Океан
Тази статия е за водния басейн. За митологичния герой вижте Океан (митология).
Океан (от гръцки: Ωκεανός, древногръцкият бог Океан) е голям соленоводен басейн, основен елемент на хидросферата. Около 71 % от повърхността на Земята (~3,61 X 1014 m2) е заета от Световния океан, непрекъснат воден басейн, обикновено подразделян на няколко основни океана и по-малки морета.
Океаните са частично отделени един от друг от части на сушата - континенти или архипелази. Релефът на дъното на океана е сложен и разнообразен.
Повече от половината от площта е с дълбочина над 3 000 метра (9800 ft). Средната океанска соленост е около 35 ‰ (3.5 %), като границите варират между 30 и 38 ‰. В океаните живеят около 230 000 познати животински видове, но учените смятат, че техният брой може да е 10 пъти по-голям.
Науката, която се занимава с изучаването на океаните, се нарича океанология.
Съдържание |
Разделение на Световния океан [редактиране]
През 2000 г. Международна хидрографическа организация приема разделение на световния океан на пет океана[1]::
- Тихи океан, който разделя Азия и Австралия от Америка
- Атлантически океан, който разделя Америка от Европа и Африка
- Индийски океан, който граничи на север с Азия и разделя Африка от Австралия
- Южен океан, често разглеждан като южни части на Тихия, Атлантическия и Индийския океан, който заобикаля Антарктида
- Северен ледовит океан, разположен на север от Америка и Евразия и понякога разглеждан като море на Атлантическия океан
Тихият и Атлантическият океан се разделят по екватора на северна и южна част. По-малки области от океаните могат да бъдат наричани морета, заливи, протоци и други. Соленоводните басейни, несвързани със Световния океан, са езера, а не морета, макар че някои от тях носят това име (Каспийско море, Мъртво море и други).
От геоложка гледна точка океаните са области с океанска кора, покрита с вода. Океанската кора представлява пласт втвърден базалт, покриващ земната мантия, който е значително по-тънък и по-плътен от континенталната кора.
Физични свойства [редактиране]
Световният океан има площ 361 млн. km2 и обем 1,3 млрд. km3. Обемът на океана можем да си представим като кубче вода със страна 1 111 km. Средната дълбочина на Световния океан е 3 790 m, а максималната достига 10 923 m (Марианската падина). Почти половината от водите на океана са дълбоки над 3 000 m, а 66 % от цялата земна повърхност представлява океан, дълбок повече от 200 m.
Хидросферата се състои от по-малко от 3 % сладка вода и над 97 % солена вода, главно океанска. Общата ѝ маса е около 1 400 000 000 000 000 000 тона, което прави около 0,023 % от общата маса на Земята.
Температура на водата [редактиране]
| Средна температура на океана | ||||||||
|---|---|---|---|---|---|---|---|---|
| Дълбочина | 60° Север | Екватор | 60° Юг | |||||
| Атл. | Тихи | Атл. | Тихи | Инд. | Атл. | Тихи | Инд. | |
| На повърхността | 7° | 4° | 27° | 27° | 27° | 0,3° | 1° | 0,8° |
| -100 m | 10° | 3° | 21° | 25° | 23° | 0,1° | 1,9° | 0,6° |
| -500 m | 8° | 3,5° | 7° | 8° | 12° | 2,5° | 1,7° | 1,2° |
| -1.000 m | 6° | 3° | 4° | 4,5° | 6° | 0,9° | 2° | 1,5° |
| -3.000 m | 2° | 2° | 2,8° | 1,7° | 3° | 0,3° | 0,1° | 0,1° |
Цвят на водата [редактиране]
Общо погрешно схващане е, че океаните са сини главно заради синия цвят на небето. Всъщност водата има много слаб син цвят, който може да се види само когато водата е в големи количества. Отражението на небето допринася за цвета на водата, но не е главната причина за синия цвят. Основната причина са червените фотони, които водните молекули поглъщат от светлината — единствения познат пример за цвят в природата, получен като резултат от вибрационна, а не електронна динамика.
