Облак на Оорт

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Диаграма показваща предполагаемите размери на облака на Оорт спрямо останалата част на Слънчевата система

За Облака на Оорт се предполага, че има форма на сфера съдържаща комети и обгръщаща Слънцето на разстояние от около 50 000 до 100 000 АЕ[1], разстояние приблизително равно на 1000 орбитални радиуса на Плутон или почти една светлинна година (¼ от разстоянието до най-близката звезда Проксима Кентавър).

Най-вътрешната част от облака на Оорт е разположена в равнината на еклиптиката близко до пояса на Кайпер. Въпреки че все още няма директни наблюдения, за него се предполага, че е източник на почти всички комети навлизащи във вътрешността на Слънчевата система. За някои късопериодични комети се смята, че произхождат от пояса на Кайпер[1].

Хипотеза[редактиране | edit source]

Транснептунови обекти и подобни тела

През 1932 г. естонският астроном Ернст Йопик прави предположение[2], че всички комети във вътрешността на Слънчевата система произхождат от облак разположен по периферията ѝ. През 1950 г. идеята получава одобрението[3] на холандския астроном Ян Оорт като обясняваща факта, че повечето комети биват унищожавани само след няколко орбити през вътрешността на Слънчевата система и биха били отдавна изчезнали, ако винаги са били в такива орбити. Според теорията, облакът на Оорт съдържа милиони кометни ядра, които са стабилни поради факта, че се намират на значително разстояние от Слънцето и слънчевото лъчение, което получават, е изключително слабо. Нови комети биват постоянно отклонявани на орбити, преминаващи през вътрешността на Слънчевата система.

Облакът на Оорт е остатък от първичната мъглявина, от която преди 4,6 милиарда години се се формирали Слънцето и планетите. Според теорията с най-широк прием, обектите в облака на Оорт са се формирали значително по-близко до Слънцето — на разстояния подобни на повечето планети. Впоследствие обаче значителната гравитация на газовите гиганти ги е "изхвърлила" на силно елиптични или параболични орбити не само в равнината еклиптиката, но под различни инклинации, формирайки облак около Слънцето. Гравитационното въздействие на съседните на Слънцето звезди значително е намалило ексцентрицитета на техните орбити.

Смята се, че другите звезди имат собствени "облаци на Оорт" и също че външните слоеве на облаците на две съседни звезди понякога се припокриват, смущавайки нормалните орбити на обектите. Звездата с най-голяма възможност да въздейства върху облака на Оорт в следващите 10 милиона години е Gliese 710.

Обекти в облака на Оорт[редактиране | edit source]

Досега са открити само два обекта, чийто орбити се предполага, че принадлежат на облака на Оорт: 90377 Седна и 2000 CR105. Орбитално разстояние на 90377 Седна варира от 76 до 840 АЕ и за него се смята, че принадлежи към вътрешния слой на облака. След откриването на Седна изчисленията за плътността на облака на Оорт бяха завишени и неговото разстояние до Слънцето — занижено. Също така се смята, че Слънцето се е формирало в гъст звезден куп, който е въздействал интензивно на обектите изхвърлени от вътрешността на ранната Слънчева система от газовите гиганти.

Всеки от двата открити обекта е бил небесно тяло в облака на Оорт, разрушени при преминаването на звезда близко до Слънчевата система,[4] или техните орбити са разрушени от все още непознато тяло с размери на планета в облака.[5]

Предполагаеми обекти в облака на Оорт
Номер Име Екваториален диаметър
(km)
Перихелий (АЕ) Афелий (АЕ) Дата на откриване Откривател Метод на определяне на диаметъра
90377 Седна 1180 - 1800 km 76.1 892 2003 Майкъл Е. Браун, Чадуик А. Тружило, Дейвид Л. Рабиновиц топлинно излъчване
148209 2000 CR105 265 km 44.3 397 2000 Обсерватория Лоуел  ???

Бележки[редактиране | edit source]

  1. а б Alessandro Morbidelli. Origin and dynamical evolution of comets and their reservoirs. // 2006. Посетен на 2007-05-26.
  2. Ернст Йопик Note on Stellar Perturbations of Nearby Parabolic Orbits, Proceedings of the American Academy of Arts and Sciences, Vol. 67, pp. 169-182 (1932)
  3. Ян Оорт, The structure of the cloud of comets surrounding the Solar System and a hypothesis concerning its origin, Bull. Astron. Inst. Neth., 11, p. 91-110 (1950) Text at Harvard server (PDF)
  4. Morbidelli, Alessandro и др. Scenarios for the Origin of the Orbits of the Trans-Neptunian Objects 2000 CR105 and 2003 VB12 (Sedna). // Astron. J. 128. 2004. с. 2564-2576.
  5. Gomes, Rodney S. и др. A distant planetary-mass solar companion may have produced distant detached objects. // Icarus 184. 2006. с. 589-601.

Външни препратки[редактиране | edit source]