Индийски океан

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Индийски океан

Индийският океан е третият по големина океан на Земята (след Тихия и Атлантическия океан) и заема около 20% от водната повърхност на планетата.[1] Граничи на север с Азия (включително с Индия, на чието име е наречен),[2][3] на запад с Източна Африка, на изток с Индокитай, Малайския архипелаг и Австралия и на юг с Южния океан (според други дефиниции – с Антарктида).[4]

Индийският океан, като част от Световния океан, е отделен от Атлантическия океан от меридиана на 20° източна дължина, който преминава през Иглен нос, а от Тихия океан — от меридиана на 146°55' източна дължина.[5] Най-северната му точка е на около 30° северна ширина в Персийския залив. Площта му, включително Персийския залив и Червено море, е около 73 556 000 km², а обемът му се оценява на около 292 131 000 km³.[6]

Площта на Индийския океан с моретата е 76,17 милиона km², средната дълбочина е 3890 m, а максималната дълбочина достига до 8047 m в Диамантинската падина. Обемът на водата е около 282,7 милиона km³. Размерът на океана в направление изток-запад е 10 300 km, а в направление север-юг - 9 520 km.

В близост до бреговете на Индийския океан са разположени множество малки острови, но в него се намират и Мадагаскар, четвъртият по големина остров в света, както и островните държави Коморски острови, Мавриций, Малдивски острови, Сейшелски острови и Шри Ланка, а Малайският архипелаг служи за източна граница на океана.

Съдържание

Физическа география [редактиране]

Батиметрична карта

Граници и геология [редактиране]

Бреговата линия е изрязана слабо, с изключение на северната и североизточната част. Различни участъци от крайбрежието имат разседен, делтов, ватен, коралов, мангров, естуарен, далматински, лагунен, лиманен и риасов характер. Континенталните острови са сравнително малко - Мадагаскар, Цейлон, Сокотра, Бахрейнски острови и др. Вулканичен произход имат Маскаренските, Коморските, Андаманските острови, а Малдивските, Лакадивските, Кокосовите острови, архипелага Чагос са коралови.

Дъното на Индийския океан е пресечено от север на юг от Източноиндийския хребет с дължина около 5000 km, съединяващ се на юг с широкия Западноавстралийски хребет. Средноокеанският хребет се състои от 3 части, отделящи се от центъра: на север е Арабско-индийският, на югозапад — Западноиндийският, а на югоизток — Югоизточноиндийският хребет. Морските утайки в близост до континентите са главно теригенни, до 4000 m дълбочина — карбонатни фораминиферови и коколитови тини, а на по-големи дълбочини — кремъчни тини или червени дълбоководни глини. Континенталният шелф на Индийския океан е сравнително тесен, средно около 200 km. Изключение прави шелфът западно от Австралия, чиято ширина надхвърля 1000 km.

Морета, заливи и проливи [редактиране]

Индийският океан се разделя на по-малко обособени морета от другите океани - Червено море, Арабско море, Андаманско море, Лакадивско море. Има и няколко големи залива като Аденски залив, Омански залив, Бенгалски залив, Голям австралийски залив, Персийски залив като последния може да се разглежда и като вътрешноконтинентално море.

Няколко протока отделят океана от съседните и обособените съставни морета, заливи или океани. Такива са:

Посредством изкуствено прокопания Суецки канал Индийския и Атлантическия океан се свързват. Това става благодарение на техните морета, съответно Червено и Средиземно.

Хидрология [редактиране]

Големите реки вливащи се в Индийския океан са сравнително малко. Това са Замбези, Шат-ел-Араб, Инд, Ганг, Брахмапутра, Джуба и Иравади. Океанските течения са контролирани основно от мусоните. Образуват се две големи кръгови течения. Едното е в северното полукълбо и се движи в посока на часовниковата стрелка, второто е на юг от екватора и се движи обратно на часовниковата стрелка. През зимата благодарение на мусоните посоката на течението се променя. Дълбоководната циркулация се дължи на притока от Атлантическия океан, Червено море и антарктическите течения.

Северно от 20° южна ширина минималната температура на повърхността е 22°C. На юг от 40° южна ширина температурите на водата падат бързо. Водите в западната част на Индийския океан са с около 3,5°С по-топли от водите в източната му част. Температура на водата в екваториалния пояс е около 28°С, на юг от 60°ю.ш. - около 0°С. Солеността на водите е между 32-36,5 ‰, най-голяма е в Персийския залив - 37-39 ‰ и Червено море-41 ‰. Най-голяма е плътността на водата (1027 кг/м3) край Антарктида. В тропичните ширини през лятото и есента често възникват урагани. Вълните достигат височина 10-12 м. Приливи от 0,5 м (в открития океан) до 11,9 м (Камбейски залив, Индия). Най-много айсберги има между 40° и 80° и.д. Почти цялата акватория на Индийския океан е в тропичния и умерения климатичен пояс.

