Индийски океан

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Индийски океан

Индийският океан е третият по големина океан на Земята (след Тихия и Атлантическия океан) и заема около 20% от водната повърхност на планетата.[1] Граничи на север с Азия (включително с Индия, на чието име е наречен),[2][3] на запад с Източна Африка, на изток с Индокитай, Малайския архипелаг и Австралия и на юг с Южния океан (според други дефиниции – с Антарктида).[4]

Индийският океан, като част от Световния океан, е отделен от Атлантическия океан от меридиана на 20° източна дължина, който преминава през Иглен нос, а от Тихия океан — от меридиана на 146°55' източна дължина.[5] Най-северната му точка е на около 30° северна ширина в Персийския залив. Площта му, включително Персийския залив и Червено море, е около 73 556 000 km², а обемът му се оценява на около 292 131 000 km³.[6]

Площта на Индийския океан с моретата е 76,17 милиона km², средната дълбочина е 3890 m, а максималната дълбочина достига до 8047 m в Диамантинската падина. Обемът на водата е около 282,7 милиона km³. Размерът на океана в направление изток-запад е 10 300 km, а в направление север-юг - 9 520 km.

В близост до бреговете на Индийския океан са разположени множество малки острови, но в него се намират и Мадагаскар, четвъртият по големина остров в света, както и островните държави Коморски острови, Мавриций, Малдивски острови, Сейшелски острови и Шри Ланка, а Малайският архипелаг служи за източна граница на океана.

Eтимология[редактиране | edit source]

Древните гърци, на които е известна западната част на океана с прилежащите морета и заливи, го наричат Еритрейско море (на старогръцки: Ἐρυθρά θάλασσα — „Червено“). Постепенно това име започва да се използва само за най-близкото море, а океанът получава названието си от Индия, по това време най-известната с богатствата си страна на неговите брегове. Така Александър Македонски през 4 век пр. н.е. го нарича Индикон пелагос (на старогръцки: Ἰνδικόν πέλαγος — „Индийско море“). Сред арабите е известен като Бар ел-Хинд (на арабски: المحيط الهندي — Индийски океан). От 16 век и сред европейците се утвърждава въведеното от римския учен Плиний Стари още през 1 век от н.е. название Океанус Индикус (на латински: Oceanus Indicus) — Индийски океан).[7]

Физическа география[редактиране | edit source]

Батиметрична карта

Граници и геология[редактиране | edit source]

Бреговата линия е изрязана слабо, с изключение на северната и североизточната част. Различни участъци от крайбрежието имат разседен, делтов, ватен, коралов, мангров, естуарен, далматински, лагунен, лиманен и риасов характер.

Дъното на Индийския океан е пресечено от север на юг от Източноиндийския хребет с дължина около 5000 km, съединяващ се на юг с широкия Западноавстралийски хребет. Средноокеанският хребет се състои от 3 части, отделящи се от центъра: на север е Арабско-индийският, на югозапад — Западноиндийският, а на югоизток — Югоизточноиндийският хребет. Морските утайки в близост до континентите са главно теригенни, до 4000 m дълбочина — карбонатни фораминиферови и коколитови тини, а на по-големи дълбочини — кремъчни тини или червени дълбоководни глини. Континенталният шелф на Индийския океан е сравнително тесен, средно около 200 km. Изключение прави шелфът западно от Австралия, чиято ширина надхвърля 1000 km.

История на формиране на океана[редактиране | edit source]

В ранноюрския период древният суперконтинент Гондвана започва да се разделя. В резултат на това се образуват Африканската плоча с Арабия, Индустан и Антарктида с Австралия. Процесът завършва на границата между периодите юра и креда (преди 140—130 милиона години), и след това започва да се образува младата падина на съвременния Индийски океан. През креда, дъното на океана се разраства за сметка на преместването на Индустан на север и намаляванета на площа на Тихия океан и океана Тетис. В края на периода започва разпадането на единния Австрало-Антарктически континент. По същото време, в резултат на образуването на нова рифтова зона, Арабската плоча се отделя от Африканската и се образуват Червено море и Аденския залив. В началото на кайнозойската ера разрастването на Индийския океан към страната на Тихия спира, но пръдлжава към страната на Тетис. В края на еоцена — началото на олигоцена, Индустан се сблъсква с с Азиатския континент.[8]

