Земя

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Земя.

Земя Earth symbol.svg
The Earth seen from Apollo 17.jpg
Синьото топче: Цветна снимка на Земята, направена от астронавтите на Аполо 17
Планетарна система
Звезда Слънце
Орбитални параметри
(Епоха J2000)
Голяма полуос (a) 149 597 887 km
(1,00000011 АЕ)
Орбитална обиколка 0,940 Tm
(6,283 АЕ)
Ексцентрицитет (e) 0,01671022
Перихелий 147 098 074 km
(0,9832899 AЕ)
Афелий 152 097 701 km
(1,0167103 AЕ)
Звездна година 365,25696 дни
(1,0000191 години)
Синодичен период няма
Средна орбитална скорост 29,783 km/s
Макс. орбитална скорост 30,287 km/s
Мин. орбитална скорост 29,291 km/s
Инклинация (i) 0,00005°
(7,25° към екватора на Слънцето)
Дължина на възходящия възел 348,73936°
Параметър на
перихелия
(ω)
114,20783°
Брой естествени спътници 1 — Луна
(виж също 3753 Cruithne)
Физически характеристики
Екваториален диаметър 12 756,270 km
Полярен диаметър 12 713,500 km
Среден диаметър 12 745,591 km
Сплеснатост 0,003352861
Екваториална обиколка 40 075,004 km
Географскииална обиколка 39 940,638 km
Полярна обиколка 40 041,455 km
Площ 510 065 284,702 km²
Обем 1,0832×1012 km³
Маса (m) 5,9736×1024 kg
Средна плътност 5 515 kg/m³
Екваториална гравитация 9,78 m/s²[1]
(0,997 32 G)
Втора космическа скорост 11,186 km/s
Звезден ден 0,997258 дни
(23,934 часа)
Скорост на въртене 1674,38 km/h = 465,11 m/s
(на екватора)
Наклон на оста 23,439281°
Ректасцензия на северния полюс (α)
Деклинация на северния полюс (δ) 90°
Албедо 0,367
Повърхностна температура (T) - мин.: 185 K
- средна: 287 K
- макс.: 331 K
Атмосферни характеристики
Атмосферно налягане 101 kPa
Въглероден диоксид 0,038 %
Азот 78,08 %
Аргон 0,93 %
Кислород 20,94 %
водна пара следи

Земята е третата планета в Слънчевата система. Тя е най-голямата от земеподобните планети в тази система и единствената, на която според съвременните научни схващания има живот. Земята е формирана преди около 4,54 милиарда[2][3][4][5] години и скоро след това придобива единствения си естествен спътникЛуната. От всички животински видове, които са се развили на Земята, човекът (Homo sapiens) е единственият, който е развил интелигентност.

Астрономическият символ на Земята е окръжност с кръст, представляващ един меридиан и екватора.

Външната обвивка на Земята е разделена на няколко твърди сегмента или тектонски плочи, които постепенно мигрират под повърхността през периоди от милиони години. Около 71% от повърхността е покрита от соленоводни океани, а останалото са континентите, островите, реките и езерата. Земята е единствената планета в Слънчевата система, на която е открита вода в течно състояние.[6][7] Вътрешността на Земята остава активна, с тънък слой земна мантия, течно външно ядро, генериращо магнитно поле и твърдо вътрешно ядро.

Физически характеристики[редактиране | edit source]

Форма[редактиране | edit source]

Формата на Земята се нарича геоид. Земята е огромно скално кълбо, което се върти в пространството около оста си, но това кълбо не е правилно, тъй като Земята е сплескана откъм полюсите и повърхността ѝ е релефна. Земята е най-голямата от четирите слънчеви планети от земен тип по отношение на размер и маса. От тези четири планети (Меркурий, Венера, Земята и Марс), Земята има най-висока плътност, най-висока гравитация по повърхността, най-силно магнитно поле, и най-бързо въртене. Тя е единствената планета с активни тектонични плочи.

Въртенето на планетата създава екваториалната изпъкналост, затова диаметърът на екватора е с 43 km по-голям от този на полюсите.[8] Средният диаметър на планетата е около 12 742 km, което е около 40 000 km/π, като метърът като мерна единица беше първоначално дефиниран като 1/10 000 000 от разстоянието от екватора до Северния полюс през Париж, Франция. Най-големите точки с отклонения на повърхността на Земята са връх Еверест (8848 m над морското равнище) и Марианската падина (11 022 m под морското равнище). Поради издуването на Земята към екватора, най-отдалечената от центъра на Земята точка е всъщност връх Чимборасо в Еквадор (6384,4 km).

