Пшеница

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Пшеница
Wheat field.jpg
Класификация
царство: Plantae Растения
отдел: Magnoliophyta Покритосеменни
клас: Liliopsida Едносемеделни
разред: Poales
семейство: Poaceae Житни
род: Triticum Пшеница
Научно наименование
Уикивидове Triticum
L., 1753
Видове

Вижте текста.

Пшеница
(Хранителна стойност за 100 g в суров вид)
Витамин A 0 μg (0%)
Тиамин (B1) 1.882 mg (157%)
Рибофлавин (B2) 0.499 mg (38%)
Ниацин (B3) 6.813 mg (43%)
Пантотенова к-на (B5) 2.257 mg (45%)
Пиридоксин (B6) 1.3 mg (100%)
Фолиева к-на (B9) 281 μg (70%)
Кобаламин (B12) 0 μg (0%)
Витамин C 0 mg (0%)
Витамин D 0 μg (0%)
Калций, Ca 39 mg (4%)
Желязо, Fe 6.26 mg (78%)
Магнезий, Mg 239 mg (60%)
Фосфор, P 842 mg (120%)
Калий, K 892 mg (19%)
Натрий, Na 12 mg (1%)
Цинк, Zn 12.29 mg (112%)
Мед, Cu 0.796 mg (88%)
Манган, Mn 13.301 mg (578%)
Селен, Se 79.2 μg (144%)
Процентите са спрямо препоръчителната
дневна доза
в САЩ.[1]

Пшеница е сборно понятие за няколко вида растения, ботанически обединени в род (Triticum), представители на семейство Житни. Пшеницата е основна зърнено-житна култура, използвана за направата на хляб. Отглеждана е първоначално в региона на Плодородния полумесец, разположен в Близкия изток, но постепенно бива разпространена по цялото земно кълбо. Годишно с пшеница се засяват около 2,5 милиарда декара. През 2007 година, продукцията на пшеница възлиза на 607 млн. тона в световен мащаб, което я нарежда на трето място сред зърнено-житните култури след царевицата (784 млн. тона) и ориза (651 млн. тона) [2].

Пшеницата е важен фактор, позволил създаването на високо-урбанизирани общества при възникавнето на човешките цивилизации, тъй като е една от първите култури, способни да се култивират в голям мащаб, даващи висок добив, и е устоичива при дълговременно съхранение. Пшеницата е основен източник на растителен белтък в храната при хората, тъй като се характеризира с по-високо съдържание на протеини в сравнение с царевицата, ориза и другите сродни култури. Счита се, че около 70% от световното население употребява пшеничен хляб. Пшеничените кълнове са важен източник на витамини, минерални соли и протеини, и като такъв намират приложение в редица кулинарни изделия.

Зърното на пшеницата е частта от растението, която се използва за храна. След смилане на зърното, полученията продукт представлява пшеничено брашно, което се използва за приготвянето на различни видове хляб, бисквити, спагети, кус-кус и редица други тестени изделия. Пшеничено брашно се използва и при приготвянето на бира [3], някои високоалкохолни напитки [4] и дори биогаз [5]. Пшеница се засажда и за добив на фураж, а понякога сламата и се използва за други цели – като материал за покриване на селскостопански сгради [6][7].

Най-големи площи с пшеница се отглеждат в Китайската народна република, Индия, САЩ, Русия, в редица страни от бившия СССР, Франция, Канада, Германия и други.

История[редактиране | edit source]

Пшеницата е едно от първите зърнено-житни растения, които са били култивирани от хората. Способността за самоопрашване допълнително е улеснила селекционирането на редица сортове в определени региони на света. Археологическите находки сочат, че първоначално пшеницата е отглеждана в областта на Плодородния полумесец и около делтата на река Нил. Това включва югоизточните части на Турция, Сирия, Левант, Израел и Египет. Сравнително нови изследвания сочат, че първоначалното култивиране е станало в малка област в югоизточна Турция [8], като за одомашняването на еднозърнестия лимец (T. monococcum) се сочи областта около Невалъ чори, разположен на 64 km от Гьобекли тепе в Турция [9]. Тъй като съществуват доказатества за употербата на ечемик от хората, датирани от 23 хилядолетие пр.н.е., съществуват хипотези, че и пшеницата е била използвана за храна преди куливирането си [10].