В днешно време движението на тектоничните плочи продължава. Оси на това движение се явяват средноокеанските рифтови зони на Африканско-Антарктическия хребет, Централноиндийския хребет и Австрало-Антарктическото възвишение. Австралийската плоча продължава движението си на север със скорост 5—7 см на година. В същата посока, със скорост 3—6 см на година продължава движението си и Индустанската плоча. Арабската се движи на североизток със скорост 1—3 см на година. От Африканската по Източноафриканската рифтова зона продължава отделянето на Сомалийската плоча, която се движи със скорост 1—2 см на година в североизточна посока.[9] На 26 декември 2004 г. в Индийския океан, близо до остров Симьолуе, разположен край северозападния бряг на Суматра (Индонезия), се случва най-голямото земетресение в цялата история на наблюдението им — с магнитуд до 9,3. Причина е изместването на около 1 200 km (по някои оценки — 1600 km) земна кора на разстояние 15 м в зоната на субдукция, в резултат на което Индустанската плоча се подпъхва под Бирманската. Земетресението предизвиква цунами, нанесло огромни разрушения и причинило смъртта на до 300 хиляди души.[10].

Морета, заливи и проливи[редактиране | edit source]

Индийският океан се разделя на по-малко обособени морета от другите океани - Червено море, Арабско море, Андаманско море, Лакадивско море. Има и няколко големи залива като Аденски залив, Омански залив, Бенгалски залив, Голям австралийски залив, Персийски залив като последния може да се разглежда и като вътрешноконтинентално море.

Няколко протока отделят океана от съседните и обособените съставни морета, заливи или океани. Такива са:

Посредством изкуствено прокопания Суецки канал Индийския и Атлантическия океан се свързват. Това става благодарение на техните морета, съответно Червено и Средиземно.

Острови[редактиране | edit source]

Остров Флиндърс

Някои острови, например Мадагаскар и Сокотра, са части от древни континенти, други (Андаманските, Никобарските или остров Рождество) имат вулканичен произход, а Малдивските, Лакадивските, Кокосовите острови и архипелага Чагос са коралови. Континенталните острови са сравнително малко - Мадагаскар, Цейлон, Сокотра, Бахрейнски острови и др.

Най-големият остров в Индийския океан е Мадагаскар (590 000 km²). Други големи острови и архипелази са Тасмания, Шри Ланка, архипелага Кергелен, Андаманските острови, Мелвил, Маскаренските острови (Реюнион, Мавриций), Кенгуру, Ниас, Ментавайските острови (Сиберут), Сокотра, Грут Айлънд, Коморските острови, островите Тиви (Батхърст), Занзибар, Симьолуе, островите Фюрно (Флиндърс), Никобарските острови, Кешам, Кинг, остров Бахрейн, Сейшелските острови, Малдивските острови, архипелага архипелаг Чагос.

Хидрология[редактиране | edit source]

Големите реки вливащи се в Индийския океан са сравнително малко. Това са Замбези, Шат-ел-Араб, Инд, Ганг, Брахмапутра, Джуба и Иравади. Океанските течения са контролирани основно от мусоните. Образуват се две големи кръгови течения. Едното е в северното полукълбо и се движи в посока на часовниковата стрелка, второто е на юг от екватора и се движи обратно на часовниковата стрелка. През зимата благодарение на мусоните посоката на течението се променя. Дълбоководната циркулация се дължи на притока от Атлантическия океан, Червено море и антарктическите течения.

