Тунис

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Тунис.

الجمهرية التونسية
Знаме на Тунис
Герб на Тунис
(знаме) (герб)
Девиз: حرية، نظام، عدالة

Хурийя, Нидхам, 'Адала

(арабски: свобода, ред, правда)
Местоположение на Тунис
География и население
Площ 163 610 km²
(на 89-то място)
Столица Тунис
Най-голям град Тунис
Официален език арабски
Население (пребр., 2005) 10 074 951
(на 80-то място)
Гъстота на нас. 61 д./km²
Управление
Президент Монсеф Марзуки
Министър-председател Мехди Джомаа
История
Независимост 20 март 1956
Икономика
БВП (ППС, 2009) 40,168 млрд $[1]
(на 62-ро място)
БВП на човек (ППС) 3,851 $
Валута тунизийски динар (TND)
Други данни
Часова зона CET (UTC+1)
Интернет домейн tn
Телефонен код 216

Тунис е държава в Северна Африка, населена предимно от араби. Има излаз на Средиземно море. Граничи с Алжир на запад и с Либия на юг и изток.

История[редактиране | edit source]

Тунис е страна с древна история. Има съхранени паметници на атерийската (35 - 10 хил. г. пр. н. е.), иберо - мавросийската (10 хил. г. пр. н. е.) и капсийската култура. В древността Тунис е населяван от либийски племена. От 12 в. пр. н. е. финикийците основават тук свои колонии, сред които господстващо положение заема Картаген - център на голяма робовладелска държава. Градът-държава Картаген се е намирал на мястото на днешен Тунис. Завладян е от Римската империя вследствие пуническите войни. През 534 г. Тунис минава под властта на Византия. През VІІ в. е включен в Арабския халифат, което свързва страната с центровете на ислямската цивилизация. След периоди на относително спокойствие и разрушителни нашествия през 16 в. Тунис е завладян от испанците, а по - късно включен в Османската империя (1574 г.). Утвърдилата се през 1705 г. династия на бейовете Хюсеиниди създава независима държава. През 1881 г. Франция окупира Тунис и го превръща в своя колония. От края на 19 в. в Тунис се заражда националноосвободително движение и възникват първите национални организации. От ноември 1942 г. до май 1943 г. страната е окупирана от германски войски. След Втората световна война в Тунис се разгръща активно движение за независимост, като от 1951 г. започва и въоръжена борба с колонизаторите. През юни 1955 г. под натиска на засилилата се националноосвободителна борба Франция предоставя вътрешна независимост на Тунис. На 14 септември 1955 г. се сформира първото национално правителство, възобновява се легалната дейност на политическите партии и масовите организации. На 20 март 1956 г. е подписано ново споразумение, предоставящо на Тунис пълна независимост. През 1963 г. Франция напълно освобождава територията на страната с изтеглянето на войските си от военната база Бизерта. На 25 юли 1957 г. учредителното събрание провъзгласява Тунис за република. За президент е избран Хабиб Бургиба. Правителството поема курс за преодоляване на икономическата изостаналост и зависимостта от Франция. Основа на вътрешнополитическия курс е доктрината за "дестуровския социализъм", включваща концепциите за национално единство, отсъствие на класова борба, хармония и сътрудничество между всички слоеве на обществото. На практика след 1969 г. се поема курс надясно.

Държавно устройство на Тунис е република.

География[редактиране | edit source]

Тунис обхваща 163 610 km², което я прави най-малката държава в Магреб. На изток граничи с Либия, на запад с Алжир, на север и северозапад със Средиземно море. Релефът на Тунис е доста различен от обичайния релеф на региона. Страната има сравнително голяма брегова ивица (1 298 km). 1/3 от площта на север е заета от най-източните разклонения на Атласките планини, съставени от платото Северен и Висок Тел и планинските вериги Северен и Сахарски Атлас. Между планините в региона се намират плодородни долини и равнини. Най-високият връх е Джебел Шамби (1 544 m.), а средната надморска височина е около 700 m. Пустинята Сахара, която се намира в южната част на страната, обхваща около 40 % от територията на Тунис. Тесният Сицилиански пролив (183 km) отделя Тунис от Южна Европа. В непосредствена близост до брега се намират островите Джерба, Керкенна, Галит и др.