Структура[редактиране | edit source]

Взета като цяло, Земята по маса се състои от:

желязо: 32 ,4 %
кислород: 28 ,2 %
силиций: 17 ,2 %
магнезий: 15 ,9 %
никел: 1 ,6 %
калций: 1 ,6 %
алуминий: 1 ,5 %
сяра: 0 ,70 %
натрий: 0 ,25 %
титан: 0 ,071 %
калий: 0 ,019 %
други елементи:     3 ,53  %

Вижте още: Земно ускорение.

Вътрешност[редактиране | edit source]

Във вътрешността на Земята температурата достига до 5270 K. Топлината във вътрешността на планетата е била отделена при първоначалното натрупване на материал при формирането ѝ. (вижте Гравитационна свързваща енергия) След това допълнителна топлина се отделя чрез радиоактивното разпадане на елементи като уран, торий и калий. Топлината от вътрешността на Земята, която достига до повърхността ѝ, е едва 1/20 000 от енергията, получена от Слънцето.

Кората е отделена от мантията от границата на Мохоровичич, дебелината на кората варира, от 6 km под океаните до 30–50 km под континентите.[9]

Слоевете изграждащи Земята според дълбочината си, са следните[10][11]:

Дълбочина
km
Слой Плътност
g/cm³
0–60 Литосфера (варира между 5 и 200 km)
0–35 ... Земна кора (варира между 5 и 70 km) 2,2–2,9
35–60 ... Горна част на мантията 3,4–4,4
35–2890 Мантия 3,4–5,6
100–700 ... Астеносфера
2890–5100 Външно ядро 9,9–12,2
5100–6378 Вътрешно ядро 12,8–13,1

Ядро[редактиране | edit source]

Средната плътност на Земята е 5515 kg/m³, което я прави най-плътната планета в Слънчевата система. Плътността на повърхностния материал е около 3000 kg/m³, което сочи, че вътрешността е богата на тежки елементи. Непосредствено след формирането си преди около 4,54 млрд. години Земята е била почти изцяло разтопена, и в резултат на това под действието на гравитацията тежките елементи са потънали към центъра, докато по-леките са „изплували“ на повърхността. (Виж планетна диференциация). В резултат на това ядрото се състои почти изцяло от желязо (80%), никел и силиций. Други тежки елементи като олово и уран са или твърде редки, или имат тенденцията да се свързват химически с леки елементи и по този начин да останат в кората.

Ядрото е разделено на две части — твърдо вътрешно ядро с радиус около 1250 km и течно външно ядро, което обхваща вътрешното и има радиус около 3500 km. Смята се, че вътрешното ядро е твърдо заради огромното налягане, под което се намира. Някои учени считат, че то може би представлява един гигантски железен кристал. Външното ядро се състои от течно желязо и течен никел с примеси от леки елементи. Смята се, че конвекцията във външното ядро заедно с ефекта на Кориолис пораждат магнитното поле на Земята чрез процес, известен като теория на динамото. Вътрешното ядро е твърде горещо, за да задържа постоянно магнитно поле (Виж Температура на Кюри), но вероятно стабилизира магнитното поле на външното ядро.

По последни данни вътрешното ядро на Земята се върти малко по-бързо от останалата част на планетата — с около 2° за година.[12]

Разрез на Земята от ядрото до екзосферата. Пропорциите не са действителни

Мантия[редактиране | edit source]

Земната мантия достига до 2890 km дълбочина, което я прави най-дебелият слой в структурата на планетата. Налягането в най-дълбоките ѝ части е около 1,4 милиона атмосфери (140 GPa). Тя се състои главно от силикатни скали, относително богати на елементи като желязо и магнезий, в сравнение със земната кора. Макар че мантията е твърда, високите температури в нея правят силикатите достатъчно дуктилни, за да пълзят в рамките на продължителни периоди от време. Конвекцията в мантията се проявява на повърхността чрез движенията на тектоничните плочи.

Температурата на топене и вискозитетът на веществата зависят от налягането, на което са подложени. Тъй като налягането в мантията нараства в дълбочина, по-ниските части пълзят по-лесно, от по-горните пластове, като за това принос имат и разликите по дълбочина в химичния състав. Вискозитетът на мантията варира между 1021 и 1024 Pa.s, в зависимост от дълбочината.