Части на Океана [редактиране]
Океанолози разделят океана на региони, в зависимост от физическите и биологичните условия на тези области. Пелагичната зона включва всички отворени райони на океана и може да бъде разделена по-нататък в региони, категоризирани по дълбочина и изобилието на светлина. Фотичната зона обхваща океаните от повърхността до 200 m в дълбочина. Това е регионът, където фотосинтеза може да се осъществява и затова там има най-голямо биологично разнообразие. Тъй като растенията са зависими от фотосинтезата, живота на по-дълбоко трябва или да разчита на материал потънал отгоре (морски сняг) или да намерят друг източник на енергия. Хидротермалните цепнатини са основна възможност в афотичната зона (дълбочини над 200 m). Пелагичната част на фотичната зона е известна като епигелагична. Пелагичната част на афотичната зона, може да бъде допълнително разделена на региони, които се поделят вертикално в зависимост от температурата.
Мезопелагичната зона е най-горният регион. Неговото най-ниската граница е металимнион от 12 °C , която в тропиците като цяло се намира на 700 - 1 000 m дълбочина. Следва батипелагичната зона разположена между 10 и 4°C, обикновено между 700 - 1 000 m и 2 000 - 4 000 m. Разположена по протежение на горната част на Абисланата равнина е абисалпелагичната зона, чиято долна граница, се намира на около 6 000 m. Последната зона включва дълбините и е известна като хадалпелагична. Тя се намира между 6 000 - 11 000 m и е най-дълбоката океанска зона.
Заедно с пелагичен афотична зони има и бентосни афотични зони. Те съответстват на трите най-дълбоките зони на дълбините. Батиалната зона обхваща континенталния склон на около 4 000 m. Абисалната зона обхваща абисалната равнина между 4 000 и 6 000 m. На последно място, хадалната зона съответства на хадалпелагичната зона, който се намира в океанските дълбини.
Пелагични зона може да бъде разделена на две подобласти, неритическа зона и океанска зона. Нерическата обхваща масата на водата, директно над континенталния шелф, а океански зона включва всички напълно открити води. За разлика от крайбрежните зона обхваща района между най-ниската и най-високата точка на прилив и представлява преходната зона между морски и сухоземни условия. Тя е известна също като интертидална зона, защото това е област, в която нивото на прилива се отразява на условията на региона.
Влияние върху климата [редактиране]
Океанските течения оказват голямо въздействие върху климата на Земята. Те пренасят топлинна енергия от тропиците до полярните региони, както и прехвърлят топъл или студен въздух и носят валежите в крайбрежните райони, където ветрове може да ги пренесе във вътрешността. Повърхностната топлина и сладководните потоци създават глобален плътностен градиент, който задвижва термохалинни течения като част от глобалната океанска циркулация. Те играят важна роля в доставянето на топлинна енергия за полярните региони, и по този начин в регулирането на морския лед. Смята се, че промените в термохалинната циркулация имат значително въздействие върху земната радиация. Освен че термохалинната циркулация управлява скоростта, с която дълбоките води достигат до повърхността, тя оказва значително влияние и върху атмосферните концентрации на въглероден диоксид.
Често се заявява, че термохалинното обръщение е основната причина, климатът в Западна Европа да е толкова умерен. Алтернативна хипотезата предполага, че това до голяма степен е неправилно, и че Европа е топла, най-вече защото тя се намира по посока на вятъра на океанския басейн и защото въздушните меси носят топъл въздух на север от субтропиците.[2][3]
Едни от най-драматичните форми на времето се проявяват над океаните: тропически циклони (наричани също "тайфуни" и "урагани", в зависимост от района, където системата се формира).
Източници [редактиране]
- ↑ About.com:Geography: The Fifth Ocean
- ↑ Seager, R.. The Source of Europe's Mild Climate. // American Scientist. 2006.
- ↑ Rhines and Hakkinen. Is the Oceanic Heat Transport in the North Atlantic Irrelevant to the Climate in Europe?. // ASOF Newsletter. 2003.
Вижте също [редактиране]
|
|||||
|
||||||||||||||||||||||||||||||||
