Северен ледовит океан

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Северен ледовит океан

Северният ледовит океан, известен още като Арктически океан, е разположен предимно в района, ограничен на север от Северния полярен кръг и наричан Арктика.

Той е най-малък сред петте океана, образуващи Световния океан. Някои учени го класифицират като Арктическо средиземно море или едно от континенталните морета на Атлантическия океан.

Площта на океана е около 14 090 000 км2. Бреговата му линия е 45 389 км. Средна дълбочина 1 225 м., най-голяма дълбочина 5 527 м. Воден обем 18,07 млн. км³. Водите му са обградени от сушата на Евразия, Северна Америка, Гренландия и редица острови.

Към него спадат Бафиново море, Баренцево море, море Бофорт, Чукотско море, Източносибирско море, Гренландско море, заливът Хъдсън, Карско море, море Лаптеви, Бяло море.

Океанът е свързан с Тихия океан чрез Беринговия проток, а с Атлантическия океан - чрез Гренландско море.

Етимология[редактиране | edit source]

Океанът за първи път е отделен като самостоятелен от географа Бернхард Варениус през 1650 г. под името Хиперборейски океан — буквално „Океан на крайния север“ (от старогръцките думи Βορέαςмитичен бог на северния вятър, Север; и ὑπερ- („хипер“) — представка, указваща нещо прекомерно). В други източници след него се използват и названията Oceanus Septentrionalis — „Северен океан“ (на латински: Septentrio — север), Oceanus Scythicus — „Скитски океан“ (на латински: Scythaeскити), Oceanes Tartaricus — „Тартарски океан“,[1] Μare Glaciale — „Ледено море“ (на латински: Glacies — лед). В руски карти от 1718 век се употребяват имената Море океан, Море на ледовития океан, Ледовито море, Северен океан, Северно или Ледено море, Ледовит океан, Северно полярно море, а руският мореплавател адмирал Фьодор Литке през 20-те години на 19 век го нарича Северен ледовит океан.[2] В други страни широко се използва названието „Арктически океан“, което е дадено през 1845 г. от Лондонското географско дружество (на английски: Arctic Ocean).[3]

С nостановление на ЦИК на СССР от 27 юни 1935 г. е прието името Северен ледовит океан, като съответстваща форма, вече употребявана в Русия в началото на 19 век, и като близко до по-ранните руски названия,[2] откъдето навлиза и в българския език.

История[редактиране | edit source]

Адолф Ерик Норденшелд изследва Арктика“, худ. Георг фон Розен (1886 г.)

През по-голямата част от историята на Европа, северните полярни области остават неизследвани и тяхната география е неясна. Питей от Масалия описва свое пътешествие на север през 325 г. пр.н.е. към земя наречена „Есхата Туле“. където Слънцето грее само три часа дневно и където водата е заменена от твърдо вещество, в което „нито човек може да ходи, нито лодка може да плава“. Той вероятно описва откъснал се в морето лед, днес известен като айсберг. Неговото „Туле“ вероятно е Исландия, макар че по-често се предлага Норвегия.[4]

Първите картографи са несигурни дали да рисуват областта около Северния полюс като земя (както в картата на Йоханес Райш от 1507 г. и картата на Герхард Меркатор от 1595 г.) или като море (както в картата на света на Мартин Валдзеемюлер от 1507 г.). Огромното желание на европейските търговци да намерят морски път от север към Китай довежда до по-голямото разпространение на морската теория и след 1723 г. картографи като Йохан Хоман поставят огромен „Oceanus Septentrionalis“ в северния край на картите си.

Малкото експедиции, които успяват да навлязат в Полярния кръг, добавят само няколко малки острови, като Нова земя (XI век) и Шпицберген (1596 г.), макар че често те са обградени от лед и северните им краища не са много ясни. Създателите на морски карти, които са по-консервативни от безразборните картографи, оставят областта чиста, като очертават само познатите географски обекти.

Това незнание за това какво лежи отвъд бариерата от местещ се лед дава почва за много хипотези. В Англия и много други европейски страни се появява митът за Отвореното полярно море. Джон Бароу, дългогодишен заместник-секретар на британското Адмиралтейство, подтиква към изследване на областта в периода 1818-1845 г.