Кора[редактиране | edit source]

Кората е дебела от 6 до 80 km. Най-тънките ѝ части са океанска кора, която се състои от гъсти желязно-магнезиеви силикати. Континенталната кора е по-дебела и по-лека от океанската и е съставена от натриеви, калиеви и алуминиеви силикати. Границата между кората и мантията се проявява като рязка промяна на скоростта на разпространението на сеизмичните вълни — ефект, известен под името граница на Мохоровичич. Смята се, че най-общо причината за ефекта е промяната на химичния състав на скалите.

Материал от вътрешността на Земята постоянно изригва на повърхността посредством вулкани и разломи по дъното на океаните, става част от кората. По-голямата ѝ част е по-млада от 100 млн. години, но най-старите ѝ части са на 4,4 млрд. години.[13]

Биосфера[редактиране | edit source]

Вътрешна структура на Земята.

Земята е единственото място, където със сигурност се знае, че има живот. Живите организми на Земята образуват биосферата, за която се счита, че е започнала да съществува със зараждането на първите организми преди около 3,5 млрд. години.

Биосферата е разделена на биоми (екосистеми), съставени от сродни растения и животни. Сухоземните биоми са разграничени един от друг предимно по географска ширина. Биомите на Арктика и Антарктика като цяло са бедни на растения и животни, докато най-богатите биоми са тези, разположени близо до екватора.[14]

Атмосфера[редактиране | edit source]

Земята има сравнително гъста атмосфера, съставена от 78% азот, 21% кислород, 1% аргон и примеси от други газове като например въглероден диоксид и водна пара. Атмосферата играе ролята на топлинен буфер между Земята и Слънцето. Газовото съдържание на атмосферата е нестабилно и се поддържа от биосферата. Изобилието на молекулен кислород се поддържа от растенията, които използват слънчевата енергия. Без тях цялото количество кислород с времето би реагирало с елементите на повърхността. Наличието на свободен кислород в атмосферата е доказателство за протичането на жизнени процеси.

Височината, на която се намират атмосферните слоеве тропосфера, стратосфера, мезосфера, термосфера и екзосфера, варира в зависимост от географската ширина и от сезоните. Общата маса на атмосферата е около 5,1×1018 kg или около 0,9 милионни части от общата маса на Земята.

Хидросфера[редактиране | edit source]

Карта на Земята съставена от множество сателитни снимки

Земята е единствената планета в Слънчевата система, на която има вода в течно агрегатно състояние. Тя покрива 71% от повърхността на Земята (97,5% от водата е солена и 2,5% — сладководна).[15] Около 67,8% от прясната вода се намира във формата на лед в ледниците.[16] На земната повърхност в епохата, която живеем сега са обособени четири океана и седем континента. Земната орбита, вулканичната дейност, гравитация, парников ефект, магнитно поле и богата на кислород атмосфера заедно създават подходящи условия за съществуването на вода в три агрегатни състояния на земната повърхност.

Земята се намира на такова разстояние от Слънцето, че при отсъствието на естествен парников ефект (създаван главно от водни пари и въглероден диоксид), температурата на повърхността на планетата би била под 0 градуса и всичката вода би замръзнала. Палеонтологични доказателства сочат, че преди милиарди години е имало период, в които естественият парников ефект на Земята е бил нарушен и океаните са били напълно замръзнали за период от 10 до 100 млн. години.

На други планети, като Венера например, водните пари в атмосферата са разрушени от слънчевата ултравиолетова радиация, поради което водородът е постоянно йонизиран и отнасян в междупланетното пространство от слънчевия вятър. Този ефект е бавен, но необратим, и с негова помощ учените обясняват липсата на вода на Венера. При отсъствието на водород кислородът реагира с повърхностния материал на планетата.

Високо в земната стратосфера тънкият слой озон поглъща почти изцяло ултравиолетовата радиация, идваща от Слънцето, като по този начин значително намалява йонизиращия ефект на радиацията върху водните пари. Озонът може да бъде получен само при наличието на свободен кислород в атмосферата и следователно е зависим от биосферата. Магнитното поле на Земята също помага, като блокира голяма част от слънчевия вятър (Виж йоносфера).

Вулканичните изригвания допринасят за освобождаването на допълнителни количества водна пара и въглероден диоксид в атмосферата.[17] Земната тектоника позволява водата и въглеродният диоксид в атмосферата да се рециклират обратно в мантията под формата на скали като варовик. Според съвременни изчисления цялото количество вода, което се съдържа в мантията, е около 10 пъти по-голямо от водата в световните океани. Общата маса на хидросферата (вода на повърхността на Земята) се изчислява на 1,4×1021 kg или 0,023% от общата маса на Земята.

Магнитно поле[редактиране | edit source]

Земното магнитно поле с приблизителна форма на дипол.

