Християнство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Част от серията статии за
Християнство
Christianity

Исус Христос

Непорочно зачатие · Разпятие
Възкресение · Христология

Библията

Стар завет · Нов завет
Десетте Божи заповеди (Декалог)
Боговдъхновение · Херменевтика
Канон на Библията · Апокриф
Септуагинта · Преводи на Библията

Християнска теология

Светата Троица · (Отец · Син · Дух)
Сътворение · Грях · Изповед
Вяра · Опрощение · Освещение
Кръщение · Спасение
Божие царство · Евангелие · Църква
Апологетика · Теозис
Арминианизъм · Ресторационизъм
Фундаментално християнство

История и традиции

Апостоли · Мария · Павел · Петър
Християнството в дати
Отци · Константин I
Икуменически съвети
Иконоборство
Великата схизма
Кръстоносни походи
Реформацията

Главни направления

Изкуство · Музика
Икуменизъм · Критицизъм
Проповед · Молитва
Литургия · Литургичен календар
Християнски символизъм

Деноминации

Западни
Адвентизъм · Анабаптизъм
Англиканизъм · Баптизъм
Евангелизъм · Калвинизъм
Лутеранство · Методизъм
Петдесятничество
Протестантство · Римокатолицизъм


Източни
Източно православие
Нехалкедонски църкви
Асирийска църква
Източнокатолически църкви


Нетринитарни църкви · Движения

Личности

Атанасий · Аврелий Августин
Анселм · Григорий Палама
Ириней · Дионисий Ареопагит
Тома Аквински
Уесли · Джон Уиклиф
Мартин Лутер · Жан Калвин
Кери · Барт · Греъм
Вартоломей І · Франциск

Християнството (от древногръцкия превод Χριστός, Христос на еврейската дума מָשִׁיחַ, машиах, означаваща "помазаният") е религия, основана на едно божество, живота и учението на Иисус Христос, така както са представени в каноничните новозаветни книги и други.[1] Християнството също счита за част от канона и еврейската Библия, известна като Стария завет. Последователите на християнската вяра се наричат християни.

Основното християнско вярване е, че Исус е Син на Бог, едновременно напълно божествен и напълно човек и че Той е Спасителят на човечеството. Поради тази причина християните считат Исус за Христос (Месия). Службата на Исус, Неговата саможертвена смърт и последвалото възкресение често са наричани Евангелието ("добрата вест"). Накратко Евангелието е вестта за вечната победа на Бог Отец над злото и обещанието за спасение и вечен живот за всички хора чрез божествена благодат.

Християните вярват, че Исус е Месията, за Когото е пророкувано в Стария завет. Християнската теология е основана на убеждението, че Исус е пострадал, умрял е и е бил погребан, след което е бил възкресен от мъртвите, за да осигури вечен живот на онези, които вярват в Него и Му се доверяват за опрощаване на техните грехове (спасение). Вярва се още, че Исус е бил възнесен телесно на небето, където сега управлява и царува наред с Бог Отец. Повечето деноминации учат, че Исус ще се завърне, за да съди всички хора (живи и мъртви) и да осигури вечен живот на Своите последователи. Той е считан за пример за добродетелен живот и едновременно за откривател на Бог (който го разкрива) и Негово физическо въплъщение. Християните наричат вестта за Исус Христос Евангелието ("добрата вест") и като цяло се придържат към Десетте заповеди.

Етимология на думата[редактиране | edit source]

Думата християнство произлиза от древногръцката дума Χριστιανός[2], което означава "последовател на Христос". Самият корен на думата е Χριστός (Христос), което означава "помазан". В гръцката Септуагинта тази дума е използвана, за да преведе еврейското מָשִׁיחַ (Месия), което означава "един, който е помазан".

За първи път понятието християнин е използвано по отношение на Исусовите последователи в град Антиохия в около 44-та година сл. Хр. (Деяния на апостолите 11:26). Наименованието е било дадено от жителите на Антиохия на Исусовите последователи, вероятно с цел присмех. В Новия завет учениците са били известни помежду си като "братя", "верните", "избраните", "светиите", "вярващите". Най-ранната записана употреба на понятието "християнство" (от древногръцката дума Χριστιανισμός) е около 100-ната година сл. Хр. от Игнатий от Антиох.

Терминът на иврит[редактиране | edit source]

Тъй като припознаването на Месията като Исус не е прието в юдеизма, терминът в Талмуда за християните на иврит е Notzrim ("назаряните"), първоначално произтичащ от факта, че Исус идва от село Назарет в Израел.[3]

Терминът на арабски[редактиране | edit source]

В арабско-говорящите култури, за християни най-често се използват две думи: Nasrani (نصراني), в мн. ч. "Nasara" (نصارى) - като цяло се счита, че произлиза от Назарет[4] от сирийски (армейски); Masihi (مسيحي), което означава последователи на Месия.[4][5]

Разпространение[редактиране | edit source]

Процент на християни по страни

Християнството е започнало като еврейска секта в средата на първи век. Неговите корени се намират в региона на Близкия Изток - съвременните територии на Израел и Палестина. То бързо се разпространило към Сирия, Месопотамия, Мала Азия и Египет. Християнството се разрастнало по последователи и влияние само за няколко десетилетия и в края на четвърти век се превърнало в официална църква на Римската империя, като изместило другите форми на религиозни практики под управлението на Рим. По време на Средновековието по-голямата част то Европа също приела християнството. След Ерата на откритията християнството се разпространило чрез мисионска работа и колонизациите към Северна Америка, Южна Америка, Австралия, Африка и останалата част на света.

В света трите най-големи групи на християнството са Римокатолическата църква, Източната православна църква и различните деноминации на Протестантизма.

В началото на 21 век християнството има приблизително 2.2 милиарда последователи. Християнството представлява една трета от световното население и е най-голямата световна религия.[6] От всички християни 37.5% живеят в Северна Америка и Южна Америка, 25.7% живеят в Европа, 22.5% в Африка, 13.1% в Азия, 1.2% в Океания и 0.9% в Близкия Изток. Християнството нараства бързо в Азия — особено в Китай и Южна Корея. То е изиграло в съществена роля в оформянето на т.нар. Западна цивилизация.

Верски учения[редактиране | edit source]

Въпреки че съществуват много значителни разлики в тълкуването на Библията, която е основа на християнството, християните споделят определен брой учения и ги считат за основни за тяхната вяра. Православните християни наричат тези учения символи или изповеди на вярата; известни са още като верую.

Верските учения, известни и като кредо (от латински език "аз вярвам") са кратки доктринални изявления, които първоначално са се използвали като кръщелни формули и по-късно са доразработени през епохата на христологичните дебати през четвърти и пети век.

