Судан

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Судан.

Република Судан
جمهورية السودان‎‎‎
Знаме на Судан
Герб на Судан
(знаме) (герб)
Девиз: "النصر لنا"
Победата е наша!
Национален химн: Ние сме войници на Господ и на нашата земя
Наименование на местния жител: суданец
Местоположение на Судан
География и население
Площ 1 886 068 km²
(на 10-то място)
Граници Египет, Червено море, Еритрея, Етиопия, Южен Судан и ЦАР, Чад и Либия
Столица Хартум
15°38′00″ с. ш. 32°32′00″ и. д. / 15.633333° с. ш. 32.533333° и. д.
Официален език арабски
Население (оценка, 2008) 31 894 000 (оспорван резултат)[1]
Гъстота на нас. 16,4 д./km²
Управление
Президент Омар ал-Башир
Вицепрезидент Али Осман Таха
История
Независимост от Египет
и Великобритания
1 януари 1956
Икономика
Валута Суданска лира (SDG)
Други данни
Интернет домейн .sd
Телефонен код 249
Официален сайт www.sudan.gov.sd

Република Судан е държава в североизточната част на Африка със столица Хартум.

Граничи с Египет на север, с Червено море на североизток, с Еритрея и Етиопия на изток, с Южен Судан на юг, с Централноафриканската република на югозапад, с Чад на запад и с Либия на северозапад. Името на страната идва от арабското Билад-ал-Судан, букв. Земя на черните. В настоящето Судан е една от най-нестабилните държави в света, главно поради военната диктатура в страната и все още незавършилата война в Дарфур. В Судан дълги години се води гражданска война, главно поради политически и икономически неравенства. Повечето хора в севера (където е и Хартум) са арабски мюсюлмани, а в южната част преобладават африканците-неараби, които изповядват традиционни африкански религии и християнство.

География[редактиране | edit source]

Судан се намира в северната част на Африка и има 853 km брегова линия на Червено море.[2] С площ от 1 886 068 km² това е втората по големина страна на континента след Алжир. По-голямата част от страната е заета от равнини, прекъснати от няколко планински вериги - Мара на запад, Иматонг с най-високия връх Киниети (3187 m) на юг и хълмистата област край Червено море на изток.[3]

Големите реки Сини Нил и Бели Нил се сливат при столицата Хартум и образуват река Нил, която тече на север през Египет към Средиземно море. По-големи притоци на Сини Нил, дължината на която в границите на Судан е почти 800 km, са Диндер и Рахад, а Бели Нил няма големи притоци. На Сини и Бели Нил са разположени няколко язовира, а на Нил на границата с Египет — голямото изкуствено езеро Нубия.

Количеството на валежите нараства от север на юг. В северната част на страната се намира сухата Нубийска пустиня, а на юг има мочурища и екваториални гори. Дъждовният сезон продължава три месеца в севера (от юли до септември) и до шест месеца в юга (от юни до ноември). Сухите региони са подложени на пясъчни бури, които са в състояние да закрият Слънцето напълно. В северните и западните полупустинни зони хората разчитат на ограничените валежи за примитивната земеделска дейност, а мнозина са номади, които пътуват заедно със своите стада от овце и камили. Близо до река Нил има ферми с добро напояване, където се отглеждат земеделски култури за износ.[4]

Страната е богата на полезни изкопаеми, като нефт, природен газ, злато, сребро, хром и други,[5] но те са слабо използвани, поради липса на иневстиции. Сериозен проблем за страната е разрастването на пустините,[6] както и почвената ерозия. Ръстът на земеделието не е съпътстван със защитни мерки, което довежда до обезлесяване и спад на почвеното плодородие и нивото на подземните води.[7]

Към 2001 година 21 вида бозайници, 9 вида птици и 2 вида растения, срещащи се в Судан, са застрашени от изчезване. Сред тях са северният горски ибис, суданският бял носорог, обикновеният бубал, а саблерогият орикс се смята за изчезнал в диво състояние.[8] През май 2007 на остров в блато в южната част на страната е открита неизвестна дотогава група диви слонове, като мястото е пазено в тайна, за да предпази животните от бракониери.[9][10]

История[редактиране | edit source]

Праистория и древност[редактиране | edit source]

