Христология

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Част от серията статии за
Християнство
Christianity

Иисус Христос

Непорочно зачатие · Разпятие
Възкресение · Христология

Библията

Стар завет · Нов завет
Десетте Божи заповеди (Декалог)
Боговдъхновение · Херменевтика
Канон на Библията · Апокриф
Септуагинта · Преводи на Библията

Християнска теология

Светата Троица · (Отец · Син · Дух)
Сътворение · Грях · Изповед
Вяра · Опрощение · Освещение
Кръщение · Спасение
Божие царство · Евангелие · Църква
Апологетика · Теозис
Арминианизъм · Ресторационизъм
Фундаментално християнство

История и традиции

Апостоли · Мария · Павел · Петър
Християнството в дати
Отци · Константин I
Икуменически съвети
Иконоборство
Великата схизма
Кръстоносни походи
Реформацията

Главни направления

Изкуство · Музика
Икуменизъм · Критицизъм
Проповед · Молитва
Литургия · Литургичен календар
Християнски символизъм

Деноминации

Западни
Адвентизъм · Анабаптизъм
Англиканизъм · Баптизъм
Евангелизъм · Калвинизъм
Лутеранство · Методизъм
Петдесятничество
Протестантство · Римокатолицизъм


Източни
Източно православие
Нехалкедонски църкви
Асирийска църква
Източнокатолически църкви


Нетринитарни църкви · Движения

Личности

Атанасий · Аврелий Августин
Анселм · Григорий Палама
Ириней · Дионисий Ареопагит
Тома Аквински
Уесли · Джон Уиклиф
Мартин Лутер · Жан Калвин
Кери · Барт · Греъм
Вартоломей І · Франциск

Христология се нарича най-често науката, която се занимава с богословските (теологичните) аспекти на Иисус Христос, но се говори също така например за традиционна христология, христология на ранното християнство и патристиката, на решенията на вселенските събори и отделни богослови, църкви и секти, на иконописта и др. Литературата на тема «Христос» е необозрима.

Традиционни църковни христологии[редактиране | edit source]

Названия и титли на Иисус Христос в четирите канонични евангелия

От самото начало на първо място се тълкуват названията и мисията на Иисус Христос според Новия завет, въпреки че общоприето е мнението за неопознаемостта на божественото. На някои неразрешими въпроси често се среща мнението «Един Господ знае – той знае всичко» (Дионисий Ареопагит).

  • Спасител (Матей 1, 21; Лука, 2, 11)* Светий Божий (Марк 1, 24)
  • Мессия / Христос (Марк 8, 29; Матей 1, 16; 16, 16; Йоан 1, 41, 4, 25, 4, 26)
  • Иисус Назарянин син Давидов (Марк 10, 47)
  • Господ (Лука 24, 34)
  • възлюблен Син Божий (Марк 1, 11; 15, 39, Йоан 1, 49)
  • Аз съм; и ще видите Човешкия Син седящ отдясно на силата и идещ с небесните облаци. (Марк 14, 62)
  • Човешки Син (Марк 2, 10; 14, 62)
  • Юдейски цар (Марк 15, 2)
  • Израилев цар (Йоан 12, 13)
  • Агнец Божий (Йоан 1, 29; 1, 36)
  • първосвещеник (Марк 2, 26 ; Йоан 11, 19; 11, 51; 18,13)
  • словото стана плът и пребиваваше между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца (Йоан 1,14)
  • добър пастир (Матей 2, 6; 9, 36, Марк 6,34; Йоан 10, 11; 10, 14; 1016)
  • (Аз съм) хлябът на живота (Йоан 6)
  • светлина на света (Йоан 9, 5; 12, 46)
  • светлина на човеците (Йоан 1, 4)
  • равви (учител) (Йоан 1, 38)