Произход на пшеницата[редактиране | edit source]

Генетичните анализи на диворастящия еднозърнест лимец (T. monococcum) показват, че първоначално е отглеждан в планината Караджадаа в югоизточна Турция. Датирани археологически останки от еднозърнест лимец от селища от региона, включително тези при Абу Хюреира, потвърждават процес на култивиране на вида около планинския масив на Караджадаа. Най-ранните доказателства за култивация на еднозърнест лимец са именно от Абу Хюреира, датирани посредством въглерод-14 от 7800 7500 г. пр.н.е. [11]. Сравнително нови генетични и археологични доказателства сочат, че двузърнестия лимец (T. dicoccum) и твърдата пшеница (T. durum) също произлизат от региона на Караджадаа в югоизточна Турция. Останки от двузърнест лимец са датирани от неолитния период или около 8800 и 8400 г. пр.н.е. [12].

Целенасочената селекция на семена и отделянето на плевелите, постепенно води до създаването на култивирани сортове, тъй като мутантните форми даващи определени характеристики са били логичен избор за фермерите. При домашните сортове пшеница в сравнение с диворастящата, зърното е по-голямо, а самите семена са по-здраво прикрепени към класовете, което от своя страна благоприятства жътвата [13]. Селекцията на лесни за прибиране сортове не е била съвсем съзнателна и най-вяроятно е резултат от простото прибиране на реколта, която е притежавала желаните белези – нездраво прикрепените семена са отпадали лесно при жътвата. Независимо от причините за селекция, резултатът е бил постепенно култивиране на дивата пшеница до редица домашни сортове. Тези одомашнени сортове дори са загубили естествените механизми за разпространение на семената, което е причина култивираните сортове да не оцеляват в нормална дива среда без човешка намеса.

Култивирането на пшеница започва да се разпростира извън пределите на Плодородния полумесец след около 8000 г.пр.н.е. Следи от култивирания вид пшеница - едрозърнест лимец са намерени в областта на Плодородния полумесец датирани от 8500 г.пр.н.е, като по-късно видът достига Гърция, Кипър и Индия през 6500 г.пр.н.е., Египет скоро след 6000 г.пр.н.е., Германия и Испания през 5000 г.пр.н.е. [14]. До към 3000 г.пр.н.е. пшеницата достига Англия и Скандинавия. Хилядолетие по-късно достига и Китай.

С разпространението на пшеницата в Европа, се поставя началото и на употребата на пшеничената слама за изолация на покриви през бронзовата епоха, като тази практика оцелява дори до късния 19-ти век [15][16][17][18][19].

Екологични особености[редактиране | edit source]

Пшеницата е взискателна към почвата, нуждае се от средно до високо ниво на хумус в нея и неутрална реакция, но въпреки това може да расте и плододава в различни почвено-климатични условия с изключение на тропиците. Горещината не и оказва влияние с изключение на това ако не е съчетана и с висока влажност. В такива условия се развиват предпоставки за развитие на болести. Практически зоните на Земята са разделени на два големи „пшенични пояса“ заключени между 30 и 55° с.ш. и между 25 и 40° ю.ш. Тук годишното количество на валежите варира в рамките на 300 - 1 100 mm. Растежът започва при температура над 3°С и спира при надвишаващи 32°С. Жътвата обикновено започва, когато влажността в зърното падне до 13%[20].

Морфологични особености[редактиране | edit source]

За пшеницата е характерно, че всички части на растението са добре изразени. Стъблата са цилиндрични, кухи, разчленени на възли и междувъзлия, Възлите са плътни. листата са прости, линейни, спираловидно разположени, двуредни. Всеки лист излиза от възела и е съставен от листно влагалище, дълга стреловидна петура с теснолинейни успоредни жилки. Мястото, където петурата преминава във влагалище се нарича езиче (лигула). Горното междувъзлие (цветонос) носи съцветие наречено сложен клас. Състои се от централна ос и правилно разположени малки прости съцветия, наречени класчета (класовидни съцветия). Те са обвити в основата си от две люспи (класови плеви). Всяко класче на свой ред носи от две до пет цветчета като всяко е покрито отгоре и отдолу от класовидна люспа (цветни плеви, плевици), която представлява видоизменено листо. Плевите биват долна цветна плева (външна), която е обърната към класовите плеви и носи осила. Другата цветна плева е по-тънка и се нарича горна цветна плева (вътрешна). По-навътре в цвета се намират още две малки плеви, наречени лодикули.[21] Те набъбват при приемане на вода и отварят цветните плеви. Така се показват тичинките и близалцето. Тичинките са три, а плодникът е с две перести близалца. Пшеницата е самоопрашващо се растение, а при някои от типовете е характерно и кръстосано опрашване. След оплождане плодника се превръща в твърд зърнен плод, който носи зародиш и ендосперм. Зърното е слабо удължено, със силно развита бразда на коремната страна и космици на горния край. До повърхността на почвата от формирания първи възел се хормират допълнителни придатъчни корени които усилено нарастват и формират брадата коренова система. На дълбочина корените достигат до 180 cm. Създадени са нови сортове пшеница, чиито корени са по плитки и достигат едва до 50 - 80 cm[22]. Мястото на прехода между корена и стъблото се нарича коренова шийка.