В САЩ през 50-те и 60-те на 19 век изследователите Илайша Кент Кейн и Айзък Израел Хейс твърдят, че са видели този огромен воден басейн. Дори сравнително късно през века, авторитетният географ Матю Фонтейн Мори включва описание на Отвореното полярно море в своя учебни „Физическа география на морето“, издадена през 1883 г. Въпреки това, колкото повече се приближават откривателите до полюса, става ясно че там има само дебела ледена шапка, задържаща се през цялата година.

Фритьоф Нансен е първият човек, пресякъл Северния ледовит океан с кораб през 1896 г. Първото пресичане на океана по земя е експедиция с кучешки впряг между Аляска и Свалбард с въздушна подкрепа, водена от Уоли Хърбърт.

След 1937 г. Съветския съюз и Русия правят дрейфови станции, които наблюдават Северния ледовит океан. Научни селища са създадени върху дрейфащия лед и те се местят на хиляди километри при местенето на ледената шапка.[5]

География[редактиране | edit source]

Крайбрежие[редактиране | edit source]

Карта на Арктика
Батиметрично-топографска карта на океана и околните острови

Западните евразийски брегове са най-вече високи и фиордови, а източните - делтовидни и лагунни, в Канадския арктичен архипелаг - най-вече ниски и равни. Северният ледовит океан се дели на следните морета и заливи:

Северният ледовит океан мие бреговете на следните държави:

Острови[редактиране | edit source]

По брой на островите Северния ледовит океан е втори след Тихия океан. По-големите острови и архипелазите са от континентален произход. Най-големите острови в океана са:

Подводен релеф[редактиране | edit source]

Северният ледовит океан се дели условно на три големи басейна: Арктически басейн, включващ дълбоководната централна околополюсна част, Северноевропейски басейн (известен и като Евразийски), включващ Гренландско, Норвежко, Баренцево и Бяло море, и моретата, разположени между континенталните острови (Карско море, Море Лаптеви, Източносибирско море, Чукотско море, Море Бофорт и Бафиново море). На дъното на океана има пропадания, дълбоководни равнини, падини и океански басейни. Средната дълбочина е 1038 м,[6] а най-дълбоката точка е 5 405 м в Евразийския басейн.

Голяма част от релефа на дъното на Северния ледовит океан заема шелфа (над 45 % от дъното на океана) и подводните покрайнини на континентите (до 70 % от площа на дъното). Именно с това се обяснява малката средна дълбочина на океана — около 40 % от площа му има дълбочина под 200 m. Северният ледовит океан е заобиколен от частично продължаващите под водите му континентални тектонични структури: Североамериканската платформа; Исландско-Фарьорската издатина на каледонската Евразийската платформа; Източновропейската платформа с Балтийския щит и лежащата почти напълно под водата платформа на Баренцово море; планинската система на Урал-Нова Земя; Западносибирската платформа и Хатангската деформация; Сибирската платформа; Горно-Чукотската нагънатост.[7]

Североeвропейски басейн[редактиране | edit source]

Основата на релефа на дъното на Североевропейския басейн представлява системата на средноокския хребет, явяващ се продължение на Средноатлантическия хребет. На продължението на хребета Рейкянес се намира рифтовата зона на Исландия. Тази рифтова зона се характеризира с активен вулканизъм и интензивна хидротермална дейност. На север в океана, тя продължава с рифтовия хребет Колбейнсей с добре изразени рифтови долини и пресичащи хребета напречни разломи. По 72° северна ширина хребетът е пресечен от голямата разломна зона Ян Майен. Поради тези разломи, северната част на хребета се е изместила с няколкостотин километра на изток. Изместеният сегмент на средноокеанския хребет се простира по географска ширина и носи името хребет Мона. Хребетът запазва североизточната си посока до пресичането на 74° северна ширина, след което посоката му се изменя на меридионална. Там той носи името хребет Книпович. Западната му част представлява висок монолитен гребен, а източна част е относително ниска и се слива с континенталното подножие, под чиито отлагания е скрита в значителна степен.[8]