Северно от 20° южна ширина минималната температура на повърхността е 22°C. На юг от 40° южна ширина температурите на водата падат бързо. Водите в западната част на Индийския океан са с около 3,5°С по-топли от водите в източната му част. Температура на водата в екваториалния пояс е около 28°С, на юг от 60°ю.ш. - около 0°С. Солеността на водите е между 32-36,5 ‰, най-голяма е в Персийския залив - 37-39 ‰ и Червено море-41 ‰. Най-голяма е плътността на водата (1027 кг/м3) край Антарктида. В тропичните ширини през лятото и есента често възникват урагани. Вълните достигат височина 10-12 м. Приливи от 0,5 м (в открития океан) до 11,9 м (Камбейски залив, Индия). Най-много айсберги има между 40° и 80° и.д. Почти цялата акватория на Индийския океан е в тропичния и умерения климатичен пояс.

Флора и фауна[редактиране | edit source]

За част от крайбрежията на океана са характерни мангровите гори. В Индийския океан живеят редица интересни представители на животинският свят — летящи риби, ракоядни жаби, раци дървокатерачи, акули, водни змии, по крайбрежията — огромни водни костенурки и много птици. Край бреговете и в устията на реките обитава крокодилът гавиал, а в крайбрежните води се среща и бисерната мида.

Флората и фауната на океана и крайбрежните води е необичайно богата. Растителният свят е представен от кафяви, червени и зелени водорасли. Типични представители на зоопланктона са веслоногите рачета, сифонофорите и крилоногите молюски. Океанските води са населени от мекотели, калмари, ракообразни и лангусти. Рибите са изключително разнообразни. Типични представители тук са морските змии и дюгона.

Голяма част от океана лежи в тропическия и умерения пояс. В затоплените води живеят разнообразни корали, които са причина и са образуването на коралови атоли на места. Кораловите рифове са обитавани водни гъби, иглокожи и риби. Водите на океана са обитавани от гигантски медузи, често достигащи до 1 m в диаметър. От гръбначните животни често срещани са морски костенурки, тюлени, делфини и други китообразни. Орнитофауната е представена от птици-фрегати, албатроси и няколко вида антарктически пингвини.

Геоложки строеж и релеф на дъното[редактиране | edit source]

Средноокеански хребет[редактиране | edit source]

Средноокеанският хребет дели дъното на Индийския океан на три сектора: Африкански, Индоавстралийски и Антарктически. Самият той се дели на четири средноокеански части: Западноиндийски, Арабскоиндийски, Централноиндийски хребети и Австралоантарктическо възвишение. Западноиндийският хребет е разположен в югозападната част на океана. За него са характерни подводен вулканизм, сеизмичност, кора от рифтогенален тип и рифтова структура на осовата зона. Той е пресечен от няколко океански разлома със субмеридионално положение. В района на остров Родригес (Маскаренски архипелаг) съществува така нареченото тройно съединение, където системата хребети се разделя на север на Арабскоиндийски хребет и на югозапад на Централноиндийски хребет. Арабскоиндийският е образуван от основни скали, изявени са редица разломи със субмеридионално разположение, с които са свързани океански падини с дълбочина до 6,4 km. Северната част на хребета е пресечена от най-големия разлом — Оуен, по който северния край на хребата се е изместил с 250 km на север. Рифтовата зона продължава на запад в Аденския залив и на север-северозапад в Червено море. Тук рифтовата зона е образувана от карбонатни отлагания от вулканична пепел.[11]

В югозападна посока от тройното съединение се простира Централноиндийския хребет, притежаващ добре изразена рифтова и флангова зони, който завършва на юг с вулканичното плато Амстердам с вулканичните острови Сен Пол и Амстердам. От това плато, на изток-югоизток се простира Австралоантарктическото възвишение. В източната си част, възвишението е разделено от серия меридионални разломи на редица сегменти, изместени една спрямо друга в медиална посока.[11]

Африканска част[редактиране | edit source]

Подводната граница на Африка има тесен шелф и ясно изразен континентален склон различно с ръб на платото и континентално подножие. В южната си част, африканския континент образува издадени на юг места: подводната банка Агуляс, Мозамбикския и Мадагаскарския хребети, образувани от земна кора от континентален тип. Континенталното подножие образува разширяваща се на юг покрай бреговете на Сомалия и Кения наклонена равнина, която продължава в Мозамбикския пролив и заобикаля остров Мадагаскар от изток. На изток сектора преминава в Маскаренския хребет, в северната част на който се намират Сейшелските острови.[11]