Релеф[редактиране | edit source]

Повече от 2/3 от територията на страната е заета от ниски равнини (400 m. под морското равнище). На северозапад се издигат източните разклонения на Атласките планини с височина 1 000 - 1 200 m. На изток от Атласките планини към крайбрежието се простират низини с невисоки хълмове и многобройни солени езера. Най-обширни и плодородни от тях са: Долен Тел на север и Сахел на юг. На югозапад и в централната част от страната сред хълмистите полупустинни равнини лежат безотточни засолени низини (шоти) - Шотт-Джерит (около 5 хил. km²), Шотт- ел-Гарса (1,3 хил. km²) и др., разположени под морското равнище. Южната част на Тунис е заета от пясъчната пустиня Рмел-ел-Абиод ( северната част на Сахарската пустиня ). На север брегът е стръмен и скалист с множество малки заливи, на изток - нисък, с лагуни и заблатени низини. Тунис притежава значителни природни ресурси. От разкритите досега най-голямо промишлено значение имат нефтът и фосфатите. Главните находища на нефт са: Астарт, Ел-Борма, Дулеб. Запасите от природен газ се оценяват на 186 млрд. m³, главни находища: Ел-Борма, Сиди-Бехара, Гафса, на континенталния шелф в залива Габес- Месхарт и Астарт. Проучените запаси от фосфати се оценяват на 1 млрд. т., основни находища - Сахеб, Кеф-Ешфер, Калаа-Джерда. Добиват се още оловна руда ( запаси - 300 хил. т.), цинк ( запаси - 550 хил. т.). Флората на Тунис е значително увредена и обедняла под влияние на активната дейност на човека и свързаните с това ерозионни процеси. Само по северното крайбрежие все още се срещат области с пищна субтропична средиземноморска растителност. Гори има предимно в планинските райони: корков дъб, планински бор, туя и др. Големи площи са заети от маквиси. В равнините на централната част на Тунис и в Сахелпреобладава тревно-храстова растителност от полупустинен тип - пелин, сухолюбиви растения, в т. ч. тревата алфа, която има голямо стопанско значение за хартиената промишленост. Фауната на Тунис е сравнително бедна. В планините на северен Тунис се срещат: пантера, муфлон, глиган. За полупустинните райони са характерни дребните хищници: чакал, ивичеста хиена, пустинна лисица-фенек, гризачи, змии. Значителна вреда на селското стопанство причиняват прелетните скакалци. С най-голямо разнообразие се отличават водоплаващите птици. Срещат се не само прелетни - патици и гъски, но и лебед, бяла чапла, ибис и дори фламинго.

Най-голямата река е Меджерда, която се влива в Туниския залив.

Климат[редактиране | edit source]

Климатът на Тунис е повлиян от Средиземно море и от пустинята Сахара на юг. Той се състои от седем биоклиматични зони. В северната част на страната е субтропичен средиземноморски, а в южната – пустинен. Характерно за средизменоморският климат е меката влажна зима и изключително сухото и горещо лято.

Годишният брой на валежите варира в целия регион, както следва:

  • около 1 000 mm мм на север
  • около 380 mm в централната част
  • около 300 mm на юг

Летният сезон се характеризира със сух климат и високи температури на юг, които варират в зависимост от местоположението, надморската височина и според близостта до морето. Средните температури за цялата страна варират от 12° С през декември до 30° С през юли. Страната се характеризира с голям брой слънчеви дни (около 3 000 часа годишно). В Тунис са възможни големи температурни амплитуди, като в планинските райони през зимата живакът пада до 0° С, стигайки до 50° С през лятото в пустинните области. на изток граничи с Либия на запод с Алжир на север с Европа .Там се отглеждат цитруси, машиностроене и химическата промишленост. Тунис има широк излаз на Средиземно море - бреговата линия е с дължина 1 250 km. В страната преобладава равнинно-хълмистият релеф. Само 1/3 от площта на север е заета от най-източните разклонения на Атласките планини, съставени от платото Северен и Висок Тел и планинските вериги Северен и Сахарски Атлас.

В централната част Тунис е районът на солените езера - много от тях запълват дъната на депресии. Най-голямото езеро е Шот ал Джарид. Южен Тунис заема част от пустинята Сахара, с изолирани селца в оазисите.

Климатът в северната част на страната е субтропичен средиземноморски, а в южната-пустинен. Характерно за средизменоморският климат е меката влажна зима и изключително сухото и горещо лято.

Средни температури за Тунис
температура януари февуари март април май юни юли август септември октомври ноември декември
минимална 8° C 8° C 9° C 11° C 14° C 18° C 21° C 22° C 20° C 17° C 12° C 9° C
максимална 16° C 17° C 19° C 21° C 26° C 30° C 34° C 34° C 30° C 26° C 21° C 17° C

Държавно устройство[редактиране | edit source]

Тунис е президентска република. Изпълнителната власт се осъществява от президента.