Много евангелски протестанти не приемат кредото, като категорично твърдение за вярата и дори отхвърлят част или цялата същност на едно такова верско учение. Баптистите са без кредо “в смисъл, че не целят да налагат един на друг ограничаващи изповедта на вярата авторитети.”[7] Други групи, отхвърлящи верските учения, са с корени в Ресторационизма - Християнска църква (Апостоли на Христос), Евангелската християнска църква в Канада и Църквите на Христос.

Едно от най-ранните писания, прието за кредо, е Апостолският символ на вярата, който се използва от редица християнски деноминации с цел богослужение и вероучение. Той е приет в западната традиция в литургията на Римокатолическата, Лутеранската, Англиканската църкви и Западната православна епархия. Използва се още от презвитериани, методисти и конгрешани.

"Апостолският символ" на вярата се базира на старо Римско кредо. Тъй като в първоначалния му вид в него не били взети под внимание някои христологични въпроси, се наложило дефинирането им в по-късни периоди. "Апостолският символ" не казвал нищо изрично за божествеността на Исус или на Святия Дух. Това било удобно за арианите и унитарианци. Не били изяснени и редица други теологични въпроси, които се превърнали в обект на диспути векове по-късно.

В отговор на арианството възниква "Никео-Цариградският символ" на вярата, формулиран на съборите в Никея и Константинопол през 325 и 381 година. Този символ е одобрен като общохристиянски на събора в Ефес през 431 година.

"Изконният символ" не съдържа фразата „и Сина“, клаузата „филиокве“ относно изхождането на Светия Дух и от сина (тази клауза не се приема от Източно-православната църква).

"Халкидонската изповед" възниква в Халкидон (днешна Турция) през 451 (и не се приема от ориенталските православни църкви, наречени до-халкидонски). В нея се говори за две природи на Христос — божествена и човешка. И двете природи са пълни и не се смесват, въпреки че са съчетани в една личност.

В западната църква Атанасиевата изповед има същия авторитет като никейската и халкидонската: „Покланяме се на един Бог в Триединство и Триединство в Единство, като нито сливаме лицата, нито разделяме естеството“.

Вижте Символ на вярата

Десетте заповеди[редактиране | edit source]

Десетте заповеди са библейски принципи, които се отнасят за етиката и поклонението и имат основна роля в Юдаизма и повечето форми на християнството. Десетте заповеди включват поръчението за поклонение единствено пред Бог, за спазването на библейската събота, включват забрана на идолопоклонството, богохулството, убийството, кражбата и изневярата. При различните групи християни има известни разлики в интерпретирането и номерирането на заповедите.

Иисус Христос[редактиране | edit source]

Иисус Христос (Ел Греко)

Основното убеждение в християнството е вярата в Иисус като Божий Син и Месия (Христос). Наименованието "Месия" произлиза от еврейската дума מָשִׁיחַ (машия), която означава "помазания". Гръцкият превод на Месия е Χριστός и е първоизточникът на българската дума Христос.

Християните вярват, че като Месия Иисус е помазан от Бог да бъде Спасител на човечеството. Поради това християните смятат, че с първото идване на Христос се изпълняват месианските пророчества от Стария завет. Християнското схващане за Месия се различава значително от съвременното такова в юдаизма. Основното християнско убеждение е, че чрез вярата и приемането на смъртта и възкресението на Иисус грешните хора могат да бъдат помирени с Бог. На тях е предложено спасение и обещание за вечен живот.

Макар че в първите години на християнската история е имало много диспути върху същността на Иисус, християните като цяло вярват, че Иисус е Бог в плът - едновременно „истински Бог и истински човек“ (напълно божествен и напълно човек). Иисус става напълно човек във всяко отношение. Той преминава през болките и изкушенията на смъртен човек, но не съгрешава. Бидейки напълно Бог, Той побеждава смъртта и се връща към живота при възкресението. Според Библията, след като Исус е бил възкресен от мъртвите, Той се е понесъл към небето, където е седнал отдясно на Бога и ще се завърне окончателно, за да изпълни останалата част от месианските пророчества - възкресението на мъртвите, последния съд и установяването на Божието царство.

Според Евангелията на Матей и Лука Иисус е бил заченат от Светия Дух и се е родил във Витлеем от девицата Мария. За детството на Исус се споменава малко в каноничните евангелия (Матей, Марко, Лука и Йоан). В тях е описана най-вече неговата зряла възраст и особено последната седмица преди смъртта Му (наречена Страстна седмица). Библейското повествование на Исусовото служене сред хората започва с кръщението му от Йоан Кръстител и изброява чудеса, които върши: на сватбата в Кана Галилейска превръща водата във вино, изгонва бесове от обсебени и изцелява болни. Наред с описанието на извършените от Него множество дела се привеждат и Неговите поучения (напр. проповед на планината); разказва се и за избирането на дванадесетте апостоли.

Триединството[редактиране | edit source]

Триединството е понятие, което се отнася за учението, че съществува един Бог, включващ в Себе Си три отделно, вечно съществуващи личности („ипостаси“): Отец, Сина (въплътен в Исус Христос) и Святия Дух. Заедно тези три личности понякога биват наричани Божеството.

Триединството е съществена доктрина на масовото християнство. "Отец, Синът и Святият Дух" представят едновременно иманентността и трансцендентността на Бога. Вярва се, че Бог е безкраен и че Божието присъствие може да се възприеме чрез действията на Исус Христос и Святия Дух. Според тази доктрина Бог не може да се раздели в смисъл, че всяка личност представлява една трета от цялото; докато в същото време всяка личност бива считана за напълно Бог. Трите личности са всяка вечни и всесилни.

Думата "триас", от която произлиза "троица", за първи път се появява в писанията на Теофил от Антиохия. Той пише за "Триединството на Бог (Отеца), Неговото Слово (Сина) и Неговата мъдрост (Святия Дух). Възможно е понятието да е било използвано и преди това време. След това то се появява в писанията на Тертулий. През следващия век думата се използва по-често.

Триединството в католическата и православна вяра[редактиране | edit source]

Според доктрината и трите лица (ипостаси) имат еднакво и единно Божествено естество. Това естество не е разделимо, а по-скоро всяко лице притежава това естество. Различията са по произход (не във времеви смисъл) и взаимоотношенията между лицата — Отец е нероден, Сина е вечно раждан от Отца, Духа е вечно произхождащ от Отца и вечно изхождащ от Отца и от Сина. Самото свойство на Божието съществувание е да съществува като Света Троица.

„Роден“ не се отнася за раждането на Исус от Мария, но за вечно и божествено „раждане“ преди сътворението. Бог-Син е съществувал вечно преди да приеме човешки вид или да се въплъти. При спора с арианите ортодоксалната формулировка е гласяла, че „не е съществувало време, когато Синът да не е съществувал.“

Основа на християнската вяра е поселението на Св. Дух в душата на човека, вследствие на което оттам биват изгонени страстите и грешните наклонности и човек става т.нар. ново, обожествен, богосвързан. От момента на приемането на Св.Дух, човек заживява нов живот като член на Църквата, или иначе казано - Невестата Христова. Той отдава целия си живот в ръцете на Бога, като признава себе си за паднал, слаб и нуждаещ се от Божията подкрепа за всяко свое действие.