Флора и фауна [редактиране]

За част от крайбрежията на океана са характерни мангровите гори. В Индийския океан живеят редица интересни представители на животинският свят — летящи риби, ракоядни жаби, раци дървокатерачи, акули, водни змии, по крайбрежията — огромни водни костенурки и много птици. Край бреговете и в устията на реките обитава крокодилът гавиал, а в крайбрежните води се среща и бисерната мида.

Флората и фауната на океана и крайбрежните води е необичайно богата. Растителният свят е представен от кафяви, червени и зелени водорасли. Типични представители на зоопланктона са веслоногите рачета, сифонофорите и крилоногите молюски. Океанските води са населени от мекотели, калмари, ракообразни и лангусти. Рибите са изключително разнообразни. Типични представители тук са морските змии и дюгона.

Голяма част от океана лежи в тропическия и умерения пояс. В затоплените води живеят разнообразни корали, които са причина и са образуването на коралови атоли на места. Кораловите рифове са обитавани водни гъби, иглокожи и риби. Водите на океана са обитавани от гигантски медузи, често достигащи до 1 m в диаметър. От гръбначните животни често срещани са морски костенурки, тюлени, делфини и други китообразни. Орнитофауната е представена от птици-фрегати, албатроси и няколко вида антарктически пингвини.

История [редактиране]

Карта на Индийския океан. 1658 г.

Бреговете на Индийския океан са един от районите на разселване на древните народи и място на възникване на първите крайречни цивилизации. В древността, хората използват съдове с платна като джонки и катамарани за плавания при попътни мусони, от Индия до Източна Африка и обратно. 3 500 години пр.н.е., египтяните водят оживена морска търговия със страните от Арабския полуостров, Индия и Източна Африка. Около 3 500 години пр.н.е., страните от Месопотамия извършват морски походи до Арабия и Индия. През 6 век пр.н.е., финикийците, според гръцкия историк Херодот, извършват плавания от Червено море по Индийския океан до Индия и около Африка. През 6 и 5 век пр.н.е. персийски търговци пътуват от устието на река Инд до и по протежение на източното крайбрежия на Африка. В края на индийския поход на Александър Македонски през 325 г. пр.н.е., гърците, с огромен за времето си флот с пет хиляди души екипаж, в тежки условия на бури извършват многомесечно плаване между устията на реките Инд и Ефрат. Византийските търговци през 4-6 век проникват по море на изток в Индия, а на юг – в Етиопия и Арабия.[7] От 7 век, арабските кораби започват интензивно изследване на Индийския океан. Те отлично разучават крайбрежията на Източна Африка, Западна и Източна Индия, островите Сокотра, Ява и Цейлон, посещават Лакадивските и Малдивските острови, островите Сулавеси, Тимор и много други.[8]

В края на 13 век, венецианският пътешественик Марко Поло, при обратния си път от Китай преминава през Индийския океан от Малакския до Ормузкия пролив, посещавайки Суматра, Индия, Цейлон. Пътешествието е описано в неговата „Книга за разнообразието на света“, която оказва значително влияние върху мореплавателите, картографите и писателите от Средновековието в Европа.[9]

Китайски джонки извършват походи покрай азиатските брегове на Индийския океан и достигат източните брегове на Африка (например седемте пътешествия на Чжън Хъ в периода 1405—1433 г.). През 1498 г., експедиция под ръководството на португалския мореплавател Васко да Гама, заобикаля Африка от юг, преминава покрай източния бряг на континента и достига Индия. В 1642 г. холандската източноиндийска компания организира експедиция от два кораба под командването на капитан Абел Тасман. В резултат на експедицията е изследвана централната част на Индийския океан и е доказано, че Австралия е континент.

Изследвания [редактиране]

През 1772 г. британска експедиция под командването на Джеймс Кук достига на юг в Индийския океан до 71° ю. ш., и тя е първата, при която е доставен обширен научен материал по хидрометеорология и океанография.[7] От 1872 до 1876 г. е проведена първата научна океанографска експедиция на английската ветроходно-парна корвета „Чалънджър“[10], и са получени нови данни за състава на водите в океана, за растителността и животинските видове, за релефа на дъното, съставена е първата дълбоководна карта на океана и е събрана първата колекция от дълбоководни морски видове.