Земното магнитно поле има приблизителна форма на магнитен дипол, като магнитните полюси приблизително се намират до географските полюси на планетата. Според магнитната теория полето се създава от външната част на разтопеното ядро, където топлината създава движение на веществата в ядрото и се генерират електрични потоци. От това се създава магнитното поле на Земята. Тези движения в ядрото са хаотични и периодично се подреждат. Това поражда обръщане на земното магнитно поле през неравни интервали от време понякога от няколко пъти на един милион години. Последното обръщане на полюсите на магнитното поле се е случило преди около 700 000 години.[18][19]

Полето създава магнитосфера, която отклонява частиците на слънчевия вятър. Сблъсъкът между магнитното поле и слънчевия вятър формира радиационния пояс на Ван Алън. Когато плазма навлезе в земната атмосфера над поясите се образува полярното сияние.[20]

Земята в Слънчевата система[редактиране | edit source]

Изглед на Земята от лунна орбита

На Земята са необходими 23 часа, 56 минути и 4,09 секунди (или един звезден ден), за да извърши едно пълно завъртане около собствената си ос, която минава през Северния и Южния полюс. Наблюдавани от повърхността на Земята, видимата позиция на небесните тела (без метеорите и изкуствените спътници) се премества с 15 градуса на запад всеки час или приблизително с един видим диаметър на Слънцето или Луната на всеки две минути.

Земната орбита е елиптична с ексцентрицитет 0,016710219 и голяма полуос 149 597 887,5 km. Средната скорост на движение около Слънцето е 29,765 km/s, като варира между 30,27 km/s (в перигея) до 29,27 km/s (в апогея).[21] С тази скорост тя изминава разстояние, равно на един свой диаметър, за приблизително 7 минути. Една пълна обиколка земята извършва за 365,2564 дни (една слънчева година). Видимата позиция на Слънцето спрямо звездите се премества приблизително с 1 градус на изток за един ден.

Земята прави една обиколка около оста си, за 0,447 km/s (~1600 km/h) измерено на екватора. С приближаването към полюсите, скоростта респективно намалява до нула.

Ако условно разделим Слънчевата система на „горна“ и „долна“ част, от които съответно са видими земният Северен или Южен полюс, и следим движението на Земята по нейната орбита „отгоре“, то движението на Земята (и всички останали планети, както и въртенето на всички планети, включително Слънцето, но без Венера) е по посока обратна на часовниковата стрелка.

Плоскостите, определени от орбитата на Земята около Слънцето и нейното въртене около оста си, не са успоредни, а се пресичат под ъгъл от 23,5 °. Този факт е главната причина за наличието на сезони, тъй като Северното и Южното полукълбо получават различно количество Слънчева енергия в зависимост от местоположението на Земята по нейната орбита. Второстепенна причина за наличието на сезони е ексцентричността на орбитата на Земята. Когато в Северното полукълбо е лято (и зима в Южното), разстоянието от Земята до Слънцето е по-голямо отколкото разстояние през зимата в Северното полукълбо (лято в Южното полукълбо) и съответно Земята получава по-голямо количество енергия. Този факт води до известно смекчаване на климата в Северното полукълбо.

Оста на въртене на Земята е подложена на прецесия с период от 25 800 години и нутация с период от 18,6 години. Тези движения са породени от сфероидната форма на Земята и ефектите, които оказват Слънцето и Луната.

Наблюдение от космоса[редактиране | edit source]

Земята е фотографирана от космоса за първи път през 1959 г. от Експлорър 6.[22] През 1961 Юрий Гагарин става първият човек, който наблюдава Земята от космоса. Екипажа на Аполо 8 е първият, който наблюдава изгрев на Земята от лунна орбита през 1968 г. През 1972 г. екипажът на Аполо 17 прави известната фотография „Синьото топче“ на планетата Земя (виж началото на страницата).

Земята и Луната от Марс, снимка от Марс глобъл сървейър.

Естествени спътници[редактиране | edit source]

Земята има един сравнително голям естествен спътникЛуната, която прави една пълна обиколка около Земята за 27,3 дни. Наблюдавана от повърхността на Земята, Луната се придвижва спрямо звездите със скорост 12 градуса (или един лунен диаметър) на час в посока изток. Луната се отдалечава от Земята със скорост 4 cm на година.

Име Диаметър (km) Маса (kg) Голяма полуос (km) Орбитален период
Луна 3474,8 7,349×1022 384 400 27 дни, 7 часа, 43,7 минути

Лунната гравитация е причината за приливите на Земята. Луната винаги показва една и съща страна по посока на Земята, но с различни осветени части.