Повърхността на дъното на океана в тази част, особено покрай подводните хребети, е разчленена от множество била и котловини, свързани със зони на разломи със субмеридиална посока. Има много подводни вулканични планини, повечето от които са надстроени с коралови образувания под формата на атоли и подводни коралови рифове. Между планинските възвишения има депресии по дъното на океана с хълмист и планински релеф — котловината Агуляс, Мозамбикската, Мадагаскарската, Маскаренската и Сомалийската котловини. В Сомалийската и Маскаренската са образувани обширни плоски абисални равнини, където постъпва значителен обем теригенен и биогенен утаечен материал. В Мозамбикската котловина е разположена подводната долина на реки Замбези.[11]

Индоавстралийска част[редактиране | edit source]

Индоавстралийският сегмент заема половината площ на Индийския океан. На запад в меридионална посока се простира Малдивския хребет, по чиито върхове са разположени Лакадивските, Малдивските острови и островите Чагос. Хребетът е образуван от кора от континентален тип. Покрай бреговете на Арабия и Индустан се намират доста тесен шельф, тесен и стръмен континентален склон и доста широко континентално подножие, основно образувано от двата изнесени гигантски утаечни конуса на реките Инд и Ганг. Тези реки изнасят в океана по 400 милиона тона материал. Индският конус навлиза далеч в пределите на Арабската котловина. Само южната част на тази котловина е заета от плоска абисална равнина с отделни подводни планини.[11][12]

Подводна граница на Австралийския континент[редактиране | edit source]

Северната част на австралийския континент е обградена от широкия Сахулски шелф с множества коралови образувания. На юг шелфът се стеснява и отново разширява към крайбрежието на южна Австралия. Континенталният склон е образуван от гранични плата (най големите от които са платото Ексмут и Платото на Натуралистите). В западната част на Западноавстралийската котловина са разположени възвишенията Зенит, Кювие и други, които са части от континенталната структура. Между южната подводна граница на Австралия и Австралоантарктическото възвишение се намира малката Южноавстралийска котловина, представляваща плоска абисална равнина.[11]

Антарктически сегмент[редактиране | edit source]

Антарктическата част е ограничена от Западноиндийския и Централноиндийския хребети, а от юг — от бреговете на Антарктида. Под въздействието на тектонични и гласиологични фактори, шелфът на Антарктида е вдълбочен. Широкият материков склон е прорязан от големи и широки каньони, по които се извършва оттока на студените води от шелфа в абисалните падини. Континенталното подножие на Антарктида се отличава с широки и значителни (до 1,5 км) големи неконсолидирани седименти.[11]

Най-голямата издатина на Антарктическия континент са Кергеленското плато, и вулканичните възвишение на островите Принс-Эдуард и Крозе, които делят антарктическия сектор на три котловини. На запад е разположена Африканско-Антарктическата котловина, която наполовина се намира в Атлантически океан. Голяма част от нейното дъно е плоска абисална равнина. Разположената на север котловина Крозе се отличава с хълмист релеф на дъното. Австрало-антарктическата котловина, лежаща на изток от Кергелен, в южната си част е заета от плоска равнина, а в северната — от абисаотни хълмове.[11]

История[редактиране | edit source]

Карта на Индийския океан. 1658 г.