Триединството в протестанството[редактиране | edit source]

Повечето протестантски групи, които подкрепят учението за Триединството, включват the Filioque clause. Въпреки това въпросът обикновено не е полемичен сред тях, тъй като тяхната концепция често е формулирана по-кратко. Клаузата често се разбира от протестантите като: Духът е изпратен от Отец чрез Сина. Това е концепция, която не противоречи нито на католицизма, нито на източното православие. Въпреки това е трудно е да се направи обобщение на протестантската теология за триединството поради разнообразната и нецентрализирана природа на различните протестантски църкви.

Адвентните схващания
Както повечето протестанти Адвентистите от седмия ден подкрепят една по-обща дефиниция за Триединството. Тя гласи следното: "Има един Бог – Отец, Син и Свят Дух – единство от три съвечни личности. Бог е безсмъртен, всемогъщ, всезнаещ, стоящ над всичко и винаги присъстващ. Той е безкраен и извън човешкото разбиране, но все пак познат чрез откровението на Себе Си. Навеки е достоен за поклонение, обожание и служене от цялото творение." Бог, вечният Отец, е Творецът, Източникът, Вседържителят и Суверенът на цялото творение. Той е справедлив и свят, милостив и пълен с благодат, бавен на гняв и изобилстващ с постоянна любов и вярност. Качествата и силите, изявени в Сина и в Светия Дух са също откровения на Отец.
Вечният Бог-Син е въплътен в Исус Христос. Чрез Него са сътворени всички неща, чрез Него е изявен Божият характер, спасението на човечеството е осъществено чрез Него и светът ще бъде съден чрез Него. Вечният и истински Бог става и истински човек – Исус Христос. Той е заченат от Святия Дух и е роден от девицата Мария. Живял е и е изпитал изкушения като човешко същество, но е дал идеален пример за Божията правда и любов. Той е изявил Божията сила чрез чудесата, които е извършил, и е утвърден като Божия избран Месия. Доброволно е страдал и е умрял на кръста за нашите грехове и вместо нас. Възкресен е от мъртвите и е издигнат за свещеник в небесното светилище, за да служи за нас. Той ще дойде отново в слава за окончателното избавление на Своя народ и за възстановяването на всички неща.
Бог-вечният Дух е действал с Отец и Сина при сътворението, въплъщението и изкуплението. Той е вдъхновявал писателите на Писанията. Изпълвал е живота на Христос със сила. Изпитвал е и е осъждал човешките същества, подновявал е и е преобразявал по Божие подобие онези, които откликват. Изпратен от Отец и Сина, за да бъде винаги със Своите деца, Той дава духовни дарби на църквата, дава и сила за свидетелстване за Христос и в хармония с Писанията води църквата към истината.
Разликата между общоприетите от християнството схващания за Триединството и тези, които адвентистите от седмия ден покрепят, се състои основно в отношенията между трите личности. Адвентистите вярват, че тъй като и трите личности са вечни, не е възможно една от тях да е дала началото на друга. Поради тази причина Исус не е възможно да е бил заченат от Отец, нито Святият Дух да произлиза от Сина или Отец, тъй като и Тримата съществуват от вечността. Според някои християнски философии[8] Святият Дух постоянно произтича от Отец, като по този начин Той бива представен за по-нисш от Него. Адвентистите разбират израза в Йоан 15:26: "Духът на истината, Който изхожда от Отца", че Отец и Синът постоянно изпращат Святия Дух. Тези думи обясняват отношенията между трите вечни личности на Триединството.

Нетринитарни схващания[редактиране | edit source]

Нетринитаризмът се отнася за верски системи, които отхвърлят доктрината за Триединството. Те са малки групи от християни. Различните нетринитаристични възгледи (като адопционизма или модализма) са съществували в ранното християнство, като са водели до диспути за христологията. Нетринитаризмът се появява отново по-късно в гностицизма от 11-ти до 13-ти век, в Ерата на просвещението от 18-ти век и в някои групи, появили се по време на Второто велико пробуждане на 19-ти век.

Спасението[редактиране | edit source]

Исус Христос проповядва спасение (проповед на планината)

Повечето християни вярват, че спасението от греха и смъртта е достъпно чрез вяра в Исус Христос поради Неговата изкупителна жертва на кръста, където Той е "платил" за нашите грехове. Старозаветната служба в светилището е била символ на изкуплението за човечеството, осъществено чрез саможертвата на Господ Исус. Както агнета без недостатък са били принасяни поради греха на човеците, така Исус се е пожертвал за хората, макар че самият Той е бил без грях. След възкресението си Христос застава "отдясно на Бога" и извършва т.нар. посредническа служба. Както свещениците в старозаветното светилище са принасяли благоуханен тамян на Бог, така сега Исус изпълнява застъпническа служба за хората и представя техните молитви пред Отец.

Исус е наречен в библейската книга "Евреи" вторият Адам. Както Адам съгреши и грехът навлиза на земята, така Исус е бил единственият човек без грях, Който е можел да спаси човечеството чрез изкупителната жертва. Библията казва, че заплатата на греха е смърт и вместо човекът да понесе вечната смърт, сам Бог умря за него.

Библията говори, че "Бог не гледа на лице" и че спасението е валидно за всички хора. Това обяснява и апостол Павел в новозаветните книги - Божият народ не е избран по външни белези и родство. Той е духовен народ, който приема Божията жертва и живее според принципите на небето.

Самият процес на осъществяване на спасението бива разбиран по различни начини. Обикновено той се свързва с изповед на греховете и заличаването им чрез приемане жертвата на Исус (оправдание).

Някои протестанти, като адвентистите от седмия ден, считат, че спасението е процес за цял един живот и окончателно ще завърши при Второто пришествие на Исус. Те смятат още, че изповедта на греховете трябва да се извършва единствено пред Бог, че оправданието на греховете е единствено чрез вяра и че съществена роля в спасението има процесът на освещение (възстановяване на Божия образ в човека).

Сотериология[редактиране | edit source]

Клон на християнската теология, който се занимава със спасението и изкуплението, се нарича Сотериология. Думата произхожда от гръцката дума "sōtērion" ("спасение") и "sōtēr" ("спасител", "изкупител") + наставката "-логия".

Приложена към християнската теология сотериологията изследва ролята на Исус Христос като спасител и изкупител. Тя често се концентрира върху изкуплението и опрощението, но също изследва и природата на Божиите спасителни действия спрямо човешките същества. Изследването на християнската сотериология може дори да включва бъдещето на творението в аспекта на мисълта за спасение като запазване и освобождаване.

