвали финансовите средства, които превръщат Ордена на тамплиерите в "държава в държавата". Както и останалите аспекти от историята на ордена, този също е обгърнат от редица легенди и митове. Една от версиите, според тримата британски автори, написали „Орденът на тамплиерите. Светата кръв и Свещения Граал“ е, че Орденът е притежавал разобличителни документи, засягащи ранното християнство, което принудило Ватикана да им превежда периодично значителни суми за запазване на необходимото мълчание. Изследователите допускат, че при разкопките, предприети от тамплиерите в т.нар. "Конюшни на Соломон", са открити някакви древни документи или свидетелства, помогнали на рицарите да достигнат своята икономическа и политическа мощ в Близкия Изток и Европа. Тамплиерите притежавали земи, къщи, замъци, голямо движимо и недвижимо имущество, както и злато. През 1192 г. те купили от английския крал Ричард I остров Кипър за 100 000 византиона - сума, немислима за времето си. Орденът създал и флот и се сдобил с монопол върху плаванията по Средиземно море между Европа и Близкия изток. Тамплиерите имали и своя банка. Били построени много големи катедрали, както и по-малки църкви. В края на 13 в. доходите на Ордена във Франция надвишавали няколко пъти доходите на кралската хазна.

До началото на четиринадесети век орденът наброявал 15 500 рицари и значителен брой щитоносци и цивилни братя. Тяхно притежание били повече от 150 000 златни флорина и над 10 000 имения, плюс няколко крепости и храмове във всеки по-главен европейски град (вкл. в Лондон, днес Темпъл).

Според някои източници Тевтонският орден бил основан от Тамплиерите и още по-сигурно е, че бил под тяхно покровителство и закрила. След разпадането на ордена на Тамплиерите много от членовете му се присъединяват към вече могъщия и властен орден на монасите тевтонци.

Краят на тамплиерите[редактиране | edit source]

Изгаряне на тамплиери

С течение на времето орденът придобива мощ в Европа. Съзирайки заплаха в тяхно лице и искайки богатството им, Филип IV Хубави, вече затънал в дългове към тамплиерите, убеждава папа Климент V да забрани ордена като средство за освобождаване от дълговете. Така през 1307 г. кралят арестува рицари тамплиери и ги обвинява в содомия, манихейство и престъпни дела. На 13 октомври същата година, Жак дьо Моле, Великият Магистър на ордена, бива арестуван заедно със сто и четиридесет рицари. Подложени на ужасни изтезания, те направили признания за ерес, содомия, човекоядство и множество други престъпления. Над сто от тях били изгорени живи на клада, а още петдесет и един последвали съдбата им през 1311 г. Орденът бил формално ликвидиран на 22 март 1312 г. на събора във Виен. Римският папа Климент V под натиска на френския крал Филип IV Хубави разпуска ордена. На 18 март 1314 г. Жак дьо Моле и прецепторът на Нормандия, Жофроа дьо Шарне, били изгорени на клада. Точно преди да умре Моле проклел гонителите си да се явят заедно с него до края на годината пред "Божия съд". Според легендите и двамата - папа Климент и крал Филип умрели преди края на годината. Владенията на тамплиерите трябвало да бъдат предадени на йоанитите (Рицарите Хоспиталиери).След разгрома на Ордена на тамплиерите останалите живи негови представители емигрират в Шотландия и поставят началото на съвременното масонство. Данните говорят също, че в началото на ХІV век оцелелите рицари-тамплиери или основават свой собствен орден, или се сливат със съществуващ по това време таен орден, по-късно споменаван като "Орденът на Розенкройцерите".

Наследството на Ордена на Храма[редактиране | edit source]

Още преди ареста на Великият Магистър Жак дьо Моле лично той подсигурява своето наследство. Действията се развиват в две посоки. Първата е опазването на богатствата на Ордена в материален и духовен план. Нека не забравяме, че Ордена на Храма в своята същност е военна организация със строг ред и безприкословно спазване на разпоредбите. В този порядък е създадена организация за преместване на сигурно място на всички материални придобивки които са преносими. Преместени на сигурни места са и всички артефакти и реликви с голяма духовна стойност. Втората посока е осигуряване на приемственост при условие на не благоприятен развой на събитията спрямо Великият Магистър Жак дьо Моле. Той възлага съхранението на архива на специален отряд на чело на който застава практически негов заместник посочен лично от Великият Магистър. Волята на когото е била, ако с него се случи непоправимото посоченият от него Рицар на Храма да заеме мястото Му като новият Велик Магистър.