Бреговете на Индийския океан са един от районите на разселване на древните народи и място на възникване на първите крайречни цивилизации. В древността, хората използват съдове с платна като джонки и катамарани за плавания при попътни мусони, от Индия до Източна Африка и обратно. 3 500 години пр.н.е., египтяните водят оживена морска търговия със страните от Арабския полуостров, Индия и Източна Африка. Около 3 500 години пр.н.е., страните от Месопотамия извършват морски походи до Арабия и Индия. През 6 век пр.н.е., финикийците, според гръцкия историк Херодот, извършват плавания от Червено море по Индийския океан до Индия и около Африка. През 6 и 5 век пр.н.е. персийски търговци пътуват от устието на река Инд до и по протежение на източното крайбрежия на Африка. В края на индийския поход на Александър Македонски през 325 г. пр.н.е., гърците, с огромен за времето си флот с пет хиляди души екипаж, в тежки условия на бури извършват многомесечно плаване между устията на реките Инд и Ефрат. Византийските търговци през 4-6 век проникват по море на изток в Индия, а на юг – в Етиопия и Арабия.[13] От 7 век, арабските кораби започват интензивно изследване на Индийския океан. Те отлично разучават крайбрежията на Източна Африка, Западна и Източна Индия, островите Сокотра, Ява и Цейлон, посещават Лакадивските и Малдивските острови, островите Сулавеси, Тимор и много други.[14]

В края на 13 век, венецианският пътешественик Марко Поло, при обратния си път от Китай преминава през Индийския океан от Малакския до Ормузкия пролив, посещавайки Суматра, Индия, Цейлон. Пътешествието е описано в неговата „Книга за разнообразието на света“, която оказва значително влияние върху мореплавателите, картографите и писателите от Средновековието в Европа.[15]

Китайски джонки извършват походи покрай азиатските брегове на Индийския океан и достигат източните брегове на Африка (например седемте пътешествия на Чжън Хъ в периода 1405—1433 г.). През 1498 г., експедиция под ръководството на португалския мореплавател Васко да Гама, заобикаля Африка от юг, преминава покрай източния бряг на континента и достига Индия. В 1642 г. холандската източноиндийска компания организира експедиция от два кораба под командването на капитан Абел Тасман. В резултат на експедицията е изследвана централната част на Индийския океан и е доказано, че Австралия е континент.

Изследвания[редактиране | edit source]

През 1772 г. британска експедиция под командването на Джеймс Кук достига на юг в Индийския океан до 71° ю. ш., и тя е първата, при която е доставен обширен научен материал по хидрометеорология и океанография.[13] От 1872 до 1876 г. е проведена първата научна океанографска експедиция на английската ветроходно-парна корветаЧалънджър[16], и са получени нови данни за състава на водите в океана, за растителността и животинските видове, за релефа на дъното, съставена е първата дълбоководна карта на океана и е събрана първата колекция от дълбоководни морски видове.

Околосветската експедиция на руската ветроходно-винтова корвета „Витяз“ през 1886—1889 г. под ръководството на океанографа Степан Макаров провежда мащабна изследователска работа в Индийския океан.[17] Голям принос в изследването на океана имат океанографските експедиции на германските кораби „Валкирия“ (1898—1899) и „Гаус“ (1901—1903), на английския съд „Дискавъри II“ (1930—1951), съветския експедиционен съд „Об“ (1956—1958) и други. В периода 1960—1965 г., под егидата на Междуправителствените океанографски експедиции към ЮНЕСКО, е проведена международната Индоокеанска експедиция. Тя е най-голямата от всички експедиции, работили някога в Индийския океан. Програмата на океанографските работи охваща наблюдения над почти целия океан, което способства за участието в изследванията на учени от близо 20 страни и множество изследователски съдове – „Витяз“, „А. И. Воейков“, „Ю. М. Шокалский“, немагнитната шхуна „Заря“ (СССР), „Натал“ (ЮАР), „Диамантина“ (Австралия), „Кистна“ и „Варуна“ (Индия), „Зулфиквар“ (Пакистан). В резултат на експедицията са събрани нови ценни данни по хидрология, хидрохимия, метеорология, геология, геофизика и биология на Индийския океан.[18] От 1972 г. на американския кораб „Гломар Чалънджър“ се провеждат регулярни дълбоководни изследвания по изучаването на преноса на водни маси на голяма дълбочина и биоложки изследвания.[19]

Природни ресурси[редактиране | edit source]