От остров Ян Майен на юг до Фарьорско-Исландския праг се простира Ян Майенския хребет, който е древен средноокеански хребет. Дъното на котловините, образувани между него и хребет Колбейнсей, е образувано от изливане на базалти, поради което повърхността на дъното е равна и издигната над прилежажщото от изток дъно на океана, и образува подводното Исландско плато. Елементи на подводните покрайнини на Европейския субконтинент покрай бреговете на Скандинавския полуостров са изнесеното далеч на запад плато Уоринг. То разделя Норвежко море на две котловини — Норвежка и Лофотенска с максимални дълбочини до 3 970 m. Дъното на Норвежката котловина има хълмист и нископранински релеф. Котловината е разделена на две части от Норвежкия хребет — верига от ниски планини, простираща се от Фарьорските острови до платота Уоринг. На запад от средноокеанския хребет е разположена Гренландската котловина, в която преобладават плоски абисални равнини. Максималната дълбочина на Гренландско море, едновременно и максимална дълбочина на Северния ледовит океан, е 5 527 m.[8]

На подводните континетални покрайнини е разпространена земна кора от континентален тип с доста близки до повърхността скални фундаменти в пределите на шелфа (в Сибир). За релефа на дъното на гренландския и норвежкия шелф са характерни екзарационните форми на ледниковия релеф.[8]

Канадски басейн[редактиране | edit source]

Голяма част от Канадския басейн е съставена от проливите на Канадския арктически архипелаг, които също така носят името Северозападен проход.[9] Дъното на повечето проливи е дълбоко, максималните дълбочини превишават 500 m. Релeфcт на дъното се характеризира с повсеместно разпространение на реликтов ледников релеф и висока сложност на очертанията на островите и проливите на архипелага. Това свидетелства за тектоничната предопределеност на релефа, както и неотдавнашното заледяване в тази част на дъното на океана. На много острови от архипелага и сега обширни площи са заети от ледници.[8] Ширината на шелфа е 50—90 km,[9] по други източници — до 200 km.[10]

Ледниковите форми на релефа са характерни за дъното на Хъдсъновия залив, който, за разлика от проливите, е изцяло плиткооводен. Най-голяма дълбочина има морето Бафин — до 2 141 m. То заема голяма и дълбока котловина с ясно изразени континентални склонове и широк шелф, галяма част от който лежи под 500 m. За шелфа са характерни залятите ледникови земни форми. Дъното е покрито с теригенни отлагания с голямо участие на айсбергов материал.[8]

Арктически басейн[редактиране | edit source]

Основната част на Северния ледовит океана е Арктическия басейн. Повече от половината част на басейна е заета от шелф, чиято ширина е 450—1 700 km, средно — 800 km. По имената на пограничните арктически морета, той се дели на Баренцов, Карски, Лаптеви и Източносибирско-Чукотски.[8][9][10]

Баренцевоморският шелф в структурно-геологично отношение представлява докамбрийска платформа с плътен слой седиментни скали от палеозоя и мезозоя. Дълбочината му е 100—350 m.[9] На границите на Баренцево море дъното е образувано от древни нагънати форми с различна възраст (край Колския полуостров и на северозапад от Шпицбергенархайско-протерозойски, край бреговете на Нова Земяхерцински и каледонски). Най-значимите падини и котловини в морето са: Медвежинската падина на запад, падините Франц-Виктория и Света Ана на север и Самойлов в централната част. Най-високите възвишения са Медвежинското плато, Нордкинската и Демидовската банки, Централното плато, възвишенията Персей, и Адмиралтейство. За дъното на Баренцево море е характерна гъста разчлененост на залятите от морето ледникови и речни долини.