Противно на твърденията на „историците, представящи преобладаващата посока на мислене” (те цитират само това, в което Римската църква от периода на кръстоносните походи иска всички да вярват), съществуването на Ордена на Рицарите Tамплиери не завършва след седемгодишното преследване от страна на църквата и с изгарянето на клада на Великия Магистър Жак дьо Моле. Това е, както бихме казали в днешни времена, „първата фаза” на Ордена - кръстоносният период, който започва със създаването му през 1118 г. (макар някои да смятат, че годината е по-скоро 1114) до смъртта на Великия Магистър Жак дьо Моле през 1314 г. Рицарят Тамплиер Жак дьо Моле разбира, че е обречен, след като се отрича от признанията си пред Инквизицията. Затова „прехвърля” устно Великото Магистърство на Ордена (чрез укриващите се в Париж Братя на Ордена) на „втория човек” след себе си – на родения в Плестина християнин, Рицар Тамплиер, Сенешал Йоан Маркус Лармениус (Жан Марк Лармениус на френски). Благородният Брат Лармениус също е на почтена възраст по това време и събира заедно останките от Tамплиерския Oрден в Кипър. Рицарят Лармениус е Велик Магистър от смъртта на Рицаря Жак Дьо Моле до 1324 г, когато през месец февруари разпорежда да се състави документ, исторически стигнал до нас като „Хартата на Лармениус”, но с оригинално заглавие „Хартата на предаването”.

В този документ Великият Магистр Жан Марк Лармениус заявява, че е прекалено стар, за да продължи участието си в раздорите за пост Велик Магистър и „прехвърля” Великото Магистърство с одобрението на Общия Съвет на Ордена на следващия по ранг Тамплиер – Францискус Теобалдус. По това време Теобалдус е Приор на Приората на Ордена в Александрия, Египет. Той приема назначението и подписва документа като Велик Магистър. От този момент до 1804 г. под документа се подписва всеки Велик Магистър или длъжностно лице, упражняващо контрол върху Секретариата на Общия Съвет. Хартата е написана с добре познатия Тамплиерски шифър „Codice” от онова време - азбука, основана на позиционирането на части от Кръста на Тамплиерите (Малтийски четверо-триъгълен Кръст). След като тя е разшифрована и преведена, е доказано, че е написана на средновековен латински от ХIII-ХIV век. Все пак някои негативистично настроени историци обявяват документа за фалшификат.

Документът се нарича „Charta transmissions” или „Харта на предаването”, тъй като единствената му функция е да „предаде” Великото Магистърство на Ордена при посочените обстоятелства, да се подсигури целостта и приемствеността в самия Орден и да легитимира историческата пряка наследственост на Ордена на Рицарите Тамплиери и за в бъдеще.

Хартата е писмено доказателство, което ни дава основание да вярваме, че голяма част от представителите на Ордена във Франция и по света „се укриват”, след като са „секурализирани” с папската була „Vox in Excelso” от 1312 г., издадена от Папа Климент V - Папата марионетка на злотворния френски крал Филип IV (Филип Хубави).

Орденът става почти публичен във Версай, Франция, през 1705 г., когато Общият Съвет избира Филип – дук на Орлеан и впоследствие регент на Франция, за Велик Магистър. Не е известно позоваване на Хартата на Лармениус при тези процедури, но едва ли би било нормално този документ да бъде „споменаван публично”. За широката публика съществуването, както и историята му, са оповестени през 1803 г. от тогавашния Велик Магистър на Ордена на Храма Бернар Реймон Фабр-Палапра, френски лекар, близък на двора на Наполеон.

В средата на ХIХ в. Великото Магистърство е в Британия, а по-късно в Белгия. В последния случай не е избран Велик Магистър, а постът е „в Регентство” на Общия Съвет и на Великия Секретариат на Ордена, намиращи се по това време в Брюксел.

Исторически факт е, че по време на Втората световна война хитлеристката армия нахлува в Белгия. Добре известно е, че Хитлер се е интересувал от окултно («черно») изкуство. Едно от първите неща, които той прави след нахлуването, е да изпрати Гестапо да търси централата на Секретариата на Ордена на Тамплиерите. Това се случва през 1942 г. Хитлер смята, че може да открие сред архивите на Ордена тайното място, където Братята Тамплиери крият Свещения Кивот, тъй като редица историци вярвали, че Братята са копали под Храма на Соломон, докато били разквартирувани там по време на кръстоносните походи, намерили са Кивота и други съкровища, скрили ги извън Палестина и после ги пренесли в Европа.

Част от историческата сага на Ордена е, че в нощта преди появата на Гестапо, Главният Секретар, Регент и Пазител на Ордена, Рицаря Емил Клемент Ванденбург, събира всички архиви и ги укрива извън Белгия, като минава през Франция, Пиринеите, Галиция (Северозападна Испания), за да стигне до неутрална Португалия. Той предоставя архивите и удостоява със званието Регент на Ордена, тогавашния Марешал, титла еквивалентна на Велик Приор, на Португалия, португалския благородник Антонио Кампело Пинто Перейра де Соуса Фонтес.