Много са богатствата на океана,използвани от хората — риба, скариди, раци, калмари. В крайбрежните райони се добива нефт — особено в Персийския залив, а също в района на остров Суматра и Северозападна Австралия, От дъното на океана се добиват калаени и манганови руди. Сред най-големите пристанища на брега на океана са Аден, Бомбай (Мумбай), Коломбо, Мадрас. В северната част на Индийският океан особено силно е развит морският транспорт. Чрез Суецкия канал се осъществяват оживени връзки с Европа. Огромни танкери от Персийския залив пренасят нефт до пристанищата на други континенти. Добивът на нефт и интензивния морски транспорт често водя до замърсяване на океанските води и до създаване на критична екологична обстановка.

Други данни[редактиране | edit source]

Често в Аденски залив се наблюдава светене на водите. Промишленият риболов е предимно в западната част. В шелфа на северозападната част на Индийския океан (Персийски залив) е най-богатият с нефт район. В крайбрежните наслаги на полуостров Индостан, Шри Ланка, Западна Австралия се добиват редки метали. Индийският океан е важен в транспорта на петрол от района на Персийския залив и Индонезия към Китай, Австралия, Индия и Европа.

Районът около Оманския залив днес е трагично известен с пиратските нападения над търговски кораби от страна на сомалийски пирати.

Пристанища[редактиране | edit source]

Мумбай е най-главното индийско пристанище и често е наричан „Вратата на Индия“. Аден в Йемен е сред най-важните арабски пристанища на Индийския океан, а Колката, Пърт и Карачи са сред най-големите пристанища на океана. В Африка това са Момбаса, Занзибар и Мапуто.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Rais 1986.
  2. Harper 2011.
  3. Mathur 2003, с. 138.
  4. merriam-webster.com 2012.
  5. International Hydrographic Organization 1953.
  6. Gotthold 1988.
  7. [Поспелов Е. М. Географические названия мира: Топонимический словарь. — 2-е изд., стереотип. М. издательство=Русские словари, Астрель, АСТ. 2001 г.|стр.75—76]
  8. [Ушаков С.А., Ясаманов Н.А. „Дрейф материков и климаты Земли“ М. издательство „Мысль“. 1984 г. стр. 142—191]
  9. [Ушаков С.А., Ясаманов Н.А. „Дрейф материков и климаты Земли“ М. „Мысль“. 1984 г. стр. 10—15]
  10. Землетрясение в Индийском океане в 2004 году. Данные цунами. // Цунами.ком. Архив на оригинала от 2012-06-23. Посетен на 2012-06-20.
  11. а б в г д е ж з [Физическая география материков и океанов. Под общей ред. А.М.Рябчикова. М. Высшая школа. 1988 г. стр. 527—530]
  12. Индийски океан
    Автор Каплин П. А., Леонтьев О. К., Лукьянова С. А., Никифоров Л. Г.
    Индийски океан в Общомедия
  13. а б Серебряков В. В.[География морских путей]|. М. „Транспорт“. 1981 г.|стр. 7—30]
  14. [ttp://www.seapeace.ru/oceanology/science/713.html Освоение арабскими мореходами Индийского океана]
  15. Путешествия Марко Поло. // Институт географии РАН. Архив на оригинала от 2012-06-23. Посетен на 2012-06-20.
  16. Челленджер. // Океанология. Океанография — изучение, проблемы и ресурсы мирового океана. Архив на оригинала от 2012-05-19. Посетен на 2012-02-08.
  17. Исследования Мирового океана в 19 в.. // Океанология. Океанография — изучение, проблемы и ресурсы мирового океана. Архив на оригинала от 2012-05-19. Посетен на 2012-02-08.
  18. Работы в Индийском океане. // GeoMan.ru: Библиотека по географии. Архив на оригинала от 2012-06-23. Посетен на 2012-06-14.
  19. «Гломар Челленджер» и проект глубоководного бурения. // Мир океана. Архив на оригинала от 2012-05-19. Посетен на 2012-02-08.
Цитирани източници

Вижте още[редактиране | edit source]