Околосветската експедиция на руската ветроходно-винтова корвета „Витяз“ през 1886—1889 г. под ръководството на океанографа Степан Макаров провежда мащабна изследователска работа в Индийския океан.[11] Голям принос в изследването на океана имат океанографските експедиции на германските кораби „Валкирия“ (1898—1899) и „Гаус“ (1901—1903), на английския съд „Дискавъри II“ (1930—1951), съветския експедиционен съд „Об“ (1956—1958) и други. В периода 1960—1965 г., под егидата на Междуправителствените океанографски експедиции към ЮНЕСКО, е проведена международната Индоокеанска експедиция. Тя е най-голямата от всички експедиции, работили някога в Индийския океан. Програмата на океанографските работи охваща наблюдения над почти целия океан, което способства за участието в изследванията на учени от близо 20 страни и множество изследователски съдове – „Витяз“, „А. И. Воейков“, „Ю. М. Шокалский“, немагнитната шхуна „Заря“ (СССР), „Натал“ (ЮАР), „Диамантина“ (Австралия), „Кистна“ и „Варуна“ (Индия), „Зулфиквар“ (Пакистан). В резултат на експедицията са събрани нови ценни данни по хидрология, хидрохимия, метеорология, геология, геофизика и биология на Индийския океан.[12] От 1972 г. на американския кораб „Гломар Чалънджър“ се провеждат регулярни дълбоководни изследвания по изучаването на преноса на водни маси на голяма дълбочина и биоложки изследвания.[13]

Природни ресурси [редактиране]

Много са богатствата на океана,използвани от хората — риба, скариди, раци, калмари. В крайбрежните райони се добива нефт — особено в Персийския залив, а също в района на остров Суматра и Северозападна Австралия, От дъното на океана се добиват калаени и манганови руди. Сред най-големите пристанища на брега на океана са Аден, Бомбай (Мумбай), Коломбо, Мадрас. В северната част на Индийският океан особено силно е развит морският транспорт. Чрез Суецкия канал се осъществяват оживени връзки с Европа. Огромни танкери от Персийския залив пренасят нефт до пристанищата на други континенти. Добивът на нефт и интензивния морски транспорт често водя до замърсяване на океанските води и до създаване на критична екологична обстановка.

Други данни [редактиране]

Често в Аденски залив се наблюдава светене на водите. Промишленият риболов е предимно в западната част. В шелфа на северозападната част на Индийския океан (Персийски залив) е най-богатият с нефт район. В крайбрежните наслаги на полуостров Индостан, Шри Ланка, Западна Австралия се добиват редки метали. Индийският океан е важен в транспорта на петрол от района на Персийския залив и Индонезия към Китай, Австралия, Индия и Европа.

Районът около Оманския залив днес е трагично известен с пиратските нападения над търговски кораби от страна на сомалийски пирати.

Пристанища [редактиране]

Мумбай е най-главното индийско пристанище и често е наричан „Вратата на Индия“. Аден в Йемен е сред най-важните арабски пристанища на Индийския океан, а Колката, Пърт и Карачи са сред най-големите пристанища на океана. В Африка това са Момбаса, Занзибар и Мапуто.

Бележки [редактиране]

  1. ↑ Rais 1986.
  2. ↑ Harper 2011.
  3. ↑ Mathur 2003, с. 138.
  4. ↑ merriam-webster.com 2012.
  5. ↑ International Hydrographic Organization 1953.
  6. ↑ Gotthold 1988.
  7. ↑ а б Шаблон:Статья
  8. ↑ Освоение арабскими мореходами Индийского океана. // Мир океана. Архив на оригинала от 2012-06-23. Посетен на 2012-06-06.
  9. ↑ Путешествия Марко Поло. // Институт географии РАН. Архив на оригинала от 2012-06-23. Посетен на 2012-06-20.
  10. ↑ Челленджер. // Океанология. Океанография — изучение, проблемы и ресурсы мирового океана. Архив на оригинала от 2012-05-19. Посетен на 2012-02-08.
  11. ↑ Исследования Мирового океана в 19 в.. // Океанология. Океанография — изучение, проблемы и ресурсы мирового океана. Архив на оригинала от 2012-05-19. Посетен на 2012-02-08.
  12. ↑ Работы в Индийском океане. // GeoMan.ru: Библиотека по географии. Архив на оригинала от 2012-06-23. Посетен на 2012-06-14.
  13. ↑ «Гломар Челленджер» и проект глубоководного бурения. // Мир океана. Архив на оригинала от 2012-05-19. Посетен на 2012-02-08.
Цитирани източници

Вижте още [редактиране]

п • б • р
Океани
п • б • р
Региони в света

Взето от „http://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Индийски_океан&oldid=5719286“.