Дон Фонтес е Регент и пазител на Ордена през Втората световна война (той никога не е избиран за Велик Магистър) и продължава да е такъв и след края на войната.

Някои историци смятат, че вероятно Благородния Брат Вандербург е изискал връщането на архивите и регентството след войната в Белгия. Съществува и предположение, че Рицаря Дом Фонтес е отказал, посочвайки факта, че прехвърлянето на регентството и попечителството е окончателно и завинаги и е потвърдено от Рицаря Ванденбург. Белгийската група прави опит да предизвика съдебен процес в Португалия и на „всяка цена” да накара Фонтес да върне архивите и да се откаже от регентството и попечителството, но точно в този момент Брата Ванденбург загива при катастрофа в Белгия.

Фонтес продължава да изгражда Ордена по света до смъртта си през Февруари 1960 г. След това се случва нещо необичайно. Оказва се, че последната воля на Фонтес е регентството и попечителството да бъдат поети от тридесетгодишния му син Дом Фернандо Кампело Пинто Перейра де Соуса Фонтес (очевидно това се смята за „притежание според волята на завещателя”, както повеляват португалските закони). Синът на Фонтес встъпва в Регентство и попечителство на Ордена и поема ръководството му. Това е другият момент, от който се оплакват нашите „исторически отрицатели”. Рицарят Фонтес – баща, не само отказал да върне архивите на Великия Секретариат на Ордена в Белгия, но след смъртта му се очаквало да бъде свикан Общият Съвет (т.е. цялата Тамплиерска маса на Ордена) и да бъде избран нов Регент или да се направи следващата крачка към избирането на Велик Магистър (съгласно Реда и както е записано в стария Правилник на Ордена на Храма).

Така или иначе, „отрицателите”, както ги наричам аз, не са прави. Регентството и попечителството на Рицаря Тамплиер Фонтес са потвърдени от проведен допълнително Общ Съвет.

Друг спорен момент е, че Брат Фонтес въвежда поправка в Устава, с която се постановява: Ако не бъде избран Велик Магистър от Общия съвет в срок от шест месеца след разпускането на предишния Общ съвет, регентът на Ордена автоматично поема длъжността на Велик Магистър и тогава на практика поема двете длъжности - на Принц Регент и на Велик Магистър. Когато шестте месеца изтичат, постът се заема от Благородния Брат Дом Фернандо. Смятам, че поради тази причина, следващият Общ Съвет утвърждава Рицаря Дом Фернандо на поста (той продължава да бъде Велик Магистър и Регент на Ордена и до ден днешен).

Някои от отцепниците от Ордена в Испания се разграничават от легитимния Орден (под ръководството на Великия Магистър Фонтес) през 70-те и началото на 80-те години на ХХ в., поведени от друг Фернандо – испанецът Фернандо Торо и Гарланд, и основават свой собствен орден, като открадват Името, Герба, Кръста и т.н. на международния Орден на Храма, като приемат подзаглавието „Международен федеративен алианс”. Тази група отцепници се споменава обикновено като „групата IFA”.

Орденът получава друг схизматичен удар през 1995 г. от отцепници в САЩ, Англия, Германия и някои други европейски страни. Една група от „военни егоисти” се откъсва от Ордена и прави опит да го ограби. Това се случва в резултат на съгласуваните усилия на по-възрастни Братя от Ордена, които са бивши военни и известен брой „цивилни”, също принадлежащи към Ордена на Храма - англичани, германци, шотландци, като най-многобройни са представителите на Великия Приорат в САЩ. Това е най-голямото разцепление на Ордена до днес. По-късно схизматиците създават свои собствени организации и отново открадват името, кръста и т.н. на Ордена и обявяват свои собствени, уж избрани „велики магистърства”.

Най-важното в цялата история е, че Великият Магистър Дом Фернандо Фонтес е все още международно признат за исторически единствен и истински Велик Магистър и с него се свързва законната приемственост от Хартата на Лармениус. Той и днес ръководи Ордена на Храма от канцеларията на Великото Магистърство в Порто, Португалия. Когато той почине, преданият и легитимен Общ Съвет ще се събере и ще избере нов Велик Магистър. (В момента Фонтес е на 70 години, все още е в добро здраве и работи за възстановяването на Ордена след щетите, причинени му от схизматиците).[източник? (Поискан преди 25 дни)]

Символи на ордена[редактиране | edit source]

Тамплиерско знаме
Тамплиерски печат

Първоначално кръстът имал проста форма и не се отличавал с нищо от кръста, който кръстоносците пришивали на дрехите си, когато се отправяли на поход. С времето неговата форма станала по-клиновидна.