Съществуват разнообразни гледни точки по въпросите на сотериологията сред основните групи християнски деноминации - едновременно между римокатолиците и протестантите и от друга страна в самото протестантство. От значение е да се отбележи дебатът между Калвинисти и Арминианисти, при който се коментират дефиниции за греховност, предопределеност, и изкупление, но най-вече за оправдание.

За пълното разбиране на спасението е небходимо да се изследва връзката между Божията благодат и човешката воля.

Като част от спасението ролята на Божията благодат, която действа в човешкия живот, и собствената воля и избор се разбират по различен начин от различните верски общности. Католицизмът и източното православие учат на необходимостта от взаимно сътрудничество между свободната воля на човека и благодатта на Бога. Реформаторът Жан Калвин, който е вярвал в предопределеността, е говорил, че спасението не зависи толкова от собствения избор, колкото от предварително заложения план за живота на една личност. Протестантските църкви, следващи логиката на Арминианизма смятат, че Божията благодат е единственият начин за спасение. Те смятат, че човешката воля се ограничава до решението за приемане или отхвърляне на спасението. Според Арминианизма спасението може да бъде загубено, ако липсва трайна вяра.

Следващата таблица обобщава класическите възгледи на три различни протестантски убеждения за спасението.[9]

Тема Калвинизъм Лутеранство Арминианизъм
Човешка воля Пълна предопределеност постоянно, без свободна воля поради божествен суверенитет Пълна предопределеност без свободна воля до духовно възстановяване Греховността не е по-силна от свободната воля
Избор Безусловното предопределение за спасение на избраните и предопределение за осъждение на другите (двойно предопределение)[10] Независима предопределеност за спасение за избраните Условно спасение, зависещо от избора, при което има предвидена вярност и невярност
Оправдание Оправданието е ограничено до онези, които са предопределени да се спасят и завършва с Христовата смърт Оправданието на всички хора завършва с Христовата смърт Оправданието е възможно за всички чрез Христовата смърт, но може да бъде завършено единствено чрез избора на вяра в Исус.
Обръщане към вярата Напълно зависи от Бог и се извършва чрез вътрешния повик на Святия Дух; не е възможно да се противостои Напълно зависи от Бог чрез средстава на благодатта; възможно е да се противостои Синергийно, възможно е да се противостои поради всеобщата благодат на свободната воля
Запазване и отстъпление Запазването на светиите: избраните за вечността в Христос задължително ще бъдат запазени във вярата. Отпадането е възможно, но Бог дава уверение в опазването на вярващите. Запазването зависи от постоянната вяра в Христос; има възможност за окончателно отстъпничество.


Писанието[редактиране | edit source]

Християнството почита канона на Библията (Стария и Новия завет) като вдъхновено от Бога слово. Библията е написана от хора, вдъхновени от Светия Дух, и поради това се смята за непогрешимо Божие слово. В протестантската мисъл се вярва, че Св. Писание съдържа цялата истина, необходима за спасение на човека (Вижте протестантство — Sola scriptura).

Книгите на Библията, които биват считани за вдъхновени, се различават в юдаизма, римокатолицизма, православието и протестантството. Поради тази причина различните вери определят канона по различен начин, макар да има значително припокриване. Тези разлики са отражение на редица традиции и съвети, които са били проведени по въпроса. Всяка версия на Библията включва книгите на Танах, по-известен сред християните като Стария завет. Някои от книгите на Танах са разделени на няколко книги в християнския канон. Римокатолицизмът и източното православие включват към канона, като допълнение към Стария завет, и второканоничните книги от гръцкия превод на Танах - Септуагинтата. Тези допълнителни книги се считат за апокрифни от протестантските църкви (според които те не трябва да служат за основа на вярата). Някои версии на Библията включват допълнително секция с апокрифна литература между Стария и Новия завет. Новият завет, написан оригинално на койне гръцки език, съдържа 27 книги. Всички църкви са в съгласие за неговото съдържание.

Други традиции поддържат и други канони. Етиопската Православна Теуахедо църква поддържа два канона — тесен (който е по-обхватен от Библията) и широк, който има още повече книги. Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни (понякога позната като Мормонска Църква) поддържат в своя канон още три извънбиблейски книги, които те считат за боговдъхновено слово: Книгата на Мормон, Учения и завети и Скъпоценният Бисер. Гностиците са използвали голямо количество книги извън ортодоксалния канон една от които е най-известна като евангелието според Тома.

Въпреки че християните са почти напълно съгласни за съдържанието на Библията, такъв консенсус не съществува по отношение на нейното тълкувание (иначе казано - екзагезис).

Католическо и православно тълкуване[редактиране | edit source]

В древността се зараждат две екзегетични школи — александрийска и антиохийска. Представител на александрийската школа е Ориген, който давал на Писанието предимно алегорично значение. Антиохийската школа държала на буквалното тълкувание и държала на тезата, че други значения могат да се открият само ако е известно преди това буквалното значение.
Римокатолическото богословие прави разлика между два вида значение на текста: буквално и духовно, последното от което се дели на алегорично, морално и анагогично. Буквално е значението, предадено чрез думите в Писанието и открито чрез методите на екзегезата по правилата на разумно тълкувание. Алегоричното значение включва типология (като например виждането на прекосяването на Червено море като тип или символ на кръщението) Моралното значение съдържа етическо учение. Анагогичното значение съдържа есхатологично учение имащо значение за вечността и свършека на света. Католическото богословие добавя и други правила за тълкувание, които включват: предписание, че всички други значения на Писанието се основават на буквалното значение, че трябва винаги да се поддържа историчността на Евангелието, че Писанието трябва да се чете като се има предвид живата традиция в самата църква и последно, че задачата за тълкувание е предадена на епископите, които са в общение с наследника на апостол Петър в Рим — папата.
В православната традиция Свещеното Писание е част от самата традиция и то се тълкува и разглежда през призмата на източните църковни отци, решенията на първите 7 вселенски събори и църковното предание. Както и при римокатолицизма църквата е отговорна да даде правилното тълкувание на Писанието въз основа на Преданието с тази разлика, че никой епископ не би могъл да се произнесе по истините на вярата без решение на Вселенски събор.