Административно деление[редактиране | edit source]

Областите (губернаториите) на Тунис

Тунис е разделена на 24 области (вилаети):

  1. Ариана
  2. Бежа
  3. Бен Арус
  4. Бизерт
  5. Габес
  6. Гафса
  7. Жендуба
  8. Кайруан
  9. Касерин
  10. Кебили
  11. Кеф
  12. Махдия
  1. Мануба
  2. Меденин
  3. Монастир
  4. Набьол
  5. Сфакс
  6. Сиди Бузид
  7. Силиана
  8. Сус
  9. Татауин
  10. Тозьор
  11. Тунис
  12. Загуан

Областите (вилаетите) са разделени на райони (мутамадии), които са подразделени на общини (шайхати). Общият брой на районите е 262.

Население[редактиране | edit source]

Араби - основна етническа група, заселила Тунис при арабското нашествие в ранното средновековие.

Бербери - берберско население живее главно в планинските райони на Тунис. Може да видите руси деца със светли очи и светлокестеняви хора с европейски черти, говорещи арабски. Произхождат от нашествието на вестготите в северна Африка при падането на Римската империя.

Евреи - след голямото изселване на евреите през 60-те години от президента Бургиба, все още има останали жители с еврейски произход, но те обикновено не обявяват произхода си. Населението е разпределено твърде неравномерно - от 75 до 100 души на кв. км в северната част на Тунис ( долината на Меджерда и Северен Тел, или около 1/3 от територията ) и по-малко от 20 души на кв. км. в централните и южните райони. Около 50 % живеят в градовете. Главен административен и стопански център е гр. Тунис. Други по-големи градове са: Сус, Сфакс, Бизерта, Керуан - свещен град на мохамеданите. През 1956 г. ислямът е обявен за държавна религия. Над 95 % от населението са мохамедани-сунити, останалите са католици, християни, протестанти, израелтяни. Официален език е арабският. Широко се използва френският. Образованието е добре развито. Здравната мрежа също е сравнително добре развита. По-голямата част от лечебно - медицинските учреждения са държавни. Медицинското обслужване е безплатно само за най-ниско платените тунизийци.

Икономика[редактиране | edit source]