Дъното на Бяло море в северната и западната му части е образувано от Балтийския щит, а в източната — от Руската платформа. Южната част от шелфа на Карско море в основната си част е продължение на Западносибирската херцинска платформа. В северната част, шелфа е пресечен от потопения край на Уралско-Новоземския мегантиклинорий, чиято структура продължава на север от Таймир и архипелага Северна Земя. Северно от шелфа се намират Новоземеската падина, падината Воронин и Централнокарското възвишение. Дъното на Карско море е пресечено от отчетливо изразените продължения на долините на Об и Енисей. Близо до Нова Земя, Северна Земя и Таймир, по дъното са разпространени екзарационни и акумулативни реликтови ледникови форми на релефа.[8] Дълбочината на шелфа средна е 100 m. Преобладаващият тип релеф на шелфа в море Лаптеви, с дълбочина 10—40 m,[9] e морска акумулативна равнина, простираща се край брега, а на отделни банки — абразивно-акумулативни равнини. Този равнинен релеф продължава и на дъното на Източносибирско море. На места по дъното на морето (около Новосибирските острови и на северозапад от Медвежите острови) има ясно изразен хребетен релеф. На дъното на Чукотско море преобладават потопените денудационни равнини. Южната част на морето представлява дълбока структурна падина, запълнена с насипни седименти и мезокайнозойски ефузиви.[8]. Дълбочината на шелфа в Чукотско море е 20—60 m.[9]

Континенталният склон на Арктическия басейн е разделен от големи широки подводни каньони. Конусите на утаечните течения образуват акумулативен шелф — континенталното подножие. Голям такъв конус образува подводния каньон Маккензи в южната част на Канадската котловина. Абисалната част на Арктическия басейн е заета от средноокеанския хребет Хакел и дъното на океана. Хребетът Хакел (на 2 500 m под нивото на океана) започва от долината на Лена, после се простира паралелно на Евразийската подводна граница и се доближава в непосредствена близост до континенталния склон в море Лаптеви. Покрай рифтовата зона на хребета има множество земетръсни епицентрове. От подводната граница на северна Гренландия до материковия склон на море Лаптеви се простира хребета Ломоносов — монолитна планинска система във вид на плътен вал на дълбочина 850—1600 m под морското равнище. Под хребета Ломоносов има земна кора от континентален тип. От подводните покрайнини на Източносибирско море, на северн от островите Врангел до остров Елсмир в Канадския архипелаг се простира хребета Менделеев (1 200—1 600 m под морското ниво). Той има неясна структура и се състои от скали, типични за океанската кора. В Арктическия басейн също така има две гранични плата — Ермак на север от Шпицберген и Чукотското плато на север от Чукотско море. Двете са образувани от земна кора от континентален тип.[8][9]

Между подводната част на Евразия и хребета Хакел лежи котловината Нансен с максимална дълбочина 3 975 m. Нейното дъно е заето от плоски абисални равнини. Между хребетите Хакел и Ломоносов е разположена котловината Амундсен. Дъното ѝ представлява обширна плоска абисална равнина с максимална дълбочина 4 485 m. В нея се намира Северния полюс. Между хребетите Ломоносов и Менделеев е разположена котловината Макаров с максимална дълбочина над 4 510 m. Южната, относително плитководна (с максимална дълбочина 2 793 m) част на котловината е обособена отделно и е известна като Котловината на подводничарите. Дъното на котловината Макаров е образувано от плоски и вълнообразни абисални равнини, докато дъното на Котловината на подводничарите е скосена акумулативна равнина. Канадската котловина, разположена на юг от хребета Менделеев и на изток от Чукотското плато, е най-голямата по площ котловина с максимална дълбочина 3 909 m. Нейното дъно е основно плоска абисална равнина. Под всички котловини, земната кора няма гранитен слой. Дебелината на кората тук е до 10 km за сметка на значителното увеличение на деберината на утаечния слой.[8]

Дънните отлагания в Арктическия басейн са изключително от теригенен произход. Преобладават утайки с фина текстура. На южния край на Баренцево море и в крайбрежната полоса на Бяло и Карско море има много пясъчни отлагания. Широко разпространени са желязно-мангановите конкреции — предимно в шелфа на Баренцово и Карско море. Дебелината на дънните отлагания в Северния ледовит океан достига 2—3 km в американската част и 6 km в евразийската част, което обяснява голямото наличие на плоски абисални равнини. Голямата дебелина на дънните отлагания се определя от количеството постъпващ в океана утаечен материал — ежегодно около 2 милиарда тона или около 8 % от общото количество, постъпващо в Световния океан.[8][11]