Луната вероятно е повлияла благоприятно върху факторите за развитието на живота на Земята. Тя стабилизира земната ос и някои учени считат, че без нея наклонът ѝ би се изменял хаотично като този на Марс. В случай че земната ос стане успоредна на еклиптиката, то земният климат би се променил значително и най-вероятно би станал твърде неблагосклонен. Някои учени-планетолози считат, че този ефект би довел до изчезването на голям брой видове висши животни и растения.

Луната има почти същия ъглов диаметър като този на Слънцето поради факта, че тя е 400 пъти по-малка и се намира 400 пъти по-близо до Земята, отколкото Слънцето. Този факт позволява на Луната да затъмни Слънцето изцяло над определена част от повърхността на Земята. За сравнение, тази диаграма представя разстоянието между Земята и Луната и техните относителни размери:

Земята, Луната и разстоянието между тях

Известни са няколко коорбитални спътника на Земята (спътници на Слънцето, с орбити свързани със земната) — астероидите 3753 Круитни, (54509) 2000 PH5, (85770) 1998 UP1 и 2002 AA29.[23]

География[редактиране | edit source]

Физическа карта на Земята

Повърхността на Земята (510,073 млн. km²) главно се разделя на континенти, океани. 70,8% от нея (361,132 млн. km²) е вода, а 29,2% (148,94 млн. km²) — суша. Бреговите линии са 356 000 km. Континенталният шелф е с дълбочина между 140 до 550 m и ширина между 0 и 150 km.

Екстремални точки (спрямо морското равнище)[редактиране | edit source]

Природни и климатични пояси[редактиране | edit source]

Климатична карта

Земята се разделя на седем вида биологични и климатични пояси. По-общо земният климат са характерни две обширни полярни зони, разделени от две сравнително тесни умерени зони, две тропични зони и една широка екваториална зона. Валежите варират в широки граници — от няколко метра до по-малко от милиметър годишно. Всички промени на времето стават в първите 10 km от атмосферата. Около една десета от Земята винаги е покрита с лед, а около една пета от сушата е пустиня.

Природа[редактиране | edit source]

Природни ресурси[редактиране | edit source]

  • Земната кора съдържа голямо количество залежи на изкопаеми горива като въглища и нефт, природен газ и метан. Човечеството използва тези ресурси за производство на енергия и като суровина за разнообразни химични продукти.
  • Метални руди: те са се формирали под въздействието на ерозията и тектоничната активност на Земята.
  • Земната биосфера произвежда много биологични продукти като храна, дървета, лекарствени средства, кислород, а също така рециклира много органични отпадъци.

Някои от природните ресурси като изкопаемите горива не могат да бъдат възстановени бързо по естествен път и поради това се наричат невъзобновяеми. Експлоатацията на невъзобновяемите ресурси от човешката цивилизация е плод на ожесточени дискусии между природозащитници и технократи.

Използване на сушата от човека[редактиране | edit source]

Използване на земята В проценти
Годна за култивация земя: 13,13%
Постоянни насаждения: 4,71%
Пасища: 26%
Гори: 32%
Населени места: 1,5%
Други: 30%

Земя снабдена с напоителни съоръжения: 2 481 250 km2 (по данни от 1993 г.)

Естествени бедствия[редактиране | edit source]

Обширни площи на Земята са подложени на природни бедствия като тропически циклони и антициклони, ураганиАтлантическия океан) или тайфуниТихия и Индийския океан. Много населени места са също подложени на опасности от земетресения, свлачища, вулканични изригвания, торнадота, пропадания на земна маса, наводнения или засушавания.

Много области и територии са обект на замърсяване на въздуха и водата от антропогенната дейност на човека, киселинни дъждове, загуба на естествената растителност (в резултат от занемаряване на земята, застрояване и урбанизиране), намаляване на видовото разнообразие, ерозия и изчерване на почвите.

Хората са причината и за глобалното затопляне, в следствие на емисиите въглероден диоксид. Това води до промени, като топенето на ледниците и снежните покривки, екстремално повишение на температурите, чувствителни промени в състоянието на водите и глобално повишение на нивото на водата.[24]

Проблеми на антропогенния фактор[редактиране | edit source]

В много области на Земята са наблюдава пренаселване, индустриални аварии, които водят до замърсяване на околната среда, киселинни дъждове, токсични отпадъци, загуба на растителност заради пасища, обезлесяване, запустяване, загуба на естествени животински и растителни видове, влошаване на плодородието на почвите или тяхната пълна или частична ерозия.