Стопанство на Тунис е разнообразно, като водещите отрасли са селското стопанство, занаятчийство, добивна промишленост и туризъм. Тунис е аграрна страна със сравнително по-развита промишленост главно добивна. Правителството води политика на ускорена индустриализация. След 1962 г. курсът на "икономически либерализъм" се променя и се разширява икономическата намеса на държавата чрез въвеждане на елементи на планиране, разширяване на държавния сектор в промишлеността, транспорта и финансите, създаване на кооперативи в селскотостопанство, занаятите и търговията. От 1969 г. отново се дава простор на либерализма и на политиката на отворени врати за частния сектор — създаване на частни дребни и средни предприятия и широко привличане в икономиката на чужд капитал. Същевременно се запазва практиката на програмиране на основните икономически показатели и активно участие на държавата в инвестиционната дейност и защита на националния капитал от външна конкуренция. СЕЛСКО СТОПАНСТВО. Неговият дял е съкратен, но то продължава да бъде един от най-важните отрасли в туниската икономика. В селското стопанство е заето повече от 50% от активното население и то осигурява до 40% от експортните постъпления на страната. В годините на независимостта темповете на производство нарастват, но те все още значително изостават от растящите потребности на населението. Със собствено производство в Тунис се осигуряват 90% от потребностите от месо, 60% зърнени храни, 40% мляко. Около 60% от територията на страната е пригодна за селскостопанско производство. Обработваемата площ е съсредоточена главно в северната и североизточната част на Тунис. За Тунис е характерно средното и дребното земевладение. По-голямата част от земевладелците (55 %) притежават участъци от 6 до 50 ха, 41% притежават участъци от 1 до 5 ха. В Тунис има 4 сектора: държавен, кооперативен, частен и смесен. Периодът 1962 - 1969 г. се характеризира с развитие на кооперативния сектор. От 1970 г. правителството се опитва да разреши порблемите на селското стопанство чрез стимулиране на частната инициатива и укрепване на частния сектор. Основен отрасъл е земеделието, а зърнопроизводството е едно от най-важните направления. Повече от 50 % от обработваемата площ е заета с пшеница, ечемик, царевица, овес и сорго. Важно значение за икономиката на страната има производството на маслини и зехтин (около 50 % от износа на селскостопанска продукция). По производство на зехтин Тунис е на четвърто място в света, а по износ на второ. Основните плантации са разположени по източното крайбрежие, в Сахел. Значително развитие има производството на цитрусови плодове (около 60 % от продукцията се изнася), зеленчукопроизводството и лозарството. Животновъдството осигурява около 25 % от общото селскостопанско производство. Развито е главно в Централен и Южен Тунис. Доминира екстензивното пасищно животновъдство. Отглежда се главно дребен рогат добитък. Добивът на горското стопанство е предназначен главно за вътрешна консумация. Тунис внася дървен материал. Основно богатство е корковият дъб (около 100 хил. ха). Годишно се произвежда около 10 хил. т. корк, предназначен главно за износ. РИБОЛОВ. Съществуват добри възможности за този отрасъл. Особено богати на риба са лагунните езера и заливите Хаммамет и Габес. ПРОМИШЛЕНОСТТА има най-висок относителен дял в икономиката на страната. Тя осигурява около 51 % от износа. В Тунис преобладават, от една страна, големи съвременни заводи и комбинати, от друга, многобройни полузанаятчийски работилници и дребни предприятия. Държавата контролира 60 % от промишленото производство. Добивната промишленост е най-динамичния отрасъл в туниската икономика (10 - 13 % средногодишен темп на нарастване). Основата и е разработката на находища на фосфати. По добив Тунис е на четвърто място в света, а по износ на трето. 50 % от добитите фосфати се изнасят, а останалата част се използва за производство на торове. В нефтодобивната промишленост е заето само 1 % от активното население на страната, но тя осигурява до 40 % от експортните постъпления на страната. Смята се, че почти цялата крайбрежна ивица и 75 % от континенталния шелф на страната са нефтоносни. Извършва се широка проучвателна дейност, главно от чужди компании. Общата площ на изследваните територии достига 180 хил. km². В Тунис се добиват желязна руда, цинк, олово. Преработващата промишленост е съсредоточена главно в крайбрежните градове на Североизточен и Източен Тунис. Това са главно предприятия за преработка на местни суровини. Развива се с ускорени темпове. Химическата промишленост е един от най-важните отрасли. Минералната химия се основава предимно на фосфатите и до известна степен на флуора и природния газ. В по-голямата част се контролира от държавата. Заводи за производство на фосфорна киселина и троен суперфосфат има в Сфакс (два) и Габес, нефтопреработвателни — в Бизерта, Сехир, Габес. Текстилната промишленост е един от най-големите и най-развиващи се отрасли на преработващата промишленост. ЕНЕРГЕТИКА. Основен източник са ТЕЦ работещи с твърдо гориво. ТРАНСПОРТ. Жп мрежата е развита главно в северната и североизточната част на Тунис. Дължината и е 2 100 km. Важно значение има морския транспорт, чрез който се осъществяват 90 % от вносните и 95 % от износните операции. Основни морски пристанища са: Тунис, Ла Гулет, Бизерта, Сфакс, Сус и Габес (за нефт). Въздушният транспорт се осъществявя от националната компания "Тунис еър". Има три международни летища. ФИНАНСИ. Паричната единица е туниски динар = 1000 милима. МЕЖДУНАРОДНИ ИКОНОМИЧЕСКИ ВРЪЗКИ. Структурата на външната търговия е характерна за повечето африкански страни. В износа преобладават суровините и полуфабрикатите, във вноса — машините, съоръженията и хранителните стоки.

Производството на потребителски стоки в Тунис е съсредоточено около столицата. Добре развити са металургията (главно стомана), кожарството, хранително-вкусовата и химическата промишленост. Добиват се и фосфати, оловни и железни руди, цинк и нефт.

В сравнение със съседните страни, много по-голяма част от земите в Тунис могат да се обработват, като се напояват изкуствено. Най-плодородни са крайбрежните низини, със субтропичен климат, благоприятен за земеделие, но летните горещини и суши често причиняват сериозни проблеми. Основните земеделски култури са зърнени храни (пшеница, ечемик, сорго, овес, царевица), цитрусови плодове (лимони, портокали, мандарини и др.), маслини (на първо място по износ в Африка), зеленчуци, лозя, фурми. Развъждат се овце, кози, говеда, камили.

Други[редактиране | edit source]

Портал
Портал „Африка“ съдържа още много статии, свързани с Африка.
Можете да се включите към Уикипроект „Африка“.

Дипломатически отношения между България и Тунис са установени на 30. VІІІ. 1956 г. През 1957 г. е подписана първата търговска спогодба. През 1961 г. е сключено първото дългосрочно икономическо споразумение. През 1968 г. е създаден смесен българо-тунизийски комитет за икономическо и научно-техническо сътрудничество.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Тунис на сайта на МФВ. //