Статуя на нубийски цар

Археологическите находки в областта Нубия в северната част на днешен Судан е населена от поне 70 000 години. През 8 хилядолетие пр.н.е. там вече съществува уседнала култура, чиито представители се прехранват с лов, риболов, събиране на зърно и отглеждане на говеда и овце.[11]

Териториите на Судан са известни на древните египтяни под името Куш и през цялата си история поддържат интензивни културни и религиозни връзки с Египет. През 8 век пр.н.е. в Куш се утвърждава агресивна династия със столица в град Напата, която разширява влиянието си в Египет. Около 750 година пр.н.е. кушитският владетел Каща завладява Горен Египет и в продължение на десетилетие управлява в Тива. Неговият наследник Пианхи подчинява и Делтата на Нил, обединявайки Египет под властта на Двадесет и петата династия. Неуспешни войни с Асирия в средата на 7 век пр.н.е. принуждават кушитските владетели да изоставят Египет, но те продължават да управляват в Нубия, разширявайки владенията си на юг и на изток.

През 590 година пр.н.е. египтяните превземат Напата и кушитските владетели преместват столицата си на юг в Мерое. Те продължават да управляват там, като при най-голямото си разширение през 3-2 век пр.н.е. държавата им достига от Третия праг на Нил на север до областта край днешния Хартум на юг. Владетелите на Мерое запазват много от традициите на фараоните, като издигат стели в чест на своите постижения и строят пирамиди за своите гробници. През 1 век пр.н.е. използваните дотогава йероглифи са заменени от меройската писменост, приспособена към местния нубийски език.

След завладяването на Египет от римляните през 1 век пр.н.е. те влизат в контакт с владетелите на Мерое, поддържайки относително мирни отношения с тях. В средата на 4 век войските на Аксум разрушават Мерое, слагайки край на държавата на кушитите и завладявайки нейните източни области. На територията на Мерое са образувани държавите Нобатия, Макурия и Алодия, които малко по-късно приемат християнството в неговата монофизитска форма, пренесено от византийски мисионери, изпратени от императрица Теодора.

Въвеждане на исляма[редактиране | edit source]

Владетел на Сенар, 1821 г.

Макар че през 639 година Египет е присъединен към Арабския халифат, територията на днешен Судан остава извън основните направления на неговото разширение. След няколко неуспешни опита за пряко подчиняване на нубийските държави мюсюлманските управители на Египет установяват дълготрайни мирни отношения с местните държави. В продължение на векове ислямът прониква в тях главно чрез смесени бракове и контакти с арабски търговци, както и чрез заселването на отделни арабски родове. С времето влиянието на арабските и арабизираните общности в Нубия нараства. Така още в началото на 14 век властта в Макурия е в ръцете на арабската група Бану Канз, която век по-късно вече и официално заема престола.

Султанатът Сенар[редактиране | edit source]

В началото на 16 век преселващи се от юг мюсюлмански групи фунджи унищожават християнската държава Алодия и основават султаната Сенар. До средата на века Сенар се превръща в регионална сила и чрез васални държавици и признаващи върховенството му племена установява контрол върху цялата територия от Третия праг на север до екваториалните гори на юг. Сенар никога не се превръща в централизирана империя, като властта на султаните постоянно е отслабвана от спорове за наследството и дворцови преврати.

Египетско и британско управление[редактиране | edit source]

Мохамед Али паша (1769-1848)
Мухаммад Ахмад ал-Махди (1844-1885)

През 1820 година Мохамед Али паша, полунезависимият османски управител на Египет, навлиза в днешен Судан с 4-хилядна армия и слага край на султаната Сенар. Политиката на Мохамед Али паша за присъединяване на суданската територия към Египет е продължена от неговите наследници и завършва през 70-те години на 19 век при Исмаил паша, когато цялата днешна територия на Судан е под египетска власт. Египетската администрация полага усилия за модернизиране на страната, като главно в северните райони е изградена инфраструктура за напояване и отглеждане на памук.

След 1879 година в Египет започват продължителни безредици, като владетелят Тауфик паша е принуден да търси външна помощ, за да остане на власт, и през 1882 година страната е окупирана от Великобритания. В Судан възниква и се засилва насоченото срещу чуждото присъствие религиозно движение на Мухаммад Ахмад, който се обявява за Махди. След като през 1885 година британският губернатор Чарлз Джордж Гордън е убит в Хартум, британците се изтеглят от Судан, оставяйки страната в ръцете на махдистите. Месеци след превземането на Хартум Мухаммад Ахмад умира и властта е поета от неговия последовател Абдаллахи ибн Мухаммад. Той остава на власт до 1899 година, като предприема неуспешни военни кампании срещу Етиопия, Египет, белгийските владения по южната граница и италианските в Еритрея.

През 1899 година, след поредица военни кампании, ръководени от лорд Хърбърт Кичънър, египетско-британското управление на Судан е възстановено. Англо-египетски Судан се управлява от генерал-губернатор, назначен от Египет с британско съгласие, като на практика британското влияние е много силно и Великобритания систематично се противопоставя на обединението на Судан и Египет. След 1924 година британската администрация управлява Судан като две на практика отделни области - северна мюсюлманска и южна християнска.

По време на Втората световна война Судан пряко се включва във военните действия на Източноафриканската кампания със създадените през 1925 година Судански отбранителни сили. През юли 1940 година италиански части навлизат от Италианска Източна Африка в граничните области и завземат град Касала. Шест месеца по-късно те са отблъснати, а през 1942 година британските и судански части от своя страна преминават в настъпление.

Още в предвоенния период националистическите кръгове в Египет се стремят към обединяване на Египет и Судан, като египетските монарси включват и Судан в официалната си титла. Докато през 20-те години Великобритания се отказва от протектората си над Египет и постепенно се изтегля оттам, Судан продължава да бъде контролиран от британците. След Египетската революция от 1952 година новото правителство на Мухаммад Нагиб (чиято майка е от Судан) и Гамал Абдел Насър се отказват от египетските претенции към Судан, надявайки се това да доведе до създаване на независима суданска държава и до изтегляне на британците от Судан. През 1954 година правителствата на Великобритания и Египет се споразумяват за създаването на независим Судан от 1 януари 1956 година.

Независимост[редактиране | edit source]

Джафар Нимейри (1930-2009)
Салва Кийр Маярдит (р. 1951), президент на Южен Судан след Споразумението от Найваша

През 1955 година, още преди формалната независимост на Судан, в страната започва гражданска война между Северен и Южен Судан, предизвикана от опасенията в южните области, че новата държава ще бъде доминирана от Севера. Исторически Северът е по-тясно свързан с Египет, а населението му е предимно арабско и мюсюлманско, докато на юг преобладават християнството и анимизма.

Гражданската война продължава до 1972 година, като силите на Юга, оглавявани от офицери в колониалната армия, водят предимно партизански действия. През този период на Север управляват поредица от правителства, доминирани от военните, и оглавявани от генерали като Ибрахим Абуд (1958-1964) и Джафар Нимейри (1969-1985). През 1972 година гражданската война е прекратена със Споразумението от Адис Абеба, като Югът получава автономия в рамките на създадената Автономна област Южен Судан.

През 1983 година президентът Джафар Нимейри се опитва да преразгледа Споразумението от Адис Абеба и да ограничи автономията на Юга, което поставя началото на нова гражданска война.[12] Военните действия продължават с кратки прекъсвани и след отстраняването на Нимейри и избора на ново правителство през 1986 година. Най-трайното примирие, продължило шест месеца, е постигнато през 1995 година с посредничеството на бившия американски президент Джими Картър.[13] Жертвите на военните действия и глада за първите две десетилетия на Втората гражданска война се оценяват на около 2 милиона души.[14]

През 1989 година нов военен преврат довежда на власт полковник Омар ал-Башир,[15][16] който забранява политическите партии, ликвидира независимата преса, екзекутира и затваря видни политически противници и въвежда в страната ислямското право.[17][18] През 1991 година правителството постига мирно споразумение с едно от крилата на южносуданските сили, оглавявано от Риек Мачар, и до 1994 година успява да установи контрол над по-голямата част от страната.

В края на 90-те години Омар ал-Башир, подложен на силен натиск от страна на Съединените щати, се дистанцира от близките до правителството ислямистки кръгове и през 2004 година бившият председател на парламента Хасан ал-Тураби дори е изпратен в затвора за известно време. През 2003-2004 година е постигнат значителен напредък в преговорите между правителството и южносуданските бунтовници, като на 9 януари 2005 година е подписано Споразумението от Найваша, което гарантира автономията на Южен Судан и предвижда възможността за провеждане на референдум за пълната му независимост. За гарантиране на изпълнението му в страната се установява Мисия на ООН, но военните сблъсъци между различни групи продължават и след това. По крайбрежието продължават военните действия между правителството и организацията Източен фронт.

Докато в Южен Судан е постигната известна стабилизация, през 2003 се ожесточават започналите още през 70-те години военни сблъсъци в източния регион Дарфур. Макар голямото мнозинство от жителите на Дарфур да са негри с мюсюлманско вероизповедание, в основата на конфликта и там е етническо противопоставяне, между арабизирани и неарабизирани племена, като към това се добавя и общото недоволство от централното правителство в Хартум.[19] Сблъсъците между бунтовнически групи като Суданската освободителна армия и номадските милиции джанджавид предизвикват тежка хуманитарна криза с повече от 2,5 милиона бежанци и брой на жертвите, оценяван на 200 хиляди[20] и 400 хиляди души.[21] Ситуацията в Дарфур е определяна като геноцид. Във връзка с конфликта през 2008 година в Международния наказателен съд са предявени обвинения за военни престъпления и престъпления срещу човечеството срещу представители на суданското правителство, включително срещу президента Омар ал-Башир.[22]

Конфликтът в Дарфур въвлича Судан и в Четвъртата чадска гражданска война, след като през 2005 година правителството на Чад обявява война на Судан, обвинявайки го в подкрепа на опозицията и в допускане на нападения на джанджавид на чадска територия. През 2007 година е постигнато мирно споразумение между двете държави.

На 9 юли 2011 Южен Судан официално получава своята независимост.

Население[редактиране | edit source]

Населението на Судан е 40 187 486 (30. в света, проучване от 2005). 52% от населението са негри, управляващите араби са 39%, бербери 6%, останалите 3% са чужденци. Арабите живеят предимно на север и изповядват ислям, негрите живеят на юг. Ислямът е в основата на законодателството и на държавната религия, на юг обаче неговата позиция не е толкова силна. Пустинните области в Судан са рядко населени и там гъстотата на населението е 15 души на km².

Религия: мюсюлмани - 70%, местни африкански религии - 25% и християни - 5%.

Големи градове: Хартум, Порт Судан, Омдурман, Северен Хартум, Атбара, Вад Медани, Кости, Ел Фашер, Джуба, Касала.

Судан е една от седемте държави в света, в които атеизмът е незаконен и наказуем със смъртно наказание[23]

Управление[редактиране | edit source]

Държавно устройство[редактиране | edit source]

Омар ал-Башир (р. 1944), президент на Судан от 1989 г.

Съгласно приетата след края на гражданската война през 2005 година Конституция, Судан е федерална президентска република. Държавен глава е президентът, който е главнокомандващ и ръководи изпълнителната власт. Законодателната власт е разпределена между правителството и двукамарния парламент (Национално законодателно събрание), съставен от 450-членно пряко избрано Национално събрание и 50-членен Съвет на провинциите, представителите в който се избират от парламентите на провинциите. Съдебната власт е обособена от законодателната и изпълнителната.[24]

На практика ключовите държавни постове са разпределени между групировките, участвали в гражданската война. След военния преврат от 1989 година в северната част на страната е установен авторитарен режим, оглавяван от Омар ал-Башир и единствената разрешена партия Национален конгрес (НК). След Споразумението от Найваша през 2005 година към властта е привлечена и водещата групировка в Южен Судан, Суданското народноосвободително движение (СНОД), представител на което получава едно от двете вицепрезидентски места. През 2006 година поста на главен президентски съветник получава представител на действащата в Дарфур Суданска освободителна армия.