Различно се тълкува Хритос от представителите на трите писмени религии юдейство християнство и мохамеданство, техните разклонения и секти. Иисус Христос стои в центъра на учението и каноните на различните християнски църкви. Между православните църкви, приели решенията на Халкедонския вселенски събор (Никео-Цариградски символ на вярата) и западните църкви няма различия в областта на вероучението. Христологията на древната Църква се развива главно на Изток, разбира се и с участието на Запада, и се явява и до днес общо наследство на православието и католичеството, но акцентите се поставят различно. Православната Църква изповядва, че е Една, Света, Съборна и Апостолска Църква (1 Тим. 3,15), което твърди и Католическата (= съборна) църква и след Голямата схизма (1054 г.). Централно различие и главна догматическа причина за разделението на двете най-големи църкви е христологичният спор за Филиоквето (9 в.) - вижте Верую (Символ на вярата). Общо казано, Православната църква подчертава божествената природа на Христос повече от човеческата. Понятия от древните литургически текстове и богословието като Богочовек, ипостас (χυποστασις – учението се появява в началото на 6 в., вероятно чрез Йоан Граматик), същност и единосъщност, природа (φύσις) и както и споровете за Светата Троица и природата на Иисус Христос са централни в христологическите спорове, които са най-продължителните и драматичните в историята на Църквата. През 4 в. на Първия и Втория вселенски събори се изясняват въпроси, свързани с единството на Божествената Троица. Според Арий Христос не е равен на Бог-Отец, а само нему подобен (подобосъщен / ομοιούσιος), докато александрийският епископ Александър твърди, че Христос е единосъщен (ομοοούσιος) с Отца. Първият вселенски събор утвърждава православното учение за единосъщието, формулирано в Символа на вярата. През 5. в. се оформя христологическото учение за тайната на Боговъплъщението: начина на съединение и единството на Божествената и човешката природа в Лицето на Господа Иисуса Христа. Дева Мария е обявена от Ефеския вселенски събор Богородица и осъжда Теодор Мопсуетски, който твърди, че Христос има две разделни естества. Така несторианството, което разделя двете естества в Христа — божественото и човешкото, и ги приписва на две отделни лица, е осъдено през 431 г. на Третия Вселенски събор в Ефес. Крайната реакция поражда монофизитството, което отъждествява понятията природа и ипостас, от което следва съединението на двете естества в Христа - Иисус Христос е не Богочовек, а само Бог, а човешката му природа е изчезнала, както изчезва капка в морето. През 499 г. като разсадник на несторианството е закрита Едеската школа, но тя се преселва в Персия (Низибийска школа). В същата година персийските християни се отделят от Източната църква и образуват свой патриархат. Несторианството се разпространява в Индия, Китай и Монголия. На Четвъртия вселенски Халкидонски събор (май 451 г.) монофизитите търпят поражение. Приема се най-важната догматическа формулировка на Православното вероучение: “Следвайки светите отци, всички съгласно учим да бъде изповядван един и същият Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по отношение на Божествената Си природа и съвършен по отношение на човешката Си природа, истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло, единосъщен на Отца по Божествена природа и единосъщен нам по човешка природа, във всичко подобен на нас, освен в греха, роден преди всички векове от Отца по Божествена природа, а в последните дни, заради нас и заради нашето спасение, (роден) от Дева Мария Богородица по човешка природа, един и същият Христос, Син, Господ, Единороден, познаван в две естества неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно, не на две лица разсичан или разделян, но един и същият Син и Единороден, Бог Слово, Господ Иисус Христос.” След Четвъртия вселенски Халкидонски събор монофизитството обаче продължава да се вероизповядва в източната част на Византийската империя от сирийци, копти, етиопци и арменци. Икуменическите диалози и спорове между православни и противохалкидонци траят до днес. В последната Съвместна декларация на “Смесената комисия за диалог между Православната Църква и ориенталските Православни църкви” (1993 г.) се казва: “Ние ясно разбрахме, че нашите две семейства винаги вярно са пазили една и съща истинска православна христологическа вяра и непрекъснато апостолско предание, макар да са ползували по различен начин христологическите термини… Двете страни са съгласни, че снемането на анатемите и запрещенията ще бъде основано на твърдението, че съборите и лицата, които по-рано са били предадени на анатема или осъдени, не са били еретически”. [[1]] Тази декларация се приема от едни, но се осъжда от други православни християни. Част от причините за това са отказът на източните църкви да признаят напълно Четвъртия вселенски Халкидонски събор. [[2]]

Учението на монотелитите, според които Христос има една воля, но едно действие, е осъдено от Шестия вселенски събор (680-681) и след това постепенно изчезва.

Концепции на по-новите христологии в някои научни среди[редактиране | edit source]

Спорът, доколко концепциите в по-новата христология от 17-18 в. насам са научни, е неразрешим. Най-важни в рационализма са въпросите, какво мнение за себе си е имал историческият Христос и как са го възприемали съвременниците му. Главен проблем е различаването на историческата личност Иисус Назарянина от Иисус Христос (Божия син). В академическите изследвания върху Новия завет на подобни въпроси се дават различни отговори. През 19 в. немски учени провеждат сравнителен литературен анализ на текстовете и твърдят, че най-старото евангелие е това на Марк и че Матей и Лука, които не са се познавали, са го ползвали като главен източник. Такова е преобладаващото днес мнение в т.н. «прогресивна теология». В догматичната христология на Православната църква някои учени намират останки на монофизитсвото, както и в догматичната христология на Католическата църква такива на несторианството.

Христология на иконописта[редактиране | edit source]

Най-важните титли и имена на Иисус Христос на икони

  • IC ХС
  • ІИС ХС (на руски икони след около 1670 г.)
  • Вседържител (Пантократор)
  • Спасител
  • Алфа и Омега (на западни икони)
  • Цар на царете
  • Благодатен (Евергетис)
  • Единороден син
  • Емануил

Имена на Христовата икона според Първата ерминия на Дичо Зограф (1835-1839)

  • Вседържител, Животодавец, Спасител на света, Милостивият, Вестител на велик съвет, Човеколюбивият, Емануил

Литература[редактиране | edit source]

  • Сергий Булгаков, прот. Православие. Очерки учения Православной церкви, Париж 1935
  • Alexis van Bunnen, Actualité de la christologie du p. Serge Boulgakov // Le Messager Orthodoxie 98 (I-II 1985), 13-44
  • Jean Zizioulas, Christologie et Existence. La dialectique créeincrée et le dogme de Chalcédoine // Contacts 36 1984, 154-172
  • Проф. Карл Христиан Фельми, Введение в современное православное богословие (изд. Московского Патриархата), Москва 1999
  • Куйо Куев, Вселенски събори // Петър Динеков (с колектив), Кирило-Методиевска енциклопедия, изд. на БАН, Институт за литература; акад. издателство "Марин Дринов", т. I, София 1985, с. 462- 468

Външни препратки[редактиране | edit source]

Вижте също[редактиране | edit source]