В дългосрочен план, климатът на Земята е подложен на глобално затопляне поради изпускането на парникови газове като въглероден диоксид вследствие на индустриалната активност на човечеството. Друг вид газове като фреоните са причинители на частичното разрушаване на озоновия слой на атмосферата над Арктика и Антарктика.

Човешко население[редактиране | edit source]

Земята през нощта — мозайка от сателитни снимки заснети между Октомври 1994 г. и Март 1995 г.

Населението на Земята надхвърля 7 млрд. жители на 31 октомври 2011 г.[25] Прогнозите сочат, че населението на Земята ще достигне 9,2 млрд. през 2050 г.[26] По-голяма част от населението ще се увеличи в развиващите се държави.

Гъстотата в различните региони по света варира, но голяма част е концентрирана в Азия. През 2020 г. се очаква 60% от хората да живеят в градовете.[27] Изчислено е че само 1/8 от територията на Земята е подходяща за живот, 3/4 е заета от световния океан, а половината от сушата е пустиня[28][29] или друг вид суша, която не е подходяща за живеене.

Най-северното селище в света е Алерт, остров Елсмер в Канада,[30] а най-южното — базата Амундсен-Скот на Южния полюс.

Първият човек летял в орбита около Земята на 12 април 1961 г. е Юрий Гагарин.[31] Общо 487 души за излизали извън земната атмосфера към 30 юли 2010 г., от които дванадесет са стъпили на Луната.[32][33][34] В момента Международната космическа станция е единствената конструкция, която приютява хора в космоса. Екипажът на станцията е съставен от 6 члена и се сменя на всеки шест месеца.[35] Хора са се отделичавали максимално на 400 171 km от Земята по време на мисията Аполо 13 през 1970 г.[36]

Възрастова структура на населението на Земята:

  • 0–14 години: 1 819 000 000 (29,9%)
    • мъже: 932 800 000 (15,4%)
    • жени: 886 000 000 (14,6%)
  • 15–64 години: 3 841 000 000 (63,2%)
    • мъже: 1 942 000 000 (32,0%)
    • жени: 1 898 000 000 (31,2%)
  • 65 и повече години: 419 100 000 (6,9%)
    • мъже: 184 100 000 (3,0%)
    • жени: 235 000 000 (3,9%) (по данни от 2000 г.)

Естествен прираст на населението: 1,14% (по данни от 2004 г.); 73 милиона на година (200 000 на ден); 1 на 32 000 на ден

Раждаемост: 22 раждания/1000 души (по данни от 2000 г.); 140 милиона на година; 1 на 17 000 на ден

Смъртност: 9 умирания/1000 души (по данни от 2000 г.); 60 милиона на година; 1 на 41 000 на ден

Съотношение между половете:

  • при раждане: 1,05 мъже/жени
  • под 15 години: 1,05 мъже/жени
  • 15–64 години: 1,02 мъже/жени
  • 65 и повече години: 0,78 мъже/жени
  • Общо за населението: 1,01 мъже/жени (по данни от 2000 г.)

Детска смъртност: 54 умирания/1000 живораждания (по данни от 2000 г.)

Средна продължителност на живота

  • общо за населението: 64 години
  • мъже: 62 години
  • жени: 65 години (по данни от 2000 г.)

Плодовитост: 2,8 раждания/жена (по данни от 2000 г.)

Държавно управление[редактиране | edit source]

Залата на общото събрание на ООН

Към 2004 г. на Земята има 267 независими държави, под контрола на които се намира почти цялата територия на Земята без континента Антарктида. Събранието на Обединените Нации е международна организация, която изпълнява преди всичко съвещателни функции и има ограничени възможности да гласува и следи за изпълнението на международните закони.

Представи и описания на Земята[редактиране | edit source]

Земята е била персонифицирана като богиня. (виж Гея и Майка Земя). Земята е била описвана и като голям космически кораб със живото-поддържаща система, нуждаещ се от поддръжка[37] и с биосфера, която формира един цялостен огромен организъм.[38] (вижте Космическия кораб Земя).

Една снимка на Земята, направена от Вояджър 1, е вдъхновила Карл Сейгън да опише Земята като „бледа синя точка“.[39]

В научнофантастичната литература Земята често е столицата или административен център на галактическо управленско тяло (особено ако това тяло е доминирано от човекоподобни, често това са федерации, по-рядко империи или диктаторски режими. Типични примери са Стар Трек и Вавилон 5. В някои случаи хората на бъдещето са забравили от коя планета са дошли първоначално (Бойна звезда Галактика и поредицата за Фондацията).