Протестантско тълкуване[редактиране | edit source]

Яснотата на Писанието
Християните протестанти вярват, че Библията е самодостатъчно откровение, окончателният авторитет по всички християнски доктрини и че тя разкрива всички истини, необходими за спасение. Тази концепция е известна като sola scriptura
Първоначално вложеното значение на Писанието
Много протестанти наблягат върху буквалното значение или историко-граматическия метод, дори дотам, че да отхвърлят всички други знания. Историко-граматическият метод или граматико-историческият метод е опит на библейската херменевтика да открие първоначално заложеното значение в текста. Това първоначално заложено значение на текста бива извлечено чрез изследване на целия пасаж в светлината на граматическите и синтактични аспекти, историческия контекст, литературния жанр както и теологичните (канонични) разбирания. Историко-граматичния метод различава първоначалното значение и конкретното значение на текста. Конкретното значение на текста включва произтичащата употреба на текста или приложението. Първоначалният пасаж бива разглеждан като съдържащ само едно значение. Милтън Тери казва: "Основен принцип в граматик-историческата експозиция е, че думите и изреченията могат да имат само едно значение в един и същи контекст. В момента, в който ние отхвърлям този принцип, ние попадаме в море от несигурност и предположение. Технически погледнато, граматично-историческият метод на тълкуване се различава от определянето на значението на пасажа в светлината на дадено тълкувание. Тези принципи дефинират понятието библейска херменевтика. Някои протестантски тълкуватели използват и метода на типология при тълкуването на Библията.
Мартин Лутер говори за едно точно и обикновено (несложно) разбиране на Писанието. Протестантите вярват, че обикновеният вярващ може да достигне и сам до адекватно разбиране на Писанието, защото самото то е достатъчно ясно и вярващият има на разположение и Светия Дух. Мартин Лутер счита, че без подкрепата на Светия Дух Писанието би останало неразбрано в тъмнина. Жан Калвин пише, че всички, дори да не се обърнат и към Светия Дух за помощ, ще намерят в Писанието светлина. Втората хелветска изповед на вярата казва: „Ние се придържаме към това, че тълкуванието на Писанието е ортодоксално и истинско, когато е получено от сравнение и със самите Писания (от естеството на използвания език, обстоятелствата на тяхното написване и разтълкувани въз основа на по-ясни пасажи.“ Писанията на църковните отци и решенията на вселенските събори не се считат за боговдъхновени в смисъла, в който е боговдъхновено Писанието и биха могли да бъдат отхвърлени - въпреки че са ценни за богословието.

Есхатология[редактиране | edit source]

Религиозни практики[редактиране | edit source]

Тайнства[редактиране | edit source]

В християнството са познати седем тайнства:

  1. кръщение
  2. миропомазание ( или миропомазване )
  3. покаяние (изповед)
  4. причащение (евхаристия)
  5. венчание(брак)
  6. свещенство (хиротония)
  7. елеосвещение (маслосвет)

Лутераните признават само кръщението и причастието; англиканците — кръщение, причастие и брак.

Адвентистите от седмия ден признават всички тези религиозни практики с изключение на миропомазване и свещенство. При тях повечето обаче са известни под други наименования или имат различно изпълнение от традиционното за римокатолицизма и православието. Кръщението се извършва чрез пълно потапяне във воден басейн. Покаянието се счита за опитност, която се извършва единствено пред Бог. Евхаристията, както и при други протестантски деноминации, е известна като Господна вечеря. Елеосвещението се нарича помазване за оздравяване.

Литургичен календар[редактиране | edit source]

Символи на християнството[редактиране | edit source]

  • виното символизира кръвта на Христос;
  • хлябът - неговата плът;
  • кръстът - символ на страданието;
  • светлината - символ на Божествената същност;
  • слънцето - Бог-Отец; символ на Христос, на Божията майка и църквата;
  • златото - абсолютна красота;
  • кълбото, колелото, соколът, орелът, фениксът, лъвът и белият кон са слънчеви символи (тълкуването им се свързва с връзката с Бога, напредъка човешки);
  • свещта - символ е на Възкресението, на неуморната будност и образ на живота;
  • Луната едновременно е символ на живия човек и на отвъдния живот; лунни символи са спиралата, раковината, охлювът, змията, говеждият рог;
  • звездата символизира Христос (Зорница);
  • окото - символ на Светата Троица;
  • тъмнината, нощта - обвързват се с дяволското, аморалното;
  • фараонът не се свързва с конкретен исторически персонаж, а е символ на предателството;
  • чашата е символ на съдбата, отредена от Бога;
  • пастир - символ на Спасителя, на неговата любов към хората;
  • вода:
  1. пречистваща сила;
  2. стихия;потоп;
  3. облагородяваща сила;
  4. символ на Христовия дух и на кръщението (християните смятат, че в деня на кръщенето човек умира и се възкресява пречистен и готов за нов живот); сълзите при молитва и разкаяние имат същия смисъл;
  • корабът е символ на християнската църква; този кораб ще заведе душите до тихо пристанище, тоест към блаженство и вечен живот; вътрешната част на църквата се нарича "кораб";
  • стълбата е символ на Богородица, тъй като тя е свързваща част между земята и небето;
  • духовниците и апостолите;
  • пръстенът и невястата - връзка и съединение; знак са на съюз с вечна трайност;
  • пустинята е символ на изпитанието и страданието, на отшелничеството и пълното вечно отдаване на Бога;
  • венецът е символ на победата над изкушенията на Дявола, езичниците и всички врагове на християнството; трънения венец на Христос е символ на страдание за изкупление на човешките грехове и победа над смъртта;
  • житото и хлябът - плътта Христова;
  • лозата и виното - освен, че символизират кръвта на Христос, се приемат като символ на мъдрост и лудост; лозата се приема като Бог-Отец, а лозовите пръчки - апостолите;
  • лилията символизира Богородица, телесната и душевната красота; символ е на девствеността и непорочността; символизира и мъчениците, запазили вярата си;
  • агнето се свързва с Христос и по-точно с пасхалното жертвено агне; символ е на кроткия, незлоблив християнин;
  • козата е символ на грешниците;
  • рибата е символ на новопокръстения християнин и на самия Христос;
  • змията - зло, изкушение; мъдрост;
  • гълъбът символизира Светия Дух, любовта, еднобрачието;
  • 3 - Светата Троица;
  • 33 - Христос (умрял е на 33 години);
  • 300 - съчетание между 3 и 10; възприема се като символ на висше съвършенство и избраничество;
  • 4 - символ на Универсума, на света, на земното и материалното (символиката му е свързана с изображението на квадрата, чието символистично изображение представя четирите посоки на света);
  • 40 - символ на молитвата, на постите, разкаянието и надежда за пречистване на душата;
  • 5 - в Евангелието се свързва със сватбата (притчата за разумните и неразумните деви - Евангелие от Матея); въздържание на 5-те сетива;
  • 50 - подобно на 5, но подсилено, поради връзка с 10; смята се за съвършено число, златната среда;
  • 6 - символ на Вселената (светът е създаден за 6 дни);
  • 7 - свещено число, представящо обединението между Бога и света;

Риба (ИХТИС)[редактиране | edit source]

Рибата е раннохристиянски символ
Кръстът Господен в центъра на Вселената

Един от първите символи на Християнството е рибата. Според едно предание рибата е бил дискретен християнски знак за разпознаване. Гръцката дума за риба ἰχθύς (ИХТИС) е акроним, който съдържа кратко християнско верую:

IΗΣΟΎΣ
Иисус — „Иисус“
ΧΡΙΣΤΌΣ
Христос — „Помазаникът“
ΘΕΟΎ
Теу — „Божий“
ΥΙΌΣ
Йиос — „Син“
ΣΩΤΉΡ
Сотир — „Спасител“/"Изкупител"

Тертулиан (200 г.) споменава в своето писание за кръщението (de baptismo), че християните се наричали „рибка“.