Климат[редактиране | edit source]

Сателитна снимка на ледената покрива на Северния ледовит океан край остров Врангел

Климатът е арктичен. През зимата (януари-април) над Арктика се разполага област с високо атмосферно налягане (Арктически антициклон), а през лятото се формира област със сравнително ниско налягане. През всеки сезон откъм Атлантическия океан проникват циклони, които носят със себе си облачност, валежи и ветрове със скорост 15-20 м/сек. Над Северноевропейския басейн целогодишно съществува Исландския минимум (област с най-ниско налягане в океана), а над Гренландия се намира максимума на атмосферното налягане. През Северноевропейския басейн преминават множество циклони, които причиняват промени във времето, обилни валежи и мъгла. Температурата на водата през зимата е от 0°С до -4°С, а през лятото — от 0°С до 6°С.

Ледена покривка[редактиране | edit source]

По-голямата част от Северния ледовит океан е покрита с ледена шапка, която сезонно мени обхвата и дебелината си. Средният обхват на ледената покривка, съставена основно от втвърдена морска вода, е намалял от около 12 000 км2 през 1980 г. до 10 000 км2 през 2010 г. със сезонни изменения от 9 000 км2. Максималният обхват е през април, а минималният — през септември. Ледът се разпада от вятъра и океанските течения, които могат да местят и въртят големи ледени парчета.[12] В областите, където ледът се събира и се получава паков лед, налягането се увеличава. Обхватът и дебелината на ледената покривка, тоест обема на леда, са намалели през последните десетилетия.

История на формиране на океана[редактиране | edit source]

През ледниковия период (от 145 до 65 милиона години назад) се случват разделянето на Северна Америка и Европа, от една страна, както и сближаването на Евразия и Северна Америка, от друга. В края на периода започва раздаляне по рифтовите зони на Гренландия от Канада и Скандинавския полуостров. По същото време се извършва образуването на Чукотско-Аляскинската планинска нагъната земна форма, в резултат на което се стига до отделянето на днешната Канадска котловина от тихоокеанските падини.[13]

По време на късния палеоцен се извършва отделянето на днешния хребет Ломоносов от Евразия заедно с хребета Хакел.[11] В кайнозойската ера, до късния олигоцен продължава отделянето на Евразия и Северна Америка в района на Северния Атлантик и сближаването им в района на Аляска и Чукотка. По това време Гренландия се присъединява към Североамериканската плоча, а разширяването на океанското дъно между Гренландия и настоящия подводен хребет Ломоносов и Скандинавия продължава и до днес. Преди около 15—13 милиона години започва разширяването на южната част на Гренландско море. В същото време, поради обилното изливане на базалт, остров Исландия започва да се издига над морското равнище.[13]

Циркуляция на повърхностните води[редактиране | edit source]

Постоянната ледена покривка изолира повърхността на океана от непосредственото въздействие на слънчевата радиация и атмосферата. Важен хидрологичен фактор, влияещ на циркуляцията на повърхностните води, е мощния приток на атлантически води в Северния ледовит океан. Неговото топло Североатлантическо течение определя разпределението на теченията в Североевропейския басейн и в Баренцево, отчасти и в Карско море. На циркуляцията на водите в Арктика значително влияние оказва и притока на тихоокеански, речни и глетчерни води. Балансът на водите се изравнява, преди всичко, за сметка на оттока в североизточната част на Атлантическия океан. Това е и основното повърхностно течение в Северния ледовит океан. По-малка част от водите се оттича от океана в Атлантика през проливите на Канадския арктически архипелаг.[14]

Воден баланс на Северния ледовит океан (по данни на «Атлас океанов». 1980 г.)[15]
Приход Количество води
в хил.km³
на година
Разход Количество води
в хил.km³
на година
От Атлантическия океан през проливите: Дейвис, Датски, Фарьорско-Исландски, Фарьорско-Шетландски 225 В Атлантическия океан през проливите: Дейвис, Датски, Фарьорско-Исландски, Фарьорско-Шетландски 260
От Тихия океан през Берингов пролив 30 Изпарение 3
Валежи 5 Ледове 2
Речен отток 5
Всичко 265 Всичко 265
Циркулация на повърхностните води. На картата са отбелязани: с виолетови стрелки — Трансарктическото течение, със сини стрелки — кръговите течения в море Бофорт и източно от Северна земя, с червени — речния отток.