Пътеводител на галактическия стопаджия е „трилогия в пет части“ на Дъглас Адамс, която описва Земята като „почти безобидна“.

Бъдеще на Земята[редактиране | edit source]

Бъдещето на Земята е тясно свързано с това на Слънцето. Като резултат от натрупването на хелий в слънчевото ядро, светимостта на Слънцето бавно ще се увеличава. Тя ще се увеличи с около 10% в следващите 1,1 млрд. години и с 40% в следващите 3,5 млрд. години[40] Заради голямото количество радиация, което достига до повърхността на Земята ще настъпят промени в климата и вероятно ще изчезнат океаните.[41]

Повишените температури на повърхността, ще доведат до ускорение на неорганичния кръговрат на CO2 и съответно до редуцирането му до смъртоносни нива за растенията в следващите 500 до 900 млн. години. Даже и Слънцето да останеше стабилно, продължаващото охлаждане на Земята ще доведе до загубата на океаните и атмосферата (заради намаленото ниво на вулканизъм).[42] След още един милиард години водата на повърхността би изчезнала.[43] Очаква се Земята да е обитаема поне още 500 млн. години.[44]

Слънцето ще се превърне в червен гигант за около 5 млрд. години. Най-вероятно то ще завладее 90% от сегашното му разстояние от Земята (около 1 астрономическа единица или AU). Орбитата на Земята обаче може да се измени с 1,7 AU заради намалялата маса на Слънцето. По последни изследвания и симулации Земята ще бъде разрушена от приливните ефекти от навлизането ѝ в Слънчевата атмосфера.[45]

Вижте също[редактиране | edit source]

Използвана информация и източници[редактиране | edit source]