Кръщение[редактиране | edit source]

Молитва[редактиране | edit source]

История[редактиране | edit source]

Възникване и ранна история[редактиране | edit source]

Смъртта на първомъченика Стефан, илюстрация от 15 век
Никейският събор, православна икона

Християнството възниква в римската провинция Юдея (днес част от Израел, Йордания и Палестина) в средата на 1 век като секта в рамките на юдаизма,[11] с който и днес споделя много от свещените си текстове — най-вече еврейската Библия, позната на християните като Стар завет. Християнството споделя общия си произход от юдаизма и с исляма, друга широко разпространена в света религия. Тези три религии понякога се включват в общата група на авраамическите религии.

С името „християнин“ (на гръцки: Χριστιανός) последователите на Христос започват да бъдат наричани от нееврейските жители на град Антиохия,[12] а първото запазено писмено споменаване на термина „християнство“ (Χριστιανισμός) е в текст на Игнатий Богоносец от около 100 година.[13] В книгите на Новия завет самите християни се наричат „братя“, „вярващи“, „избрани“, „светци“.

В началото на съществуването на християнската църква тя се оглавява от дванадесетте апостоли, най-активни от които са Петър и Павел, а след това от първите епископи, смятани от християните за наследници на апостолите. Първоначално християнството се разпространява в Палестина, а след това и в Северна Африка, Мала Азия, Близкия Изток и европейските земи на Римската империя — там главно с усилията на апостол Павел.

При своетоето възникване християните са подложени на преследване от представителите на ортодоксалния юдаизъм, които отхвърлят ученията на апостолите, а някои от раннохристиянските водачи, като Стефан Първомъченик и Яков Зеведеев, са убити.[12] По-масови преследвания на християните започват от страна на римските власти, след като през 64 година те са обвинени от император Нерон за предизвикването на Големия пожар в Рим. Според християнската традиция по това време са убити апостолите Петър и Павел. Преследванията продължават и през следващите десетилетия, като са особено интензивни при императорите Деций и Диоклециан, и са прекратени трайно едва с Медиоланския едикт на император Константин I от 313 година.

С времето християнството привлича и по-образовани последователи, които от средата на 2 век започват да пишат богословски и апологетични текстове, защитаващи тяхната религия. Сред тези първи теолози са Игнатий Богоносец, Поликарп Смирненски, Юстин Философ, Ириней Лионски, Тертулиан, Климент Александрийски и Ориген, някои от които по-късно са обявени за отци на Църквата.

След издаването на Медиоланския декрет император Константин полага усилия за уеднаквяване на християнските учения, които са вече широкоприети в Империята. През 325 година е проведен Първият Никейски събор, който осъжда арианството и утвържадава Никео-цариградския символ на вярата. Никейският събор е последван от поредица други вселенски събори, който утвърждават формално основни елементи на теологичната доктрина, най-вече свързани с проблемите на христологията,[14] което довежда до отделянето от православната църква на групи, несъгласни с мнението на мнозинството. На Ефеския събор от 431 година се обособява несторианството, а на Халкедонския събор от 451 година – монофизитството, към което остават лоялни по-голямата част от патриаршиите на Александрия, Йерусалим и Антиохия.

Средновековие[редактиране | edit source]

С упадъка на Римската империя в Западна Европа римският папа започва да се превръща в политическа фигура. Сред първите прояви на този процес са дипломатическите споразумения на папа Лъв I с хуните и вандалите.[15] Църквата навлиза и в продължителен период на мисионерска дейност и разпространение на християнството сред различни народи – германски,[15] келтски, славянски.

Около 500 година свети Бенедикт Нурсийски създава своя манастирски правилник, поставил основите на монашеството и манастирите в Западна Европа.[15] Монашеското движение се превръща в значим фактор в цяла Европа[15] и поставя началото на множество ранни книжовни центрове. На Запад са известни манастирските центрове в Ирландия, Шотландия и Галия, които изиграват важна роля за Каролингския ренесанс през 9 век.

От 7 век мюсюлманите завземат християнски територии в Близкия Изток, Северна Африка и Пиренейския полуостров,[16] което довежда до потискане на християнството и множество военни конфликти, сред които Кръстоносните походи, Реконкистата и войните срещу турците.

Средновековието довежда до големи промени в църквата на Запад. Папа Григорий I провежда коренна реформа на църковната администрация.[17] В началото на 8 век иконоборството, подкрепяно от някои източни църкви и няколко последователни императори, се превръща в спорен въпрос, докато е осъдено от Втория Никейски събор през 787 година.[18] В началото на 10 век западното монашеско движение получава нов тласък, стимулиран от реформите, започнали в големия бенедиктински манастир в Клюни.[19]

През 1054 година Великата схизма довежда до най-голямото разделение на християнската църква – на западна (католическа) и източна (православна) част.

На запад през ХІ век някои стари катедрални училища започват да се превръщат в университети. Първоначално преподаващи богословие, с времето те включват в програмата си медицина, философия и право, превръщайки се в предшественици на днешните академични институции.[20] Успоредно с разцвета на градовете в Западна Европа, там възникват просещите ордени, пренесли религиозния живот извън манастирите, в новата градска среда. Двата най-големи просещи ордена, Францисканския[21] и Доминиканския[22] са основани съответно от свети Франциск и свети Доминик и изиграват важна роля в развитието на големите европейски университети. Друг нов орден е Цистерцианският, чиито големи изолирани манастири допринасят за усвояването на слабонаселени дотогава райони. През този период разцвет достига църковната архитектура с изграждането на големите романски и готически катедрали.[23]

Реформация и Контрареформация[редактиране | edit source]

Промените в геополитическия обхват и силата на военните действия в Европа през XVI – XVII век са обвързани с две определени причини като едната е Реформацията, свързана с предприетата протестна акция на католическия монах Мартин Лутер през 1517 г, който решително се обявява срещу църковните индулгенции. Изказването на Мартин Лутер с 95 тезиса срещу индулгенцията утвърждава основната му идея, че духовенството и църквата не се явяват посредник между човека и Бога - нещо, между впрочем, което християнската църква никога не е твърдяла. Основният принцип на тезисите на Мартин Лутер, е че човек достига спасението на душата си не чрез църквата и нейните обреди, а с помощта на вярата , дадена от Бог, което е било винаги вярването на Църквата, от момента на нейното създаване. Освен това Мартин Лутер утвърждава тезата, че светският живот и съществуващият в света обществен ред са най–важните страни на християнската вяра. С това той утвърждава общия стремеж на бюргерството да се освободи от политическата и идеологическата сила на папската църква и да бъде засилен авторитетът и значението на светските учреждения и светската държава. Независимо от различните гледни точки по отношение на мястото и ролята на църквата, привържениците на Реформата се обединяват около няколко основни принципа: първият е, че Реформата отхвърля, че между човека и Бога може да има посредник и основен принцип на новите религиозни доктрини на реформацията става учението за непосредствената връзка между човек и Бог. Другият принцип е свързан с признаването на Свещеното писание – Библията, за единствен авторитет в областта на истината на вярата. С него се отхвърля авторитетът на т.нар. свещено предание / решенията на римските папи, писанията на Светите отци на Църквата и решенията на църковните събори/.