Технология за отглеждане[редактиране | edit source]

Пшеница в България[редактиране | edit source]

В България пшеницата е главната полска култура и се отглежда на площ между 10 и 15 милиона декара. Най-благоприятни условия за отглеждане на пшеница има в Добруджа, следвана от останалите равнинни райони на Северна България, Област Бургас и т.н. Неблагоприятни са условията в планинските райони и Област Благоевград.

Най-разпространена в страната е т.нар. зимна пшеница, която се използва за производство на хлебно зърно и фураж. В Южна България и в близост до Северното Черноморие има подходящи условия за отглеждане на твърда пшеница, зърното, което е подходящо за производство на макаронени изделия, грухано зърно и др.

Видове, култивирани в България[редактиране | edit source]

Пшеницата се отнася към полиморфния род Triticum на сем. Graminea/Poacea. У нас са застъпени следните видове пшеница:

Зимна пшеница (T. aestivum L. ). Стъбло — кухо и съставено от 3–7 междувъзлия, клас — безосилест или осилест, зърното — с изразена „четка“ на върха, слабо разширено към зародиша, а в зависимост от сорта може да има брашнест, полустъкловиден или стъкловиден лом. Това е най-разпространеният у нас и в света вид. Отглеждат се само селекционирани сортове. Основни селекционни центрове у нас са Добруджански земеделски институт в Генерал Тошево, Института по растителни ресурси в Садово, а доскоро и Института по земеделие в Карнобат.

Твърда пшеница (T. durum Desf. ). Произхожда от Средиземноморието. От меката пшеница се различава видимо по осилестия клас, който е с дълги прибрани осили, а зърното е с изразен стъкловиден лом. Основните селекционни центрове на твърда пшеница в България са Института по памука и твърдата пшеница — Чирпан и Добруджански земеделски институт — Генерал Тошево.

Други, но много слабо застъпени видове пшеница са английската пшеница (T turgidum L. ), еднозърнестият лимец (T. monococcum L. ), двузърнестият лимец (T. dicoccum Schrank. ), тимофеевата пшеница (T. timopheevii Zhuk. ) и др.

Класификация[редактиране | edit source]

Болести и неприятели по пшеницата[редактиране | edit source]

Жълта ръжда
Черна стъблена ръжда
Гниене на класовете, причинено от Gibberella zeae
Хелминтоспориоза
Вредна житна дървеница
Хесенска муха
Шведска муха

Посевите от пшеница се поразяват от различни болести, като основните причинители са гъбички, по-рядко вируси и бактерии. Сред най често срещаните заболявания са[23][24]:

  • Гъбични болести
    • Брашнеста мана по пшеницата[25]. Причинява се от Erysiphe graminis. Освен пшеницата боледуват и всички зърнено-житни култури с изключение на царевицата, ориза и просото. Разпространена е повсеместно, там където се отглеждат житни култури. Намалява добивите от 10-30% и влошава качеството на добитото зърно. Причинителите на заболяването се развиват през целия вегетационен период на растението. Нападат всички зелени органи, предимно листата. По повърхността на нападнатите органи се образуват мръснобели налепи подобно на обсипани с брашно. Същите нарастват, сливат се и накрая плътно покриват големи участъци като на по-късен етап добиват светлосив цвят.
    • Жълта ръжда. Причинява се от Puccinia striiformis. В България заболяването е ограничено и се проявява в райони със специфични екологични условия. Характерна е основно за пшеницата, ечемика и ръжта. Поразяват се листата, листните влагалища и по-рядко стъблата.
    • Кафява (листна) ръжда[26]. Причинява се от Puccinia recondita. Условията в България са изключително благоприятни за причинителите. Признаците се характеризират с появата на елипсовидни или леко удължени ръждивокафяви купчинки от уредосори. Често нарастват и покриват значителна част от листната петура, която се усуква и изсъхва. Зърното остава дребно с влошени хлебопекарни качества.
    • Черна стъблена ръжда[27]. Причинява се от Puccinia graminis. Признаците на заболяването се появяват най-често по стъблата и листните влагалища и по-рядко по останалите зелени части на растенията.
    • Вджуджаваща главня[28]. Причинява се от Tilletia controversa. Заболяването е характерно за по-високи и хладни райони. Заразените растения са със силно скъсени стъбла и остават с 2 до 4 пъти по-ниски от нормалното. Класовете на някои от братята излизат само наполовина от влагалището на последния лист, а на други не се показват.
    • Обикновена (мазна, твърда) главня[29]. Причинява се от Tilletia tritici и Tilletia levis. Вторият причинител е по-рядко срещан в България. Заболяването е с малко значение за страната.
    • Праховита главня. Причинява се от Ustilago tritici. От влагалище­то на най-горния лист на поразеното растение излиза изцяло разрушен и превърнат в главнива маса клас. Спорите попадат в цвета на здрави растения и така поразяват зърното, в което презимуват.
    • Базично гниене. Причинява се от Fusarium culmorum.
    • Снежна плесен[30]. Причинява се от Monographella nivalis. Тя е поч­вен патоген, който заразява растенията още в ранна фенофаза от развитието им като може да доведе до значителни повреди.
    • Гниене по класовете[31]. Причинява се от Gibberella zeae и Fusarium culmorum. Във фенофаза млечна или восъчна зрялост малките класове бавно избледняват. Силно нападнатите класове оста­ват стерилни, а по-слабо нападнатите обра­зуват набръчкани семена.
    • Ран листен пригор[32]. Причинява се от Mycosphaerella graminicola. Признаците са поява на петна по листата, които се появяват най-напред по долните листа. Постепено се разрастват и сливат, избледняват в средата, а в краища­та пожълтяват или покафеняват.
    • Хелминтоспориоза[33]. Причинява се от Cochliobolus sativus. Проявява се под фор­мата на различни типове повреди - кафяви петна, черен зародиш или кореново гниене.
    • Гниене на основите и паразитно полягане[34]. Причинява се от Pseudocercosporella herpotrichoides. Растенията се заразяват в осно­вата на стъблото. Тук се образуват жълто-кафяви петна с удъл­жена елипсовидна форма и тъмен венец. Ако повредите възникнат преди фенофаза 1-2 възел, растението загнива и поляга.
    • Черно кореново гниене[35]. Причинява се от Gaeumannomyces graminis. Заболяването се среща и по ечемиа и ръжта, но е най-характерно за пшеницата. Проявява се в масиви с леки почви с алкална реакция, без сеитбообращение и при ниска агротехника. Признаците се появяват още при младите, наскоро поникнали растения, като изостават в растежа, листата им пожълтяват и изсъхват, често и загиват.
  • Вирусни болести
    • Жълто ечемичено вджуджаване[36]. Широко разпространено вирусно заболяване причинявано от Barley yellow dwarf virus. Вирусът се пренася от болни върху здрави растения от няколко вида листни въшки, паразитиращи върху житните растения. В България най-разпространените преносители са Rhopalosiphon padi и Sitobion avenae. Растежът на растенията е силно подтиснат (вджуджаване), силно братене и интензивно жълто или червено оцветяване на листата.
    • Пшеничено вджуджаване. Причинява се от Wheat dwarf virus.
    • Пшеничена щрихова мозайка[37]. Вирусно заболяване причинено от Wheat streak mosaic virus. Пренася се по механичен начин (чрез сок) и основно чрез няколко вида акари. В България най-разпространените преносители са Aceria tulipae и Aceria tossicella. Боледува основно пшеницата, но поразява и ечемика. Проявява се с появата на дребни петна, които по-късно прерастват в надлъжни линии до върха на петурата. Болните растения придобиват хлоротичен вид. Братята на болните растения са слаби, изостанали и почти никога не достигат до фазата изкласяване.та главня. Причинява се от Ustilago nuda.
  • Бактерийни болести
    • Базална бактериоза[38]. Причинява се от Pseudomonas syringae. Признаците се проявяват в три направления: кореново и стъблено гниене; петнистост по листата, стъблото и класа; деформация на класа със стерилност или образуване на спарушено зърно.
  • Пшеницата има и редица неприятели, които повреждат насажденията или са преносители на заболявания. Сред тях са[24]:

Селекция на лимец и спелта[редактиране | edit source]

лимец и спелта, хербарий 1991 г.