Флора и фауна[редактиране | edit source]

Бели мечки край атомна подводница в Северния ледовит океан

Растителният и животинският свят на Северния ледовит океан представляват арктически и атлантически форми на живот. Броят на видовете и индивидите спада с приближаване към Северния полюс. Въпреки това в целия Северен ледовит океан се развива фитопланктон, в това число и ледената покривка на Арктическия басейн. Животинският свят е много разнообразен в Северноевропейския басейн, като включва основно риби като сьомга и различни видове треска. В Арктическия басейн се срещат бяла мечка, морж, различни видове тюлени (например пръстенов тюлен), нарвал и белуха.[16]

Мореплаване[редактиране | edit source]

В течение на 3 до 5 месеца Северният ледовит океан може да се използва за морски транспорт, който покрай Русия се прави по Североизточния морски път, а покрай САЩ и Канада - по Северозападния морски път. По-важни пристанища са:

Източници[редактиране | edit source]

  1. van Schagen 1680 World & Continents - 5 maps. // The International Antiquarian Mapsellers Association. Архив на оригинала от 2012-02-03. Посетен на 2011-10-21.
  2. а б [Поспелов Е. М. Географические названия мира: Топонимический словарь. — 2-е изд., стереотип. М. издательство Русские словари, Астрель, АСТ. 2001 г.]
  3. Е. Г. Никифоров, А. О. Шпайхер. Северный Ледовитый океан]
  4. Pytheas Andre Engels. Retrieved 16 December 2006.
  5. North Pole drifting stations (1930s-1980s)
  6. The Mariana Trench — Oceanography. // www.marianatrench.com. 2003-04-04. Посетен на 2006-12-02.
  7. [Каплин П.А., Леонтьев О.К., Лукьянова С.А., Никифоров Л.Г. „Берега“. М. „Мысль“. 1991 г. |стр. 58—71]
  8. а б в г д е ж з и к л [„Физическая география материков и океанов“. Ответственный =Под общей ред. А.М.Рябчикова. М. „Высшая школа“. 1988 г. стр. 546—551]
  9. а б в г д е ж [Tomczak, Matthias & J Stuart Godfrey. Chapter 7. Arctic oceanography; the path of North Atlantic Deep Water http://www.es.flinders.edu.au/~mattom/regoc/pdffiles/colour/single/07P-Arctic.pdf Regional Oceanography: an Introduction http://www.es.flinders.edu.au/~mattom/regoc/pdfversion.html издание 2 Делхи. Издателство Daya Publishing House. 2003 г. стр. 83—104. isbn = 8170353076 ]
  10. а б Ned Allen Ostenso. Arctic Ocean. // Britannica. Архив на оригинала от 2013-03-09. Посетен на 2013-03-07.
  11. а б [Moran K., Backman J. "The Arctic Coring Expedition (ACEX) Recovers a Cenozoic History of the Arctic Ocean". "Oceanography". 2006 г. т. 19 № 4]
  12. Physical Nutrients and Primary Productivity Professor Terry Whiteledge. National Oceanic and Atmospheric Administration. Retrieved 7 December 2006.
  13. а б
    Северен ледовит океан
    Автор Ушаков С.А., Ясаманов Н.А.
    Северен ледовит океан в Общомедия
  14. [Физическая география материков и океанов / Под общей ред. А. М. Рябчикова. — М.: Высшая школа, 1988. — С. 551—558.]
  15. [Атлас океанов. Термины, понятия, справочные таблицы. — М.: ГУНК МО СССР, 1980. — С. 84—119.]
  16. а б в Arctic Ocean CIA World Factbook. 30 November 2006. Retrieved 7 December 2006.
  17. Backgrounder — Expanding Canadian Forces Operations in the Arctic. // Посетен на 2007-08-17. mirror
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Северный Ледовитый океан“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.