  • Знаме - Ернул (оръженосец на Балдуин Ибелин и хронист) пише, че още със самото си основаване Орденът имал знаме, което се наричало baucant. То било разделено по хоризонталата на две части - горе черна, а отдолу - бяла. Понякога имало червен кръст в бялото поле. Значението на цветовете не е известно. Има версия, според която черната част на знамето символизирала светския и греховен живот, който тамплиерите оставяли при влизането си в Ордена, а бялата част - чистотата на настоящия им живот, посветен на битка за вярата.
  • Печат - Изобразява двама ездачи на един кон, което се приема като символ на бедността или на съчетанието на монах и войн.

Велики магистри на ордена[редактиране | edit source]

Юг дьо Пайен

Официален и окончателен списък на Великите магистри не е съхранен до наши дни. Личният архив на тамплиерите е изчезнал или е унищожен. Първият известен списък на Великите магистри е от 1342 г., което е тридесет години след края на Ордена. Друга особеност, която трябва да се знае и която може би е причината за разликите в списъците, е, че тамплиерите, освен Велик магистър са имали и местни магистри (Магистър на Нормандия, Аквитания и т.н.), чиито имена понякога също присъстват в такива списъци.

Места, свързани с рицарите тамплиери[редактиране | edit source]

План на Храма в Ерусалим
Замъкът Томар - резиденция на португалските тамплиери и техните приемници

Тамплиерите в литературата[редактиране | edit source]

За Ордена на тамплиерите има изписано значително количество литература поради факта, че цялата му история и дейност са обвити в тайственост и легенди. "Фактите" около тамплиерите са често резултат на легенди и мистификации. През 1982 г. в Англия е издадена книгата "Светата кръв и Свещеният Граал" ("The Holy Blood and the Holy Grail", London 1982 г.), базирана на документалното изследване на трима британски журналисти - М. Бейджънт, Р. Лий и Х. Линкълн. В нея се подкрепя идеята, че вдействителност Орденът на тамплиерите действа още от 1114 г. и е бил въоръжено подразделение на Ордена на Сион. Според авторите двата ордена се отделят през 1188 г. и в книгата се среща идеята, че може би Орденът на Сион по-късно подкрепя и одобрява действията на Филип Хубави срещу тамплиерите.

Филми за ордена[редактиране | edit source]

Вижте също[редактиране | edit source]

Литература[редактиране | edit source]

  • Helen Nicholson, Templars, Hospitallers and Teutonic Knights. Images of the military orders 1128-1291. Leicester/London/New York, 1993.
  • Malcolm Barber, The new knighthood: a history of the Order of the Temple. Cambridge, 1994.
  • Malcolm Barber. The Trial of the Templars. Cambridge, CUP, 1978; 2nd ed. 2006, 398 pp.
  • Всемирная история. Крестовые походы. У истоков Ренессанса. Редкол. И. А. Алябьева. М.-Минск, АСТ-Харвест, 1999, 274-277.
  • Alain Demurger. Jacques de Molay: Le crepuscule des Templiers. Paris, Editions Payot, 2002, 391 pp.
  • The Templar of Tyre: Part III of the 'Deeds of the Cypriots. Ed. by Paul Crawford. Aldershot, Ashgate, 2003, 200 pp. (Crusade Texts in Translation, 6)
  • Неста Х. Уебстър, Тайни общества и подривни движения. С., Бумеранг, 2003, 560 с.
  • Стивън Сора. Изгубеното съкровище на Ордена на Тамплиерите. С., Дилок, 2003, 368 с.
  • Режин Перну. Тамплиерите. С., Кама, 2004, 107 с.
  • Лин Пикнет, Прозрението на тамплиерите. С., Мириам, 2004, 400 с.
  • Робер Амбелен, Смъртоносната тайна на тамплиерите, или истината за Иисус. С., Мириам, 2004, 254 с.
  • Alain Demurger, Les templiers. Une chevalerie chre´tienne au Moyen Aˆ ge. Paris, 2005.
  • Марион Мелвил, История на ордена на тамплиерите. С., Мария Арабаджиева, 2005, 572 с.
  • Дейвид Хачър Чайлдрес. Пиратите и изчезналият флот на тамплиерите. С., Бард, 2005.
  • Пиърс Пол Рийд. Тамплиерите. С., Стено, 2006, 342 с.
  • Майкъл Бейджънт и Ричард Лий.Орденът на тамплиерите и масонската ложа."Хермес",2006, 400 с.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. "За основаването на ордена на тамплиерите" Уолтър Мап

Външни препратки[редактиране | edit source]