Касае се за културни растения, които може да се отглеждат на по-слаби и ерозирали почви в полупланинските райони, неподходящи за други култури. Интересът към тях е оправдан поради увеличаване търсенето на здравословни и екологично отглеждани продукти, както и набиращото мощ движение против тютюнопушенето. Най-вероятно, намаляващите тютюневи площи в България биха могли да се заемат и от тези пшеници. Вероятен добив под 200 кг/дек. зърно. Отличаването на еднозърнест от двузърнест лимец е най-категорично чрез днк експертиза.

Лимецът и спелтата са с по-нестабилен клас от този на хлебната пшеница. Може да се очаква оронване на зърното при закъснение на жътвата, особ. при топло и сухо време. Зърнокомбайнът само овършава, а полученото зърно е неолющено (плевисто). Според пловдивски фермер семето на лимеца било нежно и меко, не позволявало олющване със стандартни машини. Отстраняването на четирислойните люспи се извършвало чрез гумени валци. Олющеното семе се мели с каменна мелница при температура не по-висока от 30 градуса за запазване на полезните в-ва и вкус. Смляното не се разделя на фракции т.е. брашното е пълнозърнесто защото остава частта с фибрите и витамините. Любителите на този тип кухня, смилали олющеният лимец в домашни каменни мелнички и веднага замесвали сладки или хляб.

Отглеждане на лимец и спелта - анимирана карта

За пшеницата е характерно, че соматичните и клетки не са само диплоидни (2n). Наблюдава се геномна мутация свързана с кратна промяна на броя на хромозомите (полиплоидия), в сравнение с диплоидния набор характерен за вида. Зрелите гамети са хаплоидни 1n - съдържат един основен набор хромозоми (геном), чийто брой при пшеницата е седем. В някои случаи се образуват диплоидни гамети (когато делителното вретено не разпредели сестринските хроматиди към полюсите, или при две последователни репликации). При засрещане на две фертилни диплоидни гамети се формира организъм с тетраплоиден 4n набор от хромозоми.

  • T. monococcum 2n=14 (7x2) диплоид
  • T. durum 4n=28хромозоми (7x4) тетраплоид
  • T. aestivum 6n=42 (7x6) хексаплоид
  • T.aestivum + пирей 8n=56 (7x8) октаплоид

През 1996 г. един от младите преподаватели във ВСИ ни предложи научно-популярна версия на хипотезата на Percival (1940), базирана на таблицата по-долу, че хексаплоидната група е възникнала при кръстосване на представител от тетраплоидната група (T. dicoccum) и диплоид Aegilops tauschii subsp. strangulata. Резултатът от подобен експеримент е бил спелто-подобна пшеница, кръстосваща се с T. aestivum и T. spelta.

Геном и окултуряване

А, именно, че вероятната хипотеза за възникване на хексаплоидната спелта е засрещане на хаплоидна и диплоидна гамети. Новообразуваната зигота е триплоидна 3n. При репликация с удвояване на хромозомния набор преди първото делене на зиготата се получава хексаплоиден организъм 6n. Съпътстващият репликацията кросинговър би обяснил и наличието на качествените добавки в генома. Разбира се като се отчитат и привнесените гени от растенията Aegilops, които се считат за снабдител на D-генома, носител на студоустойчивостта. Смята се, че най-рано тази хибридизация е настъпила в Близкия изток преди 9500 години, а вероятно и в Армения няколко хилядолетия по-късно.[39]

Галерия[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. ((en))  USDA National Nutrient Database for Standard Reference. // USDA Nutrient Database.
  2. Faostat. // Посетен на 2009-05-05.
  3. Palmer, John J. (2001) How to Brew. Defenestrative Pub Co. p. 233. ISBN 0-9710579-0-7.
  4. Neill, Richard. (2002) Booze: The Drinks Bible for the 21st Century. Octopus Publishing Group - Cassell Illustrated. p. 112. ISBN 1-84188-196-1.
  5. Department of Agriculture Appropriations for 1957: Hearings ... 84th Congress. 2d Session. United States House Committee on Appropriations. 1956. p. 242.
  6. Smith, Albert E. (1995) Handbook of Weed Management Systems. Marcel Dekker. p. 411. ISBN 0-8247-9547-4.
  7. Bridgwater, W. & Beatrice Aldrich. (1966) The Columbia-Viking Desk Encyclopedia. Columbia University. p. 1959.
  8. Lev-Yadun S et al. (2000) The cradle of agriculture Science 288471:1602-3 PMID 10858140
  9. Which came first, monumental building projects or farming?. // Archaeo News. 2008-12-14.
  10. [Dolores] и др. Processing of wild cereal grains in the Upper Palaeolithic revealed by starch grain analysis. // Nature 430 (430). 2004-06-04. DOI:10.1038/nature02734. с. 670–673.
  11. Heun MR et al (1997) Site of Einkorn Wheat Domestication Identified by DNA Fingerprinting Science 278:1312-4 DOI: 10.1126/science.278.5341.1312
  12. Özkan H et al. (2002) AFLP analysis of a collection of tetraploid wheats indicates the origin of emmer and hard wheat domestication in southeast Turkey Molecular Biology and Evolution19:1797-1801 (2002) PMID 12270906
  13. Tanno, K Willcox, G (2006) How fast was wild wheat domesticated? Science 311 1886 DOI 10.1126/science.1124635 PMID 16574859
  14. Diamond J (1997) Guns, Germs and Steel, A short history of everybody for the last 13,000 years. Viking UK Random House ISBN 0-09-930278-0
  15. Belderok B et al. (2000) Bread-Making Quality of Wheat Springer p 3 ISBN 0-7923-6383-3
  16. Abengoa And Dyadic Sign Ethanol R&D Agreement Posted Oct 31st, 2006
  17. Cauvain SP, Cauvain P (2003) Bread Making CRC Press p 540 ISBN 1-85573-553-9
  18. Bergen R 'American wheat beers' In Brewing Techniques
  19. FAOSTAT Agricultural statistics 2005 data values
  20. ((ru)) Пшеница, Энциклопедиs Кольера
  21. Колев И., Якимова Я., „Медицинска ботаника с основи на фуражното производство“
  22. ((ru)) Пшеница, Большая советская энциклопедия
  23. Й. Станчева, „Атлас на болестите по земеделските култури“ Том 3. Болести по полските култури, Pensoft, 2002, ISBN 954-642-146-4(3)
  24. а б МЗХ, Ръководство за интегрирано управление на вредителите при зърнено-житните култури, pdf-формат, (Достъп от 01.09.2011)
  25. Agronet.bg, Брашнеста мана по житните култури (Достъп от 01.09.2011)
  26. Agronet.bg, Кафява (листна) ръжда по пшеницата (Достъп от 01.09.2011)
  27. Agronet.bg, Черна стъблена ръжда (Достъп от 01.09.2011)
  28. Agronet.bg, Вджуджаваща главня по пшеницата (Достъп от 01.09.2011)
  29. Agro-consultant.net, Главни по пшеницата - Tilletia levis, Tilletia tritici, Ustilago tritici (Достъп от 01.09.2011)
  30. Agro-consultant.net, Снежна плесен - Monographella nivalis (Достъп от 01.09.2011)
  31. Agro-consultant.net, Гниене на класовете - Gibberella zeae; Fusarium culmorum (Достъп от 01.09.2011)
  32. Agro-consultant.net, Ран листен пригор - Mycosphaerella graminicola (Достъп от 01.09.2011)
  33. Agro-consultant.net, Хелминтоспориоза по пшеницата - Helminthosporium sativum (Достъп от 01.09.2011)
  34. Agro-consultant.net, Гниене на основите и паразитно полягане - Pseudocercosporella herpotrichoides (Достъп от 01.09.2011)
  35. Agronet.bg, Черна стъблена ръжда (Достъп от 01.09.2011)
  36. Agronet.bg, Жълто ечемичено вджуджаване по пшеницата (Достъп от 30.08.2011)
  37. Agronet.bg, Щрихова мозайка при пшеницата (Достъп от 30.08.2011)
  38. Agronet.bg, Базална бактериоза по пшеницата (Достъп от 30.08.2011)
  39. ((en)) Nesbitt, Mark. Wheat evolution: integrating archaeological and biological evidence (pdf). // 2001.

Литература[редактиране | edit source]

  • Nesbitt, Mark (2001) Wheat evolution: integrating archaeological and biological evidence. Pp.37-59 in Wheat taxonomy: the legacy of John Percival, edited by P.D.S Caligari & P.E. Brandham. London. Linean Society, Linnean Special Issue 3.