  1. ((en))  Planets and Pluto: Physical Characteristics. // НАСА. Посетен на 24 юли 2013.
  2. Dalrymple, G.B.. The Age of the Earth. California, Stanford University Press, 1991. ISBN 0-8047-1569-6.
  3. Newman, William L.. Age of the Earth. // Publications Services, USGS, July 9, 2007. Посетен на 2007-09-20.
  4. Dalrymple, G. Brent. The age of the Earth in the twentieth century: a problem (mostly) solved. // Geological Society, London, Special Publications 190. 2001. с. 205–221.
  5. Stassen, Chris. The Age of the Earth. // The TalkOrigins Archive, 10 септември, 2005. Посетен на 2007-09-20.
  6. Другите планети от Слънчевата система са или прекалено горещи, или прекалено студени за да запазят водата в течно агрегатно състояние. Все пак е потвърдено, че в миналото е имало вода на Марс, а може и сега да има: {{cite news| author=Msnbc| title=Rover reveals Mars was once wet enough for life| publisher=NASA| date=2 март, 2007| url=http://www.msnbc.msn.com/id/4202901/%7C accessdate==9 март [[2008}}Staff. Simulations Show Liquid Water Could Exist on Mars. // University of Arkansas, 7 ноември, 2005. Посетен на 9 март 2008.
  7. Към 2007 е открито водно изпарение само на още една планета извън Слънчевата система, и тя е газов гигант. Вижте: G. Tinetti et al.. Water vapour in the atmosphere of a transiting extrasolar planet. // Nature 448. July, 2007. с. 169–171.
  8. Sandwell, D. T.; Smith, W. H. F.. Exploring the Ocean Basins with Satellite Altimeter Data. // NOAA/NGDC, July 26, 2006. Посетен на 9 март 2008.
  9. Tanimoto, Toshiro. Crustal Structure of the Earth. Washington, DC, American Geophysical Union, 1995. ISBN 0-87590-851-9. Посетен на 2007.
  10. Jordan, T. H.. Structural Geology of the Earth's Interior. // Proceedings National Academy of Science 76 (9). 1979. с. 4192–4200.
  11. Robertson, Eugene C.. The Interior of the Earth. // USGS, 26 юли, 2001. Посетен на 2007-03-24.
  12. Comins DEU — p. 82
  13. ((en)) Oldest rock shows Earth was a hospitable young planet, посетен на 22.04.2007 г.
  14. Hillebrand, Helmut. On the Generality of the Latitudinal Gradient. // American Naturalist 163 (2). 2004. с. 192–211.
  15. ((en)) The Water Cycle, посетен на 22.04.2007 г.
  16. Igor A. Shiklomanov et al. World Water Resources and their use Beginning of the 21st century" Prepared in the Framework of IHP UNESCO. // State Hydrological Institute, St. Petersburg, 1999. Посетен на 8 октомври 2006.
  17. Mullen, Leslie. Salt of the Early Earth. // NASA Astrobiology Magazine, June 11, 2002. Посетен на 14 март 2007.
  18. Fitzpatrick, Richard. MHD dynamo theory. // NASA WMAP, 16 февруари, 2006. Посетен на 2007-02-27.
  19. Campbell, Wallace Hall. Introduction to Geomagnetic Fields. New York, Cambridge University Press, 2003. ISBN 0521822068. с. p. 57.
  20. Stern, David P.. Изследване на земната магнитосфера. // NASA, July 8, 2005. Посетен на 21 март 2007.
  21. Планета Земля в Большой советской энциклопедии
  22. Staff. Explorers: Searching the Universe Forty Years Later (PDF). // NASA/Goddard, October, 1998. Посетен на 2007-03-05.
  23. Whitehouse, David. Earth's little brother found. // BBC News, 21 октомври, 2002. Посетен на 31 март 2007.
  24. Staff. Evidence is now ‘unequivocal’ that humans are causing global warming — UN report. // United Nations, 2 февруари, 2007. Посетен на 18 март 2008.
  25. Various '7 billionth' babies celebrated worldwide. // Посетен на 6 октомври 2012.
  26. Staff. World Population Prospects: The 2006 Revision. // United Nations. Посетен на 2007-03-07.
  27. Staff. Human Population: Fundamentals of Growth: Growth. // Population Reference Bureau, 2007. Посетен на 2007-03-31.
  28. Peel, M. C.; Finlayson, B. L.; McMahon, T. A.. Updated world map of the Köppen-Geiger climate classification. // Hydrology and Earth System Sciences Discussions 4. 2007. с. 439–473.
  29. Staff. Themes & Issues. // Secretariat of the Convention on Biological Diversity. Посетен на 2007-03-29.
  30. Staff. Canadian Forces Station (CFS) Alert. // Information Management Group, 2006-08-15. Посетен на 2007-03-31.
  31. The race for space: the United States and the Soviet Union compete for the new frontier. Twenty-First Century Books, 2006. ISBN 0-8225-5984-6. с. 34.
  32. Who's who of NASA Astronauts. Americana Group Publishing, 2004. ISBN 0-9667961-4-4.
  33. Russia's Cosmonauts: Inside the Yuri Gagarin Training Center. Birkhäuser, 2005. ISBN 0-387-21894-7.
  34. Astronaut Statistics. // Encyclopedia Astronautica, 2008-06-30. Посетен на 2008-12-23.
  35. Reference Guide to the International Space Station. // NASA, 2007-01-16. Посетен на 6 окъомври 2012.
  36. Nasa's Discovery extends space station. // Telegraph, 2007-10-28. Посетен на 6 октомври 2012.
  37. Fuller, R. Buckminster. Operating Manual for Spaceship Earth. First edition. New York, E.P. Dutton & Co., 1963. ISBN 0-525-47433-1. Посетен на 2007-04-21.
  38. Ловел, Джеймс. Gaia: A New Look at Life on Earth. First edition. Oxford, Oxford University Press, 1979. ISBN 0-19-286030-5.
  39. Staff. Pale Blue Dot. // SETI@home. Посетен на 18 март 2008.
  40. Sackmann, I.-J.; Boothroyd, A. I.; Kraemer, K. E.. Our Sun. III. Present and Future. // Astrophysical Journal 418. 1993. с. 457–468.
  41. Kasting, J.F.. Runaway and Moist Greenhouse Atmospheres and the Evolution of Earth and Venus. // Icarus 74. 1988. с. 472–494.
  42. Guillemot, H.; Greffoz, V.. Ce que sera la fin du monde. // Science et Vie N° 1014. Mars 2002.
  43. Carrington, Damian. Date set for desert Earth. // BBC News, 21 февруари, 2000. Посетен на 18 март 2008.
  44. Britt, Robert. Freeze, Fry or Dry: How Long Has the Earth Got?. // 18 март 2008. Архив на оригинала от 2000-07-06.
  45. Palmer, Jason. Hope dims that Earth will survive Sun's death. // NewScientist.com news service, 22 февруари, 2008.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Открийте още информация за Земя в нашите сродни проекти:

Commons-logo.svg Общомедия (изображения и звук)
Wiktionary-logo-en.svg Уикиречник
Goldenwiki 1.5.png Тази статия е включена в списъка на избраните на 7 май 2007. Тя е оценена от участниците в проекта като една от най-добрите статии на български език в Уикипедия.