Четири години по – късно Мартин Лутер и последователите му са отлъчени от Католическата църква като отцепници (еретици). Но Реформата продължава да се явява заплаха за католичеството в границите на империята на Карл V. Той се опитва да я спре на свикания през 1521 г. Вормски Райхстаг. На него е призован Мартин Лутер, където му бива отправено изискване да се откаже от своето учение. Той не се съгласява и търси подкрепа за своята позиция не в обществото, а в германските князе, начело със саксонският курфюрст Фридрих. На Вормския Райхстаг се издава указ, предписващ ареста на Лутер, изгарянето на произведенията му и отнемането имотите на неговите последователи. Лутер е спасен от саксонския курфюрст. Следва протестно движение на т.нар. протестанти през 1529 г., които реагират остро на издаденият от Карл V акт за преустановяване на секуляризацията /присвояване на църковни и манастирски земи от светските владетели/. Това е своеобразен поврат в действията и идеологията на Лутер, тъй като те виждат смисъла на своята борба не толкова срещу католическата догматика, колкото в това да приспособи църквата към интересите на князете. В съзвучие с това е предаденото през 1530 г.на императора по време на райхстага в Аусбург от близкия съратник на Лутер – Филип Меланхтон, т.нар. Аугсбургското вероизповедание , в което се излагат тезите на лутеранството. Основен принцип е, че князът, а не папата се явява глава на църквата. Също така, в него се утвърждава обредната страна на лутеранското движение. Обредността е създадена в духа на бюргерското искане за евтина църква. Унищожени са пет от тайнсвата, като са оставени само две – тайнството на кръщенето и пречистването. Също така, премахва се външната пищност на католическия обряд, както светите образи и мощите. Самият факт, че в своето учение Лутер възстановява църквата и църковната организация е сериозно отстъпление от неговия основен принцип за пряка връзка между човека и Бога. В Англия се осъществява т.нар. кралска реформа, същността на която е, че кралят подчинява в цялата страна малко изменената църковна организация. Този процес обхваща освен Англия и германските княжества и скандинавските страни. Главните резултати на реформацията са свързани с факта, че се преодолява духовната диктатура на католическата църква, чиято светска власт отслабва в резултат на извършената секуляризация на нейните владения. В протестнанството църквата се превръща в оръжие на държавната власт, укрепващо нейните позиции. Реално погледнато църквите в тези държави играят ролята на национална църква. Контрареформацията е съставна част от общодържавно – църковният отпор на новите процеси и явления в социално политическия, църковно – религиозния и културен живот в редица европейски общества. Най – голям размах контрареформацията придобива в тези страни и области, където протестантските тенденции в обществото не могат да се преборят с изконното католическо християнство. В борбата си с Реформацията, Контрареформацията използва разнообразни средства като религиозни ордени – инквизицията, цензурата, дейността и постановленията на Тридентския събор. Особено важна роля в това отношение изиграва религиозният орден на Обществото на Исуса, създаден през 1540 г.с папска була. Създател на този орден е баскът-испанец Игнасио де Лейола, който в книгата си “Духовни упражнения” излага организационно програмните принципи на своя орден. Орденът е известен още като йезуитски. Започва своята дейност още през 1534 г. и поддържа много тесни връзки с папата. Основно правило на ордена е желязната дисциплина и безусловно подчинение на заповедите на висшестоящите. Главни средства на йезуитите за опазване и утвърждаване в обществото на католическото християнство, както за и разширяване на своята членска маса са образованието и дипломацията. Главните насоки на йезуитската дейност са насочени към възпитанието на подрастващото поколение в изконен католически християнски дух. В земен план, целта им е борба с ересите и завърждаването на католицизма. Първоначално орденът се установява в италианските държави, Португалия, Испания, наследствените владения на Хабсбургите – Австрия, Бохемия/Чехия/, Унгария, но мисионери-йезуити развиват и усилена мисионерска дейност. В дейността им понякога не отсъстват и тъмни страни - както при всяка човешка група. Почти всички държави където е разпространен католицизмът йезуитите са открили многобройни училища и университети като особено внимание се обръща на богословските факултети. Резултатите им са отлични. Нравствената, интелектуалната и академичната подготовка в йезуитските училища и университети и до днес се смята за едно от най-високите постижения в областта на образованието. В търсене на средсства за отпор срещу бързо разпространяващия се протестантизъм е свикан църковен събор. Подготовката на събора отнема 10 години и бива открит през 1545 г.в северноиталианският град Тренто, намиращ се по онова време в германската империя. Той е известен като Тридентския събор. Продължава 18 години. На този събор чрез католицизмът ясно определя своето становище спрямо протестантството. Съборът приключва през 12.1563 г., а през 01.1564 г. папа Пий IV утвърждава решенията му, запазвайки за папския престол изключителното право на техните тълкувания. Първенството на папата е признато за неприкосновено, а църквата е обявена за стояща над държавата. По тази причина Франция не признае събора, а испанския крал, швейцарските католически кантони и князете от католическата част на германската империя да публикуват декретите на събора със закъснение и уговорки. През целия период на идейна борба на католици и протестанти активно участва и държавно политическия елит на Европа. В началото на 50-те години на XVI век към борбата между протестантските и католическите князе на Германия се влючва и френския крал Хенрих II на страната на протестантите. Войната е между Франция и протестантските князе и Карл V и католическите князе. През 1553 г. е сключен религиозен мир в Аусбург, който от една страна разделя Германия на две, също така утвърждава няколко основни принципа. Всеки княз определя религията на своите поданици. На княза се признава правото да назначава висши църковни длъжности, както и в органите на църковната власт – консисторги*, където има църковни и светски лица. Протестантските консисторги са подчинени на княжеската власт и са съставна част от княжеската администрация. Със сключването на религиозния мир утвърждаващ фактическото разделяне на империята, Карл V се отрича от престола, Австрийските владения, Чехия и част от Унгария, заедно с короната на Свещената Римска империя биват поставени под короната на неговия брат Фердинанд I, а Испания, Холандия и италианските владения към неговия син Филип II. Главна политическа сила на контрареформацията са Хабсбургите - испанските през XVI век, австрийските през XVII-ти. След 1555 г. Филип II използва силата на своята империя и международните съюзи, както и подкрепата на католиците в отделните страни, предприемайки настъпление срещу протестантите в цяла Европа. Неуспешни остават опитите му да разруши най–силаната протестантска държава в Европа – Английската монархия. До началото на XVII век католицизмът се утвърждава, а в някои германски кралства и възстановява своите позиции. Като активен проводник на контрареформацията в Германия се утвърждава Баварското херцогство. През 1608 г.се създава протестантски съюз, а през 1609 г. – Католическата лига, начело с Бавария, подкрепена от австрийските хабсбурги, папата и Испания. По този начин Германия се превръща в поле на активно противоборство между двете политико – религиозни групировки.