Политическият живот в страната е доминиран от управляващите партии НК (на север) и СНОД (в Южен Судан). Макар през последните години да е допуснато възстановяването на някои опозиционни партии, тяхното влияние е силно ограничено. През 2010 година са проведени първите избори след Споразумението от Найваша и първите от десетилетия, в които участват различни партии. За президент с мнозинство от 68% е преизбран Омар ал-Башир като кандидат на НК, а президент на Южен Судан с мнозинство от 93% става Салва Кийр Маярдит от СНОД. В 450-членното Национално събрание двете партии имат съответно 323 и 99 места, а в Съвета на провинциите - 25 и 21 места, като останалите 4 места са вакантни.

Административно деление[редактиране | edit source]

Външна политика[редактиране | edit source]

Въоръжени сили[редактиране | edit source]

Икономика[редактиране | edit source]

Судан е слабо развита земеделска държава, която принадлежи към най-бедните страни в света. От минералните суровини се добиват злато, сол и хром. Две трети от електрическата енергия се произвежда от водни електроцентрали. От земеделските култури се отглеждат пшеница, ориз, плодове, зеленчуци, захарна тръстика, памук, просо, фъстъци и фурми. За животинските изделия са важни едрият рогат добитък, овце, кози, камили, магарета, домашни птици и риболов. Важен е ѝ добивът на дърва и изработването на арабски гуми, в което Судан е най-големият световен производител. Освен пътния и железопътния транспорт се използват плавателните реки, най вече река Нил.

Култура[редактиране | edit source]


Други[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Discontent over Sudan census. // 21 май 2009. Посетен на 8 юли 2011.
  2. ISS Sudan geography
  3. Country Studies
  4. Oxfam
  5. Sudan embassy website
  6. University of Khartoum
  7. Dept of Forestry, University of Khartoum
  8. Nations Encyclopedia
  9. Wheeler, Skye. Elephant herds found on isolated south Sudan island. // Reuters, 28 May 2007. Посетен на 26 December 2009.
  10. Wheeler, Skye. Elephant Herds Found On Isolated South Sudan Island. // Sudan Vision Daily, 29 May 2007. Посетен на 26 December 2009.
  11. ((en)) Omer, Ibrahim. Prehistory of the Sudan. // Ancientsudan.org, 2008. Посетен на 8 януари 2011.
  12. ((en)) Alier, Abel. Southern Sudan: Too Many Agreements Dishonored. Ithaca Press, 1990. ISBN 9780863721205. с. 213.
  13. ((en))  Sudan. // The Carter Center. Посетен на 13 януари 2011.
  14. ((en))  Sudan: Nearly 2 Million Dead as a Result of the World's Longest Running Civil War. // U.S. Committee for Refugees, 2001. Посетен на 13 януари 2011.
  15. ((en))  Factbox — Sudan's President Omar Hassan al-Bashir. // Reuters, 14 юли 2008. Посетен на 8 януари 2011.
  16. ((en)) Cowell, Alan. Military Coup in Sudan Ousts Civilian Regime. // The New York Times, 30 юни. Посетен на 13 януари 2011.
  17. ((en)) Bekele, Yilma. Chickens Are Coming Home To Roost!. // Ethiopian Review, 12 юли. Посетен на 13 януари 2011.
  18. ((en)) Kepel, Gilles. Jihad: The Trail of Political Islam. Belknap Press, 2002. ISBN 978-0674008779. с. 181.
  19. ((en)) de Waal, Alex. Darfur's Deep Grievances Defy All Hopes for An Easy Solution. // The Observer, 25 юли. Посетен на 13 януари 2011.
  20. ((en))  Q&A: Sudan's Darfur Conflict. // BBC News, 23 февруари. Посетен на 13 януари 2011.
  21. ((en))  The Genocide in Darfur — Briefing Paper. // Save Darfur Coalition, юни. Посетен на 8 януари 2011.
  22. ((en)) Walker, Peter и др. Darfur Genocide Charges for Sudanese President Omar al-Bashir. // The Guardian, 14 юли. Посетен на 14 януари 2011.
  23. The seven countries where the state can execute you for being atheist. // http://www.washingtonpost.com.+The Washington Post, 10 декември 2012.
  24. ((en))  Sudan. // CIA World Factbook. U.S. Central Intelligence Agency, 2010. Посетен на 14 януари 2011.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Портал
Портал „Африка“ съдържа още много статии, свързани с Африка.
Можете да се включите към Уикипроект „Африка“.