През 16 век от католицизма се отделят протестантите, а по-късно Англиканската църква.

Най-нова история[редактиране | edit source]

Основни направления в християнството[редактиране | edit source]

Днес съществува многообразие от вярвания (доктрини, учения) сред различни групи, които наричат себе си „християни“. Понякога тези групи се означават с понятието деноминации (най-често на запад, изповедания или конфесии на изток) - въпреки,че много групи отхвърлят това понятие по богословски съображения. Друг начин за определянето им е въз основа на различните традиции, с които се представят основните исторически прилики. Християнството би могло да се раздели на три основни направления и няколко по-малки направления.

Историческо развитие на основните християнски течения

Римокатолицизъм[редактиране | edit source]

Римо-католическата църква е най-голямото единично църковно тяло, включващо западната църква с латински обред и източните католически църкви — с над 1 милиард кръстени членове общо. Специална подгрупа са старокатолиците — католици, откъснали се от римския папа поради доктринални несъгласия.

Православие[редактиране | edit source]

с членство повече от 300 милиона кръстени вярващи.

Протестантство[редактиране | edit source]

Множество групи като: Англикани (преход между католицизма и традиционното протестантство, понякога разглеждани и като подразделение на протестантството), лютерани, реформирани/презвитериани, баптисти, методисти, адвентисти от седмия ден, назаряни, анабаптисти и петдесятници. Най-старите протестантски деноминации, разделили се от римо-католиците през 16 век след Протестантската реформация са се разделили още повече след нея. Точният брой на протестантите не е сигурен, отчасти поради трудността с това, коя деноминация попада в тази категория, но изглежда невъзражаемо твърдението, че протестантизма е второто по големина направление по брой членове (след римо-католицизма) в световен мащаб.

Нетринитарни църкви[редактиране | edit source]

Други направления[редактиране | edit source]

  1. Ориенталски православни църкви (копти, яковити и арменци, и др.).
  2. Несторианци: Асирийската източна църква.
  3. Възстановително движение: тук спадат деноминации като „Ученици на Христос“, новоевангелисти, йеховисти, Църква на Исус Христос на светиите от последните дни, и др. Реставрационистите, които са исторически свързани с Протестантската реформация, не се описват като църкви, които реформират друга християнска църква, която съществува от времето на Иисус, а като обнавяващи църквата, която (според тях)се е изгубила в определено историческо време. Реставрационистите включват вероизповеданието Църкви на Христос (с 2.6 милиона члена), Последователи на Христос (с 800 000 члена), Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни (често наричани още мормони, 13 милиона члена) и Свидетелите на Йехова(с 6.6 милиона члена). Въпреки, че реставрационистите имат някои основни прилики, често техните доктрини се отличават значително една от друга.

Горните направления не са без изключения. Някои протестанти определят себе си просто като християни или новородени християни. Те стоят надалеч от от изповеданията на много от протестантските общности, възникнали по време на Реформацията, като назовават себе си „не-доминационни“. Често такива общности са основани от единични пастори и имат слаба връзка с историческите вероизповедания (баптисти, методисти, англикани и др.) Някои англикани биха се изненадали ако ги наречете протестанти; те настояват да бъдат възприемани като католици под името името „англо-католици“ И последно — няколко малки общества наричат себе си подобно на римо-католическата църква - като например старо-католиците, които обаче не се намират в общение с Рим.

Тъй като някои групи изповядват учения различни от онези, които повечето групи считат за основни в християнството, повечето основни християнски групи ги считат за еретични и дори не-християнски. Това най-вече важи за не-тринитарните групи.

  1. Толстоизъм — следва учението на човека Христос за поведението на човека на земята, обосновано от отношението му към Разума и Съвестта, които са връзката му с Бога.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. BBC, BBC—Religion & Ethics—566, Christianity
  2. Elwell/Comfort. Tyndale Bible Dictionary, с. 266, 828.
  3. Nazarene at Etymology Online
  4. а б Khaled Ahmed, Pakistan Daily Times.
  5. Society for Internet Research, The Hamas Charter, note 62 (erroneously, "salidi").
  6. Християнска етика. Иисус Христос - живот и дело
  7. Пол Авис, The Christian Church: An Introduction to the Major Traditions, SPCK, Лондон, с.111
  8. Theopedia, статия Procession of the Holy Spirit
  9. Съдържанието на таблицата е взето, но не и копирано от God So Loved the World: A Study of Christian Doctrine на Lyle W. Lange. Milwaukee: Northwestern Publishing House, 2006. стр. 448.
  10. Westminster Confession of Faith. Reformed.org. Информация от 2011-11-12.
  11. Robinson 2000, с. 229.
  12. а б БПЦ 2009.
  13. Elwell 2001, с. 266, 828.
  14. McManners 1990, с. 37.
  15. а б в г Gonzalez 1984, с. 238-242.
  16. Gonzalez 1984, с. 248-250.
  17. Gonzalez 1984, с. 244-247.
  18. Gonzalez 1984, с. 260.
  19. Gonzalez 1984, с. 278-281.
  20. Gonzalez 1984, с. 305, 312, 314.
  21. Gonzalez 1984, с. 303-307, 310, 384-386.
  22. Gonzalez 1984, с. 305, 310, 316.
  23. Gonzalez 1984, с. 321-323, 365.

Източници[редактиране | edit source]

  • Деяния на светите Апостоли. // Библия. БПЦ, 2009. Посетен на 20 април 2010.
  • World. // The World Factbook. CIA, 2010. Посетен на 20 април 2010.
  • Elwell, Walter A и др. Tyndale Bible Dictionary. Tyndale House Publishers, 2001. ISBN 0-8423-7089-7.
  • Gonzalez, Justo L. The Story of Christianity: The Early Church to the Dawn of the Reformation. New York, Harper Collins Publishers, 1984.
  • McManners, John. Oxford Illustrated History of Christianity. Oxford University Press, 1990. ISBN 0-19-822928-3.
  • Robinson, George. Essential Judaism: A Complete Guide to Beliefs, Customs and Rituals. New York, Pocket Books, 2000.
  • Киров, проф. д-р Димитър и др. Християнска етика - Учебно помагало по религия и за 9-12 клас. ISBN